Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София,
………..01.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, XVI-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВ ЛЮБОМИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ДОРОТЕЯ
КЕХАЙОВА
при секретаря Гергана Цветкова и прокурора Татяна Садай, като
разгледа докладваното от съдия КЕХАЙОВА ВНОХД №4288/2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл. ХХІ от НПК.
С присъда,
постановена на 20.06.2017г. по НОХД № 19060/2014 г., по описа на СРС, НО, 98
състав, подсъдимият М.Р.А. е признат за виновен в извършването на престъпление
по чл. 201 от НК, за което на основание чл. 54, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 201 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от девет месеца, чието
изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК, за изпитателен срок от
три години. Със същата присъда подсъдимият е признат и за виновен в
извършването на престъпление по чл. 310, ал. 1, вр. чл. 309, ал. 1 от НК, поради
което и на основание чл. 54, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 310, ал. 1, вр. чл. 309,
ал. 1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест
месеца, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК, за
изпитателен срок от три години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е
определил на А. едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от
девет месеца, чието изтърпяване е било отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК,
за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С
обжалваната присъда съдът е осъдил подсъдимия М.А. да заплати на гражданския
ищец „Т.Б.“ ЕАД сумата от 405,24 лв. /четиристотин и пет лева и двадесет и
четири стотинки/, представляваща обезщетение за претърпени от престъплението
имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането
- 28.05.2011г. до окончателното им изплащане. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК
съдът е осъдил подсъдимия М.Р.А. да заплати в полза на държавата държавна такса
в размер на 16,21 лв. върху уважения граждански иск и 5 лева държавна такса за
служебното издаване на изпълнителен лист, както и сумата от 96,10 лв. по сметка
на СДВР, представляваща направени на досъдебното производство разноски.
Срещу съдебния
акт на районния съд е постъпила въззивна
жалба от защитника на подсъдимия А. - адв. А.Г.. В жалбата се твърди, че първоинстанционната
присъда е несправедлива и не отговаря на събраните по делото доказателства.
Сочи се, че подс. А. е невиновен и че случаят касае гражданскоправен спор.
Излага се становище, че е било невъзможно подсъдимият да извърши
престъплението, за което е обвинен поради нелоялност на св. П.към мобилния
оператор. Предлага се въззивната инстанция да отмени обжалваната присъда и на
основание чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК да постанови нова, с която М.А. да бъде
признат за невиновен и да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение.
В закрито заседание на 03.10.2017г. въззивният съдебен
състав, по реда на чл. 327 от НПК, е преценил, че за правилното решаване на
делото не се налага разпит на подсъдимия, свидетели, изслушване на експертизи
или събиране на нови писмени доказателства.
В открито заседание пред въззивната инстанция
подсъдимият А. се явява лично и с адв. Г..
В
дадения ход по същество адв. Г. изтъква младата възраст на подсъдимия и
въздействието, което би оказало върху него евентуалното наказание. Моли съда за
снизхождение.
Представителя
на държавното обвинение счита, че присъдата на СРС е правилна и законосъобразна.
Намира, че извършеното от подсъдимия е безспорно доказано от всички
доказателства по делото, като изтъква свидетелските показания и извършената
графическа експертиза. Счита, че подсъдимият несъмнено е имал качеството на
длъжностно лице. Смята, че определеното с присъдата наказание е правилно и
съответстващо на целите по чл. 36 от НК и моли за потвърждаване на
първоинстанционния съдебен акт.
В
предоставената му последна дума подсъдимия А. твърди, че при сключването на
договора е имал всички необходими документи, включително и документ за
самоличност. Отчита, че лично е насочил свидетеля П.към органите на МВР. Смята,
че не е виновен.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, XVI-ти въззивен състав,
след като обсъди доводите в жалбата и допълнението, както и тези, изложени в
съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери
изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена
фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от събраните
доказателствени материали, обсъдени в мотивите на присъдата. Чрез
законосъобразно извършени процесуални действия са събрани необходимите от
гледна точка на разпоредбата на чл. 102 НПК доказателства. Аналитично са
изследвани фактите и обстоятелствата, установявани и изведени от събраните по
делото доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд, след като
подложи на внимателен анализ доказателствената съвкупност по делото, не
установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни
изводи относно фактите по делото, поради което споделя фактическите констатации
на СРС. Предвид гореописаното, СГС приема за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият
М.Р.А., с ЕГН ********** е роден на ***г***, българин, български гражданин, със
средно образование, неосъждан, женен, работи, с адрес в гр. Перник, ул.„*******.
В
периода м. януари 2011г. до м. септември 2011г. дружеството „Е.“ ООД,
представлявано от св. Р.П., имало сключен договор за франчайз с „Г.Т.-
България“ ЕАД, което дружество по същото време било оправомощено от „К.Б.М.“ ЕАД
да сключва договори за франчайз във връзка с преотстъпването на търговската
марка „Глобул“. Междувременно, на 17.01.2011г. в гр. София бил сключен трудов
договор 012/17.01.2011г. между „Е.“ ООД, като работодател, и подсъдимия М.А., с
който той бил назначен на длъжността „продавач-консултант“ към „Е.“ ООД.
Работното му място било определено в магазин, находящ се в гр. София на пл. „Св.
Неделя“, № 5. Според трудовия договор А. трябвало да изпълнява длъжността, съгласно
длъжностната му характеристика, с която предварително се запознал и от която
притежавал екземпляр. В длъжностните задължения на подсъдимия се включвало
обслужване на клиенти и запознаването им с качествата на продаваните продукти в
търговския обект, приемане на парични суми и издаване на касови бележки и
фактури, изпълнение на функциите на материалноотговорно лице, както и
отговорности за установена липса на стоки, материална отговорност във връзка с
опазването на поверените му стоки, отчетническа отговорност във връзка с
поверените му парични и материални ценности.
От
датата на сключване на договора, подсъдимият започнал да изпълнява служебните
си задължения в магазина, находящ се в гр. София, на пл. „Св. Неделя“, № 5 и
стопанисван от „Е.“ ООД. Там, като продавач-консултант работела и св. К.А./бивша
С./. В магазина се предлагали за закупуване различни марки мобилни апарати и
преносими компютри, като се сключвали и договори за предоставяне на мобилни
услуги от мобилния оператор „К.Б.М.“ ЕАД.
На
28.05.2011г. подсъдимият се намирал на работното си място, като в качеството му
на „продавач-консултант“ към „Е.“ ООД, съставил два документа. Първият бил
допълнително споразумение по програма „заедно“ към договор за мобилни услуги с
мобилен номер 359897967386, с титуляр на мобилния номер свидетеля А.П./като
потребител/ и „К.Б.М.“ ЕАД /като оператор/, според което споразумение
потребителят /св. П./ заявил да ползва програмата ,,G Web&Talk life”, като
при подписването на споразумението, потребителят получавал мобилно устройство -
мобилен апарат марка „НТС“, модел „WILDFIRE S“, с ИМЕЙ: 359897967386. Вторият
документ, който подсъдимият съставил, бил договор за лизинг, с лизингодател „К.Б.М.“
ЕАД и лизингополучател св. П., според който лизингополучателят получавал за
временно и възмездно ползване, с последващо право на придобиване на
собствеността, мобилния апарат марка „НТС“, модел „WILDFIRE S“, с ИМЕЙ:
359897967386. Двата документа подсъдимият съставил на служебния компютър и ги
разпечатал на принтерното устройство. След това той се подписал в графа
„Потребител“ на допълнителното споразумение и изписал с ръкописен текст „А.А.П.“,
а на договора за лизинг се подписал в графа „Лизингополучател” и изписал с
ръкописен текст „А.А.П.“.
На
същият ден, А. взел поверената му, като материалноотговорно лице, вещ - мобилен
апарат марка „НТС“, модел „WILDFIRE S“, с ИМЕЙ: 359897967386, собственост на „К.Б.М.“
ЕАД, като след приключване на работния ден я изнесъл от магазина и започнал да
я третира като своя.
По
описания начин подсъдимият А. придал вид на двата горепосочени документа, че
представляват конкретно писмено волеизявление на св. П., като потребител на
мобилни услуги и лизингополучател на процесния мобилен апарат. А. употребил
така съставените документи, като ги изпратил към архива на „К.Б.М.“ ЕАД, където
били приети и проверени от служители на дружеството и в последствие останали на
съхранение там, с което подсъдимият целял да докаже, че съществувало
правоотношение между св. П.и „К.Б.М.“ ЕАД.
През
м. август, 2011г. свидетелят П.научил, че е било злоупотребено с личните му
данни и от негово име са били сключени допълнително споразумение и договор за
лизинг, според който той получил на изплащане мобилен апарат марка „НТС“, модел
„WILDFIRE S“, с ИМЕЙ 359897967386, за което подал сигнал в полицията.
Изложената
фактическа обстановка въззивният съд приема за установена след анализ на
събраните по делото доказателства
- показанията на свидетелите А.П./включително показанията му от ДП,
прочетени на осн. чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.2
от НПК/, К.А./бивша С./, Р.П. и Б.К., писмените доказателства - документацията
относно договорните правоотношения между А.П.и „К.Б.М.“ ЕАД, включително Допълнително
споразумение по програма „Заедно“ от 28.05.2011г. /л.42 от ДП/ и Договор за
лизинг от 28.05.2011г. /л.43 от ДП/, копия от трудов договор 012/17.01.2011г.,
сключен между „Е.“ ООД и М.А. и от длъжностна характеристика към него, справка
за съдимост на подсъдимия и др., както и заключението на изготвената на ДП графическа
експертиза /л.56-64 от ДП/.
Възприетите
от първата инстанция фактически отношения относно основните факти са правилно
установени, като при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не
са допуснати логически грешки. Съдът прецизно и в съответствие със изискванията
на процесуалния закон е анализирал доказателствените източници, като е
обосновал съображенията си, въз основа на които е дал вяра на едни от тях и не
е кредитирал други. Липсват основания, които да мотивират въззивният съд да
промени съществено направените в първоинстанционния съдебен акт фактически
констатации, тъй като в мотивите му са обсъдени събраните по делото
доказателствени материали и не е допуснато превратното им тълкуване. В тази
връзка е необходимо да се отчете, че когато изразява съгласие с
доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е
длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да
анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на
наведените доводи в жалбата или протеста /р. 372/01.10.2012г. по н.д. №
1158/2012г., ВКС, Н.К., ІІІ Н.О/.
Във
връзка с горното въззивният съд намира за необходимо да изтъкне, че противно на
становището на защитата, счита възприетата от първостепенния съд фактическа
обстановка за съответстваща на всички събрани доказателствени материали, между
които липсват каквито и да било противоречия относно релевантните за
производството обстоятелства. Изводите на СРС по отношение на трудовите
взаимоотношения между подсъдимия и „Е.“ ООД, както и подробностите относно
естеството на заеманата от него длъжност се основават на наличните в тази
връзка писмени доказателства и настоящата инстанция ги намира за изцяло
обосновани. Правилно е изложеното пред въззивния съд становище на прокуратурата
относно наличието длъжностно качество при подсъдимия, което се извежда от него
длъжностна характеристика, с която той е бил запознат и видно от която А. е бил
длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1, б. „б“ от НК.
Обстоятелствата
по съставяне на инкриминирате документи от страна на А. се установяват от
съвкупната оценка на свидетелските показания на А.П., К.А.и заключението на графическата
експертиза. Тези двамата свидетели излагат, че нито са присъствали, нито са
подписвали допълнителното споразумение по програма „Заедно“ от 28.05.2011г.
/л.42 от ДП/ и договора за лизинг от 28.05.2011г. /л.43 от ДП/, като тези техни
показанията се потвърждават изцяло и правилно са били кредитирани от
първостепенния съд. Изложеното от П.се установява по несъмнен начин от
заключението по графическата експертиза, според което не той, а подсъдимият А. се
е подписал в графа „Потребител“ на допълнителното споразумение и изписал с
ръкописен текст „А.А.П.“, а на договора за лизинг се подписал в графа
„Лизингополучател” и изписал с ръкописен текст „А.А.П.“. Именно тази
констатации на вещото лице доказват по несъмнен начин и авторството на
инкриминираното деяние по чл. 310, ал. 1, вр. чл. 309, ал. 1 от НК, като по делото е установена и
употребата на документите чрез депозирането им пред „К.Б.М.“ ЕАД. По отношение на фактите /модела на мобилния
телефон и датата на сключване на договора за лизинг и на допълнителното
споразумение/, за които у П.логично липсват детайлни спомени, предвид изминалия
период от време, уместно районният съд е приобщил по надлежния ред неговите
показания от ДП, на които настоящата инстанция също се доверява, като дадени
по-скоро след инкриминираната дата. Твърдението на Александрова, че не се е
подписвала на въпросните документи правилно е било кредитирано, макар да не е
изрично изследвано и заключено от експертизата. От изложеното по експертизата и
от представените от А. образци се установява, че именно той е подставил подписите
до името на Александрова /тогава С./.
Въззивният
съд споделя и фактическия извод относно владението и третирането като своя, от
страна на А., на процесната вещ - мобилен телефон. Същият е бил поверен на
подсъдимия в качеството му на продавач в магазина, като той е съставил
неистински документи относно телефона, за които, нито потребителя посочен в тях
/свидетеля П./, нито свидетелката А.са
знаели. Съвсем логично, след тези му действия А. изнесъл мобилния телефон от
магазина и започнал да го третира като свой, като този извод се извлича от цялостното
му поведение, което е насочено именно към такъв резултат.
Уместно
доверие е гласувано и на показанията на свидетелите Р.П. и Б.К., които макар да
не доказват обстоятелства от предмета на доказване, способстват за проверка на възприетата
фактология, като разкриват подробности за дейността на „Е.“ ООД и „К.Б.М.“ ЕАД,
които корелират с останалите доказателства и изясняват условията, при които А.
е упражнявал служебните си задължения.
Настоящият
съд приема за обективно и компетентно заключението на извършената по ДП
графическа експертиза. Въз основа на същото се установява, че не свидетеля П.,
а подсъдимият А. се е подписал в графа „Потребител“ на допълнителното
споразумение и изписал с ръкописен текст „А.А.П.“, а на договора за лизинг се
подписал в графа „Лизингополучател” и изписал с ръкописен текст „А.А.П.“. СГС
кредитира заключението на експертизата, като обосновано, изготвено от лице с
нужните специални знания и отговарящо с необходимата прецизност на поставените
въпроси. Уместно то е било възприето от СРС при формирането на фактическите и
правни изводи по делото, като същото е и от съществено значение за доказаността
на авторството на инкриминираните деяния.
Относими
към предмета на доказване и имащи значение за изясняване на фактическата
обстановка по делото са и приобщените и надлежно изготвени в процеса писмени
доказателства. При служебната проверка на изброените по-горе такива, съдът не
откри да са допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и
изготвянето на същите, които да обосновават изключването им от доказателствения
материал по делото. Освен това, те съответстват на кредитираните свидетелските
показания и служат за тяхна доказателствена проверка, като по този начин се
затвърждават изводите досежно стеклите се събития.
Констатация
за съдебно минало на подсъдимия съд направи въз основа на наличната по делото,
като писмено доказателство, справка за съдимост.
Солидаризирайки се с правните изводи на районния съдия
и на основата на така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна
следното:
Подсъдимият М.Р.А. е осъществил от обективна и субективна страна съставите на престъпления по чл.201 от НК и чл.310, ал.1 вр. чл.309, ал.1 от НК, в каквато насока му е повдигнато обвинение от СРП.
Спрямо подсъдимия е повдигнато обвинение за осъществен състав на длъжностно присвояване по чл.201 от НК. Съгласявайки се с изводите на първата инстанция, настоящият съдебен състав намира, че подсъдимото лице е осъществило деяние, което се субсумира под състава на престъплението „длъжностно присвояване“, доколкото на 28.05.2011г. в гр. София, в магазин на „Е.“ ООД, находящ се площад „св. Неделя“ №5, като длъжностно лице - продавач консултант към „Е.“ ООД по силата на трудов договор 12/17.01.2011г. и длъжностна характеристика, присвоил чужда движима вещ - мобилен телефон, марка „НТС“, модел “Wildfire S“, с ИМЕЙ 355430040237216, на стойност 405,24лв., собственост на „К.М.Б.“ ЕАД, връчена му в това му качество.
Субект на престъплението по този законов текст се явява длъжностно лице, на което вещите са връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява. В настоящата хипотеза съдът прие за безспорно установено по делото обстоятелството /с оглед всички събрани в хода на съдебното и досъдебното дирене доказателства/, че към инкриминираната дата /28.05.2011г./, подсъдимият А. е имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1 б.“б” от НК. Чрез нарочна легална дефиниция в наказателния закон е отразено кои правни субекти биха могли да бъдат третирани като такива с оглед наказателноправното значение на това понятие. Така съгласно нормата на чл.93, т.1 от НК длъжностни лица са единствено тези, които чрез акт на възлагане изпълняват /със заплата или безплатно, временно или постоянно/ определени категории дейности в определени организационно обособени структури. Изброяването на законодателя е изчерпателно и правен субект, непопадащ под нито една от отразените категории не би могъл да се третира като „длъжностно лице” по смисъла на НК.
Видно от събрания доказателствен материал подсъдимият А.
е бил назначен въз основа на съответен документ /трудов договор
012/17.01.2011г./ на длъжност „продавач-консултант“. Действително служебните му
задължения са включвали изпълнението на функцията на материалноотговорно лице,
като част от основните му отговорности са били материална отговорност във
връзка с опазването на поверените му стоки и отчетническа отговорност във
връзка с поверените му парични и материални ценности. Вярно е също така, че на
подсъдимия е била връчена и съответна длъжностна характеристика срещу подпис. А.
собственоръчно е подписал длъжностната характеристика, описваща неговите
длъжностни задължения и основни отговорности. Така, според настоящият съдебен
състав, безспорно подсъдимият е имал задължения, които му придават длъжностното
качество, изразяващо се в извършването на работа, свързана с пазене или
управление на чуждо имущество /чл.93, т.1, б.“б”, предл.1 от НК/, доколкото по
делото е установено, че част от задълженията му са били именно такива.
Категорично е доказано по делото, а не се оспорва и от подсъдимия и защитата,
че той е подписал трудовия договор и длъжностната характеристика и в този
смисъл е бил запознат със основните си задължения и отговорности.
От обективна страна длъжностното присвояване по цитирания законов текст разкрива следните особености:
Предмет на престъпно посегателство са пари, вещи или ценности, връчени на субекта или поверени му именно в оглед особеното му качество. Изпълнителното деяние при присвояването се изразява във външно проявена промяна на отношението на дееца към повереното му имущество, което той владее за сметка на определено дружество, организация или лице, изразено в противозаконно разпореждане с поверената вещ в свой личен интерес или в интерес на другиго. Своенето се изразява в промяна на отношението на дееца към чуждата вещ като към своя и се манифестира с предприемане на действия по окончателно разпореждане с нея - в свой или чужд интерес. В този смисъл е ТР № 50/1980г. на ОСНК. Противозаконното юридическо или фактическо разпореждане винаги предполага ощетяване на патримониума на дружеството, респективно на физическото лице, предало владението. Да „владее” означава предоставяне на вещта на дееца на някакво основание.
В конкретния случай по безспорен и категоричен начин беше доказано, че именно в качеството му на „продавач-консултант“ при „Е.“ ООД на А. са били определени, респективно възложени конкретни функции, пряко свързани с пазене имущество на търговското дружество. В този смисъл част от задълженията му са били опазването и отчитането на същото. Горното произтича от съдържанието на приложената длъжностна характеристика. В такава насока е и задължителната за съда практика на висшата инстанция /ППВС № 3 от 25-27.06.1970 г. по н. д. № 3/1970 г., ТР № 73 от 23.12.1974 г. по н. д. № 66/1974 г., ОСНК на ВС, ТР№ 3 от 28.12.1977 г. по н. д. № 68/1975 г., ОСНК на ВС и много др./.
Изпълнителното деяние на престъплението се изразява в предприемане на акт на противозаконно фактическо или юридическо разпореждане, /законодателно обозначено като присвояване/ с повереното имущество от страна на субекта и последната обективна особеност е, че длъжностно присвояване е резултатно престъпление, като негов престъпен резултат е причиняването на имотна щета на собственика на имуществото, което настъпва в резултат на акта на имуществено разпореждане. Инкриминираният мобилен телефон, собственост на ощетеното дружество, е бил връчен на подсъдимия в качеството му на длъжностно лице, за да го пази и същият е упражнявал фактическа власт върху него. С изнасянето на устройството от магазина и третирането му като свое, подсъдимият се е разпоредил с предмета на престъплението, проявявайки промяна на отношението му към повереното му имущество, което той владеел за сметка на дружеството. По делото е безспорно установена и индивидуализирана конкретната чужда движима вещ - мобилен телефон, марка „НТС”, модел “Wildfire S”, с ИМЕЙ 355430040237216. , на стойност 405,24лв.
От субективна страна, длъжностното присвояване е типично умишлено престъпление, което може да бъде осъществено само с пряк умисъл, интелектуалният момент на който включва съзнанието на дееца за това, че предметът на престъплението е чуждо имущество, че същият му е връчен за пазене или управление или му е поверен в длъжностното му качество, че в резултат на разпореждането имуществото ще премине в полза на него самия или на трето лице и че това излиза извън предоставените му правомощия за разпореждане с имуществения предмет, а волевият – целта на дееца противозаконно да се разпореди с предмета на престъплението.
В настоящия случай подсъдимият А. е съзнавал противообществения характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване. Съзнавал е, че владее инкриминираната вещ, при това въз основа на длъжностното си качество, че тя е била чужда собственост, както и че извършва противозаконно разпореждане с нея и по този начин лишава собственика ѝ от възможността да я ползва и да се разпорежда с нея. В този смисъл, във случая е налице именно присвоително деяние, а не неизпълнение на трудовоправни задължения, както твърди защитата, доколкото предвид установената по-горе фактическа обстановка подсъдимият А. изначално не е имал намерение да изпълнява трудовите си задълженията си по длъжностната характеристика, действайки вън от знанието и разрешението на работодателя си по отношение на инкриминирания мобилен телефон /в този смисъл р. № 419 от 27.11.2000 г. по н. д. № 384/2000 г., III н. о/. Последното впрочем, е и логически изводимо от поведението на А. по съставяне на неистински документи във връзка с предмета на присвояването. Действията на А. несъмнено покриват обективните и субективни признаци на престъплението по чл.201 от НК, с оглед на което становището, че са налице единствено гражданскоправни отношения е неправилно.
Според въззивния съд подсъдимият
М.А. е осъществил от обективна и субективна страна и състава на престъплението
по чл.310, ал.1 вр. чл.309, ал.1 от НК,
като на 28.05.2011г. в гр. София, в магазин на „Е.“ ООД, находящ се площад „св.
Неделя“ №5, като длъжностно лице - продавач консултант към „Е.“ ООД, по силата
на трудов договор 12/17.01.2011г. и длъжностна характеристика, в кръга на
службата си, сам съставил неистински частни документи - допълнително
споразумение по програма „заедно“ към договор за мобилни/фиксирани услуги с
номер 35989767386/28.05.2011г. и договор за лизинг, на които придал вид, че
съответно за „потребител“ и „лизингополучател“ са подписани и представляват
конкретни и изрични писмени волеизявления на А.А.П. и ги употребил - представил
ги в „К.М.Б.“ ЕАД за да докаже, че съществуват правни отношения между „К.М.Б.“ ЕАД
и А.А.П..
Съставът на чл.309, ал.1 от НК /подправка на частен документ/ предвижда
наказание „лишаване от свобода“ за лице, което само или чрез другиго състави
неистински частен документ или преправи съдържанието на частен документ и го
употреби, за да докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или
изменено някое право или задължение, или някое правно отношение.
Визираното престъпление се дефинира като
двуактно според своята правна природа. Същото включва в себе си две деяния,
като сами по себе си не са престъпни - съставяне на неистински частен документ
и неговото ползване с цел доказване съществуването на определени обстоятелства
от обективната действителност. Същите деяния обединени от преследваната цел
заедно оформят състава на престъпление, за който се предвижда определено
наказание според НК. Наказателният закон, в чл.310, ал.1, предвижда
квалифициран състав на коментираното престъпление, когато то е извършено от
длъжностно лице, в кръга на службата му.
Безспорно на 28.05.2011г. в гр.София, в магазин на „Е.“ ООД, находящ се
площад „св. Неделя“ №5 подсъдимият А. съзнателно сам съставил неистински частни
документи /допълнително споразумение по програма „заедно“ към договор за
мобилни/фиксирани услуги с номер 35989767386/28.05.2011г. и договор за лизинг/,
на които е придал вид, че са подписани от А.А.П. в качеството му на потребител
и лизингополучател и и ги употребил, с цел да докаже, че съществуват правни
отношения между „К.М.Б.“ ЕАД и А.П..
Въз основа на извършената графическа експертиза, съдът не може да направи
друг извод освен, че се касае за неистински документи. Съгласно легалната
дефиниция, която дава чл.93, т.6 от НК неистински е този документ, на който е
придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не
на това, което действително го е съставило. Съставянето на неистински документ
по смисъла на чл.93, т.6 от НК представлява първично обективиране на конкретно
писмено изявление. То се изразява в непосредствено материализиране на
изявлението на лице, различно от посоченото в документа. Независимо от вида на
документа /което на общо основание важи и за инкриминирания в настоящето
производство документ/ и неговите особености, за да е съставен, същият следва да
носи подписа на лицето, чието изявление материализира. Тук следва да се посочи,
че в пряка зависимост от това е обстоятелството, че щом като е било дадено
конкретно мисловно съдържание, изхождащо от определено лице - налице са
условията за неговата даденост. По-нататък вече, дали документираното изявление
е сериозно или не, дали е дадено свободно или изтръгнато с измама или насилие е
въпрос не за съществуването на документа и неговото авторство, а единствено за
правното значение на документираното изявление -за неговата доказателствена
стойност. Неистинският документ /неавтентичен/ от наказателноправна гледна
точка е такъв, чийто привиден автор е лице, различно от това което го е издало,
различно от лицето, комуто принадлежи обективираното изявление. При преценката
относно истинността не следва да се изхожда от т.нар. „воля за документиране“ -
съответствието между вътрешно преживяното от определено лице и външно
обективираното изявление върху материална основа, в пряка и непосредствена
връзка с правното значение на същото. Видно от приетия по делото доказателствен
материал, посочените по-горе инкриминирани документи не са подписани от А.П.,
чието име е посочено на тях, а от подсъдимия А..
На следващо място, за инкриминираните документи и въззивният съд намира, че
имат характера на частни такива. Съгласно разпоредбата на чл.93, т.5 от НК
„официален документ“ е този, който е издаден по установения ред и форма от
длъжностно лице в кръга на службата му. Теоретично многократно е отразявано, че
при липса на някое от горните качества, документът следва да се третира като
частен. При анализ на цитираната норма от наказателния закон се достига до
извода, че за да се субсумира определено мисловно съждение на определено лице,
отразено върху материална основа и имащо определено правно значение е
необходимо същото да притежава и допълнителни признаци. Първият от тях
законодателят е обвързал с качеството на субекта, издател на документа и
по-конкретно е необходимо същият да е от категорията „длъжностно лице“, която
вече бе разяснена по-горе. В този смисъл горепосочените процесни документи имат
характера на частен документ. Доколкото при документирането, авторът е действал
като частно лице, по аргумент за противното от чл.93, т.5 от НК,
инкриминираният акт има характер на частен документ, поради което извършената
от подсъдимия А. престъпна проява има своето правно релевиране в текста на
чл.309, ал.1 от НК. Процесното деяние обаче е и извършено от А. в качеството му
на длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1, б.“б“ от НК /анализирано подробно
по-горе/, в кръга на службата му /продавач консултант/, в каквато насока е
повдигнато обвинение, правилно квалифицирано по нормата на чл.310, ал.1 от НК.
От обективна страна, на последно място, подсъдимият А. е довършил
престъпното деяние като е употребил неавтентичните документи. Употребата на
документите пряко е била свързана с тяхното конкретно правно значение, с оглед
доказване на визираното и свързано с документираното съдържание правоотношение
между св. П.и „К.М.Б.“ ЕАД.
От субективна страна деянието е извършено виновно от подсъдимия А.. Същият
е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите
общественоопасни последици и е искал настъпването им /чл.11, ал.2, пр.1 от НК/,
т.е действал е с пряк умисъл. Умисълът на дееца обхваща и двата акта на
изпълнителното деяние - подправката и употребата на документите с указаната
вече цел.
Във връзка с определеното на
подсъдимия наказание, СГС
намира, че справедливо и в съответствие с изискванията на чл. 36 от НК, при
първоинстанционното разглеждане на делото, съдът е наложил на А. наказания при
условията на чл.54 от НК. Правилно, като смекчаващи наказателната отговорност
обстоятелства, съдът е възприел сравнително младата възраст на подсъдимия към
деня на деянията, както и обстоятелството, че не е осъждан. В същата насока
настоящият съд отчете и относително ниската на стойност на присвоената вещ.
Въззивната инстанция, макар да се
съгласява със становището на първоинстанционния съд, че като смекчаващо
обстоятелство следва да бъде ценено съдебно минало на подсъдимия, отчита, че
макар да не е осъждан, той е освобождаван от наказателната отговорност по реда
на чл.78а от НК, при това отново за документно престъпление - такова по чл.309,
ал.1 от НК, което настоящият състав счита за отегчаващо отговорността
обстоятелство, доколкото разкрива данни за нееднократна демонстрация от страна
на А. на явно незачитане на установения ред на документооборота в страната.
Въпреки горното, районният съдия
уместно е счел, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства, като е
определил справедливи размери предвидените в закона наказания за извършените
престъпления, а именно: за престъплението по чл.201 от НК - „лишаване от свобода“ за срок от девет месеца, чието изтърпяване е отложено
на осн. чл.66, ал.1 от НК и за престъпление по чл.310, ал.1 вр. чл.309, ал.1 от НК - „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено
на осн. чл.66, ал.1 от НК.
Правилно
районният съд е преценил, че на основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия
следва да бъде определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените му
за престъпленията по чл.201 от НК и чл.310, ал.1 вр. чл.309, ал.1 от НК, а
именно „лишаване от свобода“ в размер на девет месеца, чието изтърпяване да
бъде отложено за изпитателен срок от три години на основание чл.66, ал.1 от НК.
Настоящият
състав се съгласява, че са налице и предпоставките на чл.66, ал.1 от НК,
доколкото подсъдимият е неосъждан към момента на извършване на престъпленията, всяко
от определените от съда наказания е в рамките до изискуемия 3-годишен срок на
наказанието „лишаване от свобода” и най-вече за постигане целите на наказанието
и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително той да изтърпи
наказанието в затвор. Въззивният съд счете, че приложението на чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години в необходимата степен би осъществило адекватно и
достатъчно интензивно репресивно и възпитателно-поправително действие върху
подсъдимия, поради което прие, че действително не се налага откъсването му от
нормалната социална и семейна среда.
Настоящият
съдебен състав е на становище, че определеното с присъдата общо най-тежко
наказание ще окаже нужния възпитателно-поправителен и възпиращ ефект, не само
върху личността на подсъдимия, но и върху другите неустойчиви членове на
обществото, в каквато насока е и основният смисъл на генералната и специална
превенция по чл. 36 от НК. В същото време, ще се даде възможност на А. да се
поправи и превъзпита, без да бъде демотивирана от едно ненужно тежко наказание.
Правилно
първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане предявения граждански иск, като е спазил
всички законови изисквания при преценката за това - искът е предявен в
предвидения в НПК преклузивен срок, от юридическо лице, което е претърпяло вреди, като
постъпилата пред СРС молба за конституиране като граждански ищец съответства на
изискванията на чл.85 НПК.
Основанието на гражданския иск в
наказателния процес е деянието, предмет на обвинението, в деликтното му
проявление. В настоящия случай са налице всички елементи на фактическия състав
на деликта по чл.45 от ЗЗД. С оглед на установената по делото фактология, съдът
счита, че е доказана основателността на иска на ощетеното от престъплението
юридическо лице - „Т.Б.“ ЕАД /с предишно наименование „К.Б.М.“ ЕАД/. Така
въззивният съд се солидаризира с крайния извод на първата инстанция досежно
гражданския иск. С осъщественото от подсъдимия А. противоправно и виновно
деяние по чл.201 от НК на гражданския ищец са причинени имуществени вреди в
размер на 405.24 лв. Искът се явява доказан, както по основание, така и по
размер и поради това следва да бъде уважен изцяло. Акцесорната
материално-правна претенция /по чл.86 от ЗЗД/ на гражданските ищци за
присъждане законната лихва върху присъдените по-горе суми за репарация на
претърпените от тях неимуществени вреди от датата на увреждането /28.05.2011г./
до окончателното изплащане на сумите, също е основателна. Деликвентът, в
случаят подсъдимият М.А. е в забава, считано от датата на извършване на
деянието, дало основание за ангажиране на гражданската му отговорност за
непозволено увреждане.
Предвид изхода на делото, районният съд
законосъобразно, на основание чл.189, ал.3 от НПК, е поставил в тежест на
подсъдимия направените в хода на производството разноски.
С оглед изложеното и поради съвпадението
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав
приема, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такава
следва да се потвърди. Изложените в жалбата и в съдебното заседание доводи в
обратна насока са неоснователни. Присъдата е постановена при безспорно и
коректно изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалния закон. Определеното наказание не е явно
несправедливо и напълно съответства на обществената опасност на деянието и
дееца.
Така,
при извършената на основание чл.314,
ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакувания съдебен акт, въззивната
инстанция не констатира наличие на основания, налагащи неговата отмяна или
изменение,
поради което същият следва да бъде потвърден, а въззивната жалба - да бъде
оставена без уважение, като неоснователна.
Мотивиран от горното и на основание
чл.334, т.6 вр. чл.338 НПК, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 20.06.2017г., постановена от СРС,
НО, 98 състав по НОХД №19060/2014 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.