Р Е Ш Е Н И Е
№ III-314, 14.09.2020 г. гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД БУРГАС, Гражданско отделение, трети въззивен
състав в открито заседание на първи септември две
хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Р. Парашкевов
Членове: Кремена Лазарова
мл. съдия
Красен Вълев
при секретаря Жанета Граматикова, като разгледа докладваното от младши съдия
Красен Вълев в.гр.д.№ 1461 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№943 от 17.03.2020 г. по гр.д. №6470/2019 на Районен съд-Бургас е признал за
установено, че Р.В.Ч. от гр.Б., ж/к „М. р.“, бл.***, вх.*, ет.*, ап.**, ЕГН - **********,
дължи на ”Гаранционен фонд България” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.Бургас, ж/к ”Славейков”, бл.161, партер, представлявано от Петър
Стоев, сумата от 2350 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
0003315 / 18.06.2018 год., сключен между ответника и „Фреш кредит” ЕООД, която
”Гаранционен фонд България” ЕООД е изплатило като поръчител, ведно със
законната лихва от 03.04.2019 год. до окончателното плащане, за които вземания
по ч.гр.д. № 2868 / 2019 год. на БРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК, като е отхвърлил изцяло исковете за договорна лихва в размер на 32.81
лв., за мораторна лихва в размер на 153.03 лв. и за възнаграждение по договор
за допълнителни услуги в размер на 936.69 лв.
С
решението Р.В.Ч. е осъден да заплати на ”Гаранционен фонд България” ЕООД
деловодни разноски за исковото производство в размер на 287.61 лв., както и за
производството по ч.гр.д. № 2868 / 2019 год. на БРС - в размер на 47 лв.
Постъпила
е въззивна жалба от Р.В.Ч., чрез особения му представител адв. Димитър Вълчев.
Иска се отмяна на решението в установителната част. Твърди се, че за ищеца не е
налице правен интерес като поръчител да изпълни чуждо задължение, доколкото за
него е било известно, че договорът е недействителен. Сочи се, че за това
дружество-поръчител не съществува реална опасност от увреждане на имуществените
интереси, тъй като то е собственост на дружеството-кредитор и независимо от
правния характер на паричния поток, той винаги се движи от „Гаранционен фонд
България“ ЕООД към „Фреш Креди“ ЕООД. Твърди се, че единствената претенция,
която би могъл да има ищеца е такава по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Депозираната
въззивна жалба е допустима - подадена е от процесуално легитимирано лице в
срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и
отговаря на изискванията на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 ГПК и чл.261 ГПК.
В
срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил
отговор от ответната страна по жалбата ”Гаранционен фонд България” ЕООД. Иска
се да бъде оставена жалбата като неоснователна, а решението потвърдено в
обжалваната част. Сочи се, че съдът правилно е признал за установено по
отношение на ищеца, че дължи главницата
по договора за потребителски кредит, след като е приел, че съшият е недействителен на основание чл. 23 от ЗПК във вр. чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД. Твърди се, че за дружеството-ищец не е било известно, че
договорът за кредит е недействителен, то е платило чуждо задължение и на
основание чл. 74 от ЗЗД се е суброгирало в правата на кредитора.
Бургаският окръжен съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Депозираната въззивна жалба е допустима -
подадена е от процесуално легитимирано лице в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и отговаря на изискванията
на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК.
Предмет на въззивно обжалване е Решение №943 от 17.03.2020 г. по гр.д. №6470/2019 на
Районен съд-Бургас в частта, в която е
признато за установено, че Р.В.Ч. дължи
на ”Гаранционен фонд България” ЕООД сумата от 2350 лв. В останалата част
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Обжалваното решение е допустимо и валидно, доколкото е постановено от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
Пред Районен съд-Бургас е депозирано
заявление за издаване за заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от „Гаранционен
фонд България” ЕООД срещу Р.В.Ч. за сумите, произтичащи от Договор за потребителски
кредит№ 0003315 / 18.06.2018 г., сключен от ответника с „Фреш Кредит“ ЕООД а
именно: 2350 лв. – главница, 32.81 лв. - договорна лихва за периода от 18.06.2018
г. до 03.04.2019 г. и 153.03 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода
от 20.07.2018 г. до 03.04.2019 г., сумата от 936.69 лв. - главница по договор
за допълнителни услуги от 18.06.2018 г., сключен между ответника и „Фреш
кредит” ЕООД, както и законна лихва върху главниците от 03.04.2019 г.. Сумите
са претендирани от заявителя, в качеството му на поръчител по Договор за
поръчителство от 18.06.2018 г.
Издадена е Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК №1619 от 12.04.2019 г по ч.гр.д. №2868/2019 по
описа на РС-Бургас за претендираните суми. Заповедта е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и на заявителя му е указана възможността в
едномесечен срок да предяви иск относно вземането си.
Производството по гр.д. №6470/2019 г. на
Районен съд- Бургас е образувано по искова молба по реда на чл.422 от ГПК – за
признаване за установено дължимостта на вземания, произтичащи от Договор за
поръчителство от 18.06.2018 г. във връзка със Договор за потребителски кредит№
0003315 / 18.06.2018 г. и договор за допълнителни услуги от 18.06.2018 г.,
сключени между ответника и „Фреш кредит” ЕООД за сумите, заявени със заявление
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №2868/2019 по описа на РС-Бургас.
Видно от приложения договор за потребителски кредит№
0003315 / 18.06.2018 г. /л.5-6 от делото на БРС/ между „Фреш кредит” ЕООД и
ответника Р.В.Ч. е налице заемно правоотношение, като ответникът е получил
паричен кредит в размер на 2350 лева, като следва да върне 2382.81 лева на 3
погасителни вноски, всяка от които в размер на 794.27 лева. Определен е лихвен
процент от 8.36 % и ГПР от 46.76%.
Съгласно записаното в чл.6 от договора, с
подписването на договора кредитополучателят удостоверява, че е получил в брой
сумата, затова съдът приема, че договорът служи за разписка за получаването
ѝ. Оформена е и надлежна разписка, подписана от получателя, находяща се
на л. 11 от делото на БРС.
Съгласно чл. 3 от
договора в случай, че кредитополучателят
не осигури едно от предвидените в договора обезпечения: поръчителство от две
физически лица, всяко от които да отговаря на няколко условия, едно от които –
да има доход над 1500лв., постоянен трудов договор или кредитополучателят да
има неотменима и безусловна банкова гаранция с бенефициер – кредитодателя, се
счита, че кредитополучателят е дал съгласие и упълномощава кредитодателя да
сключи от негово име и за негова сметка договор за поръчителство на стойност в
рамките на 870.69 лева.
Установено е, че
обезпечения не са представени и че „Фреш кредит“ ЕООД е сключило договор за
поръчителство с въззиваемия – л. 7 от делото на БРС. Във връзка с него е
сключен и договор за допълнителни услуги от 18.06.2018 г., по силата на който
кредитодателят се е задължил да финансира, разсрочи и заплати на поръчителя
възнаграждението, което се дължи от клиента (кредитополучател) по договора за
поръчителство или сума 870.69 лв., платима на 3 месечни вноски, всяка от по
290.23 лв.
След установяване на неизпълнението,
кредитодателят е ангажирал отговорността на въззивника с покана за плащане /л.
19 от делото на БРС/, като поръчител и не се оспорва погасяване на задължението
от страна на „Гаранционен Фонд България“ ЕООД в полза на „Фреш Кредит“ ЕООД.
Районният съд е
приел, че като не е включил възнаграждението за поръчителя, кредиторът е заобиколил
изискванията на закона, което в крайна сметка е довело до неспазването му -
чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1 от ЗПК и договорът за потребителски
кредит е недействителен – чл.22 от ЗПК. Приел е и, че потребителят - ответник
дължи връщане само чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи
по него - чл.23 от ЗПК.
Приел е и, че
ищцовото дружество на основание чл. 74 от ЗЗД е встъпило в правата на
кредитора, но до размера на неплатената част от чистата стойност на кредита –
до сумата от 2350 лв., като е уважил иска за главница по договора за кредит, а е
отхвърлил исковете за възнаграждение по договора за допълнителни услуги, както
и за договорна и мораторна лихви.
Спорно
пред настоящата инстанция е дали ищецът-въззиваем е има правен интерес да плато
чуждо задължение и впоследствие да се суброгира в правата на кредитора на
основание чл. 74 от ЗЗД.
Правен
интерес от плащане на чужд дълг като предпоставка за законовата суброгация по
чл. 74 ЗЗД е налице тогава, когато имуществото на третото лице би могло да бъде
предмет на претенции или на насочване на изпълнение от страна на кредитора,
било по силата на правоотношение между това трето лице и длъжника, било по
силата на правоотношение с кредитора. Само в такива хипотези третото лице има
признат от закона интерес да плати чужд дълг с последицата от това плащане -
встъпване в правата на кредитора.
Въпросът
за незнанието за нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес по
чл. 74 от ЗЗД с факта на това незнание е свързан, от една страна, с вида на
недействителността, а от друга - с опасността от настъпване на неблагоприятни
имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение – в този смисъл
Определение № 212 от 19.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 635/2008 г., I т. о.
Недействителността
на договора за кредит не е „очевидна“, т. е. към момента, когато кредитодателят
е получил изпълнение от поръчителя, последният не е знаел, че договорът за
кредит е недействителен, респективно, че договорът за поръчителство не е
породил действие. Безспорно поръчителят има правен интерес да изпълни, защото
ако договорът за кредит е действителен, респективно е възникнало задължение за
обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с длъжника (чл. 141, ал. 1
от ЗЗД), т. е. имуществените му права са застрашени от бездействието на
длъжника да изпълни на падежа.
Следователно ищцовото дружество е
встъпило в правата на кредитора, включително и в правото му да получи чистата
стойност на кредита (чл.
23 от ЗПК), или в случая сумата от 2350
лева.
Ето защо и като взе предвид, че направените от
страна на настоящата инстанция крайни фактически и правни изводи съвпадат с
тези, които е направил районния съд в атакуваното първоинстанционно решение,
Бургаският окръжен съд намира, че то
следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът
по въззивната жалба има право на разноски, но доколкото такива не се
претендират, не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271,
изречение I-во от ГПК, Окръжен съд-Бургас
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №943 от 17.03.2020 г. по гр.д. №6470/2019 на
Районен съд-Бургас.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.