№ 145
гр. Разград , 07.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на тридесети ноември, през две хиляди и
двадесета година в следния състав:
Председател:Рая П. Йончева
Членове:Валентина П. Димитрова
Атанас Д. Христов
Секретар:Светлана Л. Илиева
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20203300500257 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 96 от 14.07.2020 г. по гр.д № 313/2019 г. по описа на РС
– Кубрат, съдът е постановил следното:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Застрахователно
дружество Евроинс“ – АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43, представлявано от
Димитър Стоянов Димитров – прокурист, и Румяна Гешева Бетова – член на
управителния съвет, вземането на Е. В. В., ЕГН ********** от гр. Кубрат,
ул. „Цар Освободител” № 18, вх. А, ет. 4, ап. 11, със съд.адрес в гр. Варна,
ул. „Владислав Варненчик” № 81, ет. 2, чрез адв. Л. Петков, АК – Варна, в
качеството на нейн пълномощник, по издадена в полза на Е. В. В., ЕГН
**********, срещу дружеството Заповед № …/ 01.03.2019 г., постановена
по ч.гр.дело № 9195/ 2019 г. СРС, по заявление от 14.02.2019 г., за сумите:
1 000.00(хиляда) лева – остатък от застрахователно обезщетение за
имуществени вреди; и 3 000.00(три хиляди) лева – застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди по застрахователна полица №
07517003123924, и двете по повод заведена щета № **********/ 16.01.2018
1
г., ведно с законната лихва от 14.02.2019 г. до изплащане на вземането,
мораторна лихва в размер на 441.15 (четиристотин четиридесет и един
лева, петнадесет ст.) лева, за периода 12.01.2018 г.до 12.02.2019 г.,
представляващи застрахователно обезщетение за претърпени имуществени
и неимуществени вреди на 12.01.2018 г., при пътно – транспортно
произшествие (ПТП) вреди от Е. В. В., по образувана при длъжника щета №
**********/ 16.01.2018 г. като застраховател по сключен договор за
„Гражданска отговорност“ със собственика на лек автомобил с рег. № РР
3089 ВК - М.Н.Н. от гр. Исперих, обл. Разград, с който виновно са причинени
вредите, на основание чл. 432, ал.1 КЗ, във вр. с чл. 45, чл. 52 и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване на вземане за: разликата над
сумата от 3 000.00 (три хиляди) лева, до предявения размер от 4 000.00
(четири хиляди) лева – претендирани неимуществени вреди, както и
разликата над сумата 441.15 (четиристотин четиридесет и един лева,
петнадесет ст.) лева, до предявения размер от 551.93(петстотин и един
лева, деветдесет и три ст.) лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Евроинс“ – АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Христофор
Колумб“ № 43, представлявано от Димитър Стоянов Димитров –
прокурист, и Румяна Гешева Бетова – член на управителния съвет, да
заплати на Е. В. В., ЕГН ********** от гр. Кубрат, ул. „Цар Освободител”
№ 18, вх. А, ет. 4, ап. 11, със съд.адрес в гр. Варна, ул. „Владислав
Варненчик” № 81, ет. 2, чрез адв. Л. Петков, АК – Варна, за разноски по
делото, по компенсация, сумата 1 186.00 (хиляда сто осемдесет и шест)
лева, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Депозирана е въззивна жалба от „Застрахователно дружество Евроинс“
АД, чрез пълномощника юрисконсулт Йордан Славов. С жалбата се обжалва
решението САМО В ЧАСТТА, с която на ищцата е присъдена мораторна
лихва в размер на 441.15 лв. за периода от 12.01.2018г. до 12.02.2019г.
Сочи, че в тази му част решението е неправилно и незаконосъобразно. Прави
се искане за отмяна в тази част на решението и постановяване на друго, с
което исковата претенция в тази част да бъдe отхвърлена. Излагат се
подробни съображения. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна Е. В. В.,
чрез пълномощника си адвокат Людмил Петков от АК – Варна, е депозирала
отговор на жалбата. Намира същата за неоснователна и моли решението да
бъде потвърдено в обжалваната му част. Излага подробни съображения.
В срока по чл. 263, ал.2 ГПК, ответникът Е. В. В., чрез пълномощника
си адвокат Людмил Петков от АК – Варна, е депозирала насрещна жалба,
срещу решението в ЧАСТТА с която иска е отхвърлен за разликата над
сумата от 3 000.00 (три хиляди) лева, до предявения размер от 4 000.00
2
(четири хиляди) лева – претендирани неимуществени вреди. Сочи, че в
тази му част решението е неправилно и незаконосъобразно. Прави се искане
за отмяна в тази част на решението и постановяване на друго, с което
исковите претенции да бъдат уважени. Излага подробни съображения.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.3 ГПК, „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО
ЕВРОИНС“ АД е депозирало отговор на насрещната жалба, чрез
пълномощника юрисконсулт Йордан Славов. Намира същата за недопустима
тъй като липсва насрещност между двете жалби, а по същество намира
жалбата за неоснователна и моли решението да бъде потвърдено в
обжаваната част.
Депозирана е и частна жалба от Е. В. В., чрез пълномощника си
адвокат Людмил Петков от АК – Варна, срещу Определение № 260032 от
14.09.2020г. по гр.д. № 313/2019г. на РС- Кубрат, с което е оставена без
уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на Решение № 96 от
14.07.2020 г. в частта му за разноските. Моли се обжалваното определение да
бъде отменено като незаконосъобразно, както и решението да бъде изменено,
като на частния жалбоподател се присъди пълния претендиран размер на
разноските за заплатено възнаграждение на адвокат от 2 400 лв. Излага
подробни съображения.
В срока по чл. 276, ал.1 ГПК, насрещната по частната жалба страна –
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, чрез пълномощника
юрисконсулт Йордан Славов, депозира отговор на частната жалба. Намира
същата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Излага
подробни съображения.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД не се явява
представител. Пълномощникът му юрисконсулт Йордан Славов, депозира
писмена молба с която моли делото да се разгледа в негово отсъствие.
Поддържа въззивната си жалба и отговорите на насрещната въззивна жалба и
на частната жалба. Претендира разноски, включително и юрисконсултско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание, Е. В. В. не се явява и не се представлява.
Пълномощникът й адвокат Людмил Петков от АК – Варна, депозира
писменна молба /озаглавена „Станище“/, с която поддържа насрещната
въззивна жалба и отговора на въззивната жалба. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените в жалбите пороци на атакуваното съдебно решение,
намира за установено следното:
3
Предявяви са обективно кумулативно съединени искове с правно с
обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ вр. чл. 498, ал. 3 КЗ вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
По насрещната въззивна жалба подадена от Е. В. В. срещу
решението ЧАСТТА му с която иска е отхвърлен за разликата над сумата
от 3 000.00 (три хиляди) лева, до предявения размер от 4 000.00 (четири
хиляди) лева – претендирани неимуществени вреди.
По допустимостта на насрещната жалба.
Съдът намира насрещната жалба за допустима, като подадена от
активно легитимирана страна в срока по чл. 263, ал.2 ГПК. Настоящия
съдебен състав намира за неоснователно възражението за недопустимост
поради липса насрещност между двете жалби.
По същество на насрещната въззивна жалба.
Решението в частта му, с която е обжалвано с насрещната въззивна
жалба е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба, е необходимо да се
добави и следното:
Решението в частта, в която искът е бил уважен до 3000 лв.
обезщетение за неимуществени вреди като необжалвано е влязло в сила,
което задължава въззивният съд, на основание чл. 297 ГПК да приеме, че са
се осъществили законоизискуемите предпоставки по чл. 432, ал. 1 КЗ за
ангажиране отговорността на ответното дружество, а именно: настъпване на
покрит застрахователен риск - ПТП на посочените дата и място с исковата
молба, противоправно поведение на водача на МПС, сключена застраховка
"гражданска отговорност" между водача на другото участвало в ПТП МПС и
ответното дружество, причинени травми на ищеца от това ПТП, изпитвани от
него болки и страдания.
Предметът на въззивна проверка за правилност относно фактите е
очертан от заявеното оспорване с насрещната въззивна жалба на ищеца за
размера на паричното обезщетяване на тези травми като несъответно на вида
на уврежданията при което се явявал и несправедлив по критериите на чл. 52
4
от ЗЗД и според събраните по делото доказателства.
Присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени
вреди въззивният съд намира за съответстващо на принципа за
справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД.
Съгласно Постановление № 4 от 23. XII. 1968 г., на Пленума на ВС,
размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не
е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от
съда при определяне на размера на обезщетението. Преценявайки именно
съобразно обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД следните
обстоятелства: а) характерът на увреждането, начинът на извършването му; б)
претърпените болки страдания, причинени неудобства и негативните
психически изживявания; в) периодът на лечение и възстановяване, както и
периода, през който ищецът е търпял болки и страдания; г) прогноза за
възстановяване и допълнителното влошаване състоянието на здравето,
осакатявания, загрозявания и др.; д) общественото му положение; е) възрастта
на пострадалия; ж) и не на последно място социално-икономическите условия
в страната. Причиняването на неимуществените вреди от деликт, стоящи в
пряка и непосредствена причинно-следствена връзка със съответното
противоправно поведение, включително тези, свързани с негативни
емоционално-психологически преживявания, подлежат на пълно и главно
доказване по общия ред, а размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва да
бъде определен въз основа на конкретните за съответния случай обективно
съществуващи обстоятелства.
Правилно първоинстанционният съд е съобразил характера и тежестта
на причинените телесни увреждания на ищеца, които се характеризират като
лека телесна повреда по смисъл на НК. Съдът е отчел и възстановителния
период. При определяне на размера е съобразена и възрастта на пострадалата
и обстоятелството, че няма обективни данни за възникнали трайни,
посттравматични последици в резултат от преживяната травма при ПТП,
както и че към настоящия момент не са налице отклонения в статуса на
ищцата.
Въззивният съд, при съвкупна преценка на същите събрани при
първоинстанционното разглеждане на делото доказателства, достигна до
същите фактически и правни изводи, като тези на първоинстанционния съд. В
този смисъл оплакванията по насрещната въззивна жалба за несправедлив
размер, е неоснователно. Ето защо въззивният съд намира за неоснователно
оплакването по насрещната жалба за несправедливия размер на
обезщетението, определено от първоинстанционния съд.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в
5
частта му обжалвана с насрежната въззивна жалба следва да се потвърди.
По въззивната жалба подадена от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД срещу решението ЧАСТТА му с която на
ищцата е присъдена мораторна лихва в размер на 441.15 лв. за периода от
12.01.2018г. до 12.02.2019г.
По допустимостта на въззивната жалба.
Съдът намира насрещната жалба за допустима, като подадена от
активно легитимирана страна в срока по чл. 263, ал.1 ГПК.
По същество на въззивната жалба.
Решението в частта му с която е обжалвано с въззивната жалба е
частично неправилно, а жалбата е частично основателна.
При установените по делото фактически положения, а именно
дължимост на главното вземане, ответникът е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за забава. Основният въпрос е от кой момент ответникът –
застраховател е изпаднал в забава.
Както е посочено и в постановеното в производството по реда на чл.
290 ГПК Решение № 128 от 4.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2466/2018 г., I т.
о., ТК, което настоящият състав изцяло споделя: „Съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ
по договорите за застраховане срещу вреди при настъпване на
застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение, което не може да надхвърля
застрахователната сума /лимита на отговорност/, освен когато това е
предвидено в КЗ, а според чл. 346 КЗ застрахователната сума представлява
договорената между страните или определената с нормативен акт и
посочена в застрахователния договор парична сума, представляваща горна
граница на отговорността на застрахователя към застрахования, третото
ползващо се лице или към третото увредено лице. Спрямо договорите за
застраховка на гражданската отговорност са предвидени специални
правила, съобразно които застрахователят се задължава: на осн. чл. 429,
ал. 1, т. 1 КЗ - да покрие в границите на определената в застрахователния
договор застрахователна сума отговорността на застрахования за
причинените от последния на трети лица имуществени и неимуществени
вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното
събитие, а на осн. чл. 429, ал. 1, т. 2 КЗ – да покрие отговорността на
застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение. И в двата
случая изрично чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното
обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият
отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл.
429, ал. 3 КЗ. Следователно от една страна отговорността на
6
застрахователя спрямо увреденото лице е функционално обусловена от
отговорността на застрахования, включително и по отношение на лихвите
за забава, които последният дължи на увредения. От друга страна за
разлика от КЗ (отм.); новият КЗ /в сила от 01.01.2016 г. / в чл. 429, ал. 3, изр.
2 изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а
оттам и в застрахователната сума, лихви за забава като ги ограничава до
тези, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата
на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното
събитие от застрахования на осн. чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на
уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното
събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията
на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното
събитие.
До приемането на новия КЗ съгласно правилото на чл. 227, т. 2 КЗ
(отм.); застрахователят има право на регресен иск спрямо застрахования за
заплатените на увреденото лице дължими от застрахования лихви за забава
от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на
съобщаването на същото на застрахователя от застрахованото лице или
до датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); от
увредения. Следователно така посочените лихви за забава за периода от
увреждането до уведомяването се включват в застрахователното
обезщетение, респ. в застрахователната сума по реда на КЗ (отм.);. В КЗ /в
сила от 01.01.2016 г. / липсва аналогична норма на тази по чл. 227, т. 2 КЗ
(отм.); , а по отношение на правото на регрес на застрахователя спрямо
застрахования в чл. 433 КЗ и чл. 500 КЗ е регламентирано, че в определени от
закона случаи застрахователят може да търси всичко платено,
включително платените от него на увреденото лице лихви и разноски, без
изрично да се посочва началната дата на начисляване на лихвата за забава.
По отношение на задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите в чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ е предвидено, че
застрахователят покрива отговорността на застрахования за лихвите по
чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т. е. при ограниченията на чл. 429, ал. 3 КЗ- само в
рамките на застрахователната сума и за периода с начало от уведомяване
на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, респ.
предявяване на претенция от увреденото лице. В чл. 494, т. 10 КЗ изрично се
изключват от застрахователното покритие всички разноски и лихви извън
тези по чл. 429, ал. 2 и ал. 5 КЗ при спазване на условията по чл. 429, ал. 3 КЗ,
т. е. не се покриват лихви за периода от датата на деликта до датата на
уведомяване на застрахователя.
Разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо
увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на осн. чл. 86 вр. чл.
7
84, ал. 3 ЗЗД и от застрахователя по застрахователния договор се извежда
не само с оглед изричното правило на чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ, но и предвид
въведената с новия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване
на прекия иск на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по
застраховка «Гражданска застраховка» на автомобилистите на осн. чл.
498, ал. 3 вр. чл. 432, ал. 1 КЗ - отправянето на писмена застрахователна
претенция спрямо застрахователя по реда на чл. 380 КЗ.
След предявяване на претенцията по чл. 498 КЗ за застрахователя е
налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл. 496 КЗ, като
непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е
свързано с: 1 изпадане на застрахователя в забава – чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2
КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и 2 с
възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в
съда на осн. чл. 498, ал. 3 вр. чл. 432, ал. 1 КЗ.
Предвид така изложеното, настоящият състав на ВКС дава следния
отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на
въззивното решение: В хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу
застрахователя по застраховка «Гражданска отговорност» в
застрахователната сума по чл. 429 КЗ / в сила от 01.01.2016 г. / се
включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице
обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на
застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице
пред застрахователя, А НЕ И ОТ МОМЕНТА НА УВРЕЖДАНЕТО.“
Още в отговора на исковата молба ответника - застраховател изрично
е признал, че ищцата е предявила извънсъдебна претенция, във връзка с която
е образувана щета № ********** /л.34 РС/. Видно от неоспореното
Уведомление изпратено от ответника до ищцата, е че послената е заявила
претенция № ********** /номера съвпада с № на образувана щета / от
16.01.2018 г. /л.20 РС/.
С молба с вх. № 127-27-6 от 21.11.2018г. ищцата уведомила ответника,
че представя Определение № 385/2018г. по ВЧНД № 333/2018г. на Окръжен
съд – Разград, Определение по ЧНД № 638/2018г. на РС Разград,
Постановление от 10.08.2018г. на прокурор в РП - Разград по ДП №
330/2018г./ЗМ-14/18г. по описа на ОДМВР – Разград /л.18 РС/. Посочила, че в
тези актове се приема, че на ищцата управлявайки собствия си автомобил е
отнето предимството от М.Н.Н., управлявал собствения си автомобил, от
което е последвала катастрофа, а като последица са настъпили материални
щети и разстройство на здравето на ищцата. Ето защо, ищцата пискала да й
се изплати застрахователно обезщетение от 3 000 лв. за имуществени вреди и
4 000 лв. за неимуществени вреди.
С определение № 427 от 28.11.2019г. първоистанционния съд, на осн.
8
чл. 190, ал.1 ГПК, задължил ответника да представи всички документи,
съставляващи преписка по заведена щета № **********/16.01.2018г., в
едноседмичен срок от получаване не определението /л.51/. Препис от това
определение е връчено на ответника на 11.12.2019г., ведно с призовката за
насроченото открито съдебно заседание /л.57/. Ответнникът обаче в
дадения му срок не е представил изисканите му документи.
Процесното ПТП е извършено на 12.01.2018 г.
Както вече се посочи, застрахователят е образувал щета № **********
на 16.01.2018г. Т.е. на тази дата е налице уведомяване на застрахователя за
настъпване на застрахователното събитие.
С оглед даденото по-горе разрешение на правния въпрос за периода от
датата на деликта - 12.01.2018 г. до предявяване на претенцията пред
застрахователя обезщетението за забава върху обезщетението за
претърпените от ищцата вреди се дължи от делинквента на осн. 86 ЗЗД, но не
се покрива от застрахователното обезщетение, дължимо от застрахователя на
основание застрахователния договор. Следователно прекият иск по чл. 432,
ал. 1 КЗ за заплащане от застрахователя на обезщетение за забава за периода
от 12.01.2018 г. до 15.01.2018 г. е неоснователен. На осн. чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ
застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на
делинквента за дължимата лихва за забава от уведомяване на застрахователя
за настъпване на застрахователното събитие, т. е. от 16.01.2018 г., а след
изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане
на обезщетение от застрахователя, дължи законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава /както вече
се посочи, застрахователят въпреки задължението си по чл. 190, ал.1 ГПК
не е представил преписката по щетата/. Ето защо, за периода от 16.01.2018
г. до претендираната дата - 12.02.2019г. искът за заплащане на обезщетение за
забава е основателен. Изчислена съгласно чл. 162 ГПК, /при ползване на
стандартизирани програмни продукти за изчисление законна лихва – така и
Решение № 88 от 9.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2019 г., III г. о., ГК/
мораторната лихва от 16.01.2018 г. до 12.02.2019г. възлиза на 436.70 лв. Ето
защо, в частта му за мораторната лихва, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено до този размер на мораторната лихва, и за периода от 16.01.2018
г. до 12.02.2019г. За разликата над 436.70 лв. до присъдения размер от 441.15
лв. и за периода от 12.01.2018г. до 15.01.2018г. решението следва да бъде
отменено и иска следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Така и постановените в производството по реда на чл. 290 ГПК
Решение № 128 от 4.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2466/2018 г., I т. о., ТК и
Решение № 167 от 30.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2273/2018 г., II т. о., ТК,
както и Решение № 260002 от 11.08.2020 г. на ВнАС по в. т. д. № 130/2020 г.
По частната жалба частна от Е. В. В., чрез пълномощника си
9
адвокат Людмил Петков от АК – Варна, срещу Определение № 260032 от
14.09.2020г. по гр.д. № 313/2019г. на РС- Кубрат, с което е оставена без
уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на Решение № 96
от 14.07.2020 г. в частта му за разноските.
Видно от разпоредбите на чл. 81 и чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК, когато се
произнася по разноските при приключване на делото в съответната
инстанция, съдът не постановява отделен, самостоятелен съдебен акт. Щом
спорът се разрешава и приключва с решение, произнасянето по разноските
винаги представлява част от същото. Именно поради това страните могат да
искат изменение или допълване на решението в частта относно разноските -
чл. 248 ГПК. Отговорността за разноските е изцяло обусловена от
разрешаването на материалноправния спор, с който съдът е сезиран,
респективно - от уважаването или отхвърлянето на иска. Макар че
определението по чл. 248 ГПК подлежи на обжалване, то това става по реда,
предвиден за обжалване на решението. Когато срещу решението е подадена
въззивна жалба, а срещу определението по чл. 248 ГПК - частна жалба, двете
жалби следва или да се разглеждат в общо производство, или производството
по частната жалба да изчака резултата от производството по въззивната
жалба, с оглед обусловения, несамостоятелен характер на определението по
чл. 248 ГПК. Въззивният съд може да разглежда частна жалба против
определение по чл. 248 ГПК, независимо от решението, само ако последното
е влязло в законна сила. По аргумент от чл. 81 ГПК, изискването за
приключване на спора, във връзка с който се дължат разноски, е относимо и
към производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК относно
разноските. Условието за допустимост на определението с което въззивният
съд ще се произнесе по частната жалба е разглеждане на въззивната жалба
против решението, с което първоначално са присъдени спорните разноски.
При евентуална отмяна на цялото решение, ще се счита отменено и
определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, т.к., както се
посочи по-горе, то има характеристиката на част от същото решение. Така и
постановеното в производството по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение №
770 от 15.12.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2563/2017 г., II т. о., ТК.
Постъпилата частна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал.1 ГПК и
е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
Обжалваното определение, е правилно и законосъобразно, постановено
при правилно приложение на материалния закон.
Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното
определение, поради което и на основание чл. 272 ГПК във вр. с чл. 278, ал. 4
ГПК препраща към мотивите на първоинстанциония съд. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на определението
10
на първата инстанция, решаващи изводи за неоснователност на молбата по
реда на чл. 248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение, в
частта за разноските, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в обжалвания съдебен акт констатации /чл. 272
ГПК/. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни.
Съдът намира, че присъдената в полза на частния жалбоподател сума
за адвокатско възнаграждение правилно е определена съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото и извършените от
пълномощника процесуални действия и положените от него усилия. Така и
Определение № 195 от 29.06.2020 г. на ОС - Разград по в. ч. гр. д. № 115/2020
г., Решение № 2701 от 29.04.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 5899/2018 г.,
Решение № 321 от 13.01.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 16777/2019 г., Решение
№ 8495 от 12.12.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 15650/2019 г., Определение №
163 от 25.02.2019 г. на ОС - Добрич по в. ч. гр. д. № 96/2019 г., Решение № 26
от 16.01.2020 г. на АдмС - Стара Загора по адм. д. № 843/2019 г., Решение №
125 от 28.12.2017 г. на АдмС - Търговище по адм. д. № 188/2017 г.
Постановеното в този смисъл от първоинстанционния съд определение
се явява правилно и законосъобразно, и следва да бъде потвърдено, а
подадената срещу него частна жалба, като неоснователна - да се остави без
уважение.
По разноските за въззивната инстанция:
На основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал.1 ГПК
въззивника-ответник следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ищец
сумата от 296.97 лв., сторени разноски пред въззивната инстанция за
заплатено адвокатско възнаграждение, като за разликата до пълния
претендиран размер на адвокатското възнаграждение от 600 лв. както и за
сумата от 25 лв. представляваща разноски за заплатена държавна такса,
искането за разноски следва да се отхвърли като неоснователно.
С оглед оставянето без уважение на частната жалба, то на частния
жалбоподател не се дължат претендираните разноски в размер на 215 лв., от
които 200 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и 15 лв. за заплатена
държавна такса за частната жалба. Ето защо, искането и за тези разноски
следва да се отхвърли като неоснователно.
На основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал.3 ГПК
въззиваемия-ищец следва да бъде осъден да заплати на въззивника -ответник
сумата от 0.25 лв., сторени разноски за платена държавна такса за въззивната
жалба, като за разликата до пълния претендиран размер от 25.00 лв., искането
за разноски за заплатена държавна такса следва да се отхвърли като
неоснователно и недоказано.
11
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ – АД, съгласно чл.
78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, има право на разноски за защита от юрисконсулт.
Възнаграждението за защита на ответника от юрисконсулт се определя от
съда, а не от страната, съгласно изменената редакция на чл. 78, ал. 8 от ГПК,
ДВ, бр. 8/2017 г., и в размерите по чл. 37 ЗПП, при което въззивният съд,
определя такова в размера на 100 лв., на осн.чл. 25, ал. 1 и чл. 25а от
Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена в изпълнение на чл. 37
от ЗПП /вж. и Определение № 11 от 16.01.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4169/2016 г., I г. о., ГК/.
Решението на въззивния съд е окончателно предвид цената на
исковете, всеки от които не надвишава 5000 лв., на основание чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК
На основание чл. 271, ал.1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 96 от 14.07.2020 г. по гр.д № 313/2019
г. по описа на РС – Кубрат, в следните му части:
- ЧАСТТА, с която отхвърлен иска за установяване на вземане за разликата
над сумата от 3 000.00 (три хиляди) лева, до предявения размер от 4 000.00
(четири хиляди) лева – претендирани неимуществени вреди.
- ЧАСТТА, с която е установено вземане за мораторна лихва до размера на
436,70 лв. /четиристотин тридесет и шест лева и седемдесет стотинки/ за
периода от 16.01.2018 г. до 12.02.2019 г.
ОТМЕНЯ Решение № 96 от 14.07.2020 г. по гр.д № 313/2019 г. по
описа на РС – Кубрат, в ЧАСТТА с която е установено вземане за мораторна
лихва за разликата над 436.70 лв. до 441.15 лв, както и за периода 12.01.2018
г.до 15.01.2018 г. включително,
и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от Е. В. В., ЕГН ********** против
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ – АД, ЕИК ********* за
установяване вземане за мораторна лихва за забавено плащане за сумата над
436.70 лв. до присъдения размер от 441.15 лв, както и за периода от
12.01.2018 г.до 15.01.2018 г. включително, като неоснователен и недоказан.
В останалата си част Решение № 96 от 14.07.2020 г. по гр.д № 313/2019
г. по описа на РС – Кубрат, е влязло в сила като необжалвано.
12
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 260385 от
05.10.2020г. по описа на Районен съд - Кубрат, подадена от Е. В. В., ЕГН
********** от гр. Кубрат, ул. „Цар Освободител” № 18, вх. А, ет. 4, ап. 11
срещу Определение № 260032 от 14.09.2020г. по гр.д. № 313/2019г. на РС-
Кубрат, като неоснователна.
ОСЪЖДА "ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС" АД,
ЕИК *********, със седалищеи адрес на управление гр. София, п.к. 1592, р-н
Искър, бул. "Христофор Колумб" № 43, представлявано от Димитър Стоянов
Димитров – Прокурист, Румяна Гешева Бетова, Йоанна Цветанова Цонева,
Евгени Светославов Игнатов, Начин на представляване: съвместно от двамата
изпълнителни членове на съвета на директорите или от всеки един от
изпълнителните членове на съвета на директорите съвместно с прокуриста на
дружеството или от всеки един от изпълнителните членове на съвета на
директорите съвместно с председателя на съвета на директорите или
съвместно от председателя на съвета на директорите и прокуриста на
дружеството ДА ЗАПЛАТИ на Е. В. В., ЕГН ********** от гр. Кубрат, ул.
„Цар Освободител” № 18, вх. А, ет. 4, ап. 11 сумата 296.97 лв. /двеста
деветдесет и шест лева и деветдесет и седем стотинки/ за направените по
делото разноски по в. гр.д. № 257/2020г. по описа на Окръжен съд – Разград,
на основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал.1 ГПК, като отхвърля
искането за разноски за разликата до пълния претендиран размер от 840 лв.,
като неоснователно.
ОСЪЖДА "ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС" АД,
ЕИК *********, със седалищеи адрес на управление гр. София, п.к. 1592, р-н
Искър, бул. "Христофор Колумб" № 43, представлявано от Димитър Стоянов
Димитров – Прокурист, Румяна Гешева Бетова, Йоанна Цветанова Цонева,
Евгени Светославов Игнатов, Начин на представляване: съвместно от двамата
изпълнителни членове на съвета на директорите или от всеки един от
изпълнителните членове на съвета на директорите съвместно с прокуриста на
дружеството или от всеки един от изпълнителните членове на съвета на
директорите съвместно с председателя на съвета на директорите или
съвместно от председателя на съвета на директорите и прокуриста на
дружеството ДА ЗАПЛАТИ на Е. В. В., ЕГН ********** от гр. Кубрат, ул.
„Цар Освободител” № 18, вх. А, ет. 4, ап. 11 сумата 0.25 лв. /двадесет и пет
стотинки/ за направените по делото разноски за заплатена държавна такса за
въззивната жалба, съразмерно с уважената част от жалбата, по в. гр.д. №
257/2020г. по описа на Окръжен съд – Разград, както и сумата от 100.00 лв.
/сто лева/ представляваща възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл.
81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал.3 и ал. 8 ГПК, като отхвърля искането за
разноски за заплатена държавна такса за въззивна жалба за разликата над
присъдения размер от 0.25 лв. до пълния претендиран размер от 25 лв., като
неоснователно.
13
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14