Р Е Ш Е Н И Е
№ V-225
28.10.2020г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен
състав, в публично съдебно заседание, на двадесет и първи септември две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева
2.Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от
младши съдия Александър Муртев в. гр. д. № 1910 по описа за 2020г. на Бургаски
окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С Решение № 1035 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 5501 по
описа на Районен съд – Бургас за 2019 г., Застрахователно дружество “БУЛ ИНС” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. “Джеймс Баучер” № 87, в качеството
му на застраховател по Договор за застраховка – Застрахователна полица № BG/02/117000695549 за
застраховка “Гражданска
отговорност” е осъдено да заплати
на Т.П.Я., ЕГН **********,***, сумата от 209, 38 лева, представляваща част от
стойността на претърпените в резултат на настъпило на 15.07.2017г. в гр.
Бургас, на кръстовище на ул. “Трайко
Китанчев” и ул. “Ген. Гурко ПТП имуществени вреди
на л.а. “Нисан” с рег. № А0783КТ, ведно със законна лихва за забава от 16.08.2017г. до
пълното изплащане на сумата, като за сумата от 2821,46 лева до пълния предявен
размер от 3030,84 лева искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
С
решението Застрахователно дружество “БУЛ ИНС” АД е осъдено да заплати на Т.П.Я. и сумата
от 62,26 лв. съдебно-деловодни разноски.
С решението Т.П.Я. ***” АД съдебно-деловодни разноски в размер на 979,55 лева.
Постъпила
е въззивна жалба от Т.П.Я., с която се обжалва Решение № 1035 от 21.04.2020 г.
по гр. д. № 5501 по описа на Районен съд – Бургас за 2019 г. в частта, в която
е отхвърлен предявения иск по чл.432 от КЗ за сумата
от 2821 лв. до пълния предявен размер от 3030,84 лв. Иска се отмяна и
постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявения иск да
бъде уважен в цялост.
В
депозираната жалба се сочи, че решението е неправилно, необосновано и
постановено в нарушение на материалноправния закон и практиката на касационната
инстанция
Навеждат
се доводи, че обжалвания съдебен акт е постановен в противоречие с чл.386, ал.2
и чл.400, ал.2 КЗ, тъй като съдът е приел, че стойността на разходите за ремонт
на лекия автомобил следва да се определи като се използват употребени, а не
нови части. Сочи се, че във връзка с установяване на вида и възстановителната
стойност на въпросните щети е била изготвена САТЕ, чието заключение е дало два
варианта на стойността на увредените части, които следва да бъдат ремонтирани,
като при използване на употребени части същата възлиза на 1116лв., а с нови на
2249,06 лв. Въпреки това, без да има основание се сочи, че съдът е отрекъл
дължимостта на обезщетението в размер на 2249,06 лв., игнорирайки установените
в чл.386, ал.2 и чл.400, ал.2 КЗ правила и възприемайки утвърдената от
застрахователя методика. Излагат се подробни съображения, че при настъпване на
застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по
договорена стойност, каквато хипотеза в разглеждания случай не била налице.
Възстановителната стойност била дефинирана с разпоредбата на чл.400, ал.2 КЗ,
като за такава се считала стойността за възстановяване на имуществото с ново от
същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. Застъпва се
становище, че съгласно трайната практика на ВКС, приетата от застрахователя
методика за изчисляване на обезщетение противоречи на императивната правна
норма на чл.386, ал.2 КЗ, тъй като приложението й води до изчисляване на
обезщетение недостатъчно за покриване на пазарните разходи за поправяне на
вещта. С оглед на това, се излагат доводи, че въззиваемото дружество
едностранно въвежда неравноправни клаузи в ущърб на потребителя на
застрахователна услуга. В заключение сочи, че районния съд не се съобразил с
практиката на ВКС по приложението на чл.386, ал.2 от КЗ, тъй като е определил
дължимото обезщетение съгласно Методиката за определяне на застрахователното обезщетение.
В тази връзка се излагат подробни съображения, че при съдебно предявена
претенция съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата като ползва
заключението на вещото лице, а за автомобилните детайли, които не могат да
бъдат отремонтирани и за които алтернативни части не се предлагат тяхната
стойност следва да бъде съобразена с цената като за нова част. В допълнение,
дори да се приеме, че възстановяването на въпросните щети ще надхвърли
действителната стойност на превозното средство се застъпва становище, че това
не дерогира задължението на застрахователното дружество да заплати
застрахователно обезщетение, равно на действително претърпените вреди в размер
на 2249,06лв., от които следвало да
бъдат приспаднати вече изплатените от застрахователя в размер на 906,62лв.
Не се
въвеждат искания по доказателствата. Претендират се разноски.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ЗД “Бул Инс” АД, с който
депозираната въззивна жалба се оспорва като неоснователна. Сочи се, че по
делото е приета АТЕ, която е установила, че стойността на автомобила към датата
на ПТП е 2000 лв. Навеждат се твърдения, че щом възстановителната стойност е
по-висока от стойността на целия автомобил по пазарни цени, то тогава възстановяването
му е икономически неизгодно и се обявява т.н. “икономически тотал” – тотална
щета. Позовава се на чл.390, ал.1 КЗ, съгласно който застрахователят дължи
изплащане на обезщетение определено като тотална щета, само при наличие на
удостоверение от компетентните органи за прекратяване на регистрацията на МПС,
в което е удостоверена съответната щета. Сочи, че такава би била налице
съгласно ал.2 при наличие на увреждане, при което стойността на разходите за
необходимия ремонт надвишава 70 на 100 от действителната му стойност. С оглед
на това твърди, че е напълно неоснователно да се претендира обезщетение в такъв
размер. Излага подробни съображения, че
дължимото обезщетение е изчислено от застрахователя съобразно изискванията на
чл.390, ал.2 КЗ. Тъй като е налице сочената тотал щета, видно от съпоставката
на целия автомобил и средствата необходими за възстановяването му и предвид
забраната в чл.386, ал.1 КЗ застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието, което не може да надхвърля застрахователната сума.
Излага становище, че в този случай от действителната стойност на вещта, когато
е по-ниска от застрахователната сума следва да се извади стойността на
запазените части като резултата е размерът на дължимото се обезщетение, като
само при спазване на това правило не би се стигнало до изплащане на
обезщетение, което да надхвърля действителната стойност на вредата и
застрахователната сума и да води до неоснователно обогатяване.
Не се правят нови доказателствени искания,
претендират се разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното
адв. възнаграждение.
По
допустимостта на въззивното производство и предварителните въпроси по чл.267 от ГПК, съдът се е произнесъл с определението си от 31.08.2020г.
За да се произнесе по същество на предявената
въззивна жалба, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:
Предмет на
делото е предявения от ищеца Т.П.Я. – собственик на МПС,
увредено при ПТП, настъпило на 15.07.2017г. в гр. Бургас, пряк иск срещу застрахователя по задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на виновния за ПТП водач на
другото МПС – участник в произшествието л.а. "Нисан Х Трейл" с ДК № А4071 МР.
Претенцията
си ищецът обосновава с твърденията, че застрахователят на виновния за ПТП водач
дължи обезщетение в размер на сумата от 3030,84 лв., представляваща
част от пълната стойност на причинените му в резултат на това пътно произшествие
имуществени вреди, които счита, че са на стойност 6937,46 лева. И тъй като застрахователят му е заплатил
доброволно единствено сума в размер на 906,62 лева,
то разликата е дължима. Сочи, че стойността на действително
увреденото му имущество по пазарна стойност е видно от издадена проформа
фактура от “Експрес Сервиз” ЕООД - сервиз, който имал договор
за обслужване с ответника.
Така
предявеният иск намира своето правно основание в нормата на чл. 432, ал.1 от
Кодекса за застраховането (КЗ).
В предмета
на делото е включена и акцесорната претенция на ищеца за осъждане на ответника
да му заплати и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
дължимото застрахователно обезщетение, считано от датата на увреждането - 17.07.2017 г., до окончателното изплащане на главницата.
По делото
не е налице спор относно фактите, от значение за възникване на деликтната
отговорност на другия водач – участник в ПТП, съответно относно наличието на
предпоставките за ангажиране на отговорността на неговия застраховател –
ответното дружество ЗК "БУЛ ИНС" АД, гр.
София.
Така между
страните по делото не е налице спор, че на 15.07.2017 г. в гр. Бургас на кръстовището между ул. "Ген. Гурко" и ул. "Трайко Китанчев", в резултат на виновното противоправно поведение
на водача на лек автомобил "Никан Х Трейл" с
рег. № А4071 МР, Г.Д., е причинено ПТП между лек автомобил “Нисан Х Трейл” и л.а., марка “Шкода” с рег. № СА4103СА, при което са
настъпили щети за л.а. "Нисан Микра" с рег. № А 0783 КТ, собственост на ищеца.
Липсва
спор и относно това, че управляваният от виновния за ПТП водач Г.Д., "Никан Х Трейл" с
рег. № А4071 МР, е бил застрахован в ответното дружество по
сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
собственици, държатели, ползватели и водачи на МПС - застрахователна полица №BG/02/117000695549
със срок на застрахователно покритие от 02.03.2017 г. до 01.03.2018 г.
Безспорно
е също така, установява се и от представените с исковата молба писмени
доказателства, че за отстраняване на щетите на пострадалия при ПТП л.а. "Нисан Микра" с рег. № А 0783 КТ, ответния
застраховател му е заплатил сумата 906,62 лева.
Спорният
по делото въпрос е единствено относно размера на дължимото над тази доброволно
изплатена от застрахователя сума обезщетение.
Именно по
отношение на този спорен момент са и оплакванията на въззивника, обосновани във
въззивната жалба.
Твърди се от въззивника, че дължимото в случая обезщетение следва да се
определи по действителната стойност на вредата като съдът ползва заключението
на вещото лице, а за автомобилните детайли, които не могат да бъдат
отремонтирани и за които алтернативни части не се предлагат, тяхната стойност
следва да бъде съобразена с цената като за нова част.
За да се произнесе по оплакванията
на въззивника, въведени с въззивната жалба в предмета на въззивното
производство (чл. 269 от ГПК), съдът взе предвид следното:
Съгласно чл. 493, ал.1 от КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" отговаря за вредите, причинени на чуждо имущество, като
обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинената вреда
(чл. 499, ал.2 от КЗ).
Обезщетенията за вреди на моторни превозни средства се определят в
съответствие с приета от Комисията за финансов надзор Методика за уреждане на
претенции за обезщетение на вреди (чл. 499, ал.2, изр.2-ро от КЗ). Приложима в конкретния случай (§ 29 от ПЗР на КЗ, във вр. с §.3, ал.3 от ПЗР на Наредба № 49 от 16.10.2014 г. на КФН) е Наредба № 24/08.03.2012 г. за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и 2 от Кодекса за застраховането и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди,
причинени на моторни превозни средства (отм.), чл. 15, ал.4 от която препраща
към приложения № 1 – 6.
Съгласно разпоредбата на чл. 2 от Методиката за уреждане на претенции за
обезщетение на вреди, причинени на МПС, по задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите (Приложение № 1 към чл.
15, ал.4 от Наредба № 24/08.03.2012 г.), същата се прилага от застрахователите
и от Гаранционния фонд и урежда и взаимоотношенията между трети лица,
претърпели имуществени вреди, и застрахователя, който дължи застрахователно обезщетение
по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" (чл. 3, ал.1,
т.1 от Методиката).
Изрично в чл.4 на Методиката е предвидено, че същата се прилага като
минимална долна граница в случаите, когато не са представени надлежни
доказателства (фактури) за извършен ремонт на МПС в сервиз и за случаите,
когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка.
Посочени норми, съпоставени с установеното от закона правило, че
обезщетението по задължителна застраховка "Гражданска отговорност"
обхваща действителната стойност на причинената вреда (чл. 386, ал.2 от КЗ), чийто размер е ограничен до застрахователната сума по договора (чл. 386, ал.1 от КЗ), налагат извода, че Методиката не дерогира приложението на разпоредбите
на Кодекса за застраховането и не ограничава отговорността на застрахователя. Методиката представлява
указание за изчисляване на размера на щетите на МПС в случаите, когато
обезщетението се определя от застрахователя, на когото не са представени
фактури за извършен ремонт в сервиз. Стойността на застрахователното
обезщетение е ограничена само до минимален размер, съобразно заложените в
Методиката правила. При съдебно предявена претенцията за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие като ползва заключение на вещо лице. При това, при
неговото кредитиране съдът не е обвързан да проверява дали дадената от вещото
лице действителна стойност на увреденото имущество не надвишава минималните размери
по Методиката към Наредба № 24/08.03.2012 г.
Въз основа на изложеното съдът цени като основателно твърдението на въззивника, че при определяне на
обезщетението по чл. 432, ал.1 от КЗ прилагането на Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на
вреди, причинени на МПС, по задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите – Приложение № 1 към чл. 15, ал.4 от
Наредба № 24/ 08.03.2012 г. (отм.), не е задължително, съответно, че дължимото
обезщетение в настоящия случай не следва да се определя в размер на изплатената
от застрахователя сума. Ако пострадалия не получи цялата стойност на пазарната
цена за труда и материалите, то не би могъл да извърши ремонта. Затова и в
практиката е възприето разрешението, че при спор относно обезщетение за
разходи, които ще бъдат извършени в бъдеще следва да бъде предпочетена
стойността, която е най-близка до пазарните условия за извършване на ремонта
(Решение № 37/23.04.2009 на ВКС по т.д. № 667/2008, І т.о.; Решение №
79/02.07.2009 на ВКС по т.д. № 156/2009, І т.о.; Решение № 165/24.10.2013 на
ВКС по т.д. № 469/2012 ІІ т.о., Решение № 115/09.07.2009 на ВКС по т.д. №
627/2008, ІІ т.о.).
Безспорно е, с оглед приложимите норми на КЗ, че дължимото в настоящия
случай обезщетение следва да се определи по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие. В тази връзка по делото
е изслушана техническа експертиза, според заключението на която стойността на
ремонта за отстраняване на причинените вреди с влагане на нови оригинални
резервни части възлиза на сумата от 2249, 06 лева, а при влагане на употребявани
резервни части от алтернативни доставчици на сумата от 1116,00 лева, като
реалната пазарна стойност на увредения автомобил към датата на настъпване на
ПТП е 2,000 лева.
Вещото лице дава заключение, че първата посочена от него стойност за
възстановяване на увредения при процесното ПТП автомобил надвишава пазарната
стойност на автомобила към момента на настъпване на ПТП, при което положение би
била налице "тотална щета", а при възприемане на втората стойност
такава не би била налице. В същото време, по неоспорената от страните
техническа експертиза, вещото лице е констатирало, че на автомобила не са
причинени големи повреди, няма изменения по неговата геометрия, както и
значителни деформации на купето, което да прави ремонта му икономически
нецелесъобразен. Тези констатации на вещото лице намират доказателствена опора
и в приложения по делото снимков материал, откъдето е видно, че нанесените
повреди са незначителни и засягат основно купето на автомобила, но не и неговия
агрегат или шаси, респ. неговата здравина, устойчивост и бъдеща експлоатация.
Следва да се има предвид, че на обезщетяване подлежат действителните вреди
според разпоредбата на чл. 386, ал.2 от КЗ, които са предмет на установяване и част от фактическия състав на
деликтната отговорност. Вярно е, че именно закона – чл. 400 от КЗ прави разграничението между действителна и възстановителна вреда, като
дава и легални определения на двете понятия. При определяне на тяхната парична
стойност обаче е необходимо да се извърши допълнително тълкуване, за да се
определи правилно размера на подлежащите на обезщетяване вреди.
При така изяснените правно релевантни факти, настоящият състав приема, че
действителните и подлежащи на обезщетяване вреди към датата на ПТП са тези за
привеждане в изправност на увреденото имущество - в случая чрез използване на
употребявани резервни части.
Неоснователно се явява релевираното с въззивната жалба оплакване, че
възстановяването на увредените по
автомобила на ищеца щети следва да бъде извършено с нови части от официалния
вносител на марката. По делото е установено, че процесния автомобил е от
най-ниския клас и се намира в 17-та година на експлоатация, а при липса на
пазар на алтернативни нови части и формиране на застрахователното обезщетение при
цени, значително надвищаващи пазарната стойност на увреденото имущество би
настъпило неоснователно разместване на имуществени блага между страните по
делото и обогатяване на ищеца с финансови средства за сметка на
застрахователното дружество.
По изложените съображения, първоинстанционното решение се явява правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, право на разноски
има въззиваемото дружество, което е представило списък по чл.80 ГПК и договор
за правна помощ и съдействие, въз основа на който твърди, че е изплатило адвокатски
хонорар в размер на 300 лв., който е без ДДС. Към договора е приложено заверено
копие на удостоверение от НАП, което обосновава извода, че въззиваемото
дружество е регистрирано по ЗДДС, поради което върху следващото се адвокатското
възнаграждение се дължи данък добавена стойност, с което размерът на дължимите
разноски се изчислява на 360 лв. При липса на основание за извършване на
преценка за прекомерност, тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло в
тежест на въззивника.
С оглед цената на предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1,
т. 1 ГПК.
Водим от всичко
описано и направените правни изводи, Бургаски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1035 от 21.04.2020г. по гр. д. № 5501/2019г. по описа на
БРС като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА Т.П.Я., ЕГН **********,***, да заплати на Застрахователно дружество “БУЛ ИНС” АД, ЕИК *********, гр. София, бул. “Джеймс Баучер” № 87, сумата от 360 лв.
съдебно-деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.