Определение по дело №693/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 23/09.04.2015 г., постановено по Г. д. № 1279/2014 г., К.районен съд е признал за установено по отношение на „П. П.- К.” Е., че дължи на кредитора „3 С С.” Е., сумата в общ размер на 5842 лв., от която 1008 лв.- главница, представляваща неизпълнени парични задължения за заплащане на такси по Договор № А 461/24.03.2005 г. за охрана със сигнално- охранителна техника и сили за реагиране и по Договор № 461А/01.10.2013 г. за охрана на имущество с електронни системи за сигурност и мобилни патрули за периода от 01.10.2012 г. до 30.06.2014 г. на обект- П. П.- административна сграда, намираща се в Г. К., ул. „П. М. № 58; 4834 лв., представляваща неустойка, дължима общо по Договор № А 461/24.03.2005 г. и по Договор № 461А/01.10.2013 г. в размер на 1% от стойността на забавената сума за всеки просрочен ден, за периода от 21.01.2012 г. до 14.09.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2014 г.- датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 392/18.09.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. Г. д. № 1028/2014 г. по описа на КРС. С решението „П. П.- К.” Е., е осъдено да заплати на Ûредитора „3 С С.” Е., направените по ч. Г. д. № 1028/2014 г. по описа на КРС и в исковото производство разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят „П. П.- К.” Е., който го атакува като незаконосъобразно и необосновано, за което са изложени съображения. Жалбодателят не отрича, че ищецът е извършил охранителни услуги, визирани в приложените към исковата молба два броя договори. Твърди, че между двете фирми съществували традиционно добри търговски взаимоотношения и, че уреждали възникналите спорове доброволно и извънсъдебно. Страните постигнали съгласие да уредят отношенията си преди завеждане на иска като ответникът заплати на ищеца общо сумата в размер на 576 лв. с включен ДДС, за което издал фактура № */17.10.2013 г. за периода 01.10.2012 г. до 01.10.2013 г. Поради това искът бил неоснователен. По отношение на иска по чл. 309 от ТЗ и в частта му за дължима договорна неустойка, жалбодателят поддържа, че не дължи претендираната сума, тъй като при сключването на споразумение на 17.10.2013 г., ищецът извън сумата за извършените охранителни услуги в размер на 576 лв., се отказал от претенции за неустойки и лихви за забава. Прави възражение, че неустойката противоречи на закона и добрите нрави, тъй като била прекомерна, съобразно общото задължение към ищеца. Противоречала и на ТР № 1 от 15.06.2010 г. т. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка се посочва, че естеството на задължението било парично, чийто размер бил малък, възникнал за сравнително кратък срок- за около две години; видът на уговорената неустойка бил мораторна и съотношението между размера на уговорената и присъдена неустойка и размерът на очакваните от неизпълнението на задължението вреди, било в полза на присъдената неустойка. Поради това следвало да се приеме за нищожна клаузата, уреждаща неустойката. Следвало да се прецени и дали съществува прекомерност на исканата от ищеца неустойка към момента на неизпълнението на договора, като се съпостави с настъпилите за ищеца вреди, което не било доказано от него. В съдебно заседание жалбата се поддържа. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на разноските, направените от ответната страна за въззивното производство.

В писмен отговор ответникът по жалбата изразява становище за правилността на атакуваното решение, което счита за законосъобразно. Сочи, че решението в частта относно неплатените месечни фактури на обща стойност 1008 лв. било влязло в сила, тъй като видно от въззивната жалба не се оспорвало, а се признавал факта на изпълнение на охранителните услуги от ищеца през процесния период, както и обстоятелството, че тези услуги не били заплатени. Поддържа се, че обосновано съдът приел, че процесните договори съставляват търговски сделки, сключени между търговци, поради което се прилагала разпоредбата на чл. 309 ТЗ, съгласно която не може да се намалява поради прекомерност неустойка, уговорена между търговци. Сочи се и това, че визираното ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1 по описа за 2009 г. на ОСТК приема, че „прекомерността на неустойката не я прави apriori нищожна поради накърняване на добрите нрави”, а доказателства за накърняване не били наведени в хода на първоинстанционното производство. Счита, че не може да се приеме нито, че размерът на основното задължение е малък, нито че периодът на възникване на дълга е малък, което да обоснове прекомерност на неустойката и противоречие с добрите нрави. Цената на предоставените по процесните договори услуги, била определена съобразно пазарните цени в сектора охрана със COT, като за предоставянето на услугата по охрана ищецът ангажирал технически средства, човешки ресурс, патрулен екип, реагиращ на сигналите от охраняваните обекти и др. Не можело да се приеме и това, че период от 2 години на възникване на дълга- 01.10.2012 г. до 30.06.2014 г. и забава, считано от първата забавена сума от 3 години, е кратък срок, който не поражда вреди на дружеството- кредитор, които да бъдат надлежно обезщетени. Искането е атакуваното решение да бъде потвърдено. С допълнителна молба претендира разноски за настоящото производство, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/. Атакуваното решение е валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна, а атакуваното решение е законосъобразно, поради което настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ал. 1 от ГПК препраща към мотивите му.

Първоинстанционния съд бил сезиран с установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК.

Ищецът твърди, че с ответника имали неуредени облигационни отношения, възникнали въз основа на сключени между тях договори № А461/24.03.2005 г. за охрана със СОД и сили за реагиране и договор № 461А/01.10.2013 г. за охрана на имущество с електронни системи за сигурност и мобилни патрули на обект на „П. П. К.” Е., съставляващ административна сграда, находяща се в Г. К., ул. „П. М. № *. Прекратяването на Договор № А461/24.03.2005 г. за охрана със СОД и сили за реагиране, се извършвало писмено. Предвид липсата на изявление за прекратяване, договорът действал до 01.10.2013 г., когато между страните бил подписан втори договор с № 461А/01.10.2013 г. за охрана на имущество с електронни системи за сигурност и мобилни патрули.

Съгласно чл. 3 от първия договор, ответникът следвало да заплаща годишна такса в размер на 480 лв. без ДДС. Ответникът не заплатил на ищеца сумата в размер на 576 лв., съставляваща неизплатени 12- месечни такси по договора за периода от 01.10.2012 г. до 01.10.2013 г. По този договор била предвидена неустойка в размер на 1% от стойността на забавената сума за всеки просрочен ден, която изчислена съобразно правилата на чл. 23 във вр. с чл. 4 ал. 1 от договора, била в размер на 3925.44 лв.

Предвид факта, че считано от 2013 г., ищцовото дружество приело ползването на нови образци на договор за охрана, а и с оглед вливането на „СОД К.” Е. в „3С С.” Е., на 01.10.2013 г. страните сключили договор № 461А/01.10.2013 г. за охрана на имущество с електронни системи за сигурност и мобилни патрули, за срок от 12 месеца с опция за автоматично подновяване съгласно чл. 24.1 от Общите условия на договора. Страните уговорили месечна такса за охрана в размер на 40 лв. без ДДС, платима ежемесечно, за всеки текущ месец, през който била предоставяна услугата. Ответникът не заплатил сумата от 432 лв., която представлявала неплатени 9 месечни такси за периода от 01.10.2013 г. до 30.06.2014 г. Съгласно договора ответникът дължал и неустойка в размер на 1% от стойността на забавената сума за всеки просрочен ден, която към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, била в размер на 908.56 лв.

За събиране на дължимите суми ищецът подал заявление по реда на чл. 410 от ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на цитираните договори и издадени фактури, подробно описани в исковата молба. Главницата възлизала на 1008 лв. за неплатени такси. Договорната неустойка по двата договора възлизала на 4834 лв., считано от датата на забава на всяка такса до 02.09.2014 г. Издадената заповед била възразена от длъжника и това пораждало правния интерес от предявяване на установителния иск.

От фактическа страна се установява следното:

По ч. Г. д. № 1028/2014 г. по описа на КРС със заповед № 392/18.09.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, е разпоредено длъжникът „П. П.- К.” ООД да заплати на кредитора „3 С С.” Е., сумата в общ размер на 5842 лв., от която 1008 лв., представляваща неизпълнени парични задължения за заплащане на такси по договор № А461/24.03.2005 г. за охрана със сигнално- охранителна техника и сили за реагиране на обект и по договор № 461А/01.10.2013 г. за охрана на имущество с електронни системи за сигурност и мобилни патрули, за периода от 01.10.2012 г. до 30.06.2014 г. на обект- П. П., административна сграда, намираща се в Г. К., ул. „П. М. № 58; 4834 лв., представляваща неустойка, дължима общо по двата процесни договора в размер на 1% от стойността на забавената сума за всеки просрочен ден, ведно със законна лихва от 15.09.2014 г.- подаване на заявлението, до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в общ размер на 551.31 лв., от които 116.84 лв. внесена държавна такса и 434.47 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Заповедта била връчена на длъжника на 25.09.2014 г., който в законоустановения срок на 08.10.2014 г. подал възражение по чл. 414 от ГПК за недължимост на сумата. Заявителят бил уведомен за постъпилото възражение и в законоустановения едномесечен срок депозирал исковата молба.

Първоинстанционния съд като съобразил, че в представения по делото отговор, ответникът признал дължимостта на сумата от 1008 лв., както и заключението на вещото лице по назначената съдебно- счетоводна експертиза, която не е оспорена и е приета от съда, и от която се установява, че в счетоводството на „П. П. К.” Е. било осчетоводено задължение към „3 С С.” Е. в размер на 1008 лв., произтичащо от извършени охранителни услуги; че в счетоводството на ищеца било осчетоводено вземане от ответника в общ размер 1008 лв.; че процесните фактури, били осчетоводени по надлежния ред, включени в Дневника за покупки; ответникът се възползвал от правото си на приспадане на данъчен кредит по Справка декларация за ДДС за съответния данъчен период и към датата на експертизата- 06.03.2015 г. нямало извършени плащания от ответника в полза на ищеца, е приел, че следва да се признае дължимостта на процесната сума. Тези изводи се споделят от настоящата инстанция.

Във връзка с претенцията за присъждане на неустойка по двата процесни договора, първоинстанционният съд е приел, че с договорената неустойка се осъществява присъщата й функция- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Взето е предвид и заключението на вещото лице по назначената съдебно- счетоводна експертиза, от което се установява, че дължимата неустойка по първия договор за периода от 21.01.2012 г. до 14.09.2014 г. вкл. /до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда/ възлиза на 3994.56 лв., а по втория договор- за периода от 05.10.2013 г. до 14.09.2014 г., възлиза на сумата в общ размер от 960.48 лв. Като е отчел, че в представения по делото писмен отговор ответникът не е оспорил клаузите за неустойка, но твърдял, че такава не се дължи поради постигната устна договореност между страните със споразумение от 17.10.2013 г., което обаче е останало недоказано, съдът е приел, че възражението на ответника е несъстоятелно, както и възражението му за незаконосъобразност на исканите неустойки поради противоречие със закона и добрите нрави, и поради прекомерност спрямо общо дължимото от ответника задължение. Приел е и, че сключените между страните договори за охрана представляват търговски сделки, поради което е приложима разпоредбата на чл. 309 от ТЗ, съгласно която не може да се намалява поради прекомерност неустойка, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. Тази инстанция споделя тези изводи. За пълнота следва да се посочи и това, че при намаляване на неустойката, доказателствената тежест за претърпени вреди не е върху кредитора, както твърди жалбодателя, а е върху длъжника, в какъвто смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 12 от 21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В решението е прието, че „при намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника, тъй като установяването на несъответствието на неустойката с вредата не е въпрос на право, а на факт, който подлежи на доказване. Изправната страна може да не е понесла никакви вреди и в този случай неустойката не може да бъде намалена само поради това, ако не е прекомерна. Намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер”. Следва да се посочи още, че съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съобразно посочените от ВКС критерии, следва да се има предвид, че в случая се касае до парично задължение в размер общо на 1008 лв., чието изпълнение се обезпечава с неустойка; изпълнението на задължението не е обезпечено с други правни способи- страните не са договорили друго обезпечение за изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението по договорите; неизпълнението на задължението е съществено- касае се до неизпълнение и по двата процесни договора за немалък период от време; длъжникът не е доказал съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Изрично в ТР е прието, че „прекомерността на неустойката не я прави apriori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.”.

Впрочем, с оглед изложеното и установеното от вещото лице, основателни са и предявените искове за неустойка по двата процесни договора до размера общо на 4834 лв.

Като е направил горния извод, първоинстанционния съд е постановил правилно решение и в тази част, което следва да се потвърди.

Довода на ответника по жалбата, че решението било влязло в сила в частта относно дължимата главница в размер на 1008 лв. е несъстоятелен, тъй като жалбодателят изрично във въззивната жалба прави искане решението да бъде отменено изцяло, макар да признава, че не е заплатил извършените му от ищеца услуги.

Тази инстанция констатира, че в първоинстанционното и настоящото въззивно производство е събран по- малък размер дължима държавна такса, поради което следва жалбодателят да бъде осъден да заплати по сметка на Кърджалийския окръжен съд допълнително държавна такса. Така, в първоинстанционното производство са били предявени четири обективно съединени иска, за които е била дължима общо държавна такса в размер на 307.02 лв., съобразно ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, а са били внесени 116.84 лв. След приспадане на вече платената такса в заповедното производство, съгласно т. 18 от цитираното ТР, остават за довнасяне 73.34 лв. За второинстанционното производство от дължимите 153.51 лв., са били внесени 118.10 лв., или с 35.41 лв. по- малко. Поради това, следва жалбодателят да бъде осъден да заплати по сметка на Кърджалийския окръжен съд допълнително държавна такса общо в размер на 108.75 лв. /73.34 лв.+35.41 лв.= 108.75 лв./.

При този изход на делото разноски за жалбодателя не се следват, а искането на ответника по жалбата за присъждане на разноски в размер на 300 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, е основателно и следва да се уважи. Направеното от жалбодателя възражение за прекомерност на претендираните от ответника по жалбата разноски е неоснователно и не следва да се уважава, предвид разпоредбите на чл. 9 във вр. с чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 23/09.04.2015 г., постановено по Г. д. № 1279/2014 г. по описа на К.районен съд.

ОСЪЖДА „П. П.- К.” Е. Г. К., с ЕИК *, представлявано от управителя М.Б.К. от Г. К., да заплати по сметка на Кърджалийския окръжен съд допълнително държавна такса в размер на 108.75 лв., а на „3С С.” Е. Г. С., с ЕИК *, разноски по делото за тази инстанция в размер на 300 лв.- юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове: 1/ 2/