РЕШЕНИЕ
№ 383
гр. К., 10.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Й.Б.П.
при участието на секретаря Х.К.К.
като разгледа докладваното от Й.Б.П. Гражданско дело № 20215510103784 по
описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.19, ал.4 и
чл.143 от ЗЗП.
Ищецът твърди, че е страна по договор за паричен заем №*****/23.04.2021г.,
сключен с “И.А.М.“, по силата на който получил сумата от **.00 лв., а
трябвало да върне кредита в размер на ***** лева, на 10 месечни вноски. Във
връзка договор за паричен заем №*****/23.04.2021 г. сключил с “Ф.Б.“
ЕООД, договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който
трябвало да заплати сумата от ** лева, разсрочено на вноски, всяка в размер
на ** лева, като общото задължение по договора за заем и по допълнително
сключения във връзка с него договор за предоставяне на поръчителство било
в размер на ** лева. Счита договор за предоставяне на поръчителство за
нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД като сключен при неспазване на
нормите на чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП. В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави
по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушал правен
принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби / решение №4/2009г. по т.д.№395/2008г. на ВКС, решение
№1270/2009г. по гр.д. №5093/2007г. на ВКС, определение №877 по т.д.
№662/2012г. на ВКС/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, бил да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Сключеният договор за поръчителство бил нищожен като противоречащ на
добрите нрави, неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП, не отговарял на
изискванията за добросъвестност и справедливост и водел до неравновесие в
правата на страните, като по този начин бил в негов ущърб като потребител
1
/чл.143, ал.1 от ЗЗП/, неразбираем и не позволявал да се прецени
икономическите последици от сключването му - чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП, а
сумата, която се претендирала -** лева била 1/2 на сумата на отпуснатия
кредит в размер на ** лв. С него се нарушавала и разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала чрез него за гарант не била
включена в ГПР и ГЛП. С ГПР по кредита изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизма, по
който бил изчислен процента и какви други разходи освен възнаградителна
лихва били включени в него. В предвидената сума за гарант бил скрит
добавък към възнаградителната лихва, а и като такава следвало да бъде
включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите
съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на
поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не бил реално прилагания, представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. С договора
за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит,
сключен с "И.А.М." АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в
полза на "И.А.М." АД кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със
сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с
цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от ЗПК, което от своя страна
водело до недействителност на договора за поръчителство. Доколкото
отпуснатия кредит представлявал финансова услуга по смисъла на §13, т.12
от ДР на ЗЗП, имал качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.З от ЗПК,
както и по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП, т.е. била приложима разпоредбата
на чл.113 от ГПК. Моли съда да постанови решение, с което да се приеме, че
договор за предоставяне на поръчителство, сключен между него и “Ф.Б.“
ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като е сключен при
неспазване на чл.19, ал.4 от ЗПК и да бъде прогласена невалидността му по
чл.143, ал.1 от ЗЗП. Претендира съдебни разноски.
В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК, ответникът
счита иска за неоснователен. Сочи, че е вписан като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. В това
си качество - на търговец, дружеството следвало да получава съответно
2
възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка
(поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с “И.А.М.“ АД, с което да избегне
неблагоприятни последици потърсила услугите му да поръчителства за
изпълнение на задълженията му по договор за паричен заем. В българското
действащо право, в отношенията между правните субекти действал
принципът на свободно договаряне -чл.9 от ЗЗД. Съгласно този принцип,
всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с
когото желае и след като сам определял и се съгласявал със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставлявали кръга на т. нар. волева автономия,
която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави
били критерии за норми за поведение, които се установявали в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение
ги приемали и се съобразявали с тях. Добрите нрави били морални норми, на
които законът придавал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора
със закона. Понятието “добри нрави“, по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД,
било обща правна категория, приложима към конкретни граждански и
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения. Добрите нрави не били писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществували като общи принципи или
произтичали от тях. Такива били принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. Не счита
престациите за явно нееквивалентни, тъй като с договора за предоставяне на
поръчителство било поето задължение, което страните изпълнявали
сключвайки Рамковия договор за поръчителство. Дружество се задължавало
да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя
(и то за размер на дълга, който бил много над уговореното възнаграждение по
договора), не получавал нещо в повече, от това което предоставял.
Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност,
че ако не изпълни в срок задълженията към Заемателя, последният ще
ангажира отговорността на Поръчителя. От своя страна, поръчителството се
простирало върху всички последици от неизпълнението на главното
задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на
което престациите можело да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в
полза на ищеца, а в полза на поръчителя, чиято отговорност можело да бъде
ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение.
Дължимото се възнаграждението по договор за предоставяне на
поръчителство било определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би
сключила договора. С предоставеното поръчителство,“Ф.Б.“ ЕООД
извършвало възмездна услуга в полза на Заемодателя и изпълнявайки
3
гаранционни сделки по занятие, нямало интерес да сключва безвъзмездни
сделки. Никой търговец не можел да предоставя стока или услуга без да
очаква приход, защото търговската дейност по дефиниция се извършвала, за
да получи търговеца печалба. Ако съдът приемел, че да приемел, че
договорът за заем е нищожен (което категорично не било предмет на делото),
то “Ф.Б.“ ЕООД изпълнявайки задължението си по договора за предоставяне
на поръчителство №*****, сключен с потребителя Ц. ИВ. Ц., за самото
предоставяне на поръчителство на “И.А.М.“ АД (което обстоятелство не се
оспорвало), на дружеството се дължало възнаграждение в пълен размер. В
правната теория нямало спор, че промените в съдържанието на
правоотношението между кредитора и длъжника били непротивопоставими
на поръчителя, тъй като отговорността била функция на отговорността на
длъжника, но такава каквато била към момента на сключването на договора
за поръчителство /арг. от чл.20а, ал.2 ЗЗД и Решение №225/03.08.2016 г. по
т.д.№3696/2014 г. на ВКС, I т.о./ В чл.1-4 от ЗПК ясно били посочени за кои
лица се прилага цитираният закон и по отношение на какви договори за
кредит. Договорът за предоставяне на поръчителство не се регулирал от ЗПК,
а от ТЗ и в тази връзка всякакви твърдения за нищожност на основание ЗПК
били напълно ирелевантни. Дружеството не било страна по договор за
паричен заем №*****, сключен между Ц. ИВ. Ц. и "И.А.М." АД, с оглед на
което не можело да вземе никакво отношение по релевираните от ищеца
твърдения по него. Твърдението на ищеца за наличие на нищожност на
договора за предоставяне на поръчителство на основание чл.143, ал.2, т.19 от
ЗЗП поради неспазване на нормите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК с
последица чл.22 от ЗПК следвало да бъде изцяло отхвърлено, като
неотносимо и неправилно. Твърдяната нищожност на договора за заем на
посочените от ищеца основания следвало да се докаже в друго производство,
със страни- страните по договора за заем, а не по настоящото производство.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове от страна на Ц. ИВ. Ц..
Претендира присъждането в полза на “Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:****, със седалище
и адрес на управление гр.С., бул.“Д.Н.“ №**, “С.Ц.“ ет.2, офис **-**, н
направените по делото разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК и
възнаграждение за процесуално представителство в размер на ** лева. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли да бъде
намалено до минималния размер, предвиден в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
От събраните по делото доказателства съдът намира за установено следното:
Съгласно приложеното копие на договор за паричен заем
№*****/23.04.2021г., сключен между “И.А.М.“ АД и Ц. ИВ. Ц., с ЕГН-
********** от гр.К., ж.к.“И.“ №**, вх.А, ет.3, ап.*, дружеството-заемодател
предоставило на ищеца като заемополучател сумата от ** лева, която
последния се задължила да върне в срок от 10 месеца, при размер на месечна
погасителна вноска от ** лева, всяка. В договора са посочени фиксиран
годишен лихвен процент по заема- 40.00%, годишен процент на разходите-
49.02 %, както и общата дължима сума от ищеца /заемател/– ***** лева. В
чл.4 от договора е отразено задължение на заемополучателя да предостави на
заемодателя, в 3-дневен срок, едно от посочените обезпечения: 1.две
4
физически лица-поръчители с конкретни изисквания; 2. банкова гаранция с
бенефициент или 3.одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което
предоставя гаранционни сделки.
Приет е и договор за предоставяне на поръчителство /л.7 от делото/, сключен
на 23.04.2021 г. между “Ф.Б.“ ЕООД в качеството на поръчител и Ц. ИВ. Ц.
като потребител, съгласно който потребителят възложил, а дружеството -
поръчител се задължило, да сключи договор за поръчителство с “И.А.М.“ АД,
по силата на който да отговаря солидарно с потребителя/ищеца/ пред
“И.А.М.“ за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, цитиран по-горе. Съгласно чл.3 от
договора за предоставяне на поръчителство, за поемане на задължението за
поръчителство, потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер
на ** лева, платими разсрочено, на вноски, всяка в размер на ** лева, като
вноските са дължими на падежа на погасителните вноски по договора за
паричен заем, сключен с “И.А.М.“ АД.
При служебно справка в ТР относно актуалното състояние на ответника
„Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**** съдът установи, че едноличен собственик на
капитала е “И.А.М.“ АД, с ЕИК:*****.
От така установеното съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД е за прогласяване
нищожността на договора за предоставяне на поръчителство, сключен на
23.04.2021 г. Искът е допустим, тъй като е със страни- страните по договорно
правоотношение, и при наличие на правен интерес от търсената искова
защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици
ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца. Установи се, че
между “И.А.М.“ АД като заемодател и Ц. ИВ. Ц. в качеството на заемател е
възникнало заемно правоотношение, основано на сключения между тях
договор за паричен заем №*****/23.04.2021г., по силата на който
заемодателят предоставил на ищеца паричен заем, а последният се е задължил
да го върне. Заемодателят “И.А.М.“ АД е небанкова финансова институция по
смисъла на чл.3 от ЗКИ като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът Ц. ИВ. Ц. е физическо лице, който при
сключването на договора за заем е действал именно като ФЛ. Тъй като
страните по договора за паричен заем имат качествата на кредитор съгласно
на чл.9, ал.4 от ЗПК и на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, то този
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Процесният договора за предоставяне на поръчителство, обезпечава договора
за заем №*****/23.04.2021г. Договорът за предоставяне на поръчителство
има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, при неплатежоспособност
и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16
от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, сам да оцени
платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за
ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции. Отделно от
5
това този договорът води до значително оскъпяване на ползвания заем като
утежнява финансовото състояние на длъжника, а обвързването на
възможността за отпускане на заем с договора за предоставяне на
поръчителство на практика прехвърля върху кредитополучателят
финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващия за заем, за което на кредитора не се дължат такси по силата
на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Предвид това съдът намира, че уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, се основава
на неравноправна за ищеца-потребител клауза, която се явява нищожна по
смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП.
В съдебната практика, за нищожност на договорите поради накърняване на
добрите нрави се приема, че “добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.трето
от ЗЗД е обща правна категория, приложима по конкретни граждански, респ.
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на
страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие,
което накърнява “добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел извличане
на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия
субект реализира свръх печалби. Клаузата от договора за поръчителство,
предвиждаща задължение за длъжника за плащане на възнаграждение на
поръчителя, е недействителна на основание чл.146 от ЗЗП, защото
представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В правната доктрина и
съдебна практика се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Поради накърняването на принципа на “добрите нрави“ се достига до
значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. В случая, такава нееквивалентност
между престациите е налице, тъй като договорена сума за възнаграждение на
поръчителя е в размер на ** лв. и съставлява допълнителна сума, която е
половина от сумата на предоставения заем. По този начин безспорно се
нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Отделно от това,
възнаграждението от ** лв. се заплаща от ищеца без той да получава
насрещна престация, като по този начин той е притиснат да сключи договора
за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от
заемодателя дружество, за да бъде предоставен заема. Този извод следва от
това, че в договора за паричен заем задължението на заемополучателя да
6
осигури поръчителство, не е определено като предварително условие за
сключване на договора, което от своя страна противоречи на принципа за
добросъвестност. Независимо, че произтича от друга правна сделка,
възнаграждението за поръчителство съставлява разход по кредита по смисъла
на чл.19, ал.1 от ЗПК, защото икономическата тежест се понася от
заемополучателя, който го плаща наред с другите парични задължение по
договора, и е пряк разход, свързан с кредита, доколкото се дължи, независимо
дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално
неизпълнение или не. Според чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Уговореното възнаграждение по процесния
договор за предоставяне на поръчителство по своята същност представлява
разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР.
Установеният в договора за паричен заем №*****/23.04.2021г. годишен
процент на разходите е в размер на 49.02 %, но той не включва
възнаграждението по договора за поръчителство. С начисляването на
възнаграждението за поръчителство се превишава максималният размер на
ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, който е ограничен до петкратния размер на
законната лихва. Уговореното в процесния договор за поръчителство
възнаграждение, в последствие ще бъде разпределено като печалба на
заемодателя “И.А.М." АД, който е едноличен собственик на капитала на
“Ф.Б.“ ЕООД. Така с договора за предоставяне на поръчителство не се цели
реално обезпечаване на сключения договор за заем №*****/23.04.2021г.,
доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на “И.А.М.“ АД,
кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Предвид установеното съдът
счита, че със сключването на договора за предоставяне на поръчителство се
цели допълнително оскъпяване на кредита, с допълнителното възнаграждение
на заемодателя, което е уговорено по другото правоотношение, единствено с
цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, което от
своя страна води до недействителност на договора за предоставяне на
поръчителство. Този договор е и във вреда на потребителя, тъй като не
отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост, и води до
неравновесие в правата на страните и като такъв е недействителен и на
основание чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП. По изложените съображения
предявеният иск е основателна и следва да бъде уважен.
Предвид изхода на спора ищецът има право на разноски, съгласно чл.78, ал.1
от ГПК. Той е представляван в производството от упълномощен адвокат М.В.
М. от АК –гр.П. при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА съгласно договор за
правна помощ и съдействие от 08.12.2021 г. /л.30-31/. Адвокатското
7
възнаграждение следва да бъде определено съобразно разпоредбата на чл.38,
ал.2 от ЗА. Предвид цената на иска и приложимия чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да заплати на адвокат М.В. М. по посочената от последния
банкова сметка, адвокатско възнаграждение в размер на *** лв. Ответникът
следва да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50
лв. платена държавна такса.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН , сключения между Ц. ИВ. Ц., с ЕГН-
********** от гр.К., ж.к.“И.“ №**, вх.А, ет.3, ап.* и “Ф.Б.“ ЕООД, с
ЕИК:****, със седалище и адрес на управление в гр.С., район Л., ж.к.“Л. 7“,
бул.“Д.Н.“ №**, ет.2, ап.**-**, на 23.04.2021 г. договор за предоставяне на
поръчителство, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.19, ал.4 и чл.143, ал.1
и ал.2, т.19 от ЗЗП.
ОСЪЖДА “Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:****, със седалище и адрес на управление в
гр.С., район Л., ж.к.“Л. 7“, бул.“Д.Н.“ №**, ет.2, ап.**-**, да заплати на Ц.
ИВ. Ц., с ЕГН-********** от гр.К., ж.к.“И.“ №**, вх.А, ет.3, ап.*, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК направените по делото разноски в размер на 50
лв. държавна такса.
ОСЪЖДА “Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:****, със седалище и адрес на управление в
гр.С., район Л., ж.к.“Л. 7“, бул.“Д.Н.“ №**, ет.2, ап.**-**, да заплати на
адвокат М.В. М. от АК –гр.П., с адрес на кантората гр.П., бул.“Пещерско
шосе“ №81, ет.3, ап.Б, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, сумата от *** лв.
адвокатско възнаграждение, по банкова сметка: BG86UNCR******, за
оказаната безплатна правна помощ на Ц. ИВ. Ц., с ЕГН-********** по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- С. в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
8