Решение по дело №1329/2018 на Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

     №…….../…...06.2019 г.

гр. Варна

 

 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                                                       СЪДИЯ: МИЛА КОЛЕВА

        

при секретаря Мария Манолова,

като разгледа докладваното от съдията Колева

търговско дело № 1329 по описа за 2018 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.

 

По изложените в исковата молба обстоятелства, В.И.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***, е поискал да бъде осъдено „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша” № 89Б, да му заплати  сумата от 80 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.11.2016 г., по силата на застраховка “Гражданска отговорност”, сключена с полица № **********г. за периода от 20.08.2016 г. до 20.08.2017 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането – 06.11.2016 г. до окончателното изплащане. Претендира присъждане и на направените по делото съдебни и деловодни разноски и адвокатско възнаграждение.

В исковата молба се твърди, че на 06.11.2016 г. около 18.30 ч. в гр. Варна М.А. управлявал л.а. „***" с per. № ****по бул. „Христо Ботев" с посока на движение от бул. „Владислав Варненчик" към ул. „Девня". На кръстовището с ул. „Кракра" същият нарушил правилата за движение по пътищата, като не пропуснал пресичащия пътното платно на зелен сигнал на светофарната уредба по сигнализирана и обозначена пешеходна пътека от ляво надясно по посока на движение на автомобила пешеходец В.Н., вследствие на което му причинил телесни увреждания.

Излага се, че във връзка с настъпилото събитие е съставен констативен протокол за ПТП с пострадали лица. Образувано е ДП № 448/2016 г. по описа на Сектор „ПП" при ОДМВР - Варна, пр. пр. № 14756/2016 г. по описа на РП-Варна, което все още не е приключило.

Твърди се, че ищецът е хоспитализиран в МБАЛ „Света Анна - Варна" АД, като му е поставена следната диагноза: Последици от счупване на горен крайник, с изключение на китка и длан - горен край на лява раменна кост /фрактура на хумерус в проксимална трета с дислокация/. Последици от други счупвания на гръдния кош - 2-3-4 ребра вляво дорзално зад лопатката. Фрактура на V-IV леви ребра. Деформация на VII-IX леви ребрени дъги. Деформация на 3-4-5-6 ребро по задна аксиална линия. Контузио торацис. Счупване на дясна подбедрица /фрактура на фибула в проксимална трета/.

Ищецът е претърпял оперативна интервенция, изразяваща се в наместване на фрактура на горен край на лява раменна кост.

На 12.12.2016 г., поради ограничени и болезнени движения в лява раменна става и дясна колянна става и болки в гръдния кош при дишане, ищецът е прегледан от д-р Ч. М. - ортопед-травматолог, при който са установени следните травматични увреждания: Последици от други счупвания на долен крайник.

На 19.07.2017 г., поради силно ограничени и болезнени движения в рамото, ищецът е прегледан от д-р Н.З.- ортопед-травматолог, при който са установени следните травматични увреждания: последици от други счупвания на долен крайник. Други спондилози с радикулопати. Последици от други счупвания на гръдния кош и таза. Последици от други счупвания на долен крайник.

На 12.01.2018 г., поради болки в двете коленни стави, предимно вдясно, ищецът е прегледан от д-р Р. Р. - специалист ортопед-травматолог, при който са установени следните травматични увреждания: първична гонартроза, двустранна.

Твърди се, че тези увреждания са обусловили трайно затруднение движенията на горен ляв крайник за период повече от 30 дни, трайно затруднение движенията на долен десен крайник за период повече от 30 дни.

Излага се, че в следствие на тези увреждания, ищецът е търпял е болки и страдания за един продължителен период и със сигурност ще изпитва негативните последици от събитието през целия си живот.

Посочено е, че водачът на л. а. „***" с per. № ****- М.К.А. попада в кръга лица, чиято отговорност се покрива от застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите по полица № ********г. със срок на валидност от 20.08.2016 г. до 20.08.2017 г., издадена от „ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД.

Със Заявление **********г. пред „ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД е била предявена претенция за заплащане по доброволен ред на застрахователно обезщетение, като са били представени всички изискуеми и относими писмени доказателства, необходими за определяне и изплащане на обезщетение. Ищецът твърди, че в законоустановения 3-месечен срок ответното дружество не му е изплатило обезщетение за неимуществени вреди, което обуславя правния му интерес от предявяване на настоящите искове.

В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, чрез пълномощника адв. П.П.-Д., е подал писмен отговор, в който не е оспорил наличието на застрахователна полица и факта на настъпване на ПТП с посочените в исковата молба участници. Оспорени са фактите, че вина за настъпилото ПТП носи водача на застрахования лек автомобил, че в следствие на пътно-транспортното произшествие ищецът е претърпял посочените увреждания, както и размера на претендираното обезщетение като значително завишен. Наред с това е направено и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като се твърди нарушение на разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗДвП и чл. 114, т. 1 и т. 2 от ЗДвП, като ищецът бил предприел пресичане на пътното платно при наличие на червен сигнал на светофарната уредба. Оспорено е искането за ищеца за присъждане на разноски, тъй като дружеството не било дало повод за завеждане на делото.

В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК, ищцовата страна е депозирала допълнителна искова молба, в която е пояснила и допълнила първоначалната си молба във връзка с изложеното от ответника.

В допълнителния отговор на допълнителната искова молба по чл. 373, ал. 1 от ГПК, ответникът поддържа становището си по исковете.

В съдебно заседание и с писмена защита процесуалният представител на ищеца адв. В.Н. поддържа становище, че исковите претенции са доказани както по основание, така и по размер, поради което моли съда да ги уважи така, както са предявени. Претендира присъждане на разноски, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание и с писмена защита ответникът „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, чрез процесуалния си представител адв. П.П. - Д., моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените по делото разноски, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

 

Окръжният съд, преценявайки събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

 

За да бъде осъществен сложният фактически състав на непозволеното увреждане, следва да бъдат налице няколко кумулативно съществуващи предпоставки: деяние (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и вина на деликвента, независимо от нейната форма - умисъл или небрежност. Отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ е за обезвреда на вредите, настъпили в резултат на виновни противоправни действия на лице, което е застраховано по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. За нейното установяване е необходимо да се докаже, че е налице противоправност на действията или бездействията на застрахованото лице по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, в резултат на която са настъпили вредоносните последици. Фактическият състав на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД въвежда презумпция за вина в случаите на доказана противоправност и причинно-следствена зависимост между деянието на деликвента и вредоносния резултат.

Съобразно разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя. Не се спори между страните, а видно и от данните по делото, процесният лек автомобил „***" с per. № ****е бил със сключена задължителна застраховка за риск „Гражданска отговорност” на автомобилистите при „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, със застрахователна полица № **********г. за периода от 20.08.2016 г. до 20.08.2017 г., като настъпилото застрахователно събитие попада в темпоралния обхват на договора. С оглед на изложеното, съдът намира, че към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие застрахователната полица е била валидна и е основание за ангажиране на отговорността на застрахователя – ответник в настоящото производство за настъпилите при това ПТП вреди.

От приложените към исковата молба доказателства - констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 3759/06.11.2016 г., протокол за оглед на местопроизшествие от 06.11.2016 г., както и от заключението на изслушаната по делото съдебно-автотехническа и експертиза с вещо лице А.Х.В., се установява, че на 06.11.2016 г., около 18,30 ч., в гр. Варна, на кръстовището на бул. „Христо Ботев” и ул. „Кракра”, е настъпило ПТП между л.а. „***" с per. № ***, управляван от М.К.А. и пешеходеца В.И.Н..*** се състои от две платна за движение – по едно за всяка посока, разделени с островна зона, повдигната с бордюр от пътна настилка и с предпазно ограждение в островната зона. Лекият автомобил се е движел по булеварда в посока от изток към запад, като в тази част платното за движение се състои от четири ленти, най-дясната от които е била предвидена за движение направо и надясно, втората лента е била за движение направо, третата лента – за движение направо и завой надясно, а най-крайната лява лента е била за движение наляво. Самото кръстовище е било регулирано със светофарна уредба, работеща с брояч и звукова сигнализация, като е била налице и отделна секция за пешеходци. На булеварда непосредствено преди кръстовището с ул. „Кракра” е имало пешеходна пътека с ширина от 3 метра, която е била означена с пътен знак, поставен преди кръстовището. Лекият автомобил се е движел от изток на запад, т.е. от центъра на гр. Варна към „Аспарухов мост” в най-крайната дясна лента за движение с намерение да извърши десен завой и да навлезе по ул. „Кракра”. В същото време В.И.Н. *** от източната му страна, т.е. откъм страната на лекия автомобил, като се е движел в посока от юг към север. При наближаване на кръстовището водачът на лекия автомобил е възприел зелен сигнал на светофарната уредба за движение в неговата посока. Същевременно при приближаването на пешеходната пътека е възприел и пресичащия отляво надясно спрямо неговата посока на движение пешеходец, при което е задействал спирачната система, но въпреки това е настъпил удар между автомобила и пешеходеца, който е бил с предната лява част на автомобила и в дясната част на тялото на пешеходеца. Мястото на удара е било в рамките на пешеходната пътека, като в следствие на удара В.И.Н. е паднал на пътното платно и е получил телесни увреждания.

Кръстовището, на което е настъпило ПТП е било регулирано с работеща светофарна уредба, която е била с 3 фази, всяка една с цикъл от 90 секунди. От значение за настоящото производство са втора и трета фаза на светофарната уредба. Първата от тях е била със зелен сигнал за навлизащите в кръстовището от юг по ул. „А. ***, както и за пешеходците, пресичащи бул. „Христо Ботев” от източната и западната част на кръстовището успоредно на посочените две улици. Втората от посочените фази е със зелен сигнал за навлизащите по бул. „Христо Ботев” в посока от изток към запад, т.е. от центъра на гр. Варна към „Аспарухов мост” и на пешеходците, пресичащи ул. „Кракра” от северната страна на кръстовището успоредно на бул. „Христо Ботев”.

От данните по делото се установява, че В.И.Н. *** от източната страна на кръстовището в посока от юг към север при наличие на зелен сигнал за движение в неговата посока. От своя страна л.а. „***" с per. № ****също е предприел навлизане в кръстовището при наличието на зелен сигнал за движение в неговата посока, като ударът е настъпил във фаза три на светофарната уредба, когато е бил налице зелен сигнал за движение в посоката на лекия автомобили и червен сигнал за движение в посоката на пешеходеца В.И.Н.. Мястото на удара е крайната дясна лента за движение по булеварда в посока от изток към запад на около 3,40 м. от десния бордюр в зоната на пешеходната пътека. Непосредствено преди удара л.а. „***" с per. № ****се е движел със скорост 48,38 км./ч., като разстоянието, на което се е намирал автомобила в момента, в който В.И.Н. е навлязъл в платното за движение по бул. „Христо Ботев” от южната страна на кръстовището, е било 427,39 м., като от това разстояние водачът на лекия автомобил не е имал видимост към мястото, на което пешеходецът е навлязъл на пътното платно. Същевременно разстоянието, на което се е намирал автомобила в момента, в който В.И.Н. е навлязъл в платното за движение в посока от изток към запад, е 211,41 м. Според заключението на вещото лице, това разстояние също е прекалено голямо за движение в градски условия, като липсва видимост от крайна дясна лента към мястото, на което ищецът е навлязъл в платното за движение, като са били налице множество превозни средства в другите три ленти на платното за движение. Лекият автомобил се е движел в крайна дясна лента, която е била с ширина 4,10 м., а ударът се е осъществил на 3,40 м. от десния бордюр спрямо посоката на движение на автомобила. В лентите за движение в ляво от крайната дясна лента са били налице други превозни средства, за които вещото лице приема при липса на други данни за вида им, че са били леки автомобили. Средната ширина на такива автомобили е 1,60 м., като поради тази причина пешеходецът е станал видим за водача в момента, в който се е намирал на 1,90 м. от мястото на удара. В този момент автомобилът е бил на разстояние от 28,63 м. от мястото на удара. Последното разстояние е по-малко от опасната зона за спиране на автомобила при скорост на движение 48,38 км./м., която е 31,94 м. При тази скорост водачът на лекия автомобил не е имал възможност да предотврати ПТП-то чрез аварийно спиране, нито чрез предприемане на спасителна маневра завой вляво, поради наличието на други автомобили в съседните ленти. От допълнителното заключение на изслушаната по делото съдебно-автотехническа експертиза с вещо лице А.Х.В. се установява, че ПТП-то е могло да бъде предотвратено от водача на лекия автомобил  при време на реакция от 0,6 секунди и скорост на движение от 30 км./ч. до 48,38 км./ч. или при време за реакция от 0,8 секунди и скорост на движение от 30 км./ч. до 40 км./ч.

От така посочените доказателства се установява, че л.а. „***" с per. № ****е навлязъл в кръстовището със скорост от 48,38 км./ч., която е близка до установената в чл. 21, ал. 1 от ЗДвП максимално разрешена скорост за движение в населени места. Същевременно обаче следва да се отчита, че се касае за кръстовище, което предполага наличие и на други автомобили, извършващи съответни маневри за движение, с които водачът следва да се съобрази, както и че съществува възможност за пресичане на пешеходци. В този случай преди самото кръстовище е бил поставен знак, предупреждаващ, че на същото има пешеходна пътека, което е именно с цел да бъдат предупредени водачите на МПС за възможността за преминаване на пешеходци през пътното платно и да им даде възможност да вземат мерки за съобразяване на действията си с тази опасност. Освен това водачът на лекия автомобил е бил с намерение да извърши маневра завой вдясно, при което в по-голяма степен вниманието му е било насочено към извършването на завоя и към пресичащите намиращата се вдясно от него ул. „Кракра”, в която той е смятал да се включи, докато ищецът се е появил от лявата страна на автомобила. Същевременно наличието на други автомобили вляво от посоката на движение на лекия автомобил „***” създава затруднение за възприемането на съществуващи опасности за движението.

Предвид на това, съдът намира, че макар и към момента на пътно-транспортното произшествие лекия автомобил „***” да се е движел в рамките на максимално разрешената скорост по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, то тази скорост не е била съобразена с конкретните условия за движение, което е нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. При движение с по-ниска скорост водачът на лекия автомобил е могъл да предотврати настъпването на ПТП-то, а и по-ниската скорост би била съобразена с конкретните пътни условия /кръстовище с пешеходна пътека, регулирано от светофарна уредба, наличие на множество автомобили и пешеходци и времето от денонощието – 18,30 ч. след обяд, което е било в тъмната част на деня/. С оглед на това, с действията си водачът на лекия автомобил М.А.  е нарушил задълженията си по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като неговото действие е противоправно, доколкото представлява нарушение на законовоустановено задължение. Същевременно в заключението на изслушаната по делото съдебно-автотехническа експертиза с вещо лице А.Х.В. е посочено, че в следствие на ПТП-то В.И.Н. е получил телесни увреждания, който факт се установява и от заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза с вещо лице д-р Р.Б.М., като тези увреждания представляват неимуществени вреди. С оглед на това са налице три от елементите на чл. 45 от ЗЗД, за да може да бъде ангажирана отговорността на водача за причинени от него на трети лица вреди. Що се касае до четвъртият елемент на непозволеното увреждане, а именно – вината, тя се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като в случая не са ангажирани доказателства за оборване на тази презумпция.

Доколкото застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите съгласно чл. 477, във връзка с чл. 468 от КЗ покрива отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство, то увреденото лице може да ангажира отговорността на ответника „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД за причинените му от М.К.А. вреди на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.

 

За установяване на претендираните от ищеца неимуществени вреди е изслушана съдебно-медицинска, както и са ангажирани гласни доказателства. От заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза с в.л. д-р Р.Б.М. – ортопед-травматолог, кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено, е видно, че  в следствие на ПТП В.И.Н. е получил фрактури на 2-3-4 леви ребра дорзално зад лопатката, фрактура на фибула /малкия пищял/ на дясна подбедрица в проксимална трета, контузия на главата и контузия на лява раменна става. Първото от посочените увреждания е причинило затруднение в движението на снагата за повече от 30 дни, като в този случай лечението на такива травми е чрез покой. Фрактурата на фибулата на дясна подбедрица в проксимална трета и контузията на лява раменна става са били лекувани с покой на крака за период 10-15 дни и с мека имобилизация на раменната става за 10 дни. На 12.01.2018 г. при преглед от ортопед на ищеца е поставена диагноза: „Първична горнартроза, двустранна”. В резултат на контузията на лявата раменна става се е развил травматичен  периартрит на лява раменна става, довел до болки и ограничаване на движението. При извършения на 27.02.2019 г. преглед на ищеца вещото лице е установило: хипотрофия на мускулатурата на горни и долни крайници; ограничени и болезнени движения на лява раменна става, като страничното отвеждане е до 45 гр. при норма от 180 гр.; констатирани са и ограничения на външната и вътрешната ротация. Констатираните от вещото лице ограничения в движенията на лявата раменна става не ограничават функцията на горния крайник за самообслужване, но за други обикновени дейности, като носене на предмети, манипулацията на ръката е ограничена и затруднена. Същевременно от показанията на разпитания по делото свидетел С.В.И. – син на ищеца, се установява, че още в деня след инцидента баща му е напуснал болницата по собствено желание, но поради продължаващи болки на следващия ден се е върнал в лечебното заведение, където е останал около една седмица. През това време той не е можел да се обслужва сам, като дори и към момента не можел да извършва дейности в тази връзка. Към настоящия момент сестрата на свидетеля /дъщеря на ищеца/ го бръсне и го къпе. Даже и вода му дава, защото наскоро ищецът бил тръгнал да си вземе сок и паднал и си ударил главата. Дори и до тоалетна ищецът ходел с помощ. Самият ищец живеел при свидетеля, като все още продължавало домашното му лечение, защото все още не бил станал на крака. Наскоро му бил спрял въздуха, но свидетелят видял това навреме и извикал Бърза помощ. Според свидетеля, това било във връзка със счупените при ПТП-то ребра. Ищецът бил спортист и треньор по бокс, като по думите на свидетеля състоянието му било по-добро от неговото. Пътно-транспортното произшествие коренно променило живота на ищеца, като в някои случаи, когато сестрата на свидетеля /дъщерята на ищеца/ не можела да дойде да полага грижи за ищеца, се налагало свидетеля да не ходи на работа, за да го обслужва. Откакто станало ПТП-то, ищецът изобщо не излизал от вкъщи. Показанията на този свидетел кореспондират с показанията на разпитаната свидетелка М.В.И. – дъщеря на ищеца, която сочи обстоятелства идентични с тези, посочени от първия свидетел.

С оглед на горните факти по делото е доказано, че в следствие на пътно-транспортното произшествие ищецът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид вида на травматичните увреждания и тяхната тежест, както и болките и страданията, които същите са причинили на ищеца. Наред с това отчита и продължителността на периода на възстановяване на ищеца от получените травми. С оглед на това и отчитайки последиците, които ищецът продължава да търпи от травматичните увреждания и отражението, което те са дали върху ежедневния му живот, както и възрастта му /77 г./, съобразявайки се с принципа за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ГПК, съдът намира, че сумата от 25 000,00 лв. справедливо ще го обезщети за претърпените от него болки и страдания.

 

С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, което е основание за намаляване на определеното обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с твърдението за нарушение на разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗДвП и чл. 114, т. 1 и т. 2 от ЗДвП, като ищецът бил предприел пресичане на пътното платно при наличие на червен сигнал на светофарната уредба. При това трябва да се има предвид, че доказателствената тежест за установяване на това възражение, по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, се носи от направилата го страна, а именно „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, тъй като е насочено към ограничаване на неговата отговорност и установяване на размера на действителните вреди. В тази връзка ответното дружество е ангажирало показанията на свидетелите С.М.С., Т.П.Ч. и М.К.А.. Първият свидетел е работел в „Напоителни системи” като пазач. По време на пътното произшествие е бил нощна смяна и се е намирал в предназначеното за него помещение. Същият не е бил пряк свидетел на произшествието, а е излязъл след като е чул шум от спирачки. Свидетелят не помни какъв е бил сигнала на светофарната уредба, но твърди, че работи четири години на това кръстовище и светофарът за пешеходците е бил много кратък. Половината от тях не можели да преминат булеварда. Втората свидетелка също не е видяла самия удар, а при чуването на шум се обърнала и видяла ищеца на земята. Според свидетелката ищецът е бил на пешеходната пътека като в този момент е светел червен сигнал на светофара за пешеходците, защото колите в двете посоки били тръгнали. Третият свидетел М.К.А. е водачът на л.а. „***" с per. № ***, участвал в пътно-транспортното произшествие. Дадените от него показания се припокриват в основната си част с констатациите в заключението на изслушаната по делото съдебно-автотехническа експертиза с вещо лице А.Х.В.. Свидетелят сочи, че е бил налице зелен сигнал на светофарната уредба за движение в неговата посока, намалил е скоростта поради това, тъй като е щял да завива надясно, като в този момент от лявата му страна изскочил ищеца без да го види. Свидетелят твърди, че се е движел с 40-45 км./ч. Самият ищец се е движел със забързан ход и заради това свидетелят е бил изненадан. Колите са се движели много бавно, защото е имало опашка и изобщо не е очаквал да има човек поради тази причина. Уличното осветление не е работело и свидетелят е разчитал само на фаровете си, а ищецът е бил облечен в тъмни дрехи. Сигналът на светофара е бил зелен за движение на лекия автомобил от момента, в който свидетелят го е забелязал. Наближавайки светофара, свидетелят се е натъкнал на спрели автомобили, които изчаквали други автомобили, за да преминат. Показанията на последния свидетел не променят изложеното по-горе относно причините за настъпване на ПТП-то, с оглед на които се приема, че застрахователят носи отговорност за настъпилите в следствие на ПТП-то вреди. От тези показания, както и от показанията на останалите двама разпитани свидетели, не може да бъде направен извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Действително, в момента на настъпване на ПТП-то е бил налице зелен сигнал за движение в посоката, в която се е движел л.а. „***" с per. № ***. Нито един от тримата свидетели обаче не е видял конкретния момент, в който ищецът е предприел пресичане на пътното платно на бул. „Христо Ботев”, поради което могат да твърдят със сигурност какъв е бил сигнала на светофарната уредба само към момента на настъпване на ПТП-то, но не и към момента на предприемането на пресичането. Същевременно от заключението на съдебно-автотехническата експертиза с вещо лице А.Х.В. по категоричен начин е установено, че ищецът е предприел пресичане на пътното платно при разрешителен зелен сигнал на светофара за това. Поради това не е налице нарушение от негова страна. Периодът на зеления сигнал на светофара обаче не е бил достатъчен, за да може ищеца да премине до другата страна на пътното платно, поради което смяната на сигнала на светофара го е заварила на пътното платно преди същия да е довършил пресичането му. В този случай ищецът е бил задължен да довърши по най-бързия начин пресичането на пътното платно, за да осигури възможността на превозните средства, за които вече е налице разрешителен сигнал за движение, да потеглят. Поради това, обстоятелството, че същият е продължил пресичането, не може да бъде счетено за нарушение от негова страна. Същевременно от събраните по делото доказателства не се установява каквото и да е друго нарушение на разпоредбите на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП.

С оглед изложеното, възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на В.И.Н. е неоснователно. Предвид на това, не е доказано наличието на хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, поради което и определеното обезщетение не следва да бъде намалявано по този ред.

С оглед на всичко гореизложено, така предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ следва да бъде уважен до посочения размер от 25 000,00 лв. обезщетение за неимуществени вреди, като в частта му за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000,00 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

 

По отношение на иска по чл. 86 от ЗЗД:

 

С исковата молба ищцата претендира заплащане на лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие, а именно – 06.11.2016 г. В тази връзка в исковата молба се твърди, че застрахователят отговаря за лихвите за забава, считано от датата на увреждането. В случая обаче както застрахователния договор, така и застрахователното събитие са се осъществили след 01.01.2016 г., когато е влязъл в сила действащия към настоящия момент КЗ. Поради тази причина приложение следва да намери именно този кодекс. По силата на чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, застрахователят отговаря и за лихвите за забава, когато застрахования отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, но тази отговорност се реализира при условията на ал. 3. Самият чл. 429 ал. 3 от КЗ, към който препраща разпоредбата на чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, ограничава отговорността на застрахователя за лихви за забава като определя за начален момент на същата по-ранната дата от тази на уведомяването на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие от застрахования или от увреденото лице. Тази разпоредба се различава от разпоредбата на чл. 223, ал. 2 от КЗ /отм./, съгласно която застрахователят дължи обезщетение и за лихвите за забава, когато застрахования отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. С оглед на тази разпоредба застрахователят дължи лихва за забава на увреденото лице, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. Тази негова отговорност е ограничена по отношение на самия застрахован, което е видно от разпоредбата на чл. 223, ал. 2, изр. 2 от КЗ /отм./ и чл. 268, т. 10 от КЗ /отм./. В тези случаи, когато обезщетението е платено от самия застрахован, застрахователят не му възстановява заплатените от него лихви за забава за периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на уведомяването. Същевременно, ако застрахователят е заплатил лихви за забава за този период на увреденото лице, той разполага с регресен иск спрямо застрахования по силата на чл. 227, т. 2 от КЗ /отм./. Същевременно при действието на КЗ /отм./ за увреденото лице не е предвидено задължение да уведомява застрахователя за настъпване на застрахователното събитие или да предяви прекия си иск по чл. 226 от КЗ /отм./ срещу него. Поради това и застрахователят не можеше да отказва плащане на застрахователното обезщетение, включително и лихвата за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие поради това, че не е уведомен за настъпването му, доколкото този отказ представлява санкция за неизпълнение на предвидено в закона задължение. Както се посочи по-горе обаче, разпоредбата на чл. 429, ал. 2, т. 2 и чл. 429, ал. 3 от КЗ уреждат по различен начин задължението на застрахователя за заплащане на лихви за забава, които се дължат от самия застрахован на третото лице. В случая тези лихви не се дължат от датата на настъпване на застрахователното събитие, което следва и от разпоредбата на чл. 494, т. 10 от КЗ. За разлика от чл. 268, т. 10 от КЗ /отм./, разпоредбата на чл. 494, т. 10 от КЗ ограничава отговорността на застрахователя за лихви за забава, дължими се от застрахования на увреденото лице като посочва, че същата се осъществява при спазване на условията на чл. 429, ал. 3 от КЗ. Именно поради наличието на това ограничение в разпоредбата на чл. 433 от КЗ, уреждаща регресния иск на застрахователя спрямо застрахования, липсва правило подобно на това на чл. 227, т. 2 от КЗ /отм./, уреждаща възможността застрахователя да търси от застрахования платените на увреденото лице лихви за забава за периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на уведомяване на застрахователя за това. С оглед на изложеното следва да бъде прието, че при сега действащия КЗ отговорността на застрахователя за лихви, дължими от застрахования на увреденото лице е ограничена и това задължение е за периода след датата, на която застрахователя е бил уведомен за настъпване на застрахователното събитие било от застрахования, било от увреденото лице. При това разпоредбата на чл. 498 от действащия КЗ предвижда задължение на увреденото лице при настъпване на застрахователното събитие да предяви претенцията си първо пред застрахователя и едва, ако същия не е платил в срока по чл. 496 от КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение, то може да предяви прекия иск по чл. 432 от КЗ срещу застрахователя. Подобно задължение за увреденото лице липсваше в КЗ /отм./. В конкретния случай по делото е представено застрахователна претенция вх. № О-92-0504 от 25.05.2018 г., с която В.И.Н. е уведомил застраховател „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД за настъпване на застрахователното събитие, поради което при липса на други данни и оспорване на това обстоятелство от насрещната страна следва да бъде прието, че именно това е датата, на която застрахователя е бил уведомен за претенцията на ищеца и от тази дата за него настъпва задължението да заплаща лихва за забава по чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 3 от КЗ. Предвид на това лихва за забава върху горепосоченото обезщетение се дължи от 25.05.2018 г. до датата на окончателното плащане. От това следва, че предявеният иск за лихви за забава върху обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат отхвърлен за периода от 06.11.2016 г. до 24.05.2018 г. вкл.

 

По отношение на разноските:

 

И двете страни своевременно са претендирали присъждане на разноските, като са представили списъци по чл. 80 от ГПК, обобщаващи размера на техните искания.

От списъка по чл. 80 от ГПК на ищеца В.И.Н. е видно, че претенцията му е за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /л. 160 от делото/, както и за сумата 100 лв. внесен депозит за вещо лице. С оглед уважената част от иска, подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение е в размер на 915,63 лв., което следва да бъде присъдено на процесуалния представител на ищеца – адв. В.И.Н., а на ищеца следва да се присъди сумата от 31,25 лв. разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК

Видно от списъка по чл. 80 от ГПК /л. 161 от делото/, представен от ответното дружество, последното претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски в размер на общо на 3140,00 лв., от които 2930,00 лв., представляващи изплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие № 40/09.10.2018 г. /л. 162 от делото/, 200,00 лв. изплатен депозит на вещи лица и 10,00 лв. държавна такса за 2 бр. съдебни удостоверения. От тази сума съобразно отхвърлената част от иска в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 2158,75 лв., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Доколкото ищецът е бил освободен от внасяне на държавна такса по производството на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВОС сумата от 1200,00 лв., от които 1000,00 лв., представляваща дължимата се държавна такса върху размера на уважената част от иска и 200,00 лв. разноски за вещи лица от бюджетните суми на съда, ведно със законната лихва върху държавни вземания, считано от влизане на решението в сила до окончателното изплащане.

Воден от гореизложеното и в същия смисъл, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша” № 89Б, да заплати на В.И.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, чрез адв. В.Н. от САК, сумата от 25 000,00 лв. /двадесет и пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.11.2016 г., по силата на застраховка “Гражданска отговорност”, сключена с полица № **********г. за периода от 20.08.2016 г. до 20.08.2017 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 25.05.2018 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД, както и сумата от 31,25 лв. /тридесет и един лева и двадесет и пет стотинки/ разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете в частта им за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000,00 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за законната лихва за забава за периода от датата на увреждането – 06.11.2016 г. до 24.05.2018 г. вкл., като неоснователни.

ОСЪЖДА „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша” № 89Б, да заплати на адвокат В.Й.Н. от САК, със съдебен адрес:***, сумата от 915,63 лв. /деветстотин и петнадесет лева и шестдесет и три стотинки/, представляваща дължимо възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА,  във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК.

ОСЪЖДА В.И.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, чрез адв. В.Н. от САК, да заплати на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша” № 89Б, сумата от 2158,75 лв. /две хиляди сто петдесет и осем лева и седемдесет и пет стотинки/, представляваща сторените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

ОСЪЖДА „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша” № 89Б, да заплати по сметка на Варненския окръжен съд сумата от 1200,00 лв. /хиляди и двеста лева/, представляваща държавна такса и разноски за вещи лица от бюджета на съда, съобразно уважената част от исковете, ведно със законната лихва върху държавни вземания, считано от влизане на решението в сила до окончателното изплащане.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски апелативен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването на препис от същото на страните.

 

 

СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: