Р Е
Ш Е Н И Е
Номер 1438 14.04.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ
На шестнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ
Секретар Величка Динкова
като разгледа докладваното от съдията Живко Желев
гражданско дело номер 2661 по
описа за 2018 година.
Предявеният иск намира основание в чл.59 ал.1 ЗЗД.
Ищците М.Д.В., В.П.Т., Е. Х. В., Г.Д.В. и В.Д.С. твърдят,
че са придобили право на собственост върху процесния имот въз основа на
земеделска реституция, както и че с влязло в сила решение по чл.108 ЗС от
22.03.1996 г. по дело № 3848/1995 г. на Районен съд - Пловдив е бил уважен иск
срещу ответниците, с който е установено, че ищците са собственици на имота,
като били осъдени ответниците да предадат владението му. Твърди се, че въпреки
образувано изпълнително дело ответниците, не били предоставели владението,
поради което в посочения от ищците период 16.02.2013г. - 16.02.2018г. ползвали
имота без да имат основание за това. Предвид това се претендира обезщетение в
размер на 18000 лева.
Ответниците Л.К.Ш., М.А.Д. и К.А.Ш. оспорват, че
ищците са придобили собствеността върху имота. Позовават се на това, че
решението на Поземлената комисия не е било придружено от надлежна скица,
индивидуализираща имота, поради което не е могло да възстанови права. Не спорят
по факта, че е налице влязло в сила решение по чл.108 ЗС, но излагат довод, че
същото е неизпълнимо поради липса на индивидуализация на имота. Оспорват
твърденията на ищците, че са упражнявали фактическа власт върху имота в
процесния период, както и че са извличали от него ползи, включително и
граждански плодове. Отделно, оспорват истинността на представеното решение на
Поземлената комисия за възстановяване на имота, относно което съдът е открил
надлежно производство за оспорване на истинността.
Съдът намери за установено следното:
Ищците по делото са наследници по закон на Г. П. В.,
бивш жител ***, починал на ***. / лист 16/.
С решение №2 от 20.07.1992г. на ПК Пловдив
възстановила на наследниците на Г.В. в съществуващи стари реални граници
правото на собственост върху нива от 4 дка, първа категория в местността „Т.“ /„М.Г.“/, съставляваща имот № * по стар
кадастрален план на кв. „***“ от 1953г. /
лист 88-90/. С решение от 30.01.2009г. на
наследниците на В. била възстановена, в стари реални граници, нива с площ от
0,561 дка, в м. „Т.“ представляваща имот № *** по картата на землището на гр. П.
– Ю. / лист 91-92/.
По искане на ответниците съдът е открил производството
по оспорване на решение №2 от 20.07.1992г. на ПК Пловдив, като е възложил
доказателствената тежест в това производство на ответниците, предвид това, че
документът е официален / с.з от
08.04.2019г. - лист 105/. Оспорващите не
са провели доказване оборващо истинността на документа, поради това оспорването
следва да се приеме за неоснователно.
Установява се, че с решение № 231 от 22.03.1996г.
постановено по гр. д. № 3849/1995г. на Пловдивския районен съд, на осн. чл.108
ЗС А.Л.Ш. бил осъден да предаде на Д. В. и П.В. собствеността и владението
върху 600 кв.м. в западната част на
дворно място от 4000 кв.м. съставляващо имот №* по плана на гр. П., местността
„Т.“, кв. „Х. *“, върху което е разположена временна постройка –р., като искът
е отхвърлен за разликата от 3400 кв.м. / лист 7-9/. Със
същото решение била отхвърлена претенцията на ответника за признаване на право
на задържане върху процесния поземлен имот до заплащане от ищците на
извършените от ответника в качество на добросъвестен владелец подобрения в
имота. Решението влязло в сила на 13.04.1998г. Видно от мотивите му, за да
постанови този резултат съдът е приел, че ищците се легитимират като
собственици по силата на земеделска реституция по чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ, а
ответникът не противопоставя основателни възражения за придобити от него права
върху имота /лист 8/.
Установява се, че А.Л.Ш. и Л.К. Ш. са предявили срещу Д.
В. и П.В. установителен иск, с който се претендирало да бъдат признати ищците
за собственици на осн. договор за покупко-продажба от 17.07.1997г. на недвижим
описан като терен от 562 кв.м., извън регулация, находящ се в землището на гр.
П. – юг, м. „Т.“, четвърта категория, при граници: имот на Е. Г. В., нива на Г.
П. В., полски път, нива на Г. П. В.. С решение № 124 от 28.09.2000г.,
постановено по гр.д. № 3982/1998г. така предявения иск бил отхвърлен. Решението
влязло в сила на 16.05.2006г. /лист 10 –
13/.
Установява се също така, че ответниците Л. и А. Ш. за
завели против Д. Г. В., М.Д.В. и В.П.Т. иск за установяване на това, че са
собственици на основание изтекла придобивна давност на поземлен имот с
идентификатор *** по кадастралната карта
на гр. П*, който е идентичен с имот № *** по картата на възстановената
собственост на гр. П., местността „Т.“ с площ от 516 кв.м. С решението по
делото, което е влязло в сила на 02.03.2012г. този иск също е бил отхвърлен,
като неоснователен /лист 43 и 97/.
Установява се от представената скица, че имот 56784.383.455
е идентичен с имот № *** по предходния план – в случая КВС за землището на гр.
П. / лист 17/. Предназначението на този имот като земеделска земя е
било променено още преди изготвяне на кадастралната карта, с решение от
15.05.1997г. на Комисията по земеделски земи към МЗХП / лист 98/.
От писмените доказателства - разрешения за строеж
и ползване / лист 130 и 131/
, както и от показанията на свидетеля Е.Й., се установява, че върху процесния
имот била разположена постройка с предназначение р.. Според свидетеля Й. заведението
функционирало някъде до август- септември на 2011г. При посещение през декември
на същата година той установил, че заведението не работи. Свидетелят поддържа,
че имотът бил ограден от три страни, но не и откъм бул. „К.ш“. В периода от
2012г. – 2018г. Й. бил посещавал имота с ответницата М.Д., но през това време р.а
не работел / лист 139/. Постройката била разрушена през месец октомври на
2018г.
Обстоятелството, че е върху поземления имот е имало
постройка с временен режим не е спорно между страните и се установява от
мотивите на цитираните по-горе съдебни актове и приложените строителни разрешения.
Не се спори също, че събарянето на постройката е било осъществено през месец
октомври на 2018г. Видно от представените от ищеца постановление на **** от
27.09.2018г. и протокол от 31.10.2018г. събарянето на постройката е било
извършено въз основа на изпълнителен лист издаден въз основа на решение по
гр.д. № 695/ 2002г. на Пловдивския районен съд. / лист 156 – 159/.
Установява се от заключението на съдебно-техническата
експертиза, че процесният поземлен имот се намира в гр. П. ****, в близост до
кръстовището с бул. „***“. Понастоящем имотът попада в затревена площ на новоизграден
х. „Б.“ / лист 119/. В. л.е депозирало два варианта на заключение. Според
първия, средният пазарен наем за подобен обект за периода от 16.02.2013г. –
16.02.2018г. възлиза на 11827 лв. Този вариант е изготвен чрез използване на
подход при който приходите от наем се извеждат от изискваната на пазара норма
за възвращаемост на инвестицията, съобразно стойността на актива към неговото
придобиване /лист 120/. Вторият вариант на заключение е изготвен при
използване на метода на пазарните аналози, чрез пряко сравнение на цени на
имоти находящи се същия или сходен ценови район и оферирани за отдаване под
наем. При така дадения вариант стойността на наема за процесния период възлиза
на 35341 лв. /лист 152 – 155/.
При така установените факти се налагат следните правни
изводи:
Съгласно чл.59, ал.1 ЗЗД извън случаите на
неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД, всеки който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил,
до размера на обедняването.
Нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД е израз
на принципа за недопустимост на разместване на имуществени блага при отсъствие
на юридическо основание, който съставлява същността на института на
неоснователното обогатяване. Доколкото лишаването от фактическа власт върху
недвижим имот препятствува действителния му собственик да упражнява
правомощието владение, отговорността на лицето което е владяло имота без да има
основание за това се урежда по посочената по-горе норма.
Неоснователни са доводите на
ответниците, че ищците не са доказали правото си на собственост върху имота.
Ищците се легитимират като собственици на имота по силата на земеделска
реституция и наследяване, като това е установено от представените по делото писмени
доказателства. Нещо повече, установи се, че между праводателите на ищците и
праводателя на ответниците - А. Ш. правото на собственост върху процесния
недвижим имот е било установено със сила на пресъдено нещо още с първото
решение – това постановено по иска с осн. чл.108 ЗС по гр.д. №3849/1995г. Още
по силата на това решение, всички възражения на А. Ш. са били преклудирани.
Следователно въпросът за материалната легитимация на ищците по отношение на ответниците
е бил разрешен със сила на пресъдено нещо. Страните по настоящото дело в
качеството си на правоприемници са обвързани с постановеното по това решение,
което произтича от нормата на чл. 298, ал.2 ГПК. Неоснователен е доводът, че в
съдебното решение липсвал надлежен установителен диспозитив. Влязлото в сила
решение по чл.108 ЗС има действие установяващо собствеността между страните,
тъй като правото да иска ревандикация на имота има само неговият собственик. Тоест
установяването на правото на собственост е включено в предмета на делото по
такъв иск. В тази връзка следва да се има предвид и обстоятелството, че съдебният
акт е постановен преди да има задължителна съдебна практика относно начина на
редактиране на диспозитива на решенията по чл.108 ЗС.
Установи се също така, че въпреки
наличието на влязло в сила решение, между страните са били водени и други дела,
като претенциите на настоящите ответници, респективно на праводателя им Ш. са
били отхвърлени. Именно поради наличието на тези производства, не може да се
сподели и доводът на ответниците, че те не са упражнявали фактическа власт и
недължат обезщетение. Установи се, че до края на 2018г. имотът е бил зает от
постройката на ответниците която е била обект с търговско предназначение - р..
Именно нейното наличие е дало повод за водене на горецитираните други
производства, при които като са били предявявани придобивните основания
покупко-продажба и изтекла погасителна давност. Водено е и производство по
чл.109 ЗС с решението по което ответниците са били осъдени да премахнат
постройката в имота. От това следва, че в целия период до премахване на сградата
ответниците са оспорвали правата на ищците, което правят и с отговорите депозирани
по настоящото производство. Съдът намира, че е без значение доводът, че в
процесния период построеното заведение не е функционирало. Това е така, защото
лицето което държи чужд имот без основание се обогатява не чрез извличането на
доходи от същия, а поради това, че спестява разходите, които иначе би дължало
на собственика, ако беше ползвало имота възмездно. В този смисъл обогатяване е
налице, независимо дали ответникът ползва имота лично, отдава под наем на трето
лице или изобщо не извлича за себе си доходи / в този смисъл - Решение № 247 от 4.12.2014 г. на ВКС по гр. д. №
919/2014 г., IV г. о., ГК/.
От гореизложеното следва, че ищците,
които са действителните собственици на имота (факт установен между тях и
ответниците със сила на пресъдено нещо) са били лишени от ползуването в посочения
в исковата молба и уточнението към нея /лист
22/ период: 16.02.2013г. - 16.02.2018г. Ето
защо ответниците им дължат обезщетение. Относно неговия размер съдът намира, че
следва да възприеме второто заключение на експерта, тъй като то отразява
пазарни аналози, поради което максимално точно възпроизвежда наема, който биха
получили собствениците за имот с такова предназначение и разположение.
Неоснователен е доводът на ответниците, че като база за определяне на
обезщетението следва да се ползва пазарен наем на селскостопанска земя. Това е
така, защото е безспорно, че за времето относно което е иска, имотът не е имал
селскостопански характер.
Предвид това, че дадената от вещото
лице стойност – 35341 лв. е по-голяма от претенцията на ищците – 18 000
лева, съдът намира, че искът се явява изцяло основателен.
Съобразно изхода на делото ответниците следва
да заплатят на ищците деловодни разноски в размер на 2030 лв., от които: 720
лв. държавна такса, 210 лв. депозити за вещо лице и 1100 лв. – адвокатско
възнаграждение по настоящото дело. Не следва да се присъжда претендираното
възнаграждение от 356 лв. за разноски по приложеното ч.гр.д. 1055/2019г.
Тяхното възмездяване е следвало да стане в съответното производство пред
Пловдивския окръжен съд – арг. от чл.81 ГПК.
Неоснователно е възражението на
ответниците за прекомерност на възнаграждението за адвокат, претендирано от ищците.
Това е така, защото уговореният хонорар е 1100 лв., а минималният по Наредба №1
на ВАдвС – 1070 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Л.К.Ш. ЕГН ********** с адрес ***, М.А.Д. ЕГН **********
с адрес *** и К.А.Ш. ЕГН ********** с
адрес *** да заплатят разделно на М.Д.В. ЕГН **********, В.П.Т. ЕГН **********, Е.Х.В. ЕГН **********, Г.Д.В.
ЕГН ********** и В.Д.С. ЕГН **********, на осн. чл.59, ал.1 ЗЗД, сумата 18000 лв.
/осемнадесет хиляди лева/, с която
ищците са се обеднили, а ответниците - обогатили, във връзка с ползването на
собствения на ищците поземлен имот с площ от 561 кв.м., с идентификатор 56784.383.455 по действуващата кадастрална карта
на гр. П., при съседи: 56784.535.3210, 56784.535.3219,
56784.383.456, 56784.383.458, за периода 16.02.2013г. - 16.02.2018г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 16.02.2018г. до окончателното
заплащане.
ОСЪЖДА Л.К.Ш., М.А.Д. и К.А.Ш. да заплатят на М.Д.В., В.П.Т., Е.Х.В., Г.Д.В. и
В.Д.С., на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 2030 лв./две хиляди и тридесет лева /,
представляваща деловодни разноски.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от
връчването пред Пловдивския окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала!
РЦ