Р Е
Ш Е
Н И
Е № 262350
гр. Пловдив, 13.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 07.10.2021
г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 16457 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от Н.Р.Н. срещу „4финанс“
ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване на недействителността на договор за паричен заем № ***, изменен и допълнен с Анекс от
26.11.2019 г. и Анекс от 01.02.2020 г., поради противоречи с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл.24, ал.4 ЗЗД и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.11, ал.1, т.20 ГПК, в
условията на евентуалност да се прогласи недействителността на клауза за
заплащане на такса за експресно разглеждане на
документи, предвидена в договора за кредит и в чл.2.4 от ОУ към него,
като неравноправна по смисъла на чл.143, т. 19 ЗПК, противоречаща на добрите
нрави, заобикаляща закона – чл.19, ал.4 ЗПК и като нарушаваща разпоредбите на
чл.11, т.9 и т.10 ЗПК и чл.10а,
ал.2 ЗПК.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между страните е сключен договор за кредит № ***, изменен и допълнен с Анекс от
26.11.2019 г. и Анекс от 01.02.2020 г. 02.11.2017 г., по силата на който на
ищеца е предоставен заем в размер на 800 лева, при фиксиран лихвен процент от
40.93 % и ГПР 49.90 %. В договора е предвидена клауза за такса за експресно
разглеждане във фиксиран размер от 165.04 лева. С допълнителен анекс таксата е
нараснала с 70.75 лева. Счита, че договорът е недействителен, поради нарушение
на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото уговорената в договора възнаградителна лихва
е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и като неравноправна,
доколкото надхвърля трикратния размер на законната лихва, съобразно практиката
на ВКС. След като лихвата е нищожна, то в договора липсва лихвен процент и
същият е недействителен, поради нарушение на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Счита, че в
случая договорът не би бил сключен без клауза за възнаградителна лихва, по
смисъла на чл.24, ал.4 ЗЗД. Счита, че в лихвения процент е следвало да се
включи таксата за експресно разглеждане, която е скрита лихва, с което също е
нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Също така не са посочени и условията за прилагане
на лихвения процент. Наред с това, счита, че договорът е нищожен и поради
некоректно посочен ГПР, което водело до нищожност на ГПР и оттам до нищожност на
договора, поради нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. Некоректното посочване на
размера на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика, тъй като в него
не е включена таксата за експресно разглеждане. Счита, че в договора не е
посочен и лихвен процент на ден, което било нарушение на чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК. Счита, че уговорената такса е
скрита лихва, не е включена в ГПР, което опорочава договора. Счита, че клаузата
за такса за експресно разглеждане е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и поради заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото не е включена ГПР, както и като
неравноправна по смисъла на чл.143, т. 19 ЗЗП и поради нарушение на чл.11,
ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
от ответника. На първо място прави възражение за местна неподсъдност на спора
пред Районен съд – Пловдив. Счита, че местно компетентен е Районен съд – София,
поради което моли делото да бъде изпратено там. Излага се твърдение, че не му е
връчен препис от договора за правна помощ на ищеца. Както и че не е заплатена 1
стотинка за държавна такса, поради което исковата молба е нередовна и делото да
се прекрати. По основателността на исковете, счита същите за неоснователни.
излагат се доводи, че таксата за експресно разглеждане не може да бъде
подведена в приложното поле на чл.10а, ал.2 ЗПК. Тази услуга не е задължителна
и не е свързано с усвояването и управлението на кредита. Оспорва
възнаградителната лихва да е недействителна. Излагат се твърдения, че
възнагардителната лихва е единствения разход по кредита, който е и включен в
ГПР и в рамките на предвидения в закона максимум. Моли за отхвърляне на
исковете и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца;
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е главен иск за недействителност на договор
за кредит с правна квалификация чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т. 9, т.10 и т. 20 ЗПК
и евентуален иск за недействителност на клауза за експресно разглеждане на
документи с правна квалификация, чл.146, ал.1, вр. с чл. 143, т.19 ЗЗП, чл. 26,
ал. 1, пр.3, чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 ЗПК и чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК и чл.10а, ал.2 ЗПК.
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи
твърдението
си за недействителност на договора за кредит и клауза за експресно разглеждане,
както и че такава е предвидена в договора. Ответникът следва да установи валидно възникнало облигационно
правоотношение по договор за кредит от 21.02.2019 г, и валидно възникнало
вземането заемно правоотношение и клауза за такса за експресно разглеждане, че
е включено в ГПР, което е в общ размер на 49.70 %.
С
определение от 01.07.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили
договор за паричен заем № ***, изменен и
допълнен с Анекс от 26.11.2019 г. и Анекс от 01.02.2020 г. с посоченото от
ищцата съдържание, в който е уговорена такса за експресно разглеждане на
документи, която не е включена в ГПР, че тази такса е формулирана в чл.2, т.4
от Общите условия.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „4финанс“ ЕООД представлява
финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договора за кредит:
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия
случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва
служебно да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от
ищеца.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9,
т.10, и т.20 от ЗПК.
След изследва
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът счита,
че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по
договора, тъй като към него следвало да се включи и вземането за такса за
експресно разглеждане на документи, която представлявала скрита възнаградителна
лихва, а и защото самата възнаградителна лихва е нищожна, като неравноправна и
противоречаща на добрите нрава, надхвърляща трикратния размер на законната
лихва съгласно практиката на ВКС, което водело до липса на реквизитите по
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви
следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба –
лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за кредит от 17.11.2019г.
/л.21/, представен от самата ищца, на първата страни е посочен лихвеният
процент по кредита, който е 40.99 % годишен лихвен процент по заема, който е
фиксиран за целия период от договора, като в този случай не е необходимо да се
посочват условия за прилагането му, доколкото такива условия няма. От договора
ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната лихва, а именно 26.95 лева
/разликата между общо дължимата сума 991.99 лева, отпуснатия кредит 800 лева и
таксата за експресно разглеждане 165.04 лева/, а с анекса от 26.11.2019 г., с
оглед допълнителния заем, възнаградителната лихва е нараснала на 36.37 лева
/разликата между общата сума 1472.16, отпуснатия кредит 1200 лева, двете такси
за експресно разглеждане 70.75 и 165.04 лева/
Това
съдържание е залегнало и в Анекса от 26.11.2019 г. /л.34/, с който е
предоставена допълнителна парична сума от 400 лева.
Всичко това е достатъчно да обоснове липса на
нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в договора се съдържат всички
реквизити, посочени в тази разпоредба. Обстоятелството дали предвидената в
договора за кредит такса за експресно разглежда представляват скрита възнаградителна
лихва и следва да бъдат включени в лихвения процент не рефлектира върху
действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за
недействителност на клаузата за такса за експресно разглеждане.
По отношение
на довода, че не е спазено съдържанието на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото
възнаградителната лихва била нищожна, същият е лишен от всякакво законово
основание. Ако дадена клауза от договора е нищожна, тя е нищожна сама за себе
си, и не влече нищожност на целия договор, ако договорът би бил сключен и без
нея, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Законът за защита на потребителите говори за
неравноправни клаузи, при наличието на такива, само те са нищожни, а не целият
договор.
Такава е
логиката и на Закона за потребителския кредит, къде е регламентирано, че при
наличие на клаузи от договора, които предвиждат вземания, надхвърлящи
максималния размер на ГПР, именно тези клаузи и вземания са недействителни, а
не целия договор, видно от чл.19, ал.4, ал.5 и ал.6 ЗПК.
Наред с това съдът не споделя доводът на
ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна. Същата е уговорена в
договора в общ размер на 36.37 лева при лихвен процент от 40.99 % годишно.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която
указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит
е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при
обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити. Следва да се посочи,
че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила
23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила
23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Безспорно
елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо
възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който
формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия
договор, което да следва да бъдат включени в ГПР. Безспорно е, че таксата за
експресно разглеждане не е включена в ГПР. С оглед изложеното предвидения в
договора лихвен процент не противоречи на предвидения в закона максимум по
чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на
конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на кредита,
размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката,
който носи кредитора, както и автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включена възнаградителната лихва/ е в размер
на допустимия от закона.
Предвид
изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за заем,
поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в
договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Видно от първата
страница на договора в него е посочен годишния процент на разходите в размер на
49.60 %, както и общият размер на всички плащания по договора в размер на 991.99
лева, респективно 1472.16 лева по анекса – включващ главница, възнаградителна
лихва и такси за експресно разглеждане.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо
към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клауза, с която
се надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на
целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора такса за
експресно разглеждане следва да бъде включена към общо дължимата сума по
договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на
договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на
чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в
ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.
Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи,
които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита.
В чл.4 от ОУ към договора, представени от ищеца, са
посочени и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и кои вземания
формират същия.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.60 %, при
положение, че в него е включена единствено възнаградителната лихва, то това по
никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и
задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани,
неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна
лихва, размер на таксата за експресно разглеждане и при настъпване на какви
обстоятелства се дължи. Други вземания по този договор няма. Още повече, както
беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е
относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит
лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на
договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и
да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен
ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има
изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид
изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
– посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Претенцията за прогласяване на
недействителност на договора, основана на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, а именно, че в
договора за кредит не е посочен лихвения процент на ден, за да може потребителят
да упражни правото си на отказ от договора.
Видно от представения Договор за потребителски кредит в
договора е посочен фиксиран лихвен процент в размер на 40, 99
%. Размерът на лихвения процент на ден се
изчислява като се раздели посочения в договора годишен лихвен процент на броя на дните в годината - 365 и по
този начин се получава дължимия лихвен процент на ден, а именно - 0.1123 % /40, 99% разделено на 365/. Именно този лихвен процент е
приложен по договора при направено служебно изчисление от съда /800 х 0.1123 %
= 0.8984 лева на ден и 0.8984 лева х 30 дни – срокът на договора = 26.95 лева –
възнаградителна лихва/
Предвид изложеното съдът намира, че от самото съдържание на договора се извежда какъв
е лихвения процент на ден, поради което и
този иск е
неоснователен.
Предвид
отхвърляне на главните искове, съдът дължи произнасяне по евентуалния иск.
По евентуалния иска за
недействителност на такса за експресно разглеждане на заявка за кредит:
Предявен е иск за недействителност на тази
клауза поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща чл.19, ал.4 ГПК и
уговорена в противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК /с което е допълнен проекта на
доклад в о.с.з. от 07.10.2021 г. л.118/.
В чл.2, ал.4 от ОУ към
договора и в самия договор е предвидена
такса за експресно разглеждане на документи
в размер на 165.04 лева, а в
Анекса от 26.11.2019 г. в размер на 70.75 лева. Посочената клауза съдът счита
за нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото размерът й е
необосновано висок и не е еквивалентна на насрещната престация на кредитора. Опциите при сключване на
договора за паричен заем са или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса за това при разглеждане на заявката и получаване
на становище до 15 минути след подаване на предложението за сключване на
договор за заем или обикновена заявка без такса Обикновената заявка означава
заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни. Следователно при необходимост
от разглеждане на заявката в по-кратък
срок заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса
е уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят
преди подписване на договора се задължава да плати такса, за която не му е
известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата е във фиксиран размер – 165.04 лв., респективно 70.75 лева. Липсва
каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Таксата е по-голяма от възнаграждението,
което кредитодателят получава за предоставения кредит. С оглед изложеното съдът
намира, че така предвидената клауза противоречи на добрите нрави, както и с нея
се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без
реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход
по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и
усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК, поради което е нищожна. Също така уговарянето на такава такса
е в противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК, доколкото същата по своя характер
представлява услуга по предоставяне и усвояване на кредита.
Предвид изложеното този
иск ще бъде уважен.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на
разноски, като доказа такива в размер на 58.59
лева – платена държавна такса, която ще се присъди изцяло, на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца,
съгласно който му е предоставена безплатна правна помощ от адв. Д.Ф..
Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да
предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези,
под която влиза и настоящия случай, която хипотеза не е опровергана от
ответника. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък
от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Ф. в размер на по 300 лева, която сума
следва да й бъде присъдена изцяло.
Възражението за прекомерност на адвокатското възражение на ищеца, направено
от ответника в отговора на исковата молба е неоснователно, доколкото
възнаграждението е определено съобразно предвидения в Наредбата минимум.
Следва да се посочи, че при предявени искове в условията на
евентуалност при отхвърляне на главния иск, отговорността за разноските се
определя в зависимост от изхода по евентуалните искове. При така съединени
искове се дължи една държавна такса /на база по-високия интерес/ и едно
адвокатско възнаграждение. В този
изричен смисъл са Определение №284 от
6.04.2012 г. на ВКС по ч.гр.д.№238/2012 г.,
IV г. о., Определение №70 от 5.02.2018 г. на ВКС по ч.т.д.№257/2018 г.,
I т.о., Определение № 477 от 4.11.2016 г. на ВКС по ч.т.д. №1218/2016 г., I т.
о.
С оглед изложеното и предвид уважаване на евентуално
предявените искове на ответникът не се дължат разноски за адвокатско
възнаграждение по отхвърления главен иск.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Н.Р.Н., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Никола Габровски“ № 79,
ет.2, иск за прогласяване за недействителност на договор
за кредит №***, изменен и допълнен с Анекс от 26.11.2019 г. и с Анекс от
01.02.2020 г., поради противоречие със закона - чл. 26, ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр.
с чл.11, ал.1, т.9, т.10, и т.20 ЗПК.
ОБЯВЯВА
за нищожна клаузата за такса за експресно разглеждане на заявката за паричен
заем, обективирана в договор за кредит № *** и
Анекс от 26.11.2019 г. към него и предвидена в чл.2, ал.4 от Общите условия към
договора, сключен между Н.Р.Н., ЕГН ********** и „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********, като
противоречаща на добрите нрави, заобикаляща чл.19, ал.4 ЗПК и противоречаща на
чл.10а, ал.2 ЗПК.
ОСЪЖДА „4финанс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Никола
Габровски“ № 79, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ НА Н.Р.Н.,
ЕГН **********, с адрес: *** сумата
в размер на 58.59 лева – разноски в
производството.
ОСЪЖДА „4финанс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Никола
Габровски“ № 79, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ НА адв.
Д.Л.Ф., с личен №***, вписана в АК - София сумата в размер на 300 лева – адвокатско възнаграждение по
чл.38 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ