№ 890
гр. Варна , 13.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на
тринадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела С. Христова
Светлана К. Цанкова
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско
дело № 20213100500382 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК, образувано по въззивна жалба, подадена от К.Д. П.
срещу решение №261499/02.12.2020 г. постановено по гр. дело № 17084/ 2018г. по описа на ВРС,
47 -и състав, с което въззивницата е осъдена да заплати на Д. И. К. сумата от 14 830лв.
представляваща половината от плащания по договор за банков кредит от 27.12.2002г., сключен
между страните и „Обединена българска банка“АД, извършено от Д.К. в периода след
прекратяване на брака между страните-18.08.2005г. до окончателното погасяване на кредита-
09.10.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда - 12.11.2018г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.127, ал.2 ЗЗД,
както и сумата от 1763,50лв., представляващи разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Според
изложеното в жалбата решението на Районен съд -Варна е неправилно и необосновано.
Въззивницата твърди, че кредитополучател по договора е единствено Д. К. и тя не е солидарно
отговорна по договора за кредит и няма ангажимент за погасяване на задълженията по
договора за банков кредит нито по силата на договора, нито на основание чл.36, ал.2 СК. Твърди
също, че средствата, получени по кредите не са изразходвани за задоволяване на семейни нужди.
Твърди също, че не се е обогатила със средствата, чието връщане се претендира. По
изложените подробно съображения, въззивницата моли първоинстанционното решение да бъде
отменено изцяло, като на негово място бъде постановено друго, с което предявения иск бъде
отхвърлен, както и да й бъдат присъдени направените разноски.
Въззиваемата страна, редовно уведомена, е депозирала в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен
отговор, с който заявява становище за неоснователност на въззивната жалба, поради което моли за
оставянето й без уважение. Претендира присъждане на разноските във въззивното производство.
Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно
убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с
жалбата, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В изпълнение на задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК,
въззивният съд счита, че решението на ВРС е валидно и допустимо.
1
Предявен е иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД, вр. чл.32,ал.2 СК.
Ищецът Д. И. К. твърди, че с ответницата са бивши съпрузи, чийто брак, сключен през
1987 г., е прекратен с развод с решение по гр. дело № 15873/2014 г. на ВРС, влязло в сила на
17.08.2015 г. При прекратяване на брака и до настоящия момент страните не са уреждали
имуществените си отношения. Излага, че през време на брака, съпрузите са извършили поредица
от сделки, за да получат банков кредит, средствата от който са вложени в търговско дружество, на
което ответницата е собственик на капитала. Страните сключили с „Обединена българска банка“
АД Договор за банков кредит от 27.12.2002 г. за сумата от 35 400 лева. И за да бъде усвоен
кредитът, на същата дата родителите на ищеца му продали недвижимия си имот с уговорката, че
сума в размер на 35 400 лева ще бъде заплатена за сметка на отпуснатия кредит. По-късно ищецът
и ответницата дарили обратно на родителите му половината от имота, като впоследствие била
извършена делба на сградите в поземления имот. Ищецът твърди, че след развода само той
погасява задълженията по кредита и опитите му да уреди доброволно имуществените си
отношения с ответницата били неуспешни. Ищецът сам изплатил остатъка от дълга, като в
периода след прекратяване на брака погасил лично по кредита сума в общ размер от 31 680 лева,
половината от които били задължение на ответницата. Поради изложеното иска от съда да
постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сума в размер на 15840лв.,
представляваща половината от изплатената от него сума в общ размер на 31680лв. в периода след
17.08.2015г. по задължение към „ОББ“ АД по договор за банков кредит от 27.12.2002г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 12.11.2018г. до окончателното изплащане на
задължението.
Ответницата К. Д. П., чрез пълномощника си адв. Д. изразява становище за
неоснователност на исковата претенция.Твърди, че не е солидарно отговорна по договора за
банков кредит, като се позовава на обстоятелството, че единствено ищецът е посочен като
кредитополучател, а тя – като съдлъжник. Излага доводи, че дори да се приеме, че страните са
солидарни длъжници, плащанията към кредитора след развода следва да се поемат единствено от
ищеца. Не оспорва, че по време на брака страните са придобили поземлен имот, ведно с
находящите се в него сгради, по силата на договор за покупко-продажба, сключен с родителите на
ищеца. По-късно ½ ид.ч. от имотите дарили на родителите на ищеца, поради което по време на
развода страните се уговорили, че ищецът ще поеме изцяло изплащането на остатъка от кредита. В
условията на евентуалност оспорва претенциите по размер, като твърди, че ищецът е погасил
кредита предсрочно, без да я уведоми. Счита, че дори при обявена предсрочна изискуемост на
кредита, ответницата не е надлежно уведомена и по отношение на нея не е настъпил падежът на
вноските. Претенциите за заплащане на вноските с ненастъпил падеж са неоснователни. Оспорва
дължимостта на включените в претендираните вноски таксите по чл. 11, ал. 3 и чл. 12, ал. 8 от
договора, наказателни лихви. Счита, че в претенцията на ищеца са включени и недължими лихви,
размерът на които е определен въз основа на нищожна клауза от договора. Прави възражение за
давност по отношение на анюитентните вноски, извършени от ищеца в периода преди 12.11.2015
г.
По делото не е спорно, а и от ангажираните доказателства се установява, че страните са
били съпрузи от 13.12.1987г. , като бракът им е прекратен с влязло в сила на 17.08.2015г. решение
№ 3525/17.08.2015г., постановено по гр.д. № 15873/2014 г. по описа на Районен съд – град Варна,
по реда на чл. 50 СК. По време на брака, на 27.12.2002г., съпрузите са сключили договор за
кредит с „Обединена българска банка“АД, обезпечен с ипотека. Безспорно е, че получения
кредит е използван за закупуване на недвижим имот, който е представлявал семейно жилище до
прекратяване на брака. В договора за кредит Д. И. К. е посочен като кредитополучател, а
Кристина Д. К.а, като съдлъжник. Съгласно посоченото в договора, на кредитополучателя е
предоставена сума в размер на 35 400лв. за закупуване на недвижим имот – триетажна жилищна
сграда, находяща се в местност „Акчелар“ №351, вилна зона „Св.Никола“, гр.Варна, ведно с гараж
с площ от 30 кв.м., пристроен към сградата и нежилищен обект, пристроен западно към сградата,
състоящ се от производствено и сервизно помещение с площ от 50 кв.м., ведно с ПИ № 784, върху
който сградата, навесът и обекта са пристроени. Крайния срок за погасяване на кредита е
20.01.2023г. Страните по договора са се споразумели, главницата по кредита да се олихвява с
лихвен процент в размер на 12,75%, като съгласно чл.11 от договора, кредитополучателят може да
погаси изцяло дълга и преди настъпването на крайния срок, като дължи такса в размер на 2%
2
върху размера на предсрочно погасената главница или част от нея.
По делото е представено удостоверение с изх. № ИД – 19964-2018г., издадено от
„Обединена българска банка“ АД, от което се установява, че към 30.10.208г. Д.К. е погасил
ипотечен кредит с първоначален размер от 35 400 лева, съгласно договор от 27.12.2002г.
От представения по делото НА №69, том 5, рег. № 6869, дело № 683/27.12.2020 г. на
нотариус с рег. № 237 с район на действие Районен съд – град Варна, обективиращ договор за
продажба на недвижим имот, се установява, че И.Д. К. и Д.С. К.а са продали на Д. И. К. триетажна
жилищна сграда, находяща се в местност „Акчелар“ № 351, вина зона „Свети Никола“, землище
на град Варна, ведно с гараж с площ 30 кв.м., пристроен югоизточно към сградата и нежилищен
обект, пристроен западно, състоящ се от производствено и сервизно помещение с обща площ 50
кв.м. ведно с поземлен имот № 784, върху който сградата, навесът, гаражът и обекта са пристроени
за сумата от 77 153,20 лева като купувачът е изплатил собствени средства в размер на 41 753,20
лева, а за останалата част от продажната цена в размер на 35 400 лева е поет ангажимент към
купувачите за предоставяне на кредит от „Обединена Българска Банка“ АД съгласно договор за
кредит от 27.12.2002 г. и която сума продавачите ще получат общо и безкасово по разплащателна
банкова сметка.
Представени са банкови бордера, издадени от „Обединена Българска Банка“ АД от
07.01.2003 г., от които е видно, че И.Д. К. и Д.С. К.а са получили суми в размер на по 17 700 лева
или общо 35 400 лева.
Видно от НА № 40, том 2, рег. № 1673, дело № 168/08.04.2003 г. Д. И. К. и К.Д. К.а даряват на
И.Д. К. и Д.С. К.а ½ идеална част от триетажна жилищна сграда, находяща се в местност
„Акчелар“ № 351, вина зона „Свети Никола“ – землището на град Варна ведно с гараж с площ 30
кв.м., пристроен югоизточно към сградата и нежилищен обект, пристроен западно, състоящ се от
производствено и сервизно помещение с обща площ 50 кв.м. ведно с поземлен имот № 784, върху
който сградата, навесът, гаражът и обекта са пристроени.
Съгласно приетото по делото и кредитирано от съда заключение на проведената по делото
ССЕ, общият размер на дължимите суми по кредита е 81 531,59 лева като през процесния период
кредита е погасяван от Д.Х. и Д.К.. За периода от 18.08.2015 г. до 09.10.2018 г. заплатената сума от
Д.Х. и Д.К. е в размер на 29 660 лева, от които 21 833,23 лева – главница, 6828,28 лева – договорна
лихва, 84,56 лева – наказателна лихва и 1091,80 лева- такса за предсрочно погасяване на кредита.
В периода 17.08.2015г.- 12.11.2018г. задълженията с настъпил падеж са в размер на 13 863,72 лв.;за
периода 12.11.2018г. - 27.01.2023г. – 18 129.48 лв. ; извършено предсрочно погасяване на кредита.
Вещото лице е посочило, че ако не се взема предвид извършеното предсрочно погасяване на
кредита, дълга по кредита за периода 17.08.2015г. - 04.04.2019г. би бил в размер на 15 973,24 лв.
Към датата на сключване на договора за кредит лихвеният процент е 12.75 %, а за периода
27.02.2005г. - 27.09.2005г. – 10.75%,; за периода 27.09.2005г. до 27.08.2006г. – 9,25 %, за периода
27.08.2006 г. до 27.02.2008 г. – 8,75 %, за периода 27.02.2008 г. до 27.06.2010г. 9,25 %,; за периода
27.06.2010г. до 27.12.2011г. – 6% и за периода 27.12.2011г. до 27.09.2018г. - 11.34%. В резултат на
направените промени по кредита са заплатени 13 391,05 лв. по – малко лихви от дължимите,
съобразно чл.5, ал.1 от договора. За периода от 17.08.2015г. до датата на предсрочно погасяване на
кредита не са извършвани предоговаряния. От заключението се установява, че за периода
17.08.2015г. до 11.09.2020 г. размерът на падежиралите вноски би бил 8887 лева, а за периода
17.08.2015г. до датата на изготвяне на заключението 28.10.2020 г. – 9597,96 лева ако не се отчита
извършеното предсрочно погасяване на дълга.
По делото са събрани и гласни доказателства относно релевантни за правния спор факти.
Настоящият въззивен състав, въз основа на събраните по делото доказателства достигна до
следните правни изводи:
Правилата за солидарните задължения са уредени в чл.121-чл.127 ЗЗД. Съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД,
доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжница, това което е платено на
кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Законът предвижда оборима презумпция за равно
поемане на дълга от солидарните длъжници. Посоченото в чл.127, ал.1 ЗЗД „друго“ може да бъде
3
на първо място уговорка между двамата длъжница за неравенство в разпределението на платения
кредитора солидарен дълг, или това да следва от липсата на еднаквост в интереса на длъжниците,
защото някой от тях се е възползвал от целия или от повече от половината от общия дълг, при
което е естествено да понесе такава част от последния, от която възползвайки се е обогатил за
сметка на другите.
Съгласно разпоредбата на чл.127, ал.2 ЗЗД, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил
повече от своята част има иск срещу останалите длъжници за разликата.
В случая от представените по делото доказателства безспорно се установява, че дългът е
поет от двамата съпрузи за задоволяване на общи нужди на семейството – за закупуване на
недвижим имот, който се е ползвал за семейно жилище. Никое от ангажираните по делото
доказателства не сочи на извод, че кредита е теглен и получените средства са използване за
задоволяван ена търговска дейност на някой от съпрузите или на дейност извън семейните нужди.
Обстоятелството, че след придобиване на имота, част от цената, за който е платена с отпуснатите
по договора за кредит средства, страните са дарили ½ ид. част от него на родителите на ищеца, по
никакъв начин не изключва изводът, че кредита е ползван за задоволяване на нужди на
семейството. Поради това съдът намира, че изтегления от ищеца кредит е служил за задоволяване
на нужди на семейството, поради което и за поетото задължение е възникнало по силата на закона
пасивно солидарно задължение на страните към банката в качеството им на съпрузи. Законовата
солидарност на съпрузите, установена в разпоредбата на чл.32, ал.2 СК е основана на принципа на
съпружеската имуществена общност и задължението на двамата съпрузи да участват в
удовлетворяване на семейните нужди.
В конкретния случай, доколкото солидарността на страните е възникнала не само на
основание сключения от тях договор, но и по силата на закона / чл.32, ал.2 СК/ и с оглед особения
характер на съпружеските имуществени отношения, изплащането на единия съпруг с негови лични
средства, докато трае бракът не поражда за него право да иска заплащане от другия съпруг на
разликата над припадащата се част. Ако задължението е платено от единия съпруг след
прекратяване на брака, същият разполага с правото по чл.127, ал.2 ЗЗД да иска от другия съпруг да
му заплати горницата над пропадащата му се част.
В случая от доказателствата по делото безспорно се установява, че след прекратяване на брака на
страните /17.08.2015г./, ищецът е е погасил предсрочно дължимите суми по договора за кредит в
периода 18.08.2015г. – 09.10.2018г., като е заплатил сума в общ размер на 29660лв.
От доказателствата по делото не се установява постигната между страните уговорка за
разпределение на дълга в нарушение на установеното с разпоредбата на чл.127, ал.2 ЗЗД
равенство. Не се установява и неравенство в интереса на длъжниците, тъй като дългът е поет за
задоволяване на общи нужди на семейството. Затова съдът намира, че на основание чл.127, ал.2
ЗЗД платеният от ищеца общ на страните солидарен дълг по кредита от 27.12.2002г. в размер на
29660лв., следва да се разпредели между страните по равно. В заключение следва извод, че
ответницата следва да заплати на ищеца половината от погасения от него общ техен солидарен
дълг, или сума в размер на 14830лв.
Неоснователно е възражението на въззивницата, за недължимост на платените преди
настъпване на падежа погасителни вноски, поради това, че същата не е била уведомена за
предсрочното погасяване на дълга и договорената с договора за кредит лихва, тъй като
предсрочното погасяване на дълга съгласно установеното от с приетото по делото заключение на
ССЕ, е в интерес на длъжниците, предвид заплащането на лихва в по-нисък процент. От
доказателствата по делото се установява, че поради предсрочно погасяван ена част от
задължението, в процесния период е заплащана лихва в по-нисък процент, като по този начин са
спестени суми в размер на 13 391,05лв.
Възражението за погасяване на вземането по давност съдът приема за неоснователно.
Отделните погасителни вноски не превръщат договора за кредит в такъв за периодични платежи, а
представляват частични плащания, относно които е приложим общият петгодишен давностен срок
по чл. 110 ЗЗД, доколкото отделните вноски не са самостоятелни задължения, а са части от едно
единно и общо такова, падежът на което само е разсрочен. В случая релевантен при определяне
4
началния момент на давността е моментът на плащане, а не на падежа на задължението. Предвид
изложеното, възражението за погасяване по давност на вземането за анюитетните вноски,
извършени от ищеца на 18.08.2015г., на 18.09.2015г., на 02.10.2015г. и 11.112015г. е
неоснователно.
Предвид изложеното, настоящият въззивен състав, намира, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на правния спор, на въззиваемия следва да се присъдят разноските пред
въззивната инстанция, кито са в размер на 1000лв., съобразно представения списък по чл.80 ГПК,
представляващи адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261499 от 02.12.2020г., постановено по гр. дело №
17084/2018 г. на Варненския районен съд,
ОСЪЖДА К. Д. П., ЕГН **********, адрес: град Варна, ул. „Капитан Петко войвода“ №
44, ап.4 да заплати на Д. И. К., ЕГН **********, сумата от 1000 лева, представляваща сторени във
въззивното производство разноски, съобразно уважената част от иска, на основание чл.78, ал.3
ГПК
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република България
при условията и реда на чл. 280, от ГПК
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5