РЕШЕНИЕ
№ 100
гр. Карлово, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ НАКАЗАТЕЛНИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Гюрай Ал. Мурадов
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Гюрай Ал. Мурадов Административно
наказателно дело № 20215320200327 по описа за 2021 година
Установи следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
С наказателно постановление № 21-0281-000426 от 28.04.2021 г. на
Началник Група към ОД на МВР- Пловдив, РУ „Полиция“- Карлово, на ЦВ.
Д. Д., ЕГН**********, от гр. П., бул. „Б.“ ********** е наложено
административно наказание на основание чл.183 ал.4 т.7 пр.1 от ЗДвП - глоба
в размер на 50 лева, за нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДвП, както и са отнети
6 контролни точки на основание Наредба № Із-2539 на МВР.
Недоволен от наказателното постановление е останал жалбоподателят и
го обжалва, като с жалбата моли съда да отмени същото като неправилно и
незаконосъобразно.
В с.з. жалбоподателят, редовно призован, не се явява. Представлява се
от адв.М., който поддържа жалбата и прави искане за отмяна на атакуваното
наказателно постановление като неправилно и незаконосъобразно, като
оспорва приетата фактическа обстановка и счита, че жалбоподателя Д. не е
извършил твърдяното нарушение. Сочи доказателства. Претендира разноски.
1
Органът, издал наказателното постановление, редовно призован, не
изпраща представител. Представено е писмено становище по жалбата, която
се счита за неоснователна и се иска от съда да остави в сила атакуваното
наказателно постановление като правилно и законосъобразно. Излагат се
доводи.
Съдът, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост,
обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на
страните, намери, че жалбата е подадена в срок, срещу подлежащ на съдебен
контрол акт, поради което е и допустима.
Разгледана по същество е основателна.
След като обсъди събраните по делото гласни доказателства,
съдържащи се в показанията на разпитаните по делото свидетели Л. в
качеството му на актосъставител и Ц. като свидетел при установяване на
нарушението и при съставяне на АУАН и св.З. по почин на защитника, както
и приобщените писмени доказателства- наказателно постановление № 21-
0281-000426 от 28.04.2021 г., ведно с разписка за връчването му, АУАН серия
GА, № 376467 от 29.03.2021 г., справка за нарушител/водач, Заповед №
8121з-515/14.05.2018 г., Заповед № 8121з-825/19.07.2019 г., Заповед № 8121к-
14578/31.12.2019 г., съдът намира за установено следното:
На 29.03.2021 г. полицейските служители при РУ на МВР Карлово- Л. -
******* и Ц. – /тогава полицай в РУП Карлово/ изпълнявали служебните си
задължения по охрана на обществения ред и безопасност на движението в
гр.С., на входа откъм гр.К., като около 20.02ч. подали сигнал за спиране на
автомобила управляван от жалбоподателя и той спрял на няколко метра след
тях. Д. управлявал автомобила си с поставен обезопасителен колан, но
непосредствено след спирането го разкопчал за да вземе документите си от
жабката на автомобила и след като св.Л. дошъл при него го видял без
поставен обезопасителен колан и за това ******* Л. съставил АУАН срещу
жалбоподателя, с който било прието, че последният, като правоспособен
водач, е извършил нарушение на разпоредбата на чл.137а, ал.1 от ЗДвП, тъй
като на 29.03.2021 г. в 20,02 ч., в гр.С., по ул. „И.В.“ до ** управлява лек
автомобил „М.Ц.К.“ с рег. № ********, като по време на движение водачът не
използвал обезопасителен колан, с който автомобила бил оборудван.
Жалбоподателят подписал съставения АУАН собственоръчно без
2
възражение и получил препис от същия.
На 28.04.2021 г. от оправомощено длъжностно лице било издадено
атакуваното наказателно постановление, с което при идентично описани с
АУАН обстоятелства по нарушението, на жалбоподателя било наложено
административно наказание на основание чл.183 ал.4 т.7 пр.1 от ЗДвП- глоба
в размер на 50 лева, за нарушение на чл.137а ал.1 от ЗДвП, както и са отнети
6 контролни точки на основание Наредба № Із-2539 на МВР.
Атакуваното наказателно постановление било връчено на жалбоподателя на
01.06.2021 г., като на 02.06.2021 г. била депозирана и жалбата срещу него.
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Й.З.. При оценката на
показанията й настоящият състав съобрази факта, че свидетелката живее на
съпружески начела с жалбоподателя. Единствено на това основание обаче не
може a priori да се отрече доказателствената стойност на показанията й, както
и възможността тя да дава правдиви показания по делото. Процесуалният
закон съдържа ясен регламент кои лица не могат да бъдат свидетели и съдът
не може да поставя допълнителни ограничения като отхвърля достоверността
на показанията на допустим свидетел само по съображения, че се намира в
родствена връзка с жалбоподателя, щом законът допуска това лице да бъде
свидетел по делото. Заинтересоваността и предубедеността на свидетеля не са
субективни предположения, които да тежат отнапред върху дадено лице,
единствено поради родствена връзка или близки отношения със страна по
делото. Напротив, касае се за конкретни факти, които като всеки друг факт в
процеса, трябва да бъдат доказани, а не единствено предполагани.
Предубедеността на даден свидетел се доказва, като се установи
недостоверността на твърденията му. Следователно, да се отрече
доказателствената стойност на показанията на свид. З. единствено по
съображение, че живее на съпружески начела с жалбоподателя, но без да е
установено показанията й да са недостоверни, би представлявало проява на
предубеденост от страна на самия ръководно-решаващ орган. Имайки
предвид тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че
показанията на свид. З. са изключително подробни, хронологически и
3
логически последователни и вътрешно непротиворечиви. В тях тя
възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено е възприела като
очевидец. От показанията й се установяват мястото на деянието,
обстоятелството, че автомобилът е бил управляван от жалбоподателят с
поставен обезопасителен колан, както и кога, къде и как са били спрени за
проверка. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че тя има ясен
спомен за случилите се събития и в показанията си разказва именно за
интересуващия делото случай. На следващо място, показанията й служат като
източник на доказателствена информация за времето, мястото и начина на
извършената проверката, както и че полицейският служител е пристигнал при
тях след като жалбоподателя е откопчал и свалил предпазният си колан и, че
са се движили по тъмно и няма как полицейските служители да са възприели
дали Д. е бил с поставен обезопасителен колан или не по време на движение.
Съдът дава вяра на тези твърдения на свид. З.. Те не са оборени от нито
едно доказателство по делото. Същевременно свидетелката не се опитва
манипулативно да представи фактическата обстановка като например заяви,
че именно тя е била без поставен обезопасителен колан, поради здравословни
проблеми.
В заключение показанията на свид. З. се ценят като подробни и
добросъвестно дадени, поради което се ползват с доверие от съда.
В хода на съдебното следствие бяха разпитани актосъставителя и
свидетеля по акта, които заявиха, че не си спомнят нищо за конкретния
случай, като след предявяване на акта, заявиха само, че подписите са техни и
поддържат написаното в него.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН са изпълнени изискванията по чл. 42 от
ЗАНН относно задължителното му съдържание. Актът е съставен от
оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл.
34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП. Същото отговаря на
задължителните изисквания към съдържанието на този вид актове съгласно
чл. 57 от ЗАНН, издадено е и от материално и териториално компетентен
орган. Съдът намери и че е налице припокриване на установените факти и
правни изводи между АУАН и НП.
4
Относно приложението на материалния закон настоящият съдебен
състав намира, че при доказателствена тежест върху административно-
наказващия орган по делото не се доказа по категоричен и несъмнен начин,
съгласно установения стандарт за налагане на административно наказание,
жалбоподателят да е извършил вмененото му във вина нарушение.
Действително от събраните и проверени по делото доказателства се
установява, че на посочените в НП време и място жалбоподателят е
управлявал моторно превозно средство - лек автомобил „М.Ц.К.“ с рег. №
********, като спорният въпрос по делото се концентрира около
обстоятелството дали по време на движение водачът е използвал
обезопасителен колан, с който автомобила бил оборудван.
Фактическите изводи на административно-наказващия орган - водачът
по време на движение да не е използвал обезопасителен колан, с който
автомобила бил оборудван останаха недоказани по делото. Същевременно,
както вече беше изяснено, доказателствената тежест в процеса се носи
единствено от АНО, поради което в негова тежест следва да бъдат
разпределени и последиците от недоказване на административното
обвинение. Наказващият орган не прояви никаква процесуална инициатива за
събиране на доказателства. В рамките на въззивното производство районният
съд, като инстанция по фактите самостоятелно установява действителната
фактическа обстановка въз основа на събраните доказателствени материали.
Както вече беше посочено по делото в качеството на свидетели бяха
разпитани актосъставителя и свидетеля по акта, като при разпита същите
заявиха, че не се спомня нищо за конкретния случай. Дори и след
предявяването на процесния АУАН на свидетелите те заявиха, че
продължават да не си спомнят нищо за този случай. Предвид изложеното
съдът намира, че по делото е обезпечена възможността на АНО да докаже
обвинителната си теза, което последният не успя да стори. От една страна
актосъставителя и свидетеля по акта разпитани в качеството на свидетели,
заявяват, че не си спомнят нищо, включително и кога точно са установили, че
Д. е без поставен обезопасителен колан, с който автомобила е оборудван, а от
друга страна свидетелят Л. сам внесе съмнение в достоверността на
констатациите по АУАН, като заяви, че когато са спрели водача на
автомобила, са видели, че е без колан и, че след като е съставил акта,
означава, че е установил нарушението. Административно-наказателната
5
отговорност обаче не може да почива на предположения, съмнения и догадки.
За да бъде потвърдено наказателното постановление, виновното извършване
на административното нарушение от наказаното лице трябва да бъде доказано
по категоричен и несъмнен начин по делото, което в настоящия случай не
беше сторено. Доказателственият дефицит на обвинителната теза не се
преодолява и от презумпцията по чл. 189, ал. 2 от ЗДвП. На първо място
последната се явява оборена от подробните, логични и последователни
показания на свид. З., изцяло кредитирани от съда. На следващо място
презумпцията е допълнително разколебана и от изявленията на самия
актосъставител, който не е категоричен кога точно са установили, че водача
на автомобила е без колан.
При аналогични факти касационната инстанция се е произнесла по
същия начин по приложението на правото в Решение № 1721 от 19.10.2017 г.
по к.а.н.д. № 1792/2017 г. на Административен съд – Пловдив.
На следващо място в показанията си свид. Л. не успя да конкретизира
местоположението си, нито да се изясни дали е имал видимост към водача
при движението на автомобила, за да установи, че е без поставен
обезопасителен колан непосредствено преди спирането му. Тази непълнота в
показанията му отново следва да остане в тежест на АНО, а не на
жалбоподателя.
В резюме - Съгласно нормата на чл.189 ал.2 от ЗДвП редовно
съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на
противното, т.е. налице е една оборима презумпция за доказаност на
визираното нарушение. Изложеното в АУАН и НП като фактическа
обстановка, не се потвърждава от никакви доказателства. Декларативното
потвърждение от актосъставителя и на свидетеля по акта на изложените в
него фактически обстоятелства, без изложение на фактическата обстановка, в
допълнение с твърденията, че не си спомнян нищо, има само формален
характер и не представлява гласно доказателство, подкрепящо акта.
Съобразно чл.103 ал.1 от НПК, приложим по силата на чл.84 от ЗАНН в
тежест на административно-наказващият орган е да докаже нарушението,
авторството и вината на нарушителя. Безспорно е, че в преценката си дали да
издаде НП, АНО се основава на констатациите в АУАН и те в рамките на
производството по налагане на административни наказания се приемат за
6
верни до доказване на противното. Това не е така обаче в съдебното
производство, тук те нямат обвързваща доказателствена сила. В него съдът е
длъжен да изясни фактическата обстановка, чрез допустимите
доказателствени средства и да прецени има ли извършено нарушение. НП и
АУАН не са доказателствени средства и поради това не се приемат по реда на
чл.283 от НПК, а и съгласно чл.14 ал.2 от НПК не могат да имат
предварително определена сила. Обстоятелството, че жалбоподателя не е
вписал възражения при съставянето на АУАН е ирелевантно, тъй като, ако се
обжалва НП съдът следва да направи цялостна преценка на
законосъобразността му, независимо от сочените в жалбата основания. По
силата на чл.103 ал.2 от НПК, жалбоподателят и не е длъжен да доказва нищо.
Не е налице и хипотезата по чл.53 ал.2 от ЗАНН, тъй като не е
установено по безспорен начин извършването на нарушението и вината на
нарушителя. Поради изложеното съдът намира, че в хода на съдебното
следствие не се събраха каквито и да било доказателства, които по
категоричен и несъмнен начин да установят извършването на
административното нарушение посочено в АУАН и НП.
С оглед на тези съображения, настоящият състав намира, че
фактическите констатации в АУАН и НП са недоказани, което води до
незаконосъобразност на НП и същото следва да бъде отменено.
При този изход на спора, право на разноски има жалбоподателя, но
доколкото такива не се претендират и доказват, то не се и присъждат.
Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде
присъдено на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
От приложения на лист 39 по делото договор за правна защита и
съдействие се установява, че адвокатът М., упълномощен от жалбоподателя
по настоящото производство до окончателното приключване на делото пред
РС Карлово е следвало да представлява последния безплатно на основание
чл.38, ал.1, т.3, т.2 от ЗА.
В с.з. на 13.10.2021г. адв. М. представи списък на разноски и направи
искане за заплащане на 300 лв. адвокатско възнаграждение.
Съдът счита, че с оглед сложността и продължителността на делото на
адв. М., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер от 300 лв.,
7
определен съгласно нормата на чл. 38, ал.2 от ЗА, във вр. с чл.18, ал.4 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
1.ОТМЕНЯ наказателно постановление № 21-0281-000426 от 28.04.2021
г. на Началник Група към ОД на МВР Пловдив, РУ „Полиция“ Карлово, с
което на ЦВ. Д. Д. с ЕГН********** от гр. П., бул. „Б.“ №********** е
наложено административно наказание на основание чл.183 ал.4 т.7 пр.1 от
ЗДвП - глоба в размер на 50 лева, за нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДвП,
както и са отнети 6 контролни точки на основание Наредба № Із-2539 на
МВР.
2.ОСЪЖДА РУП Карлово да заплати на адвокат Г. Л.. М. с ЕГН
********** от АК Пловдив с адрес гр.П., ул. „Й.Г.“ *** сумата от 300 /триста/
лева за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
3.Решението подлежи на обжалване пред Административен съд
гр.Пловдив по реда на АПК в 14-дневен срок от съобщението до страните за
постановяването му.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
8