РЕШЕНИЕ
гр. София, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Е въззивен състав, в публичното заседание на седми май две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я
ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 7754 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 116783 от
10.06.2020 г., постановено по гр.д. № 8881/2019 г., по описа на СРС, 164
състав, ответникът „Д.Е.Е.Л.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на ищеца „Д.“ ООД на
основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4 800 лв. с
включено ДДС, представляваща неплатено възнаграждение /навло/ по договор за
международен автомобилен превоз на товари от България до Франция, сключен по
заявка – договор за транспорт с реф. № SOF-TR-1809-000656/12.09.2018 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от
1756,00 лв., представляваща направените по делото разноски.
Със същото решение са
отхвърлени възраженията на ответника за прихващане за сумите от 2 667,36
лв. с ДДС, което произтича от договор за транспорт, между същите страни, по
направление Чехия – България, по което клиентът на ответното дружество е
заявило рекламация, заплатена от ответника, но по причина на поведението на
превозвача; за сумата от 400 евро или 782,33 лв., което вземане произтича от
договор за транспортна услуга, възложена от ответника на ищеца за превоз на
минерална вода до обект на ЛИДЛ в с. Равно поле, при изпълнението на който
договор ищеца в качеството на превозвач допуснал неточно изпълнение довело до
допълнителни разходи за клиента на ответника, заплатени от последния и за
сумата от 3637,84 лв., което вземане произтича от договор за транспортна
услуга, възложена от ответника на ищеца, за превоз на 31 бр. Палети от склад на
„О.“ ЕООД от България до получател „Н.Г.“ в Австрия, при изпълнението на който
изпълнителят допуснал забава, равняваща се на пълна липса на товара, тъй като
последния не е достигнал нито до получателя си, нито бил върнат на ответното
дружество.
Срещу така постановеното
решение е подадена въззивна жалба от ответника с оплаквания за неговата
неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че ищеца не е установил при условията на пълно и главно доказване наличието на
облигационно правоотношение, което да произтича от твърдяната заявка за извършване
на международен превоз. Счита за неправилен извода, че по делото няма
доказателства за реално заплащане на претендираната за прихващане сума от
2 667,36 лв. с ДДС, както и че не са налице доказателства за надлежно
изпратено рекламационно писмо до ищеца. Относно възражението за прихващане на
сумата от 400 евро изтъква, че от представените от него доказателства се
установява, че ищеца носи отговорност за допълнителните разходи. Също така
поддържа, че натоварените от „Д.“ ООД палети не са достигнали до получателя в
уговорените срокове за доставка, като същите не са били върнати на изпращача –
ответник, поради което счита, че възражението за прихващане на сумата от 3 637,84
лв. е основателно. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли
предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият
ищещ – „Д.” ООД,чрез пълномощника си – адв. В. С., с надлежно учредена представителна власт по
делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата по подробно изложените съображения. Поддържа, че решението на
СРС е правилно и законосъобразно.
Претендира съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция.
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.
Решението е валидно и
допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като съобрази
оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинст анционния съд, като относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни
изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
За да постанови
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал при
условията на пълно и главно доказване наличието на валидно сключен между
страните договор за международен превоз, обективиран във фактура № 30792/20.09.2018 г., по който ищецът е изпълнил задължението си, но
ответното дружество не е заплатило уговореното превозно възнаграждение „навло“.
Счел е, че ответното дружество надлежно е осчетоводило процесната фактура, с което извънсъдебно е признало наличието на валидно
правоотношение.
В конкретния случай,
доколкото се касае за превоз на товар с автомобил, с място на изпращане и
получаване в две различни държави, правното действие на твърдяната от ищцовата
страна сделка попада в приложното поле на чл. 372 ал. 1 ТЗ, във връзка с чл.
379 ТЗ и чл. 49 и сл. от Закона за автомобилните превози (ЗАвП), тъй като
съгласно чл. 1 т. 1 от ЗАвП, този нормативен акт урежда обществените отношения,
възникнали по повод осъществяването на международни превози на товари с
автомобили, извършвани от български или чуждестранни превозвачи. За породените
от този договор правни последици следва да намери приложение и Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ
№ 1143/1997 г. на Държавния съвет, обнародван в ДВ, бр. 61/1977г., като по
силата на чл. 5 ал. 4 КРБ същата е част от вътрешното право и има предимство
пред тези норми от българското законодателство, които ѝ противоречат.
Предвид оплакванията в
жалбата следва да се отбележи, че действително съгласно разпоредбата на чл. 4
от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/
самият договор се установява с товарителницата, като аналогична разпоредба се
съдържа и в чл. 50, ал. 1 от ЗАвП. Но съгласно чл. 50, ал. 2 ЗАвП действителността
на договора за превоз не зависи от издаването, редовността или изгубването на
товарителницата. При това положение е
ирелевантно обстоятелството дали за превоза е съставена товарителница, тъй като
тя служи само за доказване, но не и за действителност на договора за
международен превоз, още повече, че по делото ищецът е представил такава /лист
9 по делото на СРС/ и същата е приета като доказателство. Нещо повече, следва
да се отбележи, че наличието на договор за международен превоз възложен от
ответното дружество и ищцовото се установява от представените по делото
Заявка-договор № SOF-TR-1809-000656/12.09.2018
г. и фактура 30792/20.09.2018 г. Съгласно трайната практика на ВКС фактурата може да
се приеме като доказателство за сключен договор ако отразява съществените
елементи от съдържанието на сделката - вид на договора /предоставената услуга/,
стойност, начин на плащане, имена на страните, респ. на техните представители,
време и място на сключване на договора. Ето защо фактурите са годно
доказателство да отразят възникналата между страните облигационна връзка и
осчетоводяването им от ответното дружество, включването им в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС,
представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване, в който смисъл е и споделяната от състава на съда трайна практика
на ВКС – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение №
109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по
т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I
ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014
г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО. В конкретния случай от неоспореното от
страните заключение на вещото лице по изслушаната ССЧЕ, които настоящият състав
на съда намира за компетентни и обективно дадени и кредитира с доверие се
установява, че процесната фактура е включена в дневника за покупки по ЗДДС на „Д.Е.Е.Л.Б.“
ЕООД и е ползван данъчен кредит по същата. Следователно тези действия на
ответното дружество представляват недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване.
В този смисъл е правилен
извода на първоинстанционния съд, че в случая е налице договорно правоотношение
между страните, по което ищецът е изпълнил точно задължението си по договорения
международен превоз на товар, поради което ответното дружество дължи
уговореното възнаграждение. В тежест на ответника е да установи положителния
факт , че е заплатил същото, за което по делото не са ангажирани никакви
доказателства, поради което „Д.Е.Е.Л.Б.“ ЕООД дължи процесната сума от 4800,00
лв. с ДДС.
По отношение на
възражението за прихващане за сумата от 2 667,36 лв., което произтича от
договор за международен транспорт на машинно съоражение от Чехия до България между
„Д.Е.Е.Л.Б.“ ЕООД и „Д.“ ООД, е обоснован извода на първоинстанционния съд, че
по делото не е установено при условията на пълно доказване, че понесените
загуби от страна на ответника да са следствие на виновно поведение на
превозвача – „Д.“ ООД. От представените по делото заявка – договор с № SOF-TR-1809-001072 от 18.09.2018 г. и международна CMR товарителница не се установява възложителят да е
поставил някакви други изисквания към превозвача освен „забрана за
претоварване“. Също така от натоварването на други стоки освен предназначените
машинни съоръжения не е довело до забавяне или увреждане на товара. От друга
страна според чл. 30, т. 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ № 1143/1997 г. на
Държавния съвет, обнародван в ДВ, бр. 61/1977г., като по силата на чл. 5 ал. 4
КРБ същата е част от вътрешното право и има предимство пред тези норми от
българското законодателство, които ѝ противоречат, получателят на стоката
може да подаде рекламационно писмо в срок от 7 дни от датата на доставената
стока до превозвача. В случая датата на доставяне е 25.09.2018 г., а
рекламационното писмо е от 20.11.2018 г., от което следва, че не е изпратено в
срок, поради което действа презумцията на чл. 30, т. 1 от Конвенцията, че стоката
е получена в състоянието, описано в товарителницата. Доколкото от не се
установява това от товарителницата, настоящият състав намира възражението за
неоснователно.
Във връзка с възражението
за прихващане за сумата от 400 евро или левовата им равностойност от 782,33 лв.,
което произтича от договор за транспортна услуга, възложена от ответника на
ищеца, за превоз на минерална вода до обект на „Лидл“ в с. Равно поле, при
изпълнението на който ищеца в качеството си на превозвач допуснал неточно
изпълнение, довело до допълнителни разходи за клиента на ответника, заплатени
от последния следва да бъде оставено без уважение поради липса на предпоставки
за възникване на отговорност от страна на ищеца. От представения по делото
Приемо – предавателен протокол от 07.08.2018 г., получателя на товара „Б.П.Л.“
ООД е удостоверил, че е прието от представител на „Лидл“ палети доставени от
превозвача „Д.“ ООД. В него не се съдържат някакви забележки по приетия товар.
От свидетелските показания се установява, че действително е било налице
накланяне на палетите с вода, но липсват причинени вреди на товара, за които да
отговаря превозвача – ищец. Също така според чл. 32 от Конвенцията за договора
за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ № 1143/1997
г. на Държавния съвет, обнародван в ДВ, бр. 61/1977г., рекламационните и други
искове свързани с превози се погасяват с едногодишен давностен срок от деня, в
който е доставена стоката, то искът , респективно възражението за прихващане с
такова вземане, също е погасено.
По отношение на третото
възражение за прихващане за сумата 3 637,84 лв.,което вземане произтича от
договор за транспортна услуга, възложена от ответника на ищеца, за превоз на 31
бр. Палети от склад на „О.“ ЕООД България по получател „Н.Г.“ в Австрия, при
изпълнението на който превозвачът е допуснал забава, равняваща се на пълна
липса на товара, тъй като не е достигнал нито до получателя си, нито е бил
върнат на ответното дружество следва да се отбележи следното. Палетите от
процесния превоз са получени от представител на получателя „Н.Г.“ видно от
придружаващ сертификат към товарителницата от 27.04.2018 г. От свидетелските
показания на свидетеля И.И.се установява, че е управител на фирмата превозвач
на „Т.Т.“ ООД, на когото ищеца е възложил превоза от гр. Попово, България до
Австрия с получател „Н.Г.“ ООД, който превоз е бил изпъленен в срок. Наред с
това на шофьора, който е изпълнил превоза е бил посочен втори адрес, на който
били разтоварени процесните палети. По делото не се установява въпросните
европалети да са задържани от превозвача, а напротив те са получени от „Н.Г.“
ООД. Следователно настоящият състав счита за обоснован извода на
първоинстанционния съд, че претенцията е неоснователна и недоказана.
Имайки предвид, че
крайните изводи на настоящата инстанция напълно съвпадат с тези на СРС,
въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде
изцяло потвърдено.
В полза на въззиваемия,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, следва да присъдят направените
пред настоящата съдебна инстанция разноски в размер на 525,00 лв., предвид
своевременно направеното и основателно по същество, с оглед ниската правна и
фактическа сложност на делото, възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по процесното търговско дело не
подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 116783 от 10.06.2020 г., постановено по гр.д. № 8881/2019 г., по описа на СРС, 164 състав.
ОСЪЖДА „Д.Е.Е.Л.Б.” ЕООД, ЕИК: *******да заплати на „Д.” ООД, ЕИК: **********, на
основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, сумата
от 525 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: