№ 2320
гр. София, 23.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Въззивно
гражданско дело № 20211100508099 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20083816 от 01.04.2021 г., постановено по гр.д. № 63880/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 167-ми състав, е признато за
установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В. Г. Г., ЕГН **********, дължи на ВЛ.
СТ. П., ЕГН **********, на основание чл. 535 ТЗ, сумата от 20 000 лева,
представляваща главница по запис на заповед, издаден на 07.11.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение /25.09.2018 г./ до окончателното плащане, за която сума по ч.гр.д. №
69145/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 167-ми
състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от
07.01.2019 г. С решението В. Г. Г. е осъден да заплати на ВЛ. СТ. П. сумата от 965
лева, представляваща разноски за производството по ч.гр.д. № 69145/2018 г., както и
сумата от 1038,60 лева, представляваща разноски за производството по гр.д. №
63880/2019 г.
Подадена е въззивна жалба от В. Г. Г. /ответник по делото/, с която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.
Жалбоподателят поддържа, че в хода на производството не е било установено дали
страните по каузалната сделка, във връзка с която е бил издаден процесният запис на
заповед, са изпълнили задълженията си по същата, т.е. дали е налице основание
предявеният иск да бъде уважен. В обобщение на заявените с жалбата оплаквания е
отправено искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения иск като
неоснователен.
Въззиваемата страна ВЛ. СТ. П. /ищец по делото/ оспорва жалбата, като
поддържа, че въззивникът за първи път с жалбата релевира оплаквания във връзка с
изпълнението на задълженията на страните, възникнали от каузалното
правоотношение, във връзка с което е бил издаден процесният запис на заповед. Моли
1
обжалваното от въззивника решение да бъде потвърдено, както и в негова полза да се
присъдят разноски за производството пред въззивния съд.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите на страните, заявени в хода на въззивното производство, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото е представен запис на заповед, издаден на 07.11.2017 г. в гр. Шумен, с
който В.И. Г. се е задължил да изплати сумата от 20 000 лева на датата на падежа на
задълженето 10.12.2017 г. на поемателя ВЛ. СТ. П. или на приносител на записа в гр.
Шумен, ул. „****“ № 4. В записа на заповед е посочено, че задължението по същия е
платимо без протест и без да е необходимо предявяване на същия. Документът
съдържа отбелязване, че записът на заповед е бил предявен за плащане на 10.12.2017 г.
Представени са разписки за получаване на парични суми от 03.11.2017 г. и от
05.11.2017 г., подписани от В. Г. Г., съгласно които на посочените дати /03.11.2017 г. и
05.11.2017 г./ е получил от ВЛ. СТ. П. суми в размер на по 10 000 лева или общо сума в
размер на 20 000 лева.
Във връзка с възражението на ответника, че не е подписвал процесния запис на
заповед, както и разписките, удостоверяващи получаването на сума в общ размер на 20
000 лева, в хода на производството пред първоинстанционния съд е прието
заключението на съдебно-графическа експертиза. От същото се установява, че
изписаният на ръка в записа на заповед и разписките от 03.11.2017 г. и от 05.11.2017 г.
текст /с изключение на имената „Д.В.В.“ в разписките за получените суми/, подписите
за „издател“ в записа на заповед, както и подписите, положени за „получил сумата“ в
разписките от 03.11.2017 г. и от 05.11.2017 г., са изпълнени от В. Г. Г., от чието име
изхождат. В констативно-съобразителната част на експертизата вещото лице подробно
е изяснило методите на извършеното изследване, в хода на което не са били
установени признаци на техническа подправка и/или имитация при изписването на
текстовете и подписите. Констатирани са равномерен натиск, еднаква плътност и
ширина на щрихите. Ръкописните текстове и подписите са били изпълнени с един и
същ почерк /с изключение на имената „Д.В.В.“ в представените разписки/. При
извършеното сравнително графическо изследване между почерка, обект на изследване
от експертизата, и почерка на В. Г. Г., отразен в наличния сравнителен материал, са
установени съвпадения с степента на обработеност, преобладаващите форми и посоки
на движенията, в размера, наклона, степента на свързаност, темпа на изпълнение, както
и в множество характерни частни графически признаци, подробно разяснени в
обстоятелствената част на експертизата. Въз основа на характерни, устойчиви и
достатъчни в своята съвкупност съвпадения в общите и частните графически признаци
на почерка вещото лице е заключило по категоричен начин, че текстовете и подписите
в записа на заповед и разписките от 03.11.2017 г. и от 05.11.2017 г., предмет на
изследване, са били изпълнени от В. Г. Г.. Констатираните в хода на извършеното от
експерта сравнение различия в графическите признаци са обяснени с естествената за
всяко лице вариантност, като същите не разколебават крайния извод относно
автентичността на оспорените от ответника подписи.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд приема от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Решението е правилно, като съображенията на въззивния съд да
достигне до този извод са следните:
Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане на
поетото от издадетеля задължение не е елемент на съдържанието, поради което и не е
2
условие за действителност на менителничния ефект. В същото време записът на
заповед се издава във връзка с конкретно правоотношение между издателя на записа и
лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума.
Съгласно разясненията по т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, записът на
заповед е ценна книга, материализираща права, и е доказателство за съществуването на
вземането. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо
оспорване на вземането от ответника ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С
въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието
на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният
запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителният характер на ценната книга. В тази хипотеза на изследване подлежи и
каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед.
По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест
всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и
които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за
съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба, че вземането му произтича
от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с
издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор
сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното
правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При
заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за
разпределение на доказателствената тежест.
При липса на релативно възражение от ответника, към която се приравнява и
общото възражение за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в
исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не
е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално
правоотношение. Във формираната трайна практика на ВКС /напр. решение № 87 от
11.07.2016 г. по т.д. № 1093/2015 г., II ТО; решение № 69 от 09.05.2016 г. по т.д. №
1185/2015г., II ТО; решение № 18 от 18.12.2015 г. по т.д. № 535/2014 г., I ТО; решение
№ 17 от 16.02.2015 г. по т.д. № 116/2014 г., II ТО; решение № 179 от 04.03.2015 г. по
т.д. № 3747/2013 г., II ТО; решение № 27 от 07.07.2015 г. по т.д. № 1384/2013 г., I ТО;
решение № 24 от 29.05.2015 г. по т.д. № 2328/2013 г., I ТО; решение № 12 от 30.01.2015
г. по т.д. № 2714/2013 г., I ТО; решение № 66 от 30.06.2016 г. по т.д. № 3803/2014 г., II
ТО, постановени след приемане на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, е посочено, че
общо оспорване от ответника по менителничния иск е налице, когато той не сочи
конкретни факти за причината за издаване на записа на заповед. Проява на общо
оспорване, при което липсва относително възражение, са например твърденията за:
липса на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да е издаден
записът на заповед; че посоченото в исковата молба от ищеца каузално
правоотношение не съществува, без ответникът да сочи такова; записът на заповед е
безпаричен, тъй като срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил
насрещна престация от ищеца и т.н. /в посочения смисъл – решение № 15 от 16.06.2017
г. по т.д. № 1484/2015 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
В случая ищецът е този, който с исковата молба е въвел твърдения за наличието
конкретно каузално правоотношение, за обезпечаване на задължението на длъжника по
което е бил издаден процесният запис на заповед. Ответникът се е бранил с
възражение, че не е полагал подпис под ценната книга, т.е. оспорил е автентичността
3
на записа на заповед. Предвид приетото заключение на съдебно-графическата
експертиза, което въззивният съд кредитира изцяло, това възражение се явява изцяло
неоснователно. Извън него до настъпването на процесуална преклузия за оспорване
дължимостта на предявеното вземане, ответникът не е противопоставил други
възражения за несъществуване на същото.
Въз основа на дължимата от съда формална проверка на редовността на
процесната ценна книга се налага извод за валидното възникване и съществуване на
спорното вземане в размер на 20 000 лева. Записът на заповед съдържа визираните в
разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити. Тяхната кумулативна наличност обуславя
валидността на менителничния ефект. Вземането за претендираната от заявителя в
заповедното производство и ищец в настоящото производство сума е ликвидно и
изискуемо. Ответникът не твърди и не представя доказателства в производството
задължението му да е било погасено.
Противно на заявеното с въззивната жалба оплакване от доказателствата по
делото е установено, че ищецът е предоставил на ответника парична сума в общ размер
на 20 000 лева, съгласно материализираното в приетите като писмени доказателства по
делото разписки от 03.11.2017 г. и от 05.11.2017 г. изявление на ответника, че сумите са
му били предадени на посочените дати. Дори обаче такива доказателства да не са били
представени от ищеца, с оглед редовността от външна страна на записа на заповед,
задължението по който е станало изискуемо на посочената в записа падежна дата, за
посочването на кауза, но недоказването , ищецът не може да бъде санкциониран с
отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка.
С оглед изложеното, изводите на двете съдебни инстанции по основателността
на предявения иск съвпадат. Обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход от спора в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени
сторените във връзка с въззивното производство разноски. Същите са в размер на 565
лева - заплатено по банков път на процесуалния представител на страната адвокатско
възнаграждение. Сума в посочения размер на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се
възложи в тежест на въззивника.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20083816 от 01.04.2021 г., постановено по
гр.д. № 63880/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 167-
ми състав.
ОСЪЖДА В. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: с. Кокаляне, район „Панчарево“,
ул. ****, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ВЛ. СТ. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. Шумен, ул. ****, сумата от 565 лева, представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5