РЕШЕНИЕ
№ ....................
гр.София, 28.08.2018 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 4 състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и трети май през две хиляди и осемнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
при
участието на секретаря Ива Иванова, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 7191 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба на О. АД, с която срещу Г.В.Д. и М.П.Д.
са предявени установителни искове по чл.124, ал.1 вр. чл.415 и чл.422 ГПК вр.
чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.288 ТЗ и чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. При
условията на евентуалност предявяват осъдителни искове по чл.430, ал.1 ТЗ вр.
чл.288 ТЗ и чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът
поддържа твърдения, че по ч.гр.д. № 58641/2015 г. на СРС, 42 с-в въз основа на
документ по чл.417, т.2 ГПК- извлечение от счетоводните книги на банката е
издадена срещу ответниците заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
за парично задължение.
Тъй като в
срока по чл.414 ГПК е било подадено възражение от длъжника по заповедта са били
дадени указания за предявяване на иск за признаване съществуването на
вземанията.
Поддържа
твърдения, че вземанията произтичат от договор за предоставяне на ипотечен
кредит от 16.09.2008 г., сключен между банката и кредитополучателя Г.В.Д., по
силата на който на последния е била предоставена в заем сумата 142300 лв., за
задълженията по който е договорена солидарна отговорност и на неговата съпруга М.П.Д.
по изложени правни доводи за приложение на чл.32 и чл.36 от СК и фактически
такива за ползване на сумата за закупуване и ремонт на закупения имот,
представляващ ап.23, находящ се в гр.София, ж.к.Н., ул.*********Поддържа, че
сумата по кредита е била усвоена напълно, но задълженията за погасяване на
определените вноски не са били изпълнявани. Съобразно договореното в чл.18
поради неплащане на две погасителни вноски, дължими, според ищеца на 10.04.2013
г. и на 10.05.2013 г., целият ползван кредит, заедно с начислените лихви е
станал автоматично предсрочно изискуем на 11.05.2013 г. Поддържа, че нотариална
покана за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита е била
връчена лично на М.Д. на 07.08.2015 г. /преди подаване на заявлението/, а на Г.Д. – редовно, чрез залепване на
уведомление на 21.08.2015 г. При условията на евентуалност прави искане
подадената искова молба да се счита за обявяване на предсрочната изискуемост на
цялото вземане по кредита спрямо длъжниците – ответници в производството.
Претендира
установяване на парично вземане по издадената заповед за изпълнение срещу
солидарните длъжници – ответници в производството. При условията на
евентуалност претендира солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумите. Прави
искане за присъждане на разноски.
В срока по
чл.131 ГПК ответниците изразяват следното становище по исковете: Оспорват
исковете по основание и размер. Правят възражение, че не дължат сумите по
издадената заповед и съответно по договора за кредит, релевирайки възражение,
че договора за кредит е нищожен поради липса на представителна власт от страна
на О. АД; при условията на евентуалност – поради противоречие със закона,
поради неизпълнение на задълженията на банката по чл.58 от ЗКИ с излагане на
правни и фактически доводи в тази насока. Правят възражения, че банката не е
уведомила по никакъв начин длъжниците за това че е настъпила предсрочна
изискуемост за остатъка от вземанията по кредита. Оспорват фактическите и
правни доводи, че банката е извършила такова уведомяване преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Правят възражение, че дори и
банката да не е била задължена да обяви настъпилата предсрочна изискуемост, тя
не следва да настъпва автоматично, а длъжниците е следвало да бъдат уведомени
лично преди начисляване на наказателна лихва за забава в плащанията. При
извършване преценка на последното, отправят искане до съда да съобрази датата
на която е била получена лично от ответницата покана – 07.08.2015 г. /изпратена
на 03.08.2015 г./ и извършените към този момент начисления по кредита. Оспорват
настъпване на предсрочна изискуемост на посочената дата по извлечението. Правят
възражение, че такава не е настъпила и към датата 03.08.2015 г.
Оспорват,
като недопустими осъдителните искове заявени при условията на евентуалност с
излагане на правни и фактически доводи.
Правят
възражение, че клаузата на чл.4, т.3 от условията по договора е неравноправна
съгласно чл.143 ЗЗП с изложени правни доводи, тъй като с нея е предвидена
възможност за едностранна промяна на таксите и комисионните, както и на
определения лихвен процент по договора, но не и с предвиждане за тяхното
намаление по стойност. Поддържат твърдения, че в случая е налице специалната
хипотеза на чл.143, т.12 от ЗЗП, доколкото при увеличаване на лихвата по
кредита, за кредитополучателя не е предвидена възможност да се откаже от
договора. Същевременно твърдят, че клаузата на чл.5, т.3 е била част от
предварително изготвени типови условия на банката, върху които кредитополучателя
не е могъл да окаже влияние. Оспорват като неравноправни и клаузите на чл.7,
ал. 3 и чл.6, ал.2 от договора. Оспорват клаузата на чл.5, т.3 и като
противоречаща на добрите нрави.
Съдът, след
като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл.235 ГПК намира от фактическа
и правна страна следното:
Страните не
спорят и се установява от събраните по делото доказателства, че на 16.09.2008
г. между „О." АД като кредитор и ответникът Г.В.Д., като кредитополучател
е бил сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит при краен срок за
издължаване 10.10.2028 г.
За
задълженията произтичащи от договора за кредит страните предвидили, че М.П.Д.
отговаря солидарно със съпруга си кредитополучател на основание чл.32 СК /респ.36
от Семейния кодекс/, съгласно който съпрузите отговарят солидарно за
задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството.
Не се спори
и се установява чрез представените писмени доказателства и констатациите на
експерта по ССчЕ, че сумата по кредита 142 300 лева /за закупуване и ремонт на
недвижим имот/ е била усвоена от кредитополучателя на 25.09.2008 г.
Страните по
договора предвидили /т.12.1/ че кредитът ще бъде издължен на 240 месечни
анюитетни вноски в размер на 1605.34 лв. , включващи главница, лихва и
съответна част от годишната такса за управление и обслужване, считано от
10.11.2008 г.
В т.5.1 страните
договорили годишна лихва в размер на 11.25%.
Предвидено било
право на Банката /т.5.3 от договора/ едностранно да променя размера на лихвения
процент в зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и
пазарните условия, за което следвало да уведоми кредитополучателя в
едноседмичен срок от промяната или да изнесе информация за това в банковите
салони.
В т.6.1 страните
предвидили, че при забава в плащанията на месечната вноска се начислява
договорна лихва увеличена с наказателна надбавка 5 процентни пункта. Последната
била дължима и като неустойка при друго неизпълнение на клаузите на договора,
вкл. и при предсрочна изискуемост според т.6. 2 от договора.
В т.7.3 предвидили,
че Банката има право едностранно да променя размера на годишните такси на
управление и обслужване на кредита, за което уведомява кредитополучателя в
едноседмичен срок от промяната или да изнесе информация за това в банковите
салони.
В т.18 предвидили,
че при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, целият остатък
от кредита става автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо
кредитополучателят да бъде уведомяван.
В т.7.1. страните
предвидили, че кредитополучателят дължи такса за управление на кредита:
първоначална 1.25% върху размера на разрешения кредит и годишна такса в размер
на 0.5% върху остатъка от главницата за покриване разходите по управление и
обслужване.
Страните не
спорят и се установява, че на 09.02.2012 г. страните сключили допълнително
споразумение № 1, с което страните договорили
намален размер на месечната погасителна вноска- 18 месечни вноски в
размер на 969,44 лева всяка, считано от 10.02.2012г. и 243 месечни вноски в
размер на 1577,50 лева, считано от 10.08.2013г. (т.2 от допълнителното
споразумение).
Страните не
спорят и се установява, чрез приложените писмени документи и констатациите на
ССчЕ, че задължените лица по договора за кредит /ответници в производството/ са
допуснали забава в плащанията на определените погасителни вноски. Погашения по
дълга, както е посочил експерта са правени до настъпване падежа на вноската от
10.03.2013 г. /53 вноски общо/. Забавено
е плащането на вноската с падеж 10.01.2013 г. със 144 дни, на вноската с падеж
10.02.2013 г. със 113 дни и на вноската с падеж 10.03.2013 г. със 85 дни.
В
производството се установява, че на 07.08.2015 г. на М.П.Д. е била връчена
лично нотариална
покана рег.№ 7922/03.08.2015 г. чрез нотариус И. Н. с рег.№ 040 на НК на РБ, с
която банката е заявила, че упражнява правото си да направи остатъка от кредита
за предсрочно изискуем.
В
производството се установява, че на 04.09.2015 г. на Г.В.Д. е била връчена нотариална
покана рег.№ 7922/03.08.2015 г. чрез нотариус И. Н. с рег.№ 040 на НК на РБ, с
която банката е заявила, че упражнява правото си да направи остатъка от кредита
за предсрочно изискуем по реда на чл.47, ал.1 ГПК /залепено уведомление на
21.08.2015 г./
Страните не
спорят, че със заявление по чл.417 ГПК от 30.09.2015 г. О. АД по образуваното
ч.гр.д.№ 58641/2015 г. по описа на СРС, 42 с-в е поискала издаване на заповед
за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците Г.В.Д. и М.П.Д. за сумите: 131621.02
лв.-главница по договора за кредит; 28382.39 лв.-договорна лихва дължима от 10.04.2013
г. до 28.09.2015 г.; 19394.79 лв.-наказателна лихва за времето от 10.04.2013 г.
до 28.09.2015 г. На 20.10.2015 г. била издадена заповед по чл.417, т.2 ГПК и
изпълнителен лист за сумите, като в срока по чл.414, ал.2 ГПК било подадено
възражение от длъжниците. Във връзка с последното на заявителя били дадени
указания за предявяване на иск за установяване съществуването на вземания в срока
по чл.415, ал.1 ГПК, получени на 12.05.2016 г. Установява се, че исковата молба
е подадена в съда на 13.06.2016 г., т.е. в срока по чл.415, ал.1 ГПК.
Страните не
спорят и се установява, чрез констатациите на ССчЕ на в.л.Л.Б., че към датата
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 30.09.2015 г. вноската с падеж
10.04.2013 г. не е била изплатена, както и следващите с настъпил към този
момент падеж. Според констатациите на ССчЕ към тази дата дължими по договора за
кредит са следните суми:
131621.02
лв.-главница;
42077.20
лв.-възнаградителна лихва;
1008.22
лв.-наказателна лихва за периода 10.04.2013 г. до 30.09.2015 г. или общо
174706.44 лв.
В
допълнителна ССчЕ експертът е посочил, че към датата на подаване на заявлението
са дължими вноските с настъпил падеж от 10.04.2013 г. до 10.09.2015 г.
Въз основа на така установените факти и с оглед направените от страните
искания и възражения, настоящият състав намира следното от правна страна:
По исковете с правно основание
чл.422 ГПК вр. чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл.60, ал.2 ЗКрИ, ищецът
следваше да докаже при пълно и главно доказване, че вземанията съществуват и че
същите са изискуеми към момента на подаване на заявлението, както и
юридическият факт, от който произтича вземането и неговия размер – в случая
наличието на валидно облигационно правоотношение по договора за банков кредит,
по което ответникът е усвоил посочената сума, както и че дължи цената по
договора за кредит в размер на исковата сума. Поради установяване на сочените
факти, съдът намира, че следва да уважи исковете. Съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.430,
ал.1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока.
Цитираната разпоредба очертава
рамката на сключения от О. АД, като кредитор и длъжника Г.В.Д., като
кредитополучател договор за ипотечен кредит от 16.09.2008
г., като банков, доколкото кредитор по
него е банка, но не предвижда различие с договора за заем, който е реален
договор и се сключва с предаване на паричната сума. Исковете по чл.422 ГПК са предявени в срока по
чл.415, ал.1 ГПК, поради което са допустими. Техен предмет е установяване със
сила на пресъдено нещо съществуване на паричните вземания по издадената заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК.
Релевираните от ответниците /солидарни
длъжници/ възражения в проведеното заповедно производство в срока по чл.414,
ал.2 ГПК, че неправилно и без основание ищецът претендира сумите, съдът намира
за неоснователни. Съображения:
В случая, съдът намира че се
установи по безспорен начин от събраните в производството писмени
доказателства, обсъдени по-горе, че страните са обвързани от валидно възникнало
облигационно правоотношение по договор за ипотечен кредит от 16.09.2008 г. със
срок 240 месеца /крайна дата на падеж на задълженията 10.10.2028 г./, по което банката
е изпълнила задължението си да предостави в заем договорената сума 142300 лв. на
кредитополучателя-ответник. Установи се, че при изпълнение на своите задължения
да върне заетата сума в уговорените срокове по одобрения между страните
погасителен план ответниците, като задължени лица са изпаднали в забава.
Възраженията на ответниците, че договорът при сключване на договора от
името на банката е изразило воля лице без представителна власт, съдът намира за
недоказано и съответно – неоснователно. От една страна, съдът намира че такова
допустимо възражение принадлежи на ищеца с оглед дадените разяснения с ТР № 5 от
12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС. От друга – чрез
представеното пълномощно се установява, че по сключения договор за кредит е
била изразена воля от името на О. АД от Виолета Илиева Александрова по
предоставено пълномощно рег.№ 881882/29/02/2008 г. на нотариус Д.Ч., което
пълномощно е представено по делото. Така съставения документ не е опроверган от
ответниците в производството и съдът следва да зачете неговата доказателствена
сила.
Както бе посочено, чрез приетата в производството ССчЕ се установи в
производството, че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 30.09.2015
г. е налице забава в плащанията съобразно одобрения погасителен план, както
следва: на вноската с падеж 10.01.2013 г. със 144 дни, на вноската с падеж
10.02.2013 г. със 113 дни и на вноската с падеж 10.03.2013 г. със 85 дни. Към
този момент, според установеното задълженията възлизат на обща сума 174706.44
лв., включваща и вноските с ненастъпил падеж, по отношение на които банката е
посочила че е настъпила автоматична предсрочна изискуемост. С оглед това се
установи, че към тази дата /30.09.2015 г./ дължими по
договора за кредит са следните суми:
131621.02
лв.-главница;
42077.20
лв.-възнаградителна лихва;
1008.22
лв.-наказателна лихва за периода 10.04.2013 г. до 30.09.2015 г. или общо
174706.44 лв. Посочената констатация не е опровергана от ответниците
и релевираните в обратен смисъл възражения, съдът намира за неоснователни.
Съобразно договореният от
страните погасителен план и констатациите на ССчЕ се установи, че последно
плащане на вноската в пълен размер по договора за кредит съобразно одобрения
погасителен план е било извършено на вноската с падеж 10.03.2013 г.
Чрез извлечението от сметки на банката към 28.09.2015
г., приложено като документ по чл.417, т.2 ГПК въз основа на който е била
издадена заповедта по чл.417 ГПК по образуваното заповедно производство се
установява, че по твърдения на банката – ищец предсрочна изискуемост на
задълженията по договора за ипотечен кредит е възникнала на 11.05.2013 г.
съобразно договореното /забава в плащанията на две погасителни вноски/, като
към този момент дължима е сумата 179398.20 лв., включваща: 131621.02
лв.-главница, 28382.39 лв.- договорна лихва от 10.04.2013 г. до 28.09.2015 г. и
19394.79 лв.-наказателна лихва от 10.04.2013 г. до 28.09.2015 г. Съобразно правилата на чл.154, ал.1 ГПК от страна на ответниците –
солидарни длъжници не бяха ангажирани доказателства за погасяване на сочените
задължения по кредита, чрез някой от предвидените способи – чл.63 и сл. ЗЗД.
Твърдението на банката, че непогасеният остатък от сумите по договора за ипотечен
кредит е станал предсрочно изискуем на основание т.18 от договора /поради
забава в плащанията на две погасителни вноски/, съдът намира за доказано и
съответно – основателно. В посочената клауза е предвидено, че при пълно
или частично неплащане на две погасителни вноски, целият остатък от кредита става
автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да бъде
уведомяван.
Съобразно договореното в т.6.1 от договора при забава в плащанията на месечната
вноска се начислява договорна лихва увеличена с наказателна надбавка 5 процентни
пункта. Последната е дължима и като неустойка при друго неизпълнение на
клаузите на договора, вкл. и при предсрочна изискуемост.
Съобразно дадените разяснения с т. 18 на ТР № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната
изискуемост. Както е посочено в същото, ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции,
правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В
случая се установи, чрез приложеното заповедно производство /ч.гр.дело № 58641 по описа за 2015 г. на СРС/, че банката е упражнила
правото си да обяви непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем към
момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 30.09.2015 г. с изпращане на
уведомления до ответниците – солидарни длъжници, съответно на 07.08.2015 г. до М.П.Д.
и на 04.09.2015 г. до Г.В.Д..
Както е посочено в дадените
разяснения с т. 18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.
20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на една от страните и при
наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото
от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към
момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаването от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й.
В случая се установи забава в
плащанията на задълженията по договора от страна на ответниците –солидарни
длъжници. За упражнено право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем
от страна на ищеца бе представена нотариална покана, която е била връчена на
ответниците на 07.08.2015 г. и на 04.09.2015 г. Следователно, ответниците са
били уведомени, че процесният договор за ипотечен кредит е обявен от кредитора
за предсрочно изискуем, тъй като това действие
се смята за извършено от момента, в който съобщението е достигнало до
адресата според дадените разяснения с цитираното тълкувателно решение.
Доколкото относимите към
настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти са се осъществили
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то,
вземането е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.
В случая с установи, че
непогасена по сключения договор е сумата 179398.20 лв., включваща: 131621.02 лв.-главница,
28382.39 лв.- договорна лихва от 10.04.2013 г. до 28.09.2015 г. и 19394.79
лв.-наказателна лихва от 10.04.2013 г. до 28.09.2015 г. Възражението на ответниците
срещу задълженията останаха недоказани в производството с оглед правилата на
чл.154 ГПК. Поради това тези суми, според съда са дължими, тъй
като същите са били изискуеми към датата на подаване на заявлението.
Възраженията на ответниците срещу
задълженията и определения размер, съдът намира за неоснователни, доколкото в
случая се установи чрез събраните в производството доказателства и
констатациите на експерта по ССчЕ, че размерът на дължимите вноски за главница,
договорна и наказателна лихва са били определени според договора и сключеното към него
допълнително споразумение. Едностранна промяна на договорените параметри от
страна на Банката не е било извършено, поради което релевираните в обратен
смисъл възражения, съдът намира за недоказани и съответно – неоснователни.
Поради това вземането следва да
се признае за съществуващо в размер на установените задължения: 131621.02
лв.-главница, 28382.39 лв.- договорна лихва от 10.04.2013 г. до 28.09.2015 г. и
19394.79 лв.-наказателна лихва от 10.04.2013 г. до 28.09.2015 г.
Възражението на ответниците срещу вземането за
наказателна лихва, съдът намира за неоснователно. Обявяването на предсрочната
изискуемост не може да обезщети банката за претърпените от забавеното плащане
вреди. Забавеното плащане е неизпълнение на договора и по силата на чл. 79, ал.
1 от ЗЗД кредитополучателят дължи обезщетение за това. Доколкото се касае до
парично задължение то по силата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД изпълнението му е
винаги възможно и затова обезщетението винаги е такова за забавено изпълнение,
което следва и от разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като забавата може
да съществува както преди, така и след обявяването на кредита за предсрочно
изискуем, обезщетението за нея се дължи за цялото време на неизпълнението.
Освен това уговорките за това обезщетение, черпят своето основание от чл. 92 от ЗЗД и представлява допълнително съглашение към договора за кредит, поради което
може да бъдат прилагани и след евентуалното разваляне или прекратяването на
договора за кредит, доколкото в този случай обезщетението за забава се
приравнява на обезщетение за пълно изпълнение. В този смисъл е и изразеното
становище в Решение №101/14.08.2017 по гр.дело №53684/2015 на ВКС, ТК, IV г.о.,
което настоящият състав изцяло възприема.
В случая обявената
предсрочна изискуемост не изключва плащането на уговореното в договора за
банков кредит обезщетение за забавено плащане на главницата и договорната
лихва. Такова изключение не следва и от уговорките по т.6.1 и
т.6.2 от договора за банков кредит.
Съгласно първата банката има право да начислява наказателна надбавка при забава в
плащането на месечните анюитетни вноски от страна на кредитополучателя. Във втората е посочено, че
банката има право да начислява неустойка в размер на определената
наказателна надбавка при всяко неизпълнение по договора, вкл. и при предсрочна
изискуемост на целия дълг. Последната уговорка е такава
по чл. 432, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл.60, ал.2 от ЗКИ. Предвидената в тези
законово текстове възможност банката да обяви кредита за предсрочно изискуем
освен на изрично посочените в него случаи може да се основава и на забавено
изпълнение на задълженията по договора от страна на кредитополучателя. При
осъществяване на някое от посочените в чл. 432, ал. 1 от ТЗ обстоятелства
съществува опасност кредитополучателят да изпадне в състояние на невъзможност
да изпълнява задълженията си по договора и банката да не може да получи
изпълнение. Такава възможност може да съществува и при наличието на забавено
изпълнение от страна на кредитополучателя, поради което страните по договора за
кредит могат да уговорят предсрочната му изискуемост при наличието на такава
забава за определен период от време. Поради това уговорките
по т.6.1 и т.6.2 от договора за кредит имат различен предмет и едната нито изключва,
нито ограничава другата.
Предвидения в посочените клаузи / т.6.1 и т.6.2/ на договора размер на неустойка за забава не може да
бъде приет за нищожен поради накърняване на добрите нрави. Според т.3 от ТР №
1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, неустойката следва да се приеме за
нищожна ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като прекомерността на
неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. В
случая определения размер на неустойката – 5 пункта над договорения годишен
лихвен процент 11.25% е в рамките на обичайната търговска практика и не излиза
извън присъщите функции на неустойката по чл. 92 ЗЗД. Поради това, възражението
на ответниците, че посочените клаузи противоречат на добрите нрави, съдът
намира за неоснователни.
С оглед заявените възражения, съдът следва да извърши
преценка на клаузите на договора за кредит, в т.ч. тази която определя
основната престация по договора от страна на потребителя, както и дали същите
позволяват едностранно изменение на лихвата от страна на банката, като валидно
правно основание, съответно дали същите позволяват заплащане на такса за
управление и обслужване на кредита или същите са нищожни, като неравноправни,
каквито са твърденията на ответниците. В тази връзка, на първо място, съдът
следва да се произнесе относно приложимия по делото закон.
Съдът следва да изследва и кои разпоредби на
националното право са приложими към процесния договор за кредит. Същият е
потребителски договор - страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.1
от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - ответниците са физически лица,
като използват кредита за закупуване на жилищна площ и СМР - т.е. за свои лични
нужди, а ищецът е търговска банка - търговец по смисъла на § 13, т.2 ЗЗП. Към
спорното правоотношение не е приложим Закона за потребителския кредит (ЗПКр), в
сила от 01.10.2006 г. (отм. ДВ, бр.18/05.03.2010 г.) доколкото същият изрично
изключва договори на стойност над 40 000 лева и договори за кредит обезпечени с
ипотека какъвто е и процесният договор. Поради това към настоящето
правоотношение са приложими правилата за неравноправните клаузи по ЗЗП (чл. 143
и сл.), в сила от 10.06.2006 г.
Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената
разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в
договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Ето защо при решаване
на настоящия спор, съдът следва да провери освен това дали оспорените клаузи не
попадат в някой от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 на чл.143 ЗЗП,
така и това дали не са налице общите критерии, дадени в цитираната норма.
При така приетия за приложим към договора закон,
настоящият съдебен състав следва да разгледа и основанията за недействителност
на оспорените от ответниците договорни клаузи.
Според указаното в чл.58, ал.1 ЗКрИ /ред., ДВ,
бр.59/2006 г./, при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в
писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко:
т.1. данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи,
пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на
които тези разходи могат да се изменят; т.2. лихвения процент, изразен като
годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията,
при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита;... т.4-
4. условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
От своя страна, при тълкуване на действителния смисъл
на разпоредбите на договора, следва да се прилага не само общото правило на
чл.20 ЗЗД, но и специалната разпоредба на чл.147, ал.2 от Закона за защита на
потребителите. Така съгласно последната разпоредба, при съмнение относно
смисъла на определена клауза в договора, тя се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
Съдът намира че договорения между страните годишен лихвен
процент по кредита е бил 11.25%, който е посочен по ясен и разбираем начин в т.5.1
при спазване правилата на чл.58, ал.1, т.1 и т.2 ЗКрИ. Идентичен извод се
налага и за клаузите на т.6.1 и т.6.2, в които е договорен размер на
дължима наказателна надбавка при забавено изпълнение на вноските с настъпил
падеж и на вноските, за които е обявена предсрочна изискуемост, както и
клаузата на т.7.1, в която е договорен размер на дължимата такса за
управление и обслужване на кредита.
За обосноваване на този извод, съдът извърши
граматическо тълкуване на клаузите при спазване правилата на чл.20 ЗЗД и
чл.147, ал.2 ЗЗП. По силата на чл.20а ЗЗД, договорите имат сила на закон за
тези, които са ги сключили и възраженията на ответниците, че не са дали
съгласие за клаузите, съдът намира за недоказани и съответно неоснователни.
Според указаното в разпоредбата на чл.145, ал.2 ЗЗП,
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението,
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. Т.е. този въпрос се отнася
до изключението за преценка за неравноправност на основния предмет на договора.
По него е формирана трайна съдебна практика, съответстваща на практиката на
Съда на Европейския съюз по тълкуването на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Съгласно чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО извън проверката за
неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и
съответствието на цената и възнаграждението в случаите, когато тези условия са
изразени на ясен и разбираем език. Тази разпоредба подлежи на ограничително
тълкуване. Основният предмет на договора включва клаузи, определящи основните
престации по договора и които го характеризират. Клаузите с акцесорен характер
не попадат в обхвата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл.145, ал.2 ЗЗП.
Разпоредбите относно размера на първоначално уговорената възнаградителна лихва
представляват основен предмет на договора за кредит, поради което не подлежат
на преценка за неравноправност, ако са ясни и разбираеми. Когато договорните
клаузи относно начина на изчисляване на възнаградителните лихви не са изразени
на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл.
145, ал. 2 ЗЗП, съдът е длъжен да провери дали тези клаузи не са
неравнопоставени по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/Е. и чл. 143 и чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Едностранното изменение на лихвения процент и
механизма за промяната на възнаградителната лихва и разходите имат акцесорен
характер и не попадат в изключението на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл.
145, ал. 2 ЗЗП. В този смисъл са решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13,
Á.K. и H. K. R.срещу OTP J.Zrt., решение от 26.02.2015 г. по дело
С-143/13, B. M., I.O. M. срещу SC V. R. SA, решение от 23.04.2015 г. по дело
С-96/14, J.-C. V.H. срещу CNP Assurances SA, решение от 26.04.2012 г. по дело
С-472/10, N. Fo. H. срещу I.T.Zrt. и др.
По релевираните от ответниците възражения за
недействителност на клаузите на т.5.3 и т.7.3 от договора, като
неравноправни:
На първо място, според настоящия състав, едностранното
изменение на лихвения процент и механизма за промяната на възнаградителната
лихва и разходите имат акцесорен характер и не попадат в изключението на чл. 4,
§ 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП, както бе посочено.
На следващо, съдът съобрази, че в производството се
установи, че тези клаузи са били договорени индивидуално между страните
(относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са формулирани, чрез
взаимно изявяване на воля от двете страни) с оглед указаното в чл.146, ал. 4
ЗЗП. Поради това, съдът намира че в производството бе оборена презумпцията за
наличие на типизирани клаузи по реда на чл.146, ал. 4 от ЗЗП. Чрез
представената Инструкция за ипотечно кредитиране утвърдена с Протокол №
130/09.07.2004 г. на Кредитен комитет на О. АД, последна промяна извършена с
Протокол № 300/03.10.2006 г. и показанията на свидетеля Г.К.А., преценени с
оглед събраните в производството доказателства съобразно изискванията на чл.172 ГПК се установява, че при сключване на договора за ипотечен кредит с
ответниците е било проведено индивидуално договаряне на клаузите, като
съответно е било отчетено, че договорния годишен лихвен процент е бил определен
с обстоятелството, че кредитополучателя няма доказан доход. В този случай,
според свидетеля Айвазов при изпълнение на задълженията от страна на
кредитополучателя без просрочие в рамките на две години, лихвения процент за
ипотечния кредит става стандартен, като при доказан доход. Тези обстоятелства
се потвърждават и от договора за кредит, като в т.5.4 страните изрично са
отразили тези индивидуални постигнати договорки.
Следователно, не са налице предпоставките за
прогласяване на клаузите досежно предвиденото право на Банката за едностранно
изменение на договорения годишен лихвен процент /т.5.3/ относно договорената
наказателна лихва при забава /т.6.2/ и относно предвиденото право на Банката за
едностранна промяна на таксата за управление и обслужване на кредита /т.7.3/ за
нищожни поради това, че са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП /чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП във връзка с чл. 26, ал.1, хипотеза 1 от ЗЗД/, тъй като същите са
били уговорени индивидуално.
По изложените съображения, съдът намира че следва да
уважи предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове. Поради
ненастъпване на процесуалното условие, съдът не следва да се произнася по
предявените при условията на евентуалност осъдителни искове.
По разноските:
Съобразно изхода на спора, на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК в полза на ищеца се следва сумата 15095.26
лв.-сторени разноски в настоящето производство.
Съгласно т.12 от ТР 4/2013
на ОСГТК на ВКС, съдът, пред който се развива производството по иска по чл. 422
от ГПК следва да разпредели отговорността за разноски и в исковото производство
и в заповедното.
В случая, в полза на
заявителя следва да бъде присъдена сумата 7549.13 лв.-разноски по заповедното
производство.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете на О. АД, ***,
против Г.В.Д., ЕГН ********** и М. М. Д., ЕГН ********** ***, ж.к.Н., ул.*********ап.**,
с правно основание чл.124, ал.1 вр. чл.422 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ вр. чл.79,
ал.1, предл. първо ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.60, ал.2 ЗКрИ- съществуването
на парично вземане за сумите: 131621.02 лв.-главница по договора за кредит,
ведно със законната лихва от 30.09.2015 г. до окончателно погасяване на
задълженията; 28382.39 лв.-договорна лихва дължима от 10.04.2013 г. до
28.09.2015 г.; 19394.79 лв.-наказателна лихва за времето от 10.04.2013 г. до
28.09.2015 г., всичките вноски дължими по договор за
ипотечен кредит от 16.09.2008 г., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 58641/2015 г. по
описа на СРС, 42 с-в.
ОСЪЖДА Г.В.Д.,
ЕГН ********** и М. М. Д., ЕГН ********** ***, ж.к.Н., ул.*********ап.23, да
заплатят на О. АД, ***, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата 15095.26 лв.-разноски
за тази инстанция.
ОСЪЖДА Г.В.Д., ЕГН ********** и М. М. Д., ЕГН **********
***, ж.к.Н., ул.*********ап.23, да заплатят на О. АД, ***, на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК сумата 7549.13 лв.-разноски
по ч.гр.д.№ 58641/2015 г. по описа на СРС, 42 с-в съобразно т.12 от ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: