Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Варна, 10.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети юли през две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
при участието на секретаря Теодора Костадинова,
като разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 14700 по описа за 2018 година на Варненския районен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание
чл. 143, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „***.“ ЕООД обосновава правния си интерес от
предявените искове с твърдение, че в негова ползва е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу ответника И.К.Т., връчена
на последната по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Излага, че между ответника, в качеството на
кредитополучател, и „***“ ЕООД, в качеството на кредитор, е сключен Договор за
кредит № *** от 05.04.2016 г., по силата на който на И.Т. е отпуснат кредит в
размер на 600 лева за срок от 360 дни /с краен падеж 31.03.2017 г./, като е
уговорена договорна лихва в размер на 138 лева. Твърди, че на същата дата –
05.04.2016 г., между ответника и „***“ ЕООД, като гарант, е сключен договор за
гаранция № ***, с който гарантът е обезпечил изпълнението на задълженията на
ответника по договора за кредит, като се е задължил солидарно с него, срещу
възнаграждение /такса за гаранция/ в размер на 462.00 лв. Поддържа, че
ответницата не е изпълнила задължението си да върне отпуснатата сума в
уговорения срок, поради което кредиторът е поискал изпълнение от солидарно
задължения гарант - „***“ ЕООД, като на 02.05.2017 г. последният е погасил
всички дължими суми по кредита. Счита, че с извършеното плащане гарантът - „***“
ЕООД, е встъпил в правата на удовлетворения кредитор по договора за кредит - „***“
ЕООД. Отделно заявява, че „***“ ЕООД има вземане към ответника и за дължимата
такса за гаранция по договора за гаранция от 462 лв., която също не е
заплатена.
Твърди, че по силата на договор за покупко-продажба
на отписвания на необслужвани потребителски кредити (цесия) и Приложение Г от
01.12.2017 г. „***“ ЕООД е прехвърлило в полза на ищеца вземанията си, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Отправя искане до съда за приемане за установено,
че И.К.Т. дължи н. „***.“ ООД следните суми:
-
сумата от 600 лева – главница
Договор за кредит № *** от 05.04.2016 г., сключен между „***“ ЕООД и ответника;
сумата от 138 лева – договорна лихва, начислена по договора за кредит за
периода от 05.05.2016 г. до 31.03.2017 г., които суми
са платени от „***“ ЕООД, в качеството му на гарант по Договор за гаранция № ***
от 05.04.2016 г., сключен между „***“
ЕООД и ответника, във връзка с Договор за кредит № *** от 05.04.2016 г., както
и
-
сумата от 462 лева – такса за
гаранция по Договор за гаранция № *** от 05.04.2016 г., сключен между „***“ ЕООД и ответника,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
25.05.2018 г. до окончателно изплащане на задължението, като вземанията са
прехвърлени от „***“ ЕООД на ищеца с договор за покупко-продажба на отписвания на
необслужвани потребителски кредити /цесия/ от 01.12.2017 г. и Приложение Г от
01.12.2017 г. към него, и за същите е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело
№ 7931/2018 г. по описа на ВРС.
Претендира присъждане на извършените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез назначения
от съда особен представител, е депозирал писмен отговор, в който оспорва изцяло
предявените искове. Оспорва наличието на облигационно отношение между И.Т. и „***“
ЕООД, както и реалното предоставяне на заемната сума. Навежда доводи за липса
на валиден договор за цесия между „***“ ЕООД и ищцовото
дружество. Счита, че липсва надлежно уведомяване на ответника за извършената
цесия.
Моли предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и
обсъди доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч. гр. д. № 7931 по описа за 2018 г.
на ВРС, 10 състав, се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на настоящото
производство. Същата е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в
срока по чл. 415 ГПК заявителят е предявил иск по чл. 422 ГПК.
С исковата молба е представен договор за
придобиване, покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски
кредити от 01.12.2017 г. /л. 13-19/. По силата на последния малтийската банка „***“
е цедирала на ищцовото дружество вземания по сключени
договори за кредит, подробно описани в приложение № 4 от договора /л. 21/. В
последното е включен и процесният договор за гаранция, който е индивидуализиран
чрез номер на договора, дата на сключване, име и ЕГН на кредитополучателя.
На л. 23 от делото е приложено пълномощно, с което „***“
е упълномощило „***.“ ООД да уведоми длъжниците за извършената цесия.
Представено е и уведомление до ответницата И.Т. /л.
6/, за което няма данни да е изпратено и/или връчено на адресата преди
подаването на исковата молба.
Към писмените доказателства са приобщени и Договор
за предоставяне на потребителски кредит № *** от 05.04.2016 г., сключен между „***“
ЕООД и И.Т. /л. 78-79/ и Договор за гаранция № *** от 05.04.2016 г., сключен
между малтийското дружество „***“ и И.Т. /л. 80-81/. От съдържанието на
договора за кредит се установява, че „***“ ЕООД се е задължило да предостави на
ответницата сума в размер на 600 лева. Последната от своя страна, се е
задължила да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва в размер на 138
лева на 12 погасителни вноски, всяка от които в размер на 61.50 лева, с падеж
на първата вноска – 05.05.2016 г. Предвидено е, че кредитът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от „***“ Ltd. За
обезпечаване на задълженията по договора за кредит ответницата е сключила с
посоченото дружество договор за гаранция, по силата на което гарантът се е
задължил солидарно с кредитополучателя срещу насрещното задължение за заплащане
на такса за предоставяне на гаранция в размер на 462 лева, платима на 12 равни
месечни вноски в размер от по 38.50 лева всяка.
Видно от разписката, приложена на л. 104 от делото,
на 05.04.2016 г. ответницата е получила сумата от 600 лева от „***“ ЕООД
посредством паричен превод чрез „И.“ АД,
с посочено основание на превода – *** /номерът на договора за кредит/.
Разписката е подписана лично от И.Т..
Съгласно
заключението
на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза /л. 106-110/,
което съдът кредитира като компетентно изготвено, подробно и обосновано, по
договора за кредит има извършено едно плащане на 03.06.2016 г. в размер на 100
лева, с което са погасени такси по т. 10 от Общите условия. В съдебно заседание
вещото лице пояснява, че основанието за дължимост на посочените такси е
просрочие на вноската. В констативно-съобразителната част на заключението е
изложено, че във връзка изясняване на въпроса кога е осъществено плащането от
страна на гаранта вещото лице се е запознало с потвърждение от „***“ ЕООД за
получени суми от „***“, но първичен счетоводен документ за извършеното плащане
не е представен. Поради изложеното и не е даден отговор на въпроса. Изчислено
е, че непогасените задължения на кредитополучателя са в следните размери:
главница – 600 лева, договорна лихва за периода от 05.05.2016
г. до 31.03.2017 г. – 138 лева, гаранция по кредита – 462 лева.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Както по-горе бе изложено, в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на
настоящото производство. Същата е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения
преклузивен срок е предявил установителен иск за вземането. Поради изложеното съдът
намира, че се породил правен интерес от провеждане на настоящото производство и
същото е допустимо.
За да бъдат уважени предявените
искове, следва да се установи наличието на следните материалноправни предпоставки:
1) валидно възникнало облигационно отношение между И.Т. и „***“ ЕООД по Договор
за кредит № *** от 05.04.2016 г., вземанията по който са обезпечени от „***“
ЕООД; 2) реалното предоставяне на заемната сума в размер на 600 лева; 3)
валидно възникнало облигационно отношение между И.Т. и „***“ ЕООД по Договор за
гаранция № *** от 05.04.2016 г., по който е уговорена такса гаранция в размер
на 462 лв., изискуемостта на която е настъпила; 4) изплащането на дължимите
суми по договора за кредит от страна на „***“ ЕООД в полза на „***“ ЕООД; 5)
валидно сключен договор за цесия между „***“ ЕООД и ищеца, предмет на който са
претендираните вземания; 6) съобщаването на цесията на ответника; 7)
настъпването на крайния срок за изпълнение на договора за кредит на 31.03.2017
г.
От представените по делото
писмени доказателства се установява наличието на първите две от посочените
материалноправни предпоставки. Подписването на разписката за получаване на
заемната сума от страна на ответницата И.Т. следва да се тълкува като
извънсъдебно признание относно сключването на договора за потребителски кредит
и изпълнението на основното задължение на кредитора по него – за реалното предоставяне
на сумата, предмет на същия.
Процесният договор за кредит
попада в предметния обхват на Закона защита на потребителите, поради което и
ответникът се ползва със специалната закрила по този закон. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следва да се отбележи, че съдът следи
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни основания, обуславящи
неравноправност на клауза в потребителски договор, като при констатиране
наличието на неравноправни клаузи съдът следва да прогласи тяхната нищожност,
освен ако потребителят изрично не се противопостави на това.
Съгласно легалната дефиниция,
дадена в чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. В посочената разпоредба неизчерпателно са изброени отделни проявни
форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор.
Както по-горе бе изложено,
договорът за кредит съдържа изрична клауза, съгласно която ответницата се е
задължила да обезпечи задълженията си чрез сключването на договор за поръчителство
с „***“ Ltd. Следователно сключването на договора за гаранция е
предвидено като условие за сключване на договора за кредит, съответно – за
усвояване на сумата по него. По този начин кредитополучателят е бил принуден да
сключи договор за поръчителство с избрано от кредитора дружество. Макар
клаузата, предвиждаща задължението за осигуряване на обезпечение, да е включена
в индивидуалния договор, сключен с потребителя, съдът намира, че същата не
отразява индивидуалните нужди на потребителя. Тъкмо напротив – тя е включена в
частта от договора, имаща характер на бланка, на която кредитополучателят не
може да влияе. Посочената уговорка не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
икономически по-слабата страна по правоотношението.
Наред с горното, императивната разпоредба на чл. 16 ЗПК
вменява на кредитора задължението да оцени кредитоспособността на потребителя
преди сключване на договора за кредит. По съществото си договорната клауза, с
която се уговаря задължение на кредитополучателя да осигури избрано от
кредитора обезпечение, прехвърля върху длъжника риска от неизпълнение от страна
на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника. Следователно тази клауза е в противоречие цитираната норма от
закона.
Не на последно място следва да се отбележи, че очевидно
крайната цел на договора за поръчителство не е била да обезпечи вземанията на
кредитора по потребителския договор, а да му осигури получаването на завишен
размер на крайната сума, която следва да бъде върната от потребителя,
заобикаляйки изискванията на специалния закон за максимален годишен процент на
разходите по кредита (чл. 19, ал. 4 ЗПК).
Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че
договорът за поръчителство е сключен в нарушените на императивните норми на
Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, поради
което и се явява нищожен и не би могъл да обвърже ответната страна.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че липсват
доказателства за плащането от страна на гаранта в полза на кредитора като
условие за възникване на регресните му вземания по
договора за кредит, цедирани впоследствие в полза на
ищеца. При липсата на първичен счетоводен документ за извършеното плащане
следва да се заключи, че ищецът не е успял при условията на пълно и главно
доказване да установи посоченото обстоятелство.
Поради така изложените
съображения съдът намира предявените искове за неоснователни, поради което
същите следва да бъдат изцяло отхвърлени.
По разноските:
С оглед
изхода на спора разноски в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ***, със седалище
и адрес на управление ***, срещу И.К.Т.,
ЕГН **********,***, искове за приемане на установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 600
/шестстотин/ лева – главница Договор за кредит № *** от 05.04.2016 г.,
сключен между „***“ ЕООД и ответника; сумата от 138 /сто тридесет и осем/ лева – договорна лихва, начислена по
договора за кредит за периода от 05.05.2016 г. до
31.03.2017 г., които суми са платени от „***“ ЕООД, в качеството му на гарант
по Договор за гаранция № *** от 05.04.2016 г., сключен между „***“ ЕООД и ответника, във връзка с Договор
за кредит № *** от 05.04.2016 г., както и сумата от 462 /четиристотин шестдесет и два/ лева – такса за гаранция по
Договор за гаранция № *** от 05.04.2016 г., сключен между „***“ ЕООД и ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.05.2018 г. до окончателно изплащане
на задължението, като вземанията са прехвърлени от „***“ ЕООД на ищеца с
договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити
/цесия/ от 01.12.2017 г. и Приложение Г от 01.12.2017 г. към него, и за същите
е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 7931/2018 г. по описа на ВРС.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: