РЕШЕНИЕ № 4
гр. Бургас, 31 януари 2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение в публично съдебно заседание на девети януари, през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Павел Ханджиев,
ЧЛЕНОВЕ: Нели Събева,
Христина Марева,
СЕКРЕТАР: Станка Ангелова,
като разгледа докладваното от съдия Хр. Марева, в.т.д. № 341 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано по въззивната жалба, подадена от М. С. С. и И. П. М. чрез адв. М. срещу Решение № 428/25.10.2019 г. по т.д. № 142/2019 г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от тях искове за установяване спрямо „Е. М." Е. , че не дължат (солидарно) сумата от 40 468 лв. по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. , поради погасяване на задължението по давност.
Решението се обжалва като неправилно.
Оспорен е изводът, че TP № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС намира приложение само „занапред", а до постановяването му – приложение намира, обявеното за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., съгласно което прекратяването на изпълнителното производство ех lege по чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК за първата въззивница настъпило на 26.06.2015 г., а за втората - на 05.02.2015 г. Съответно, считано от тези дати в обжалваното реишение съдът приел, че към датата на предявяване на исковата молба не е изтекъл срокът на погасителна давност.
При липсата на спор относно фактите, с решението съдът се произнесъл неправилно по въпроса относно възможността при двама или повече солидарни длъжници перемпция да настъпи в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на един или някои от тях и двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изтича по различно време, с оглед конкретно предприетите действия на принудително изпълнение.
Поддържа се, че неправилно съдът изходил от разпоредбата на чл. 125 ЗЗД, тъй като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е давностен, а преклузивен. С тези аргументи, във въззивната жалба се поддържа, че към датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изпълнителното дело е било висящо по отношение и на двете въззивници , от което се прави извод, че в настоящия казус следва да намери приложение посоченото тълкувателно решение, а не ППВС № 3/1980г.
На следващо място по въпроса относно момента, който е от значение за приложението на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС се поддържа, че е релевантен момента на разглеждане на настоящия спор между страните, при решаването на който за съда същестувва задължение да съобрази ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС.
Дори при извод за прекратяването на изпълнителното производство по силата на закона в по-ранен момент, във въззивната жалба се поддържа, че новата давност е започнала да тече след последните валидно предприети изпълнителни действия, които са: наложеният запор на 06.02.2013г. по отношение на И. П. М. и извършена публична продажба на имот на М. С. , на 25.09.2013 г., т.е. давностните срокове са изтекли - на 18.03.2018 г. за И. М. и на 25.09.2018 г. за М. С.
Твърди се, че в противоречие с тълкувателното решение съдът е приел, че до датата на прекратяването на изп. производство по силата на чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК, давността не е текла.
В срока по
чл. 263, ал. 1 КПК е постъпил отговор от ответника „Е“ Е. , с което въззивната жалба се оспорва
като неоснователна и се поддържа искане
за потвърждаване на обжалваното решение като правилно
и законосъобразно. Оспорват доводите във въззивната жалба за неправилно приложение на задължителните актове на ВКС. Твърди се, че въззивниците не са обосновали
тезата си за обратно действие
на постановеното тълкувателно решение от
В с.з. за въззивниците се явява представител по пълномощие – адв. М. Х. , която поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения за противоречие на обжалваното решение с ТР № 2/26.02.2015г. на ОСГТК на ВКС, при съобразяване на което по делото следва да се приеме, че вземанията спрямо въззивниците са погадени по давност.
За възизваемия не се явява представител в с.з.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК по основателността на въззивната жалба Бургаски апелативен съд намира следното:
Предмет на делото са предявените от въззвниците М. С. и И. М. , чрез адв. М. Х. отрицателни установителни искове по чл.439 от ГПК срещу въззиваемия - „Е. М. “ Е. , че въззивниците – ищци, не дължат солидарно сумата от 40 468 лв., за които вземания е образувано и водено изп.д. № 20137050400091 по описа на ЧСИ И. Б. , с район на действие - БОС, образувано въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение № 218 от 16.01.2013г. по ч.гр.д № 269/2013г. на БРС, която сума представлява вземания в размер на 36 993 лв. - главница, 1 361 лв. - законна лихва и 2 113 лв. – пропорционална такса, поради погасяване им по давност.
Така предявените искове, основани съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК на обстоятелства, настъпили след стабилизирането на заповедта за изпълнение, са допустими, като за въззивниците е налице правен интерес, предвид качеството на въззиваемия като взискател по посоченото изпълнително дело, което не е прекратено по отношение на тях.
По основателността на предявените искове и в рамките на поставените от страните спорни въпроси пред настоящата инстанция, БАС констатира следното:
Предявените от въззивниците права са основани на твърдения за погасяване на вземанията по давност – считано от 25.09.2013г. по отношение на М. С. и от 05.02.2013г. по отношение на И. М. , на които дати се твърди, че са извършени последните валидни действия на принудително изпълнение и откогато, до предявяване на исковата молба, е изтекъл предвидения от закона срока на погасителна давност за задълженията по издадената заповед за изпълнение. Във връзка с възраженията на въззиваемия в отговора на исковата молба е поддържано твърдение, че периодичните действия на принудително изпълнение, на които се е позовал въззиваемия – ответник, са били извършени спрямо друг солидарен длъжник по същото изпълнително дело. Развити са доводи в оспорване на твърдението на въззиваемия за спиране на давностните срокове съгласно ППВС № 3/1980г. до отмяната му с ТР № 2 от 26.06.2015г.
Така предявените права са оспорени в законните процесуални срокове от въззиваемия – ответник по исковете, който поддържа и пред настоящата инстанция твърденията си за извършвани периодично действия на принудително изпълнение, както и за спиране на давностните срокове, съгласно ППВС № 3/1980г. до отмяната му с ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По така предявените права и възражения от страните, въз основа на събраните по делото доказателства БАС намира за установена следната фактическа обстановка:
Въззивниците, наред с трето лице – М. А. , са длъжници в условията на солидарност по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. , образувано въз основа на издадената в полза на „Б“ АД заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК №218 от 16.01.2013г. по ч.гр.д. №269/2013г. на БРС, за заплащане на сумите: 32 300.17 € - главница по договор за жилищен кредит от 14.08.2008г. и анекси към него; 1 586.74 € - възнаградителна лихва; 1.40 € - наказателна лихва; 61.86 € месечна такса по чл. 15, б. “в“ от договора; 108 лв. - нотариални такси; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.01.2013г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 2 445.27 лв. - разноски в заповедното производство.
При липсата на спор, че така издадената заповед за незабавно изпълнение е стабилизирана съгласно чл. 416 ГПК, по делото се установява, че спрямо въззивниците са били извършени следните действия:
Изпълнително дело № 2* по описа на ЧСИ И. Б. е било образувано по подадената на 05.02.2013 г. молба на от „Б“ АД и представения с изпълнителен лист, издаден въз основа на заповедта за изпълнение.
На 07.02.2013 г. на М. С. и на И. М. са връчени поканите за доброволно изпълнение.
Със запорни съобщения от 06.02.2013г. са наложени запори върху сметката на И. М. в КТБ АД и по сметки на М. С. в ПИБ АД, по които обаче не е имало наличности.
След тази дата, последните и единствени действия на принудително изпълнение спрямо въззивницата И. М. е наложения на 26.02.2013г. запор върху МПС, м. „О“.
Спрямо въззивницата М. С. действията на принудително изпълнение се изразяват в наложените на 12.02.2013 г. и 18.03.2013 г. възбрани и извършената публична продан по отношение на ипотекирани в обезпечаване на вземанията недвижими имоти, които са възложени на взискателя – „Б“ АД, с постановление от 25.09.2013г., влязло в сила на 03.10.2013г. Въз основа на това и посоченото в подадената на 05.12.2013г. молба от взискателя, че с вальор от 15.10.2013г. е заверена сметката на ЧСИ със сумата от 37 523 лв., за погасяване на задължения по изпълнителния лист, съгласно което размерът на остатъчния дълг към 05.12.2013г. е бил 20 051.91 € - главница и 288.85 € - законна лихва.
Извършваните до 2016г. периодични удръжки по изпълнителното, на които се позовава въззиваемият са от наложен на 13.02.2013 г. запор на вземане за пенсия, но спрямо третия солидарен длъжник – М. А.
След така извършените действия на принудително изпълнение и погасените въз основа на тях задължения на въззивниците, взискателят „Б“ АД е прехвърлил с договор за цесия от 30.06.2016г. вземанията си по договора за ипотечен кредит от 14.08.2008г. в полза на въззиваемия „ Е. М. “ ЕООД. Последният е поискал да бъде конституиран както взискател с молба от 03.08.2016 г.. Издаденото на 10.08.2013 г. на основание чл. 429 ГПК постановление от ЧСИ И. Б. е било отменено с решение от 14.10.2016 г. на БОС по жалба на длъжника М. А. , поради липса на доказателства за съобщаване на цесията на длъжниците по чл.99, ал. 4 от ЗЗД.
От страна на „Е“ е била подадена нова молба за конституирането му като взискател, въз основа на която с ново постановление по чл. 429 ГПК ЧСИ е конституирал въззиваемия като взискател, като подадената от М. А. жалба е била оставена без разглеждане без разглеждане от БОС с определение по в.гр.д. №3/2017г., потвърдено с определение №107 от 17.03.2017г. по ч.гр.д. №94/2017г. на БАС като недопустима.
И в двете молби не се съдържа искане за извършване на конкретни изпълнителни действия, каквито са продължили по отношение на длъжника М. А. с оглед наложения запор на получаваната от нея пенсия.
Във връзка с предявените по настоящото дело искове, по молба на въззивниците е допуснато обезпечение чрез спиране на принудителното изпълнение по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. и е издадена обезпечителна заповед от 10.04.2019 г.
Въз основа на така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Предявените от М. С. и И. М. искове по чл. 439 ГПК за оспорване изпълнението срещу тях по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. , с взискател – въззиваемия „Е“ Е. , за задължения в размер на сумата от 40 468 лв., за които е било образувано и водено изпълнително дело № 2* по описа на ЧСИ И. Б. , с район на действие – БОС, въз основа на изпълнителен лист издаден по влязла в сила заповед за незабавно изпълнение № 218 от 16.01.2013г. по ч. гр .д № 269/2013г. на БРС, която сума представлява вземания в размер на 36 993 лв. - главница, 1 361 лв. - законна лихва и 2 113 лв. – пропорционална такса, поради погасяването на задълженията по давност, са основателни.
С оглед посочените по-горе действия на принудително изпълнение спрямо въззивниците, давността спрямо тях е била прекъсната в хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД – с предприетите действия за принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело, както следва: по отношение на И. М. – на 26.02.2013г., когато е наложен запор на МПС „О“, а по отношение на М. С. – на 25.09.2013 г., когато съгласно чл. 496 във вр. с чл. 495 ГПК съдебният изпълнител е издал постановление за възлагане.
Съобразно това, с изтичане на срок от две години, считано от посочените дати е настъпила перемция съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по отношение на И. М. – на 26.02.2015 г., а по отношения на М. С. – на 25.09.2015г., като след посочените изпълнителното производство е продължило валидно само в лицето на длъжника – М. А. , съобразно извършваните периодично удръжки по наложения от съдебния изпълнител запор на пенсия.
Така настъпилата перемция по отношение на всяка от въззивниците се явява релевантен за спора юридически факт, доколкото след посочените дати за съдебния изпълнител не е съществувало основание за извършване на нови действия на принудително изпълнение, с които да бъде прекъснат на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД срокът на погасителна давност. Съобразно това, към 12.12.2016 г., когато въззиваемият е бил е конституиран надлежно като взискател на основание чл. 429 ГПК, изпълнителното дело е било прекратено по отношение на въззивниците, и за всискателя не е съществувала възможност да извършва валидно действия на принудително изпълнение спрямо всяка от тях, а и такива действия нито са извършвани, нито с молбите за конституриране на основание чл. 429 ГПК не е искано извършването на конкретни действия на принудително изпълнение. С постановлението от 12.12.2016 г., въззиваемият е бил конституиран надлежно като взискател по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. само в изпълнителното порцесуално отношение със солидарния длъжник - М. А. , като извършените спрямо нея действия на принудително изпълнение нито запазват процесуалното правоотношение с останалите солидарни длъжници, нито прекъсват срока на погасителна давност по отношение на тях.
В изпълнителното производство, процесуалната връзка между отделните съдлъжници и кредитора, комуто принадлежи материалното право, е самостоятелна подобно на тази в исковия процес, поради което и аргументите за разделност във връзка с перемцията се съдържат в нормата на чл. 216, ал. 1 ГПК, съгласно която всеки от другарите действа самостоятелно и неговите, съответно – извършените спрямо него, процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите, доколкото същите не са необходими другари по смисъла на чл. 226, ал. 2 ГПК. Поради това, предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не води до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение на останалите длъжници. По този въпрос и съобразно изложените горе съображения относно процесуалния характер на правоотношението между взискателя и отделните съдлъжници, настоящия състав на въззивния съд споделя отговора на същия въпрос даден с постановеното на основание чл. 290 ГПК Решение № 83 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1667/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. Ц.
Прекратяването на процесуалното отношение в изпълнителното производство не погасява материалното правоотношение, т.к. за кредитора съществува възможността по надлежния ред да поиска образуването на ново изпълнително производство спрямо всеки от солидарните длъжници, в рамките на което да бъдат предприети валидно конкретни действия на принудително изпълнение и с това, съгласно т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, да бъде прекъснат срока на погасителна давност по отношение на солидарния длъжник, спрямо когото са поискани. Съгласно чл. 125, ал. 1 ЗЗД, прекъсването на давността по отношение на един от солидарните длъжници, няма действие спрямо останалите, поради което и извършените в настоящия случай действия на принудително изпълнение спрямо солидарния длъжника М. А. , чрез извършените удръжки по запорното съобщение до НОИ от 13.02.2013г., не прекъсват давността по отношение на въззивниците. Съобразно изводите за разделност на процесуалните отношения с отделните съдлъжници, по отношение на които, с оглед естеството на материалното правоотношение, законът не изисква еднакво положение спрямо кредитора, както и с оглед трайно застъпеното в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК становище, че давността се прекъсва по отношение на всеки от съдлъжниците с предприемането на действие, което има характер на принудително изпълнение съгласно т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСКГТ на ВКС (Решение № 325 от 13.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2783/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Е. В. , Решение № 28 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4899/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Г. , Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията З. А. , Решение № 123 от 4.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 7002/2013 г., III г. о., ГК, докладчик председателят С. Ч. , Решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Г. ), изводът, който се налага в случая е, че въззивниците М. С. и И. М. не дължат изпълнение на задълженията в общ размер от 40 468 лв. по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. , взискател по което е към настоящия момент е въззиваемото дружество – „Е“ ЕООД.
Възраженията на въззиваемия, че до прекратяване на изпълнителното производство срокът на погасителна давност не е текъл, поради спирането му съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, съгласно ППВС № 3/1980г., което е било задължително за органите на съдебната власт, по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ, както и, че т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС намира приложение само занапред, т.е. – след датата на постановяването му, е неоснователно.
На първо място, изрично следва да се посочи, че тълкувателните актове, издадени съгласно чл. 124 ЗСВ при наличие на неправилна или противоречива съдебна практика, които съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ са задължителни за органите на съдебната власт, не представляват източник на позитивно право. За разлика от нормативните актове, чието действие във времето е изрично регламентирано в ЗНА, тълкувателният акт не регламентира пряко правоотношенията, към регулирането на които е насочена тълкуваната правна норма. Разпоредбите на закона, уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не предвиждат такова задължително действие на същите по отношение на другите правни субекти, извън органите на съдебната власт. Следователно, страните като правни субекти съобразяват поведението си със задължителния характер на тълкувателните актове само косвено - доколкото изискват или очакват органите, за които тълкувателните актове са задължителни, да ги съобразят в дейността си по повод на конкретно тяхно право, за защитата и законосъобразното развитие на което са сезирани. Като се държи сметка за това, действието във времето на задължителния тълкувателен акт се проявява само, доколкото определен юридически факт възниква или следва да бъде съобразен според смисъла на правната норма, към момента на прилагането й от съответния орган на съдебната власт според тълкувателния акт, който е задължителен, но само в динамиката на конкретното правоотношение, по повод на което съответният орган е обвързана в дейността си. Извън това, смисълът на тълкуваната правна норма според отменения тълкувателен акт следва да бъде съобразяван, доколкото и поведението на правните субекти е било съобразявано с него и успоредно с това, ако при или независимо от съобразяването на поведението им изцяло с последващия тълкувателен акт относно същата правна норма би се стигнало до засягане с обратна сила на техни законни права и интереси. Когато, обаче, съобразяването на поведението от правните субекти с последващия тълкувателен акт е необходимо за запазването и надлежното упражняване на техни права в аспекта на посочената динамика на косвено приложение, липсва основание за прилагане на тълкуваната правна норма от органите на съдебната власт според смисъла на изрично отменения или обявения за загубил сила тълкувателен акт.
Що се отнася до конкретната практика по чл. 290 ГПК, на която се позовава въззиваемият, възприетите в нея разрешения, не следва да се възприемат формално и извън разглеждания казус, който е различен от настоящия.
Конкретно, що се отнася до ППВС № 3/1980 г., причините, довели до отмяната му и до отпадане на неговия задължителен характер, са изрично и недвусмислено посочени в мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не се нуждаят от допълнително разясняване.
В настоящия случай, съдът намира, че липсва такъв юридически факт в рамките на развилия се изпълнителен процес по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. , чиито правни последици да бъдат съобразявани от настоящия съд при решаването на спора по делото в аспекта на указанията, съгласно отмененото ППВС № 3/1980г.
По отношение на всяка от въззивниците последните действия на принудително изпълнение по изпълнителното дело са предприети от взискателя през 2013г., като към момента на отмяната на ППВС № 3/1980г. и постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС за кредитора е съществувала възможност и е било необходимо да съобрази поведението си с последващия тълкувателен акт. За кредитора не са съществували нито законови, нито произтичащи от последващия тълкувателен акт пречки да съобрази поведението си с него в изяснената по-горе динамика на неговото косвено приложение, досежно предпоставките за прекъсване както на преклузивния двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по отношение на въззивницата М. С. , така и на чл. 116, б. „в“ ЗЗД за прекъсване, а с това и за запазване на давностните срокове по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД по отношение на двете въззивници.
Предвидените от закона давностни (, а и преклузивни) срокове целят своевременното упражняване на субективните граждански права, като с изтичането им се отнема възможността на кредитора с оглед поддържаното от него бездействие да претендира принудително осъществяване на правата си. Съобразно това, когато причините за бездействието на кредитора не стоят извън неговата воля и поведението на бездействието е поддържано при наличието на правна възможност за активно поведение, предвидената от закона последица е отпадане на възможността му да упражнява правата си принудително.
Такъв е и настоящият случай, предвид бездействието на кредитора и при наличието на възможност и необходимост да съобрази поведението си със задължителния за него косвено нов тълкувателен акт, чрез динамиката на отношенията в изпълнителното производство, изискващи предприемането на действия до 25.09.2015г. по отношение на М. С. , за запазване на процесуалното правоотношение и чрез ново принудително изпълнение след 26.02.2015 г. по отношение на И. М. , съответно до 26.02.2018г. – за прекъсване на давността по отношение на въззивницата И. М. и до 25.09.2018г. - за прекъсване на срока на погасителна давност по отношение на М. С. в хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. съобразно разясненията по т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. С него се приема, че е невъзможно спирането на срока на погасителна давност в хипотезата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД за изпълнителния процес, който не съществува сам по себе си. При наличието на правна възможност и необходимост да предприеме действия, насочени към запазване на сроковете, кредиторът – „Б“ АД и в последствие въззиваемия - „Е“ Е. като неин частен правоприемник по договора за цесия, са продължили с поведението си на бездействие, допускайки в противоречие на задължителните разяснения по т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС да изтече срок в продължение на повече от пет години от последните действия на принудително изпълнение, поради което е отпаднала възможността за принудително упражнява на правата по изпълнителния лист.
Що се касае до размерите на отделните задължения по изпълнителния лист и извършеното погасяване чрез осъщественото до 25.09.2013г. принудително изпълнение, страните не спорят пред настоящата инстанция, като предявените размери на отделните задължения са в съответствие с размера на дълга, удостоверен по изпълнителното дело съгласно уведомлението от страна на взискателя към 05.12.2013г.
Предвид гореизложеното относно основателността на предявените искове, обжалваното решение на БОС, с което първоинстанционния съд е отхвърли предявените искове по чл. 439 ГПК, следва да се отмени и вместо това, БАС да постанови решение, с което да признае по отношение на въззивниците, че не дължат изпълнение на задълженията.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, от насрещните претенции за разноски следва да се уважи тази на въззивниците – в размер на 1 700 лв. за настоящата инстанция, като за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, изрично е заявено от процесуалния представител на въззивнците, че не претендира разноски.
Водим от гореизложеното Бургаски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 428/25.10.2019 г. по т.д. № 142/2019 г. на Бургаски окръжен съд изцяло и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА по отношение на „Е“ Е. , ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С., район В. , ж.к. М. Д. , ул. Р., в качеството му на взискател по и.д. № 2* по описа на ЧСИ И. Б. , че М. С. С. , ЕГН ********** и И. П. М. , ЕГН ********** и двете действащи чрез адв. М. от АК-Бургас, със съдебен адрес гр. Б., ул. Т., ет.2, офис 6, не дължат сумата от 40 468 лв., от които 36 993 лв. неолихвяема сума, 1361 лв. - законна лихва и 2 113 лв. - пропорционална такса, представляващи неплатена част от задълженията по изпълнителен лист, издаден по влязла в сила заповед за незабавно изпълнение № 218 от 16.01.2013г. по ч. гр .д № 269/2013г. на БРС с район на действие БОС, поради погасяване на задълженията по давност.
ОСЪЖДА „Е“ Е. , ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. С., район В. , ж.к. М. Д. , ул. Р. да заплати на М. С. С. , ЕГН ****** и И. П. М. , ЕГН ****** деловодни разноски в размер на 1 700 лв. (хиляда и седемстотин лева) – адвокатско възнаграждение
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните .
Председател:
Членове: