Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 85
гр. Пловдив, 21.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в открито съдебно заседание на тринадесети януари, две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя Цонкова,
като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно гражданско
дело № 2873 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и чл. 17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 43349/
01.07.2019 г. по описа на РС- Пловдив, депозирана от адв. Л. - пълномощник на Д.Г.Б.,
против Решение № 2557 от 19.06.2019 г., постановено по гр. дело № 5101/ 2019г.,
по описа на РС – Пловдив, VIII – ми граждански състав в частта му, с която съдът е
задължил Д.Г.Б. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на
В.Г.Д.; издал е заповед за защита от 19.06.2019 г., осъдил е Д.Г.Б. да заплати
на В.Г.Д. 200 лева разноски, съгласно уважената част на молбата, както и 25
лева държавна такса по сметка на РС-Пловдив, а в полза на държавата глоба по
чл. 5, ал.4 от ЗЗДН в размер на 200 лв.
В жалбата се излагат подробни
съображения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт, като
постановен в противоречие със събрания по делото доказателствен материал.
Формулирано е искане решението да бъде отменено в обжалваната част. Претендират
се разноски, включително за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна В.Д. (молител в производството пред РС), в срока по чл. 17, ал. 3 ЗЗДН не е подал
писмено възражение против въззивната жалба, не се явява в съдебно заседание, не
изпраща представител и не взема становище по въззивната жалба.
В съдебно заседание процесуалния представител на жалбоподателката поддържа подадената въззивна жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалване и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК вр. чл. 17 ЗЗДН съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество същата е основателна. Съображенията в тази насока са следните:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба /наименувана искова молба/ вх. № 21775/02.04.2019 г. за защита от домашно насилие, подадена от В.Г.Д. против Д.Г.Б., с искане за прилагане на мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДН за срок от осемнадесет месеца и налагане на глоба в размер на 1000 лева на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН. В молбата се посочва, че на 04.03.2019 г., около 15,00 часа следобед, молителят заедно със своята майка отишли до къщата на ответницата в село О., Община Ч., Област С.. Молителят спрял автомобила си точно пред входната врата на къща за гости „***“, като прозорецът на къщата бил отворен, а Д.Б. излязла на него и започнала да отправя към молителя и майка му закани и заплахи, изразяващи се в следните изрази: „ти вече разбра моите хора, колко са сериозни и опасни и не си поплюват, ей сега ще дойдат и ще ви оставят заедно с майка ти на място, кръв ще се лее и ще ви направят на парчета“. Посочва се, също така, че ответницата е отправяла и псувни и обидни изрази към молителя в присъствието на майка му, като била изключително гневна и агресивна. Описаните закани и заплахи молителят и неговата майка чули вътре в колата, тъй като не били слизали от нея. Молителят помолил Б. да му върне вещите и парите, за които се били разбрали, но същата категорично отказала и му заявила да се махат, защото щяла да изпълни заканите си. Б. продължила да обижда молителя и майка му, заявявайки, че той е в нейните ръце и може, ако поиска и в затвора да го прати, да го унищожи, кръв щяло да се лее и, че ще ѝ дава пари оттук нататък.
В проведеното първо съдебно заседание пред районния съд, процесуалният представител на ответната страна – адв. Л. е оспорила изложеното в молбата за защита, както и истинността на представената към нея декларация по чл. 9 ЗЗДН.
За да постанови обжалваното решение, предходната съдебна инстанция правилно е приела за безспорно обстоятелството, установяващо се и от събраните в хода на производството доказателства, че страните са били във фактическо съпружеско съжителство. Неправилно обаче, районният съд е приел, че от събрания по делото доказателствен материал се установява, че на процесната дата 04.03.2019 г., Д.Б. е извършила актове на домашно насилие по отношение на молителя Д., отправяйки към него закани и заплахи, псувни и обиди. Съдът е достигнал до извод за доказаност и основателност на молбата, като предвид характера и тежестта на извършените актове на домашно насилие уважил частично исканията на молителя.
Настоящата съдебна инстанция не споделя фактическите и правни изводи до които първоинстанционният съд е достигнал.
Съгласно разпоредбата
на чл. 2 ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо,
емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права,
извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са
били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.
Както вече
беше посочено, по делото е установено, че страните са били във фактическа
връзка, поради което попадат в кръга от лица по смисъла на чл. 3 т. 2 на
цитирания закон, легитимирани като страни в процеса.
Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Законодателят е улеснил доказването на акта на домашно насилие посредством тази декларация, тъй като в по-голяма част от случаите на такова насилие, с оглед обстоятелствата, при които се извършва, е невъзможно доказването да се осъществи с доказателствените средства, предвидени в ГПК. Молителят е представил декларация, с която заявява, че на 04.03.2019 г. спрямо него били извършени от Б. конкретни действия, представляващи акт на домашно насилие по смисъла на закона. Поначало декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН има качеството на достатъчно доказателство за основателност на депозираната молба при липса на инициирано и проведено насрещно доказване от другата страна. В настоящия случай обаче, твърденията на молителя за осъществен акт на домашно насилие се оборват от приобщените в хода на производството писмени и гласни доказателства.
Като свидетел в хода на първоинстанционното производство е разпитана Е.Д. – майка на молителя. Същата споделя, че на 04.03.2019 г. е придружила сина си до село О., който искал да събере вещите си, останали в къщата на ответницата, тъй като двамата се били разделили. Свидетелката посочва, че след като пристигнали в село О., синът ѝ паркирал автомобила си пред къщата на Б. на 5 метра отстояние. Двамата с молителя застанали пред къщата, пред входната врата. Свидетелката чула заканите и обидите, които ответницата отправяла по телефона към сина ѝ. Всичко, което ответницата говорела на сина ѝ се чувало от телефона, през прозореца. От анализа на изложените показания, се установява, че актът, който свидетелката Д. описва съществено се различава от този, описан в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Показанията ѝ разкриват различна фактическа обстановка от поддържаната от молителя, като опровергават истинността на приложената декларация.
Твърденията,
изложени в молбата и в приложената към нея декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН се
опровергават и от показанията на разпитаната в хода на първоинстанционното
производство свидетелка Е. Б. – майка на ответницата, както и от събраните
писмени доказателства – докладна записка /справка/ относно извършена проверка
по преписка вх. рег. № 373000-1195/09.05.2019 г. по описа на РУ – Чепеларе за
приети обаждания на 04.03.2019 г. от телефонен номер, притежание на Б., както и
преписката, образувана по жалба на ответницата вх. № 373000-562/04.03.2019 г.
по описа на РУ – Чепеларе.
Преценявайки
събраните доказателства поотделно и в съвкупност, въззивният съд
счита, че молителят не е провел главно, пълно
и пряко доказване на своите твърдения, не е установил тяхната истинност. В
аспект на изложеното, основателно е наведеното в жалбата възражение за липса на
идентитет на твърдените от молителя и описани от него в декларацията по чл. 9,
ал.3 ЗЗДН закани и заплахи и тези, които свидетелката Д. – негова майка
посочва. Според показанията на свид. Д., Д.Б. казвала, че „ще го убие, ще го унищожи….
че съжалява, че не го е отровила досега…. че всичко е нейно, че целия го е
обсебила“. В декларацията по
чл. 9 ЗЗДН, молителят също цитира отправените към него заплахи и закани, които
обаче съществено се различават: „ти вече разбра моите хора, колко са
сериозни и опасни и не си поплюват, ей сега ще дойдат и ще ви оставят заедно с
майка ти на място, кръв ще се лее и ще ви направят на парчета“.
При така установените съществени противоречия между посочените в молбата по чл. 8 ЗЗДН и декларацията по чл. 9 от същия закон данни от фактическа страна и тези, които се извеждат от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, за съда е невъзможно да формира обоснован, еднозначен извод, че жалбоподателката Б. е извършила посочените от молителя действия, съставляващи акт на домашно насилие по смисъла на закона.
По изложените съображения, решението
в обжалваните части се явява неправилно, необосновано, поради което следва да
бъде отменено, като молбата на В.Д. с правно основание чл. 4, ал. 1 ЗЗДН бъде
оставена без уважение.
По
разноските:
При този изход на спора, в полза на
жалбоподателката следва да се присъдят направените разноски – както в
настоящото, така и в първоинстанционното производство. Според задължителните указания в ТР № 6 от 06.11.2013 г. по
ТД № 6/2012 г. на ОСГТК, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат тогава, когато страната го е заплатила и е доказала реалното му
заплащане на процесуалния си представител, в зависимост от уговорения в
договора за правна помощ и съдействие начин на плащане – в брой или по банков
път. Заплащането се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия
договор, който има характер на разписка, или с представяне на доказателства за
извършен банков превод.
В
настоящия случай, по първоинстанционното
дело е приложен договор за правна защита и съдействие от 09.04.2019 г. /л.13/, в който страните по него са уговорили
възнаграждение за процесуално представителство пред първа инстанция в размер на
400 лева. Конкретизирано е, че посочената сума ще бъде заплатена на 10.04.2019 г.
в брой или по банкова сметка. ***. 35 е приложен списък на разноските по чл. 80 ГПК, а на л. 36 е представена разписка от 10.04.2019 г., съставена от адв. Л.,
с която последната заявява, че е получила от Д.Г. сумата от 400,00 лева, представляваща
вноска по договор за правна защита и съдействие, за представителство пред първа
инстанция. Описаните доказателства
установяват реалното заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение за
представителство пред предходната съдебна инстанция.
По
отношение на възнаграждението, претендирано за представителство пред настоящата
въззивна инстанция е представен договор за правна защита и съдействие от
01.07.2019 г. /л.5/, с който е уговорено възнаграждение в размер на 400,00
лева. Посочено, е че сумата от 300,00 лева е заплатена в брой към момента на
подписване на договора, а сумата от 100, 00 лева ще бъде заплатена на
31.07.2019 г. По отношение на последната не е представена разписка, от която да
се установи действителното ѝ заплащане. С оглед изложеното, в полза на
жалбоподателката следва да бъдат присъдени разноски за представителство пред
първоинстанционния съд в размер на 400,00 лева и за представителство пред
въззивната инстанция в размер на 300,00 лева.
Въззиваемата страна следва да заплати и държавна
такса по сметка на ОС - Пловдив на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН във вр. с чл.
17, ал.2 от същия закон в размер на 25,00 лв. съгласно чл. 16 от
Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 2557 от 19.06.2019 г., постановено по гр. дело №
5101/ 2019г., по описа на РС – Пловдив, VIII – ми граждански състав и
издадената въз основа на него Заповед за защита от 19.06.2019 г.
в частта, с която съдът е задължил Д.Г.Б., ЕГН ********** да се въздържа от извършване на домашно
насилие по отношение на В.Г.Д., ЕГН **********;
в частта, с която е осъдил Д.Г.Б., ЕГН ********** да заплати
на В.Г.Д. ЕГН ********** сума в размер на 200 лева, представляващи разноски, съгласно уважената част на
молбата, сумата в размер на 25 лева, представляваща
държавна такса по сметка на РС-Пловдив, както и сумата от 200 лева - глоба по чл.
5, ал.4 от ЗЗДН, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
МОЛБА с вх. № 21775/02.04.2019 г. по описа на РС –
Пловдив, подадена от В.Г.Д.
ЕГН ********** за постановяване
на мерки за защита срещу Д.Г.Б., ЕГН ********** по повод извършен спрямо него акт на домашно насилие
на 04.03.2019 г. в с. О., Община Ч., Област С.
ОСЪЖДА
В.Г.Д. ЕГН **********
ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ОС – Пловдив сумата от 25,00 /двадесет и
пет/ лв., представляваща
държавна такса.
ОСЪЖДА В.Г.Д. ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на Д.Г.Б., ЕГН ********** разноски за
адвокатско възнаграждение, както следва: 400,00 /четиристотин/ лв. за първа инстанция и 300,00 /триста/ лв. за въззивна инстанция.
В останалата необжалвана част решението е влязло в
сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: