№ 22258
гр. София, 09.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:В. М. Станиславова
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА Г. НЕСТОРОВА
като разгледа докладваното от В. М. Станиславова Гражданско дело №
20231110137510 по описа за 2023 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по първоначална искова молба вх. № 192369/05.07.2023 г. на Ц. Ц. С.,
ЕГН **********, срещу [ фирма ] АД, ЕИК , с която са предявени обективно съединени
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността
на сключения между тях Договор за потребителски кредит № /13.05.2023 г., като
противоречащ и заобикалящ закона, и накърняващ добрите нрави, а в условията на
евентуалност – искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на т. 4.2, т. 7, т. 9 и т. 10 от приложение № 1 към договора, на чл.
2, чл. 3 и чл. 4 от приложение № 4 към договора, на приложение № 5 към договора, на т. 8 от
част II, на т. 1, т. 2, т. 4.3 от част III от Стандартния европейски формуляр (СЕФ).
В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът е предявил обективно съединени насрещни
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, съответно за сумата от 5 000,00 лева – главница по Договор
за кредит № /13.05.2023 г., и 583,79 лева – договорна лихва за периода 14.06.2023 г. –
07.09.2023 г., а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 23 ЗПК – за сумата
от 5 000,00 лева – чистата стойност на Договор за потребителски кредит № /13.05.2023 г.
В първоначалната искова молба се навеждат фактически твърдения, че на 13.05.2023
г. между ищцата Ц. Ц. С. – в качеството на кредитополучател, и ответното дружество [
фирма ] АД – в качеството на кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит №
/13.05.2023 г. чрез средство за комуникация по смисъла на ЗПФУР. Сумата, предмет на
договора, в размер на 5 000,00 лева, била предоставена и реално усвоена от
кредитополучателя. В Приложение № 1 към договора за кредит били уговорени годишен
лихвен процент (ГЛП) в размер на 39,01 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер
на 49 %. В Приложение № 5 към договора било посочено, че в срок до края на следващия
ден, считано от датата на сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да осигури
следните обезпечения: поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, като при
непредоставяне на обезпечение в срок, кредитополучателят следвало да заплати на
кредитора неустойка в размер на 7 977,92 лева, като същата следвало да бъде заплащана на
части към всяка погасителна вноска. В Приложение № 4 към договора било посочено, че
кредитополучателят дължи и такса в размер на 99,84 лева за разглеждане и оценка на
заявката за кандидатстване за кредит, подготовка на договора и неговите приложения,
1
оценка на кредитоспособността и финансовите възможности на клиента и проверка на
вероятността за погасяване на кредита. Още със сключването на договора на ищцата била
начислена неустойка в размер на 7 977,22 лева, тъй като същата не представила в срок
надлежни поръчители или банкова гаранция, както и й била начислена такса за разглеждане
и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, които формирали част от вноската по
кредита. Излагат се подробни съображения, че договорът за потребителски кредит е
нищожен, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липса на елемент от същественото
му съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/. Поддържа се, че в
договора не е посочен действителният размер на ГПР, тъй като при неговото изчисляване не
е включена уговорената неустойка, а тя е следвало да бъде включена, тъй като получаването
на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените обезпечения, като
кредитополучателят се е съгласил да заплаща неустойка. Поддържа, че в този случай ГПР би
бил многократно над допустимия такъв за конкретния договор праг на ГПР, определен
съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се, че чрез клаузата за
неустойка се цели единствено осигуряване на допълнително възнаграждение за
предоставяне на процесната заемна сума – т. нар "скрита възнаградителна лихва", който
извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение
на което е уговорена неустойката, както и от уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със съответната
погасителна вноска по кредита. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че
посочената алтернатива за обезпечение – банкова гаранция, в размер на всички дължими по
договора суми, е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. Поради това, ищцата счита, че с разглежданата клауза за
неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на
разходите от нормативно допустимия. Излагат се твърдения, че размерът на неустойката е с
около 3 000,00 лева повече от заемната сума, което приблизително се равнява на около 160 %
от същата. Излагат се още твърдения, че в процесния договор ГПР е посочен само общо,
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, без да бъдат посочени
отделните разходи по вид и размер и без да се посочи общата стойност на разходите, които
потребителят ще дължи в края на срока на договора, поради което не може да се приеме, че
са спазени изискванията на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 10а, ал. 4 ЗПК,
поради което договорът за потребителски кредит е недействителен. Поддържа се, че в
конкретния случай предвиденото парично задължение за неустойка в размер на 7 977,92
лева не преследва нито една от присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна
или санкционна функция, а точно обратното – представлява скрита форма на допълнително
възнаграждение на кредитора за ползването на предоставения от него финансов ресурс.
Поддържа се, че договорът е недействителен и поради това, че не е спазено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като посоченият в него фиксиран лихвен процент – 39,01 %, не
отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка
представлява добавка към договорената лихва по кредита. Излагат се твърдения, че в
договора не е посочен месечният лихвен процент, с който ще се олихвява кредита. Не са
посочени условията за прилагането на лихвения процент по кредита, което означава да се
посочат показателите, по които се формира ГЛП, като основен лихвен процент, който
кредиторът прилага в случая и съответните надбавки над него. Не са посочени също така
условията и процедурите за промяната на лихвения процент по кредита. Излагат се
съображения, че клаузата за възнаградителна лихва също е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва. По отношение на
таксата за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит се посочва, че тя не
представлява допълнителна услуга, а такава, свързана с отпускането, усвояването и
управлението на кредита, поради което с тази такса се заобикалят изискванията на чл. 10а,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което тя е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Ищцата
поддържа, че нищожна, на основание чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК, е и клаузата на чл. т. 10 от
приложение № 1 към договора, с която е уговорено, че размерът на разходите за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит при забава на която и да е погасителна вноска
по кредита се определя в зависимост от съответния кредитен продукт, тъй като тези
допълнителни разходи не били допълнителни такива по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, а
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни трябвало да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, каквото посочване не
било направено. Тази клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и съответно
нищожна, на основание чл. 146 ЗЗП, тъй като не е индивидуално уговорена. При тези
2
твърдения се иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
договор за кредит № /13.05.2023 г. е нищожен, а в условията на евентуалност – че са
нищожни посочените клаузи от приложенията към договора и СЕФ.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на
първоначалната искова молба от ответника [ фирма ] АД, с изразено становище за
неоснователност на предявените искове и искане за тяхното отхвърляне.
В законоустановения срок по чл. 211, ал. 1, вр. чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпила
насрещна искова молба от ответника по първоначалния иск [ фирма ] АД, с който се
признава, че между Ц. Ц. С. и [ фирма ] АД, на 13.05.2023 г. е бил сключен договор за
паричен заем, по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 5 000,00 лева. Твърди
се, че ищцата по първоначалния иск – кредитополучател по процесния договор, не е
заплащала изискуемите погасителни вноски по него. Поддържа се, че с връчване на препис
от исковата молба на същата, волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем достигало до длъжника и от този момент дължимата сума по кредита
ставала изискуема преди уговорения срок. Поради това се моли съдът да постанови
решение, с което да осъди Ц. Ц. С. да му заплати сумата от 5 000,00 лева – главница по
договора за кредит, и сумата от 583,79 лева – договорна лихва за периода от 14.06.2023 г. до
07.09.2023 г., а в условията на евентуалност, ако договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен – сумата от 5 000,00 лева, представляваща чистата стойност на
сумата по договора.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответницата по насрещния иск Ц. Ц. С., с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Поддържа, че не е налице валиден договор за кредит между страните, като
недействителността на договора пораждала и недействителност на всички уговорки в него и
в Общите условия, поради което не се дължало връщане на главницата по договора, и
същият не можело да бъде обявен за предсрочно изискуем. По отношение на иска за
договорна лихва поддържа, че тъй като договорът е недействителен, такава не се дължи, в
условията на евентуалност поддържа, че при обявяване на кредита за предсрочно изискуем,
кредиторът не може да търси договорна лихва за период, следващ обявената предсрочна
изискуемост. Излага твърдения, че в договора не е посочен действителният ГЛП, тъй като
при неговото изчисляване не е включена начислената неустойка, както и за нищожност
поради противоречие с добрите нрави на клаузата за лихва.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 33390/19.08.2024 г., и обявен за
окончателен в проведеното на 23.10.2024 г. открито съдебно заседание без възражения на
страните, Софийски районен съд е отделил, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, като
безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: на
13.05.2023 г. между [ фирма ] АД – като кредитор, и Ц. Ц. С. – като кредитополучател, е
сключен договор за потребителски кредит № /13.05.2023 г, по силата на който заемодателят
се е задължил да предостави на заемополучателя сумата от 5 000,00 лева; главницата по
договора за кредит е реално усвоена от заемополучателя.
По делото са приети като писмени доказателства Договор за потребителски кредит
№ /13.05.2013 г. (л.14-19), Приложение № 1 към договора за потребителски кредит (л.18-
19), Приложение № 5 към договора за потребителски кредит (л.21), и Погасителен план
към него (л.17-18), от които по несъмнен начин се установява, че между [ фирма ] АД, като
заемодател, и Ц. Ц. С., като заемополучател, е сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който заемодателят е поел задължение да предостави на заемополучателя паричен
заем в размер на 5 000,00 лева, срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне
сумата чрез плащане на 24 броя месечни вноски, първата от които платима на 13.06.2023 г., а
последната – на 13.05.2025 г. заедно с възнаградителна лихва при фиксиран лихвен процент
в размер на 39,01 % и годишен процент на разходите от 49,00 %.
Съгласно чл. 1 от Приложение № 5 от договора (л. 21) страните се споразумяват
договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: поръчителство на
две физически лица или банкова гаранция в размер на 7 378,08 лева, представляваща сбор от
дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след
крайния срок на погасяване на всички задължения по договора.
3
Съгласно чл. 2, ал. 1, изр. трето от Приложение № 5 към договора поръчителите
трябва да бъдат физически лица, като всеки от тях трябва да отговоря на следните условия:
да имат нетен размер на осигурителния доход в размер на 1 500 лева, да бъдат лица над 20-
годишна възраст, да работят на безсрочен трудов договор, да имат не по-малко от 5 години
трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за
кредит, вкл. и такъв със заемодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните две
години, да нямат задължения към други кредитни или финансови институции, или ако имат
– кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-
лош от „редовен“. В изречение четвърто на същата клауза е посочено, че заемодателят не е
длъжен и може по своя преценка, с оглед на надеждността и платежоспособността на
съответния поръчител, да откаже предложените от кредитополучателя поръчители.
Съгласно чл. 4 от Приложение № 5 към договора, в случай, че заемополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита или действието на обезпечението
бъде по някаква причина прекратено, заемополучателят дължи на кредитора неустойка за
всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е
индивидуално определен за всеки заемополучател и е в размер на 10,98 лева средно на ден,
като неустойката на ден не трябва да надвишава 1 % от главницата по кредита.
Горепосочената неустойка се начислява в началото на периода за всяка вноска и се заплаща
от заемополучателя заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката по съответната
погасителна вноска се заплаща в пълен размер във всички случаи на погасяване на кредита,
вкл. при предсрочно погасяване на кредита. Неустойка се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурено обезпечение.
Съгласно Погасителния план към договора за потребителски кредит (л.17-18) на
кредитополучателя е начислена неустойка за непредоставяне на обезпечение в общ размер
на 7 977,92 лева.
Съгласно платежно нареждане (л.80) на 15.05.2023 г. [ фирма ] АД е превел по
банкова сметка на Ц. Ц. С. сумата от 5 000,00 лева по процесния договор за потребителски
кредит № 566194 – обстоятелство, което не е спорно по делото.
Страните не спорят, че заемателят не е извършвал плащания по процесния договор за
потребителски кредит.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени за разглеждане при условията на
обективно евентуално съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр.
3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между тях Договор за потребителски
кредит № /13.05.2023 г., като противоречащ и заобикалящ закона, и накърняващ добрите
нрави, а в условията на евентуалност и с искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2
и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на т. 4.2, т. 7, т. 9 и т. 10 от приложение № 1 към
договора, на чл. 2, чл. 3 и чл. 4 от приложение № 4 към договора, на приложение № 5 към
договора, на т. 8 от част II, на т. 1, т. 2, т. 4.3 от част III от Стандартния европейски формуляр
(СЕФ).
В срока по чл. 211 ГПК са предявени обективно съединени насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
вр. чл. 6 ЗПФУР, съответно за сумата от 5 000,00 лева – главница по Договор за кредит №
/13.05.2023 г., и 583,79 лева – договорна лихва за периода 14.06.2023 г. – 07.09.2023 г., а в
условията на евентуалност иск с правно основание чл. 23 ЗПК – за сумата от 5 000,00 лева –
чистата стойност на Договор за потребителски кредит № /13.05.2023 г.
По предявените първоначални установителни искове съдът намира следното:
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност на
договора за потребителски кредит, респективно за нищожността на отделни клаузи от него.
Съгласно практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, когато е
предявен иск за прогласяване недействителността на сделка, а в обстоятелствената част на
исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност,
съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове – при
един петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване недействителността на
сделката. С оглед на основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат
при условията на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по
4
гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о./.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже
сключването на договор за потребителски кредит № /13.05.2023 г. с ответното дружество, с
посоченото в исковата молба съдържание, вкл. на оспорените клаузи от договора и
приложенията към него, както и на СЕФ, които противоречат на императивни
материалноправни норми, заобикалят ги или накърняват добрите нрави.
При позитивно установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена
тежест на ответника е да докаже възраженията си, в това число, че договорът за
потребителски кредит е действителен, вкл. договорен индивидуално.
Както се посочи по-горе, по делото не е спорно обстоятелството, че между [ фирма ]
АД – като заемодател, и Ц. Ц. С. – като заемател, е сключен договор за паричен заем №
/13.05.2023 г., по силата на който заемодателят е поел задължение да предостави на
заемателя паричен заем в размер на сумата от 5 000,00 лева, срещу насрещно задължение на
заемателя да я върне чрез заплащане на 24 броя месечни погасителни вноски, 23 броя от
които в размер на по 307,42 лева, и 1 брой в размер на 307,60 лева, първата от които платима
на 13.06.2023 г., а последната – на 13.05.2025 г., заедно с възнаградителна лихва при
годишен лихвен процент в размер на 39,01 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от
49,00 %, като общата сума, дължима за връщане от заемателя, възлиза на 7 378,26 лева.
Съгласно чл. 1 и чл. 2 от Приложение № 5 към договора страните са се споразумели той да
бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: поръчителство на две физически лица,
които следва да отговарят кумулативно на множество специални изисквания, или банкова
гаранция за сумата от 7 378,08 лева. Съгласно ал. 4 от Приложение № 5 към договора в
случай, че заемателят не осигури и не предостави в срок обезпечение по кредита, той дължи
на заемодателя неустойка за всеки календарен ден, в който не е предоставил неустойка, в
среден размер от 10,98 лева на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1 % от
главницата по кредита. Видно от погасителния план към договора (л.17), начислената
неустойка е в размер на 7 977,92 лева, платима разсрочено с всяка погасителна вноска по
договора за кредит.
По делото не са спорни и обстоятелствата, че в изпълнение на поетото по договора
задължение, ответникът по първоначалната искова молба – заемодател е предал на ищцата –
заемател сумата в размер на 5 000,00 лева.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител – за което съдът изрично е уведомил страните с
доклада по делото.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай към договора е приложен
погасителен план, неразделна част от него, в който са посочени погасителните вноски по
брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран годишен лихвен
процент за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо.
5
Настоящият съдебен състав намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, 4 т.
10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на
ищеца за нищожност на договора поради посочването в него на грешен размер на ГПР.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 49,00 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал.
4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно – неустойката в размер на 7 977,92 лева, която е начислена
автоматично от заемодателя при непредставяне на уговореното в чл. 1 и 2 от Приложение №
5 обезпечение в деня на предаване на паричната сума по договора.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено, че получаването на заема
е било обусловено от предоставянето на едно от следните обезпечения – двама поръчители
или банкова гаранция. С уговорената в чл. 4 от Приложение № 5 към договора неустоечна
клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне
на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Този извод следва от
спецификата и краткия срок /еднодневен според предвиденото в чл. 1 от Приложение № 5
към договора/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена
неустойката. Еднодневният срок за предоставяне на поръчители – 2 физически лица, е
изключително кратък и това създава значително затруднение за заемателя – за предоставяне
на обезпечение чрез двама поръчители, които следва да отговарят на различни специфични
критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на множество документи, вкл. и на официални такива. Същевременно,
кредиторът още в деня на подписването на договора е начислил т. нар. „неустойка“ и я е
включил в погасителния план към договора. Още повече, че ако заемодателят действително е
имал намерение да получи като обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави
сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от
предварителното поемане на поръчителство от лица, отговарящи на посочени изисквания,
каквато възможност той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа
на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Не
може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 150 % от размера на
заетата сума. В аспекта на изложеното съдът приема, че клаузата на чл. 4 от приложение № 5
6
към договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата на чл.
143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед
на цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и
задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и
регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на
заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля
риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане
на парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително
нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в
противоречие със закона – чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката надхвърля 150 % от размера на
заетата сума и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 4 от Приложение № 5
към договора неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите.
Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер
на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 4 от Приложение № 5,
те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по
ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021
г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. №
3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр.
д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в.
гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 260628 от
21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.).
В допълнение следва да се посочи, че в Решение от 21.03.2024 г. по дело № C714/2022
г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
7
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Ето защо искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване за недействителен на Договор за потребителски кредит №
/13.05.2023 г., сключен между страните, е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск, не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на предявените в условията на евентуалност искове и съдът не
дължи произнасяне по тях.
По насрещните осъдителни искове:
Възникването в полза на ищеца по насрещните осъдителни искове на процесните
вземания за главница, възнаградителна лихва и лихва за забава, е обусловено от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, на следните материални
предпоставки: че между страните е сключен валиден договор за потребителски кредит №
/13.05.2023 г., по силата на който на ответницата е била отпусната заемната сума, която е
реално усвоена от последната; че е уговорена валидна клауза за дължимост на
възнаградителна лихва и нейният размер; че е настъпил падежът на вземанията.
При позитивно установяване на тези факти в тежест на ответницата по насрещните
искове е да установи фактите, от които произтичат възраженията й, вкл. за наличие на
предпоставки за недействителност на договора за потребителски кредит, евентуално на
отделни клаузи от него поради противоречието им с императивни правни норми, както и за
погасяване на задълженията по него чрез плащане или по друг начин, за което не сочи
доказателства.
Ищецът се позовава на настъпила предсрочна изикуемост. Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от
страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж. Това е
моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването й /виж решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на
ВКС, IV г. о. /.
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два елемента: 1./
настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до изменението на срока на договора и
даващи право за обявяването на договора за предсрочно изискуем и 2./ уведомяването на
длъжника за това след като тези фактически обстоятелства са настъпили. Моментът, в който
настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника
кредитополучател и то само, ако към този момент са били налице обективните предпоставки
за изгубване на преимуществото на срока.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към
исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който
трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в производството по чл.
422 ГПК – в този смисъл Решение № 50292 от 20.03.2023 г. по гр. д. № 73/2022 г. на IV г. о.
на ВКС, Решение № 50098 от 10.10.2022 г. по т. д. № 869/2021 г. на II т. о. на ВКС, Решение
№ 76 от 07.06.2022 г. по гр. д. № 2640/2021 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 60162 от
26.01.2022 г. по т. д. № 2482/2018 г. на II т. о., Решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. №
16/2019 г. на II т. о. на ВКС, Решение № 193 от 10.04.2020 г. по т. д. № 3092/2018 г. на II т. о.
на ВКС, Решение № 147 от 26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на II т. о. на ВКС, Решение №
171 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1273/2019 г. на II т. о. на ВКС и др.
Както беше посочено и по-горе, страните не спорят, че между тях е сключен
8
процесният договор за потребителски кредит № /13.05.2023 г., по силата на който на
ответницата е била отпусната заемната сума в размер на 5 000,00 лева.
По делото не се твърди и не се установява ответницата по насрещните искове да е
извършвала плащания по договора за кредит от 13.05.2023 г. Доколкото в насрещната искова
молба е инкорпорирано изявлението на заемодателя за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, то с връчването на исковата молба и приложенията на ответника по насрещните
искове, съдът намира, че в хода на процеса е настъпила предсрочната изискуемост, който
факт следва да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Основният спорен между страните въпрос касае наличието на основание за
възникване в полза на заемодателя по процесния договор за кредит на съдебно предявените
вземания, предвид наведените от заемателя доводи за тяхната недължимост поради
недействителността на договора за кредит, евентуално на отделни договорни клаузи.
Предвид извода на съда, че процесният договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита, на основание чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи. По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде
уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение,
че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е
формирана константна практика на ВКС (Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на
ВКС, I т. о., и др.), според която договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.
Предвид изложените съображения насрещните осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, са
неоснователни (доколкото съдът прие, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК) и следва да се отхвърлят, като следва да се
разгледа евентуалният насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК, като се даде
отговор на въпроса каква е чистата стойност на сумата, получена от ответника по
насрещните искове, която не е погасена от него до момента на приключване на съдебното
дирене пред настоящата инстанция.
При установеното по делото следва извод, че Ц. Ц. С., в качеството си на
кредитополучател, дължи на [ фирма ], в качеството му на кредитор, връщане на фактически
предоставената заемна сума в размер от 5 000,00 лева, като предвид това, че същата не е
правила никакви плащания за погасяване на задълженията си по процесния договор,
предявеният осъдителен иск по чл. 23 ЗПК следва да бъде уважен в пълен размер.
По искането за разсрочване на изпълнението, направено в открито съдебно
заседание на 23.10.2024 г.:
Съгласно разпоредбата на чл. 241, ал. 1 ГПК при постановяване на решението съдът
може да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или други
9
обстоятелства.
Съгласно попълнената от ответницата по насрещния иск декларация за семейно и
материално положение (на лист 12 от делото), същата получава месечен доход от заплата в
размер на 780,00 лева, не упражнява дейност като едноличен търговец, не е в граждански
брак, не притежава недвижими имоти, не притежава МПС, не притежава дялове и акции в
търговски дружества, не притежава парични влогове. Ищцата е декларирала, че осигурява
издръжката на двете си непълнолетни деца. При тези данни и с оглед размера на трудовия
доход, получаван от Ц. С., съдът намира молбата за разсрочване на изпълнението за
основателна.
При определяне размера на сумата, която ответницата по насрещната искова молба
следва да изплаща месечно, съдът съобрази упоменатите по-горе обстоятелства и намери, че
изпълнението както на задължението за главница, така и на съдебни разноски, трябва да
бъде разсрочено на равни месечни вноски, всяка от които в размер на 200,00 лева и една
последна изравнителна вноска в размер на остатъка от дълга към съответния момент,
платими до десето число вкл. на всеки месец, считано от месеца, следващ влизане в сила на
настоящото решение до окончателното изплащане на задължението, предмет на
производството.
Относно разноските:
По първоначалната искова молба, с оглед изхода от спора, право на разноски има
ищцата. Същата е освободена от заплащане на държавна такса, поради което на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК във връзка с чл. 83, ал. 2 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на съда държавна такса в размер на 495,12 лева. Процесуалният представител на
ищцата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в своя полза, поради което, и
съобразно правната и фактическа сложност на делото в полза на адвокат П. Х. следва да
бъде присъдено възнаграждение в размер на 500,00 лева.
По насрещната искова молба – с оглед неоснователността на главните насрещни
искове, съответно основателността на евентуалния иск по чл. 23 ЗПК, съдът приема, че в
полза на процесуалния представител на ответницата по насрещната искова молба следва да
се присъди сумата в размер на 100,00 лева – адвокатско възнаграждение за предоставена
правна защита по насрещните главни искове /т. е. общо в полза на адвокат Х. по
първоначалната искова молба и за предоставената адвокатска защита срещу насрещните
искове следва да се присъди сумата от 600,00 лева/. В полза на ищеца по насрещните искове
следва да се присъди сумата в размер на 200,00 лева – платена държавна такса /с оглед
неоснователността на главните насрещни искове и основателността на евентуалния такъв/,
както и 500,00 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по
настоящото производство. Така определеното адвокатско възнаграждение представлява
намалено такова, предвид релевираното възражение за прекомерност от страна на
процесуалния представител на ответницата по насрещните искове.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск на Ц. Ц. С., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж. к. , бл. , вх., ет., ап., срещу [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. №, П. Л. Офис Център, ет., че Договор за потребителски кредит
№ /13.05.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр чл. 22 ЗПК, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените от [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. №, П. Л. Офис Център, ет., срещу Ц. Ц. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. , бл. , вх., ет., ап., насрещни осъдителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, за осъждане на Ц. Ц. С., ЕГН
**********, да заплати на [ фирма ] АД, ЕИК , сумата от 5 000,00 лева – главница по
Договор за кредит № /13.05.2023 г., и 583,79 лева – договорна лихва за периода 14.06.2023 г.
– 07.09.2023 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 23 ЗПК, Ц. Ц. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж. к. , бл. , вх., ет., ап., да заплати на [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. №, П. Л. Офис Център, ет., сумата от 5 000,00 лева – чиста
10
стойност на неизплатено задължение за главница по договор за потребителски кредит №
/13.05.2023 г.
ОСЪЖДА [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
№, П. Л. Офис Център, ет., да заплати по сметка на съда сумата от 495,12 лева – държавна
такса за предявените установителни искове, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
№, П. Л. Офис Център, ет., да заплати в полза на адвокат П. И. Х., ЕГН **********, адрес
на упражняване на дейността: гр. София, ж. к. , бл. , вх., партер, на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата от 600,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена на Ц. Ц. С., ЕГН **********, безплатна правна помощ в
производството по гр. д. № 37510/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 29 състав.
ОСЪЖДА Ц. Ц. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. , бл. , вх., ет., ап., да
заплати на [ фирма ] АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. №, П. Л.
Офис Център, ет., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 700,00 лева – сторени разноски
в производството по гр. д. № 37510/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 29 състав.
ДОПУСКА, на основание чл. 241, ал. 1 ГПК, разсрочено изпълнение на дължимите
съгласно настоящото решение суми за главница и разноски, които Ц. Ц. С., ЕГН **********,
е осъдена да заплати на [ фирма ] АД, ЕИК , като постановява Ц. Ц. С. да заплати
присъдените суми на ежемесечни вноски от по 200,00 лева и една последна изравнителна
вноска в размер на остатъка от задължението, платими до 10-то число на всеки месец,
считано от месеца, следващ влизане в сила на настоящото решение до окончателното
изплащане.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11