№ 138
гр. Варна, 12.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Весела Гълъбова
Членове:Светла В. Пенева
мл.с. Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Петя П. П.а
като разгледа докладваното от мл.с. Цвета Б. Борисова Въззивно гражданско
дело № 20243100500931 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано e по въззивна жалба от П. А. П., ЕГН **********, М. К.
П., ЕГН **********, П. К. П., ЕГН **********, С. Д. С., ЕГН **********, Р.
Я. Н., ЕГН **********, Н. Я. Н., ЕГН **********, Е. Ж. Н., ЕГН **********,
Б. Ж. К., ЕГН **********, М. Ж. Н., ЕГН **********, Д. А. А., ЕГН
********** и Г. А. А., ЕГН ********** срещу Решение №
260061/14.07.2023г., постановено по гр. дело № 16449/2020г. по описа на ВРС,
с коeто е отхвърлен предявеният от въззивниците иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК срещу М. Н. М., ЕГН ********** и Ж. К. Д.а – М.а, ЕГН
********** за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответниците не са собственици на НИ **.** по ПНИ на СО „Д.л.“, землище с.
Д., общ. А., одобрен със заповед №РД-16- 7706-67 от 04.04.2016г. на областен
управител на област Варна, целият с площ от 692.88 кв.метра, при съседи на
имота *******. Изложени са подробни съображения за неправилност на
атакувания акт. Оспорва се правният извод на съда, че въззиваемите са
доказали елементите на фактическия състав за възникване на правото им на
собственост на посоченото основание. Искането към въззивния съд е за
1
отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Ответниците по жалбата М. Н. М. и Ж. К. Д.а – М.а заявяват становище
за неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на обжалваното
решение. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, окръжният съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е основателна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, поради което дължи произнасяне по същество на правния спор в
рамките на заявените във въззивната жалба доводи.
При въззивната проверка за нарушение на императивни
материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата
правилност по изложените в жалбата оплаквания Варненски окръжен съд
намира следното:
Производството е образувано по иск с правна квалификация чл.124
ГПК, предявен от П. А. П., М. К. П., П. К. П., А. Д. А., ЕГН **********, С. Д.
С., ЕГН **********, М.ка М.ова Т., ЕГН **********, Е. Ж. Н., ЕГН
**********, Б. Ж. К., ЕГН **********, М. Ж. Н., ЕГН ********** срещу М.
Н. М. и Ж. К. Д.а – М.а, с искане за постановяване на решение с което съдът
да приеме за установено в отношенията между страните, че ответниците не са
собственици на НИ **.** по ПНИ на СО „Д.л.", землище с.Д., община А.,
одобрен със Заповед №РД-16-7706-67 от 04.04.2016 г. на областен управител
на област Варна, целият с площ от 692.88 кв.метра, при съседи на имота
*******.
Ответниците оспорват иска, като считат същия за неоснователен и
молят за неговото отхвърляне.
В хода на първоинстанционното производство М.ка М.ова Т., починала
на 31.01.2022г., и А. Д. А., починал на 24.06.2021г., са заместени от техните
2
наследници - Р. Я. Н., ЕГН **********, Н. Я. Н., ЕГН ********** и Д. А. А.,
ЕГН **********, Г. А. А., ЕГН **********.
С постановеното по спора Решение № 260061/14.07.2023г. по гр. дело
№ 16449/2020г. по описа на ВРС, поправено с Решение № 260017/02.04.2024г.,
първостепенният съд е приел искът за неоснователен.
Като взе предвид събрания доказателствен материал по делото, ВОС
намира следното:
На първо място, в първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1 от
ЗСПЗЗ, включително и след изменението й с ДВ бр. 28/92 г., не съществува
изискване за съдържанието на решението на поземлената комисия, с което се
възстановява собствеността върху заявените земеделски земи. Такива
изисквания са въведени с последващите изменения на текста - ДВ бр. 45/95 г.
и ДВ бр. 89/97 г. Едва след изменението на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ с ДВ бр.
68/99 г. е предвидено, че поземлената комисия не възстановява земеделските
земи, попадащи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а само признава това право,
докато самото възстановяване се извършва със заповед на кмета на общината
по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи,
намиращи се в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на
чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/99 г., по правило имат конститутивно
действие. В голямата си част те са съобразени с изискването на чл. 18ж, ал. 1
от ППЗСПЗЗ, а след изменението в ЗСПЗЗ с ДВ бр. 45/95 г. - и на чл. 14, ал. 1
от ЗСПЗЗ, възстановеният имот да се индивидуализира. По отношение на тях
не възниква съмнение, че имат вещноправен ефект. Когато обаче в решението
имотът не е индивидуализиран по начин, позволяващ да се установи кой точно
е възстановения имот, както е в процесния случай, решението на поземлената
комисия няма конститутивно действие и по същество представлява решение, с
което само се признава правото на възстановяване на собствеността. В тези
случаи процедурата по възстановяването следва да приключи с влизане в сила
на плана по § 4к в редакция ДВ, бр. 98 от 1997 г., с който същият ще бъде
окончателно и точно индивидуализиран по местонахождение, размер, граници
и съседи, респективно с влизане в сила на заповедта на кмета по § 4к в
редакция ДВ, бр. 99 от 2002 г / решение № 384 от 02.11.2012 г. по гр. д. №
804/2011 г., г. к., і г. о. на ВКС/. Ето защо, макар да е налице решение на ПК от
3
1996г. в полза на ищците, процедурата по възстановяване не е приключила за
тях и за тях е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.
Следващият спорен въпрос е дали е допустим косвен съдебен контрол
по реда на чл.17 ГПК по отношение влязлото в сила съдебно решение, с което
е отменен отказът на кмета да се признае право по пар.4 и сл. ЗСПЗЗ на Н.К. –
продавач на процесния имот, за който ответниците имат нотариален акт.
Настоящата инстанция не споделя изводите на районния съд в тази насока.
Разрешаването на спор за собственост по общия исков ред между лица, на
които това право е признато с решение на ОСЗ /ПК/ и лица, които се позовават
на придобиване право на собственост по реда на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ или § 4б ПЗР
ЗСПЗЗ, вкл. чрез отричане правата на последните е допустимо въпреки
наличието на специалните способи за защита по § 4к, ал. 6 и § 4и, ал. 1 ПЗР
ЗСПЗЗ, тъй като в производството по § 4к, ал. 6 и § 4и, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ
оспорване правата на лицата, в полза на които производството по § 4а, респ. §
4б ПЗР ЗСПЗЗ е приключило, не може да бъде проведено, а оттам и правата на
заявилите имота за възстановяване по реда на чл. 11 ЗСПЗЗ не могат да бъдат
защитени /Решение № 462 от 19.10.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г., г. к., іі г. о.
на ВКС; Решение № 56 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 3447/2019 г., г. к., іі г. о. на
ВКС/.
При това положение, следващият спорен момент е доколко
праводателите на ответниците - Н.К. и Т.К., са били титуляри на правото на
собственост върху спорния имот, респ. то е преминало у М. М. и съпругата му
Ж. М.а. Неоснователно е възражението на въззиваемите, че в настоящото
производство не може да се оспорва констативният нотариален акт, издаден в
полза на праводателите на ответника – Н.К. и Т.К.. Предвидената в чл. 537, ал.
2 ГПК възможност за отмяна на констативен нотариален акт, който засяга
права на трети лица, не представлява самостоятелен иск, а последица от
уважаването на иск за собственост, предявен от засегнатите от акта трети лица
срещу лицето, което се ползва от акта. Поради това искането за отмяна на
такъв акт не следва да отговоря на изискванията за редовност и допустимост
на искова молба като за самостоятелен иск и съответно въззивният съд не
може да обезсилва решение само в тази част и да връща делото за
конституиране като ответници по такъв иск на други лица, различни от
посочените от ищеца в исковата молба като ответници по иска за собственост
/Решение № 170 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 4772/2022 г., г. к., і г. о. на ВКС /.
4
Съгласно § 4б, ал.1 ЗСПЗЗ възстановява се правото на собственост на
граждани върху незастроени земеделски земи, върху които е предоставено
право на ползване, но ползвателят не може да придобие право на собственост,
ако земята е на по-малко от 30 км от градовете с население над 300 хил.
жители, независимо от общината, в която се намира, или е на по-малко от 10
км от крайбрежната морска ивица.
От приетото заключение на СТЕ от 26.01.2023 г. и от 03.05.2023 г.,
което съдът кредитира, се установява, че НИ № **.** по ПНИ на м. „Д.л.“,
землище с.Д., община А. участва в стар имот № ** с цялата си площ от 693
кв.м. Стар имот № ** е записан в разписните листи на наследници на М. Ж.
Н.. Имот № ** е записан на М. Н. М.. НИ № **.** отстои на 13 км. от центъра
на гр.Варна, на 5 км. от края на града и на 14 м. от крайбрежната морска
ивица. НИ № **.** е идентичен с имот пл.№ ** по предходен план на
ползвателите /КП от 1988 г./ за м-ст Д., с.Д.. Преди одобряването на ПНИ за м-
ст „Д.л.“ в землището на с.Д. е действал КП от 1988 г. Имотите на бившите
собственици не могат да се идентифицират по действалите планове, тъй като
имотите са отнемани през **0 г., а от тогава до края на 1980 г. когато е
започнало геодезическото заснемане за изработване на КП от 1988 г. старите
имотни граници са били унищожени. Към момента на коопериране на
земеделските земи в ТКЗС, ДЗС и сл. Към **8 г. или в по-ранен период няма
план на имотите на старите собственици по който е възможно да се
идентифицират имотите на старите собственици. Към момента на
постановяване на решение № 7817/05.08.1996 г. на ПК А. или по-рано е
нямало изработен ПКП на имотите на старите собственици, по който да е било
възможно да се идентифицират имотите. Стар имот № ** не може да се
индивидуализира по предоставените на вещото лице аерофотоснимки от
Министерство на отбраната на Република България – „Военно-географска
служба, копия от ЕТК от „Геокартфонд“ към АГКК.
Следователно, по делото се установява, че не са били налице
предпоставките, предвидени в § 4б, ал.1 ЗСПЗЗ, поради което Н.К. не е
придобил правото на собственост на 650 кв.м. от процесния имот. Доколкото
никой не може да прехвърля повече права, отколкото сам притежава,
ответниците на свой ред също не са придобили право на собственост върху
тези 650 кв.м. Ето защо и останалите 43 кв.м. от процесния имот, за които е
5
признато правото да се придобие собственост със Заповед от 2018г., не са
придобити от М. М. като придаваема площ към новообразуван имот № **.**.
Според § 4з., ал.1 ЗСПЗЗ гражданите, чието право на ползване се превръща в
право на собственост съгласно § 4а, ал. 1, придобиват собствеността на земята
до 600 кв.м, а тези по § 4б, ал. 1 - до 1000 кв.м. Съгласно ал.2 на същия
параграф разликата над 600 кв. м и над 1000 кв.м до фактически ползваната
земя се възстановява на собствениците за образуване на нови имоти с размери
не по-малки от 250 кв. м при условия и по ред, определени в правилника за
прилагане на закона. Земите, от които не може да се образува нов имот, се
заплащат от ползвателите на собствениците по пазарни цени в тримесечен
срок от влизането в сила на оценката. В случая, след като правото на ползване
на Н.К. не се е превърнало в право на собственост върху 650 кв.м., респ. М. М.
не е придобил тези 650 кв.м., последният не е станал собственик и на
останалите 43 кв.м. от НИ № **.**.
Неоснователно е и възражението на ответниците за придобиване на
имота с кратката 5-годишна давност като добросъвестни владелци.
Действително същите са получили владението през 1998г., но давност започва
да тече от момента на одобряване на ПНИ /Решение № 288 от 18.03.2014 г. по
гр. д. № 2058/2013 г., г. к., і г. о. на ВКС; Решение № 372 от 18.06.2024 г. по гр.
д. № 2**/2023 г., г. к., іі г. о. на ВКС/. Същият е одобрен със Заповед от
04.04.2016г., като до предявяване на настоящата искова молба - 27.12.2020г.,
необходимият за придобиване на право на собственост период не е изтекъл.
Не се споделя изводът на районния съд, че решението на ПК, от което
черпят права ищците, е издадено в нарушение на разпоредбата на чл.14, ал.1,
т. 1 ЗСПЗЗ. Видно от приложимата редакция на съответната норма (от 1996г.),
Поземлената комисия се произнася с решение за възстановяване на правото на
собственост върху земи в съществуващи или възстановими на терена стари
реални граници, като в решението се описват размерът и категорията на
имота, неговото местоположение (граници, съседи) и ограниченията на
собствеността с посочване на основанията за това. Към решението се прилага
скица на имота. В тази връзка е заключението по СТЕ, от което се установява,
че преди одобряването на ПНИ за м-ст „Д.л.“ в землището на с.Д. е действал
КП от 1988 г. Имотите на бившите собственици не могат да се идентифицират
по действалите планове, тъй като имотите са отнемани през **0 г., а от тогава
до края на 1980 г. когато е започнало геодезическото заснемане за изработване
6
на КП от 1988 г. старите имотни граници са били унищожени. Към момента на
коопериране на земеделските земи в ТКЗС, ДЗС и сл. Към **8 г. или в по-
ранен период няма план на имотите на старите собственици по който е
възможно да се идентифицират имотите на старите собственици. Към момента
на постановяване на решение № 7817/05.08.1996 г. на ПК А. или по-рано е
нямало изработен ПКП на имотите на старите собственици, по който да е било
възможно да се идентифицират имотите. Стар имот № ** не може да се
индивидуализира по предоставените на вещото лице аерофотоснимки от
Министерство на отбраната на Република България – „Военно-географска
служба, копия от ЕТК от „Геокартфонд“ към АГКК.
Съгласно ал.7 на чл.14 ЗСПЗЗ, когато се установят закононарушения
и/или се открият нови обстоятелства, нови писмени доказателства от
съществено значение за постановяване на решението по ал. 1, поземлената
комисия по свой почин или по искане на заинтересуваните лица се произнася
с решение да го измени в срок до 1 година от откриване на новите
обстоятелства или от новите писмени доказателства, или от установяване на
закононарушенията, но не по-късно от 2 години от постановяване на
решението. Този ред не се прилага, когато за същите земи има влязло в сила
съдебно решение. От приложеното писмо с изх. № ПО-15-25/11.02.2022г. от
ОСЗ-А. се установява, че в преписката по заявление с вх. №18Е/09.10.1991г. и
в архива на ОСЗ-А. не се съхранява Решение №7817/1993г. на ПК-А..
Следователно изводът на районния съд за неспазване на срока по чл.14, ал.7
ЗСПЗЗ се явява необоснован с оглед нови обстоятелства и нови писмени
доказателства, които са от съществено значение за постановеното решение.
От гореизложеното следва, че ищците са доказали фактическия
състав, въз основа на който са придобили правото на собственост върху
процесния имот, за разлика от ответниците. Ето защо въззивната жалба следва
да се потвърди, а първоинстанционното решение – да се отмени.
Изходът на спора налага присъждане на разноски в полза на
жалбоподателите в размер от общо 2 485 лева, от които: 25 лв. – държавна
такса за въззивно обжалване; 800 лв. – адвокатски хонорар за въззивната
инстанция; 1660 лв. – разноски, сторени пред първа инстанция.
7
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260061/14.07.2023г., постановено по гр. дело №
16449/2020г. по описа на ВРС и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между П. А. П., ЕГН **********, М.
К. П., ЕГН **********, П. К. П., ЕГН **********, С. Д. С., ЕГН **********,
Р. Я. Н., ЕГН **********, Н. Я. Н., ЕГН **********, Е. Ж. Н., ЕГН
**********, Б. Ж. К., ЕГН **********, М. Ж. Н., ЕГН **********, Д. А. А.,
ЕГН **********, Г. А. А., ЕГН ********** и М. Н. М., ЕГН ********** и Ж.
К. Д.а – М.а, ЕГН **********, че ответниците не са собственици на НИ **.**
по ПНИ на СО „Д.л.", землище с.Д., община А., одобрен със Заповед №РД-16-
7706-67 от 04.04.2016 г. на областен управител на област Варна, целият с площ
от 692.88 кв.метра, при съседи на имота *******, на осн.чл.124 ГПК.
ОСЪЖДА М. Н. М., ЕГН ********** и Ж. К. Д.а – М.а, ЕГН
********** да заплатят на П. А. П., ЕГН **********, М. К. П., ЕГН
**********, П. К. П., ЕГН **********, С. Д. С., ЕГН **********, Р. Я. Н.,
ЕГН **********, Н. Я. Н., ЕГН **********, Е. Ж. Н., ЕГН **********, Б. Ж.
К., ЕГН **********, М. Ж. Н., ЕГН **********, Д. А. А., ЕГН **********, Г.
А. А., ЕГН ********** разноски по делото в общ размер на 2 485 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8