РЕШЕНИЕ
№ 180 16.07.2020 година град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, Гражданско отделение, II състав
На
шестнадесети юни две хиляди и двадесета година
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА Х.
Секретар: Катерина Маджова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Х. в.гр.д. №1159 по описа за 2020 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивни жалби на П.Ж.К. и на Второ основно училище „Петко Рачов
Славейков“, гр. Стара Загора
(по-нататък
Второ ОУ) против Решение №49/13.01.2020 г. по гр.д. №1123/2019 г. по описа на РС Стара Загора по
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда.
С
жалбата на ответника Второ ОУ първоинстанционното решение се оспорва в частта
му, в която са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1 и 2 от КТ, като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон (чл.
325, т. 2 от КТ) и необосновано. Иска се неговата отмяна и постановяване на
друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни и
недоказани. Претендира за разноски пред двете инстанции.
В
подадената въззивна жалба се сочи, че направената от съда преценка на
показанията на свидетелите, ангажирани от ответника, е неправилна, показанията
не са преценени обективно и в съвкупност с другите доказателства по делото.
Счита, че съдът необосновано не ги е кредитирал, което от своя страна води до
неправилност на фактическите и правните му изводи. По-конкретно смята за
неправилен и необоснован извода на съда, че по делото липсват доказателства за
датата на издаване на заповедта, с която ответникът-работодател е отменил
предходната си уволнителна заповед, и за узнаването от страна на ищеца за
отмяната на предходното уволнение преди датата 02.01.2019 г. Излага собствен
анализ на събраните по делото доказателства, включително показанията на
разпитаните свидетели, от които според него следва извод, че за отмяната на
уволнителна заповед от 14.09.2018 г. ищецът е бил уведомен лично от директора
на училището в деня на издаването ѝ, от която дата за служителя тече
двуседмичният срок за явяване на работа и заемане на длъжността, на която е
възстановен. Тъй като ищецът не се явил в посочения срок, то и последващото
прекратяване на трудовото му правоотношение със заповед от 11.01.2019 г. е
законно.
В
срока по чл. 263 ГПК въззиваемият – ищец П.К. е подал отговор на въззивната
жалба, в който изразява становище за нейната неоснователност.
С
въззивната жалба на ищеца П.К. първоинстанционното решение се оспорва в частта
му, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3
от КТ, като незаконосъобразно, неправилно и противоречащо на съществуващата
нормативна уредба и трайната съдебна практика. Иска се неговата отмяна и
постановяване на друго, с което искът да бъде уважен.
В
подадената въззивна жалба се сочи, че постановеното в процесното решение не
съответства на исковата му претенция. Излага, че претенцията му за обезщетение
в размер на неполучени трудови възнаграждения попада в приложното поле на
разпоредбата на чл. 225 от КТ и касае допълнителни трудови възнаграждения,
които са били добавени към основното му трудово възнаграждение по силата на
посочените колективни трудови договори, не са имали спорадичен, временен или
инцидентен характер, били са постоянно съществуващи и присъщи на заплащането по
щат, били са сигурни, предвидими и с постоянен характер. Твърди, че претенциите
му за възнаграждение са свързани с обжалване на уволнението му и намират
основание в разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от КТ. Посочва, че брутното му
трудово възнаграждение включва както основното трудово възнаграждение, така и
допълнителните трудови възнаграждения, които имат постоянен характер,
предвидими, сигурни и определени в колективния трудов договор и/или вътрешните
правила, касаещи формирането на трудовото заплащане.
В
срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на тази въззивна жалба от насрещната
страна – Второ ОУ, в който се изразява становище за нейната неоснователност.
В
съдебно заседание въззиваемата страна, Второ ОУ, редовно призована, не изпраща
законен представител, представлява се от процесуален представител по
пълномощие, който поддържа въззивната жалба и оспорва въззивната жалба на
насрещната страна. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
В
съдебно заседание въззивникът П.К., редовно призован, се явява лично и с
процесуален представител по
пълномощие. Поддържа собствената си въззивна жалба, уточнява претенцията си за
обезщетение за оставане без работа. Претендира разноски и представя списък по
чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните
жалби пороци на оспорения съдебен акт и оспорванията в отговорите на въззивните
жалби.
Въззивните
жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страни в
първоинстанционното производство, имащи правен интерес от обжалването, и са
насочени срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК
съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен
състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се
извлече смисъла му. Решението е допустимо – съдът е разгледал предявения иск
при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск.
Районен съд Стара Загора е бил
сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ.
Относно
претенциите за отмяна на уволнението и възстановяване на предишната работа
В исковата молба ищецът П.К. е
поддържал, че с ответното Второ ОУ сключили трудов договор със срок от
06.09.1995 г. до 31.08.1996 г. за длъжност учител по труд и техника, който договор
след изтичане на този срок бил трансформиран в безсрочен. На 13.09.2018 г. със
заповед на директорката било прекратен така създаденото трудово правоотношение.
На 16.10.2018 г. ищецът обжалвал уволнението, като било образувано
гр.д.№5160/2018 г. по описа на РС Стара Загора. На 02.01.2019 г. получил
отговор на исковата молба, в която се твърдяло, че на 14.09.2018 г. била
отменена уволнителната заповед, а той бил уведомен за новата заповед на същата
дата лично от директорката, поканен да я получи и отказал. С определение от
17.12.2018 г. гражданското дело било прекратено поради липса на правен интерес.
Определението му било връчено на 02.01.2019 г. Ищецът е твърдял, че до този
момент по никакъв начин не е бил уведомен за новата заповед. На 07.01.2019 г.
се явил във Второ ОУ и подал молба за постъпване на работа. На 08.01.2019 г.
отново отишъл до Второ ОУ, за да получи информация относно трудовото си правоотношение
и реалното си постъпване на работа, като му било разпоредено да напусне
училището. На 11.01.2019 г. получил обаждане от директорката, която го поканила
да се яви лично и да получи отговор на молбата си от 07.01.2019 г. Явил се на
същата дата и му била връчена при отказ Заповед №580/11.01.2019 г. за
прекратяване на трудовото му правоотношение.
В
срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на
исковата молба. Твърдял е, че на 13.09.2018 г. ищецът попълнил декларация за закрилата
по чл. 333 от КТ, в която отбелязал, че страда от заболяване, определено в
наредба на министъра на здравеопазването. С цел уточняване на това
обстоятелство ищецът многократно бил търсен по телефона, но не отговарял. На
14.09.2018 г. била издадена нова заповед, с която се отменяла тази от
13.09.2018 г., като ищецът бил уведомен
за това лично от директора при случайна среща същия ден (на 14.09.2018 г.). На
същата дата заповедта му е била изпратена по пощата и чрез трети лица, които да
я занесат до дома му вечерта. Пощенската пратка била върната на работодателя на
18.09.2018 г. недоставена. В законоустановения 2-седмичен срок, започнал да
тече на 14.09.2018 г., ищецът не се явил да заеме длъжността и трудовото
правоотношение било законосъобразно прекратено със заповедта от 11.01.2019 г.
Пред
районния съд са приети множество писмени доказателства. Разпитани са свидетели.
Назначена е съдебно-икономическа експертиза.
За
да постанови решението си по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване
за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед №580/11.01.2019 г.,
първоинстанционният съд е приел, че по делото няма никакви доказателства
ответникът Второ ОУ да е връчил на ищеца К. заповедта си по чл. 344, ал. 2 от КТ за отмяна на уволнението му по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ. Приел, че
липсват и несъмнени доказателства за датата на издаването на тази заповед, нито
пък такива ищецът да узнал за същата (да му е била връчвана/съобщавана) до
02.01.2019 г., когато е получил преписа от определението за прекратяване на
първоначално образуваното гражданско дело. Поради това е стигнал до извода, че
именно от това определение е узнал за отменителната заповед. Приел е, че
явяването на ищеца на 07.01.2019 г. на работа е извършено в срока по чл. 345,
ал. 1 от КТ и, следователно, уволнението му на 11.01.2019 г. с процесната
заповед, се явява незаконно, защото не почива на посочената в чл. 325, ал. 1,
т. 2 КТ причина. При тези аргументи е намерил иска за признаване на
незаконността на уволнението и неговата отмяна за основателен, както и този по
чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяването на ищеца на същата
работа/длъжност при ответника.
Недоволен
от решението по тези искове е останал ответникът. В своята въззивна жалба е
изложил подробни съображения относно характера на заповедта по чл. 344, ал. 2
от КТ за отмяна на уволнението от работодателя. Цитирал е съдебна практика в
подкрепа на аргумента си, че за работодателя не съществува изискване за
връчване на заповедта на служителя по определен начин или в определена форма, а
е достатъчно волеизявлението му да е достигнало до служителя. Изразява
несъгласие с извода на съда, че ищецът е научил за тази заповед едва с
определението на съда за прекратяване на делото и че по делото липсват
доказателства за датата на издаване на заповедта по чл. 344, ал. 2 от КТ и за
узнаването от страна на ищеца на отмяната на предходното прекратяване на
договора преди 02.01.2019 г. Поддържа, че разликата в датата на приложените по
делото различни екземпляри на процесната заповед за отмяна на уволнението се
дължи на техническа грешка и е неотносима към безспорно установеното
отменително волеизявление на работодателя. Оплаква се от изводите на съда за
недоказаност на съобщаването на 14.09.2018 г. на отмяната лично от директорката
при случайна среща с ищеца на същата дата. Смята, че неправилно и необосновано
съдът не е кредитирал показанията на посочените от него свидетели. Поддържа, че
отменителното волеизявление на работодателя е било съобщено на ищеца на
14.09.2018 г. и е породило правни последици от тази дата, но ищецът не е
упражнил в срока по чл. 345 от КТ правото си да заеме длъжността, на която е
работил преди прекратяването на трудовия договор поради съкращаване на щата.
Основният
спорен по делото въпрос касае момента на узнаване от ищеца на отмяната на
уволнението му от работодателя и произтичащото от това наличие на
предпоставките за прекратяване на възстановеното му трудово правоотношение на
основание чл. 325, т. 2 от КТ.
Настоящият
съдебен състав счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща
с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
препраща своята към нея. Споделя правните изводи на решаващия състав на РС
Стара Загора, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми,
приложими към настоящия спор.
Първоинстанционният
съд въз основа на изложените в исковата молба твърдения за факти и
обстоятелства, на които се основават претенциите, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищеца накърнено
право правна квалификация на иска, а именно такава по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2
от КТ.
Въззивната
инстанция констатира законосъобразно процесуално процедиране, извършено от
първоинстанционния съд, който е квалифицирал правилно предмета на спора,
определил е подлежащите на доказване относими факти, разпределил е правилно
доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират
доказателства. Направил е надлежен доклад на делото, по който от страните не са
направени възражения. В развилото се производство е осигурил на страните пълна
и равна възможност за участие и защита.
Изтъкнатите
във въззивната жалба оплаквания за допуснати от решаващия състав процесуални
нарушения, свързани с непълен и некоректен анализ на събраните по делото
свидетелски показания, довел до неправилност на фактическите констатации, а от
там и до незаконосъобразност на правните изводи са неоснователни. Съображенията
за това са следните.
Съвкупната
преценка на свитеделските показания не води до различни от направените от
районния съд изводи. Основните свидетели на ответника, върху които се градят
защитните му аргументи за изготвяне и уведомяване на ищеца за заповедта за
отмяна на уволнението му, са З.В.М., служител във Второ ОУ на длъжност
„завеждащ административно-техническа служба“, и А.К., майка на ученик във Второ
ОУ.
Единственият
свидетел, пряк очевидец на твърдяната среща между директорката на Второ ОУ и К.,
на която се сочи, че директорката е уведомила служителя за отмяната на
уволнението му, е А.К.. В нейните показания настоящата инстанция също
констатира изтъкнатите в първоинстанционния съдебен акт непоследователност, несъответствия
и логически противоречия. Същите мотивират извода, че тези показания са неверни,
предварително подготвени и заучени, изградени изцяло в подкрепа на защитната
теза на ответника. Освен това се касае за изолирани твърдения на свидетелката,
които не се подкрепят от останалите доказателства по делото.
Не
може да бъде споделено и посоченото във въззивната жалба, че показанията на
тази свидетелка се подкрепят от показанията на свидетелката М. и по-конкретно
за разказа на директорката след завръщането ѝ в училището за състоялата
се среща между нея и К.. Тези показания не пресъздават преки, лични наблюдения
на свидетелката, а представляват преразказ на събитията, както са ѝ били
представени от директорката. Обоснована е преценката на районния съд на тези
показания и в светлината на чл. 172 от ГПК, доколкото тази свидетелка и към
настоящия момент е служител на ответника, а освен това има пряко отношение към
дейностите по административното обслужване и документооброта на ответника и в
този смисъл се явява пряко заинтересована от изхода на спора.
Що
се отнася до показанията на свидетеля С., не могат да бъдат споделени
оплакванията във въззивната жалба. Този свидетел нито твърди, нито по друг
начин по делото се установява, да е влязъл в контакт с ищеца и да му е предал
или по какъвто и да било друг начин да му е съобщил за изготвянето на втората
заповед.
Напълно
се споделят изводите в атакувания съдебен акт относно пощенската пратка, чрез
която се твърди процесната отменителна заповед да е била изпратена до ищеца.
Изтъкнатото във въззивната жалба несъответствие между твърденията на
свидетелките Й.П.и Д.И., служители на „ИМС/Булпост“, за връщане на пощенската
пратка на подателя и уредената в общите условия процедура по прекъсване на
доставката на куриерска пратка не разколебава достоверността на техните
показания, които са последователни, вътрешно непротиворечиви и логични и се
подкрепят от останалите събрани по делото доказателства. Без съмнение се
установява по делото, че пощенската пратка е била върната на подателя. Дори да
се приеме, че необосновано служителките на „Булпост“ са предали обратно
пратката на свидетелката М. (което обстоятелство се явява неотносимо към
настоящия спор), нито се твърди, нито се установява по какъвто и да било начин
подателят – работодател да е предприел други, последващи действия по
изпращането ѝ, със същия или друг доставчик на куриерски услуги, което би
било логичното и добросъвестно поведение на работодател, който желае
волеизявлението му да достигне до неговия служител. Напротив, напълно
нелогично, твърди се от ответната страна, че пратката е била поставена в касата
на училището.
В
светлината на всичко изложено неоснователно се явява оплакването във въззивната
жалба, че неправилно и необосновано районният съд приема, че по делото липсват
доказателства за узнаването от страна на ищеца на отмяната на предходното
уволнение преди 02.01.2019 г. Напълно правилно и обосновано първоинстанционният
съд е достигнал до посочения извод, тъй като от всички многобройни събрани по
делото доказателства следва тъкмо този извод.
С
отмяната на уволнението работодателят признава същото за незаконно и
възстановява работника на работа. За да породи това едностранно волеизявление
на работодателя действие, то следва да достигне до своя адресат – съответния работник или служител и
от момента на получаването (узнаването) се поражда и неговото действие
(Определение №553/23.04.2014 г. по гр. д. № 446/2014 г., III ГО на ВКС). Изцяло
в доказателствената тежест на ответника е да установи връчването на отменителна
заповед, а той не е преодолял същата по безспорен начин. Поради това и като не
е узнал за заповедта преди 02.01.2019 г., за служителя не е започнал да тече
двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 от КТ за заемане на длъжността, на която е
бил възстановен от работодателя. Явяването му на работа на 07.01.2019 г. е
извършено в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, уволнението с атакуваната Заповед
№580/11.01.2019 г. се явява незаконно и следва да бъде признато за такова и отменено,
а служителят – възстановен на преди заеманата длъжност. Като е достигнал до
този извод, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да
бъде потвърден в тази част.
Относно претенциите за
обезщетение за времето, през което въззивникът е останал без работа поради
уволнението
В
исковата молба ищецът П.К. е поддържал, че след уволнението със Заповед
№1840/13.09.2018 г., за периода от 13.09.2018 г. до датата на подаване на
исковата молба (25.02.2019 г.) е бил лишен от право на труд, преподавателска и
педагогическа работа, поради което и не е получил следващите се трудови доходи
като старши учител по „Технологии и предприемачество“. Посочил е, че за
времето, в което е бил без работа, в установения шестмесечен срок, е получил
ежемесечно обезщетение за безработица от НОИ в размер на 2824.50 лева. Поискал
е да му бъде изплатено обезщетение за времето, през което е останал без работа,
което е посочил като разлика между дължимата му брутна заплата за 6 месеца и
полученото обезщетение от НОИ, както и други плащания и обезщетения, дължими
съгласно колективния трудов договор: възнаграждение за работа с деца със
специални образователни потребности; възнаграждение за участие в екипи за
съвместна работа с институциите по обхващане и задържане в образователната
система на деца и ученици в задължителна предучилищна и училищна възраст,
допълнителни възнаграждения за 15-ти септември, 1-ви ноември и Коледа. Общият
размер на исковата претенция по осъдителния иск възлиза на 6920.50 лева.
В
отговора на исковата молба ответникът Второ ОУ е твърдял, че през процесните
периоди ищецът не е полагал труд при него и не му се следват търсените от него
възнаграждения. Посочил е, че съгласно КТД от 11.06.2018 г. допълнително
трудово възнаграждение за работа с деца със специални образователни потребности
се предвижда, но за действително отработено време през периода на учебните
занятия, а съгласно Вътрешните правила за организация на работната заплата
(ВПОРЗ) до 21.11.2018 г. такова възнаграждение се предвижда само за класните
ръководители, като ищецът не е бил такъв. След тази дата това възнаграждение се
предвижда за всички педагогически специалисти, но ищецът няма действително отработено
време с такива деца. Изложил е, че съгласно КТД от 11.06.2018 г. допълнително
трудово възнаграждение за участие в екипи се предвижда за действително
посещение на деца, отразено в протокол, а ищецът не представя такива протоколи,
нито във ВПОРЗ се предвижда такова възнаграждение и такова не е изплащано на
нито един учител. Обосновал е, че всяка година няколко учители се определят за
участие в такива екипи със заповед на директора, но включването на ищеца в екип
не е нито задължително, нито сигурно. Екипите са предвидени в механизъм, приет
с Решение на МС и ПМС, но никой от двата акта не предвижда заплащане на
екипите. Посочил е още, че в КТД от 11.06.2018 г. се предвижда планиране и
изплащане на 3 плащания като допълнителни трудови възнаграждения, които се
отразяват във ВПОРЗ. Във ВПОРЗ са предвидени такива за 24-ти май, 15-ти
септември и 1-ви ноември. Не е предвидено такова за Коледа. Тези възнаграждения
се изплащат само на училите в трудови правоотношения с училището, а към 15-ти
септември и 1-ви ноември ищецът не е бил в такова.
Първоинстанционният
съд е приел, че се касае за обезщетения по чл. 49 от ЗЗД за причинените на
ищеца от незаконното му уволнение имуществени вреди, изразяващи се в
пропуснатите ползи да получи съответно претендираните суми. Намерил е, че тези
претенции са недоказани още в своето основание, тъй като при незаконно
уволнение работодателят дължи обезщетение за имуществени вреди само във вида и
размерите, посочени в чл. 225 от КТ. Като е посочил в съдебното решение, че
ищецът е предявил тези си искове само срещу своя работодател и е основал същите
само на обстоятелства, че поради незаконните му уволнения с посочените заповеди
от 13.09.2018 г. и 11.01.2019 г., е пропуснал да получи посочената разлика от
4925 лева между трудовото му възнаграждение, което е следвало да получи за
времето от 13.09.2018 г. до 25.02.2019 г., като учител в ответното училище, ако
не бе уволнен и полученото за същия период обезщетение за безработица, 445 лева
трудови възнаграждения по чл. 36, ал. 2 от КТД от 11.06.2018 г., 300 лева
допълнителни трудови възнаграждения по чл. 36, ал. 5 от КТД от 11.06.2018 г., и
1250 лева допълнителни трудови възнаграждения по чл. 34 от КТД от 11.06.2018
г., районният съд е приел, че ищецът може основателно да претендира от работодателя
само обезщетение за вредите от принудителната му безработица, поради
незаконното му уволнение, във вида и до размера определени от специалния закон,
но не и други вреди. С тези съображения е отхвърлил иска.
Недоволен
от решението в тази част е останал въззивникът П.К.. В своята въззивна жалба е посочил,
че претенциите му за възнаграждение са свързани с обжалване на уволнението му и
намират основание в разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от КТ. Изложил е подробни
съображения относно характера на търсените възнаграждения, като е аргументирал,
че се касае за допълнителни трудови възнаграждения, които са били добавени към
основното му трудово възнаграждение по силата на посочените трудови договори,
не са имали спорадичен, временен или инцидентен характер, били са постоянно
съществуващи и присъщи на заплащането по щат, били са сигурни, предвидими и с
постоянен характер.
По
така направените оплаквания въззивният съд намира следното. В исковата си молба
К. е очертал претенцията си, като е посочил, че иска да му бъдат изплатени,
наред с разликата между заплатата и обезщетението за безработица, още и всички
други плащания и обезщетения с характер на трудово възнаграждение. С
допълнителни уточняващи молби е конкретизирал размерите и основанията на
търсените суми, като постоянно е поддържал, че се касае до плащания по
трудовото правоотношение, без да навежда твърдения за чуждо противоправно и
вредоносно поведение, което да обвърже тези претенции с деликтна отговорност на
ответното училище или неговия ръководител.
Настоящият
съдебен състав счита, че дадената от районния съд правна квалификация на претенцията
на ищеца К. да бъде осъден ответникът Второ ОУ да му заплати сумите 4925.50
лева – разлика между дължимата му брутна заплата за 6 месеца и полученото
обезщетение от НОИ; 445 лева – възнаграждение за работа с деца със специални
образователни потребности; 300 лева – възнаграждение за участие в екипи; 1250
лева – допълнително трудово възнаграждение за празници, е неправилна. Според
въззивния съд тази претенция следва да бъде квалифицирана по чл. 344, ал. 1, т.
3 от КТ, а именно – обезщетение за времето, през което въззивникът П.К. е
останал без работа поради уволнението и по-конкретно онова уволнение, извършено
със Заповед №1840/13.09.2018 г., за отмяната на която е узнал на 02.01.2019 г. Доколкото
обаче не се констатира на
страните да са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване
факти с оглед постановките на т. 2 от ТР
№1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК, а напротив – страните са взели
становища и са ангажирали доказателства по релевантните факти, промяната в
правната квалификация с въззивното решение на практика не води до нарушаване на
процесуалните им права, тъй като за релевантните и по този иск обстоятелства са
събрани необходимите доказателства.
След
като работникът или служителят е узнал за действията по чл. 344, ал. 2 от КТ, претенцията
му по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е допустима, а за основателността ѝ е от
значение доколко работникът или служителят е останал без доходи по трудово
правоотношение до отмяната на заповедта за уволнение. До отмяната на тази заповед
работникът или служителят не може да получава доходи по прекратеното трудово
правоотношение. С отмяната на заповедта от работодателя той признава, че тя е
била незаконна. Ако в резултат на уволнението имуществената сфера на работника
или служителя е намаляла /не е започнал работа при друг работодател или е
започнал, но с по-ниско трудово възнаграждение/, налице е причинна връзка между
незаконното уволнение и вредата, което подлежи на обезщетение по правилата на
чл. 225 от КТ. Началото на периода, за който се дължи обезщетение /до 6 месеца/
е прекратяването на трудовото правоотношение, а крайния, когато работникът е
имал възможност да се яви на работното си място и да започне работа, за което
има значение узнаването на отмяната по чл. 344, ал. 2 от КТ (Решение №68/25.02.2011 г. по гр.д.
№33/2010 г., IV ГО; Решение №304/27.06.2012 г. по гр. д. №1265/2011 г., IV ГО).
С
оглед изложеното по-горе относно момента, в който въззивникът е узнал за
заповедта за отмяна на уволнението му и е имал възможност да се яви на
работното си място и да започне работа, то съдът намира, че и искът за
обезщетение за времето, през което е останал без работа, е основателен за
периода от 13.09.2018 г. (датата на прекратяване на трудовото правоотношение)
до 02.01.2019 г. (датата, на която ищецът е узнал за отменителната заповед и е
имал възможност да се яви и започне работа). Уволнението от 11.01.2019 г. дава
на въззивника право на обезщетение за оставане без работа поради това
уволнение, но доколкото такова искане не е предявено в текущия съдебен процес,
то не подлежи на разглеждане, като няма пречки при спазване на законовите
изисквания да бъде предявено отделно.
Съгласно
чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ за определяне на възнаграждението за платен годишен
отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от КТ (сред които е и това за
оставане без работа) правно значение имат не всички допълнителни трудови
възнаграждения по чл. 3, т. 2 и 3 от НСОРЗ, а само тези с постоянен характер.
Постоянен характер имат не само допълнителните възнаграждения, които се
начисляват и изплащат, макар и в различен размер, ежемесечно или на по-дълги
периоди, но и тези, дължимостта на които се определя не според преценката на
работодателя, а според обстоятелствата – ежемесечно или на по-дълги периоди.
Такива са всички допълнителни възнаграждения, дължими по колективни трудови
договори, уреждащи начина на определяне на възнаграждението за труд – според
реализираната печалба, според формирания фонд работна заплата и др.
Размерът
на обезщетенията по чл. 228 от КТ се определя според размера на полученото
брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ възникването на основанието
за обезщетение, но ако работодателят е изплатил по-късно някои допълнителни
възнаграждения, дължими за съответния месец, или ако е начислил
възнаграждението и бави плащането, или не е начислил възнаграждението, въпреки
че го дължи, размерът на обезщетение се определя не от полученото, а от дължимото
брутно трудово възнаграждение за съответния месец (Решение №257/20.10.2014 г.
по гр.д. №7716/2013 г., IV ГО).
По
делото е прието заключение на съдебно-икономическа експертиза (л. 158-162), на
която са били поставени задачи да определи каква е разликата между заплатата на
въззивника за процесния периода и сумата, която е получил като обезщетение за
безработица, и какви други плащания с характер на трудово възнаграждение е
следвало да получи, ако е бил на работа като старши учител във Второ ОУ, от уволнението
му на 13.09.2018 г. и за шестмесечен срок след това.
Според
заключението на вещото лице средно дневното брутно трудово възнаграждение на въззивника
за месеца, служещ за изчисляване на обезщетенията съгласно чл. 17 и 18 от
НСОРЗ, е в размер на 51.17 лева. Брутното трудово възнаграждение за периода от
13.09.2018 г. до 02.01.2019 г. възлиза на 4260.59 лева. Видно от Удостоверение
изх. №**********-1/07.03.2019 г. на НОИ, Териториално поделение – Стара Загора
(л. 57 от делото на районния съд) за месеците ноември и декември 2018 г. ищецът
е получил парично обезщетение за безработица по чл. 54б, ал. 1 от КСО в размер
на 1318.10 лева. Следователно разликата между дължимото трудово възнаграждение
и изплатеното обезщетение за приетия от съда период, за който тази претенция е
основателна, възлиза на 2942.49 лева.
Към
заключението си вещото лице е изготвило списък на възнагражденията на ищеца с
непостоянен характер, в който е включил възнаграждение за работа с деца със
специални образователни потребности в размер на 95.05 лева за периода от
21.11.2018 г. до 25.02.2019 г., съответно 39.55 лева за м. ноември и декември;
допълнително възнаграждение за 15 септември (начало на учебната година) – 170
лева за м. септември, 1 ноември (Ден на будителите) – 150 лева за м. ноември, и
край на финансовата година – 130 лева за м. декември.
Относно
допълнителното възнаграждение за работа с деца със специални образователни
потребности при изслушването си в открито съдебно заседание на 28.08.2019 г.
вещото лице е посочило, че в заключението си е изчислило размера на това
възнаграждение – 95 лева – за периода от 21.11.2018 г. до 25.02.2019 г.
Експертът се е аргументирал, че след проверка и разговор в ответното училище му
е било обяснено от директора и счетоводителя, че получаването на такова
възнаграждение от ищеца е било сигурно, в случай че същият е бил на работа при
ответника, като след 21.11.2018 г. всички учители са получавали такова
възнаграждение. Подобно твърдение е налице и в отговора на исковата молба.
По
делото са приети като доказателства следните вътрешни правила за организация на
работната заплата на ответното училище – ВПОРЗ от м. април 2018 г. (л. 120-132
от делото на РС), ВПОРЗ от м. ноември 2018 г. (л. 109-119 от делото на РС) и
ВПОРЗ от 2019 г. (л. 98-108 от делото на РС), както и извлечения от Колективен
трудов договор за системата на предучилищното и училищното образование
Д01-100/11.06.2018 г. и анекс към него (л. 37-41 и 165-166 от делото на РС).
Според
чл. 36, ал. 2 от КТД от 11.06.2018 г. се предвижда допълнително трудово
възнаграждение за работа с деца и ученици със специални образователни
потребности на директори, учители и педагогически специалисти, членове на
организациите, страни по КТД, от детските градини, общообразователните,
професионалните и спортните училища, училищата по изкуствата и по културата,
както и от извънучилищните педагогически учреждения – не по малко от 30 лева.
Предвидено е, че възнаграждението се изплаща за действително отработено време
през периода на учебните занятия, като на равнище образователна институция с
вътрешните правила за работната заплата може да се диференцира това
допълнително възнаграждение, но в не по-малък размер от 15 лева.
Съгласно
чл. 27, ал. 5 от ВПОРЗ, в сила от 25.04.2018 г., за педагогическите
специалисти, които работят с деца и ученици със специални образователни
потребности се осигурява допълнително плащане за начален етап – не по-малко от
30 лева/месечно на класния ръководител, и за прогимназиален етап – не по-малко
от 30 лева/месечно на класния ръководител. Според последващите ВПОРЗ, в сила от
21.11.2018 г., възнаграждението в посочения размер вече се предвижда за всички
педагогически специалисти, които работят с деца и ученици със специални
образователни потребности (чл. 27, ал. 5). Същото е разрешението и във ВПОРЗ,
които влизат в сила на 01.01.2019 г.
Видно
от писмо изх. №РД-17-791/19.09.2018 г. на Регионално управление на
образованието – Стара Загора (л. 211) и справка от Второ ОУ, изпратена до РУО –
Стара Загора (л. 212) през учебната 2018/2019 г. в ответното училище са
провеждани учебни занятия по предмета „Технологии и предприемачество“ на
учениците от пети до седми клас, сред които са се обучавали трима ученици със
специални образователни потребности. В справката е посочено, че в училището
няма определен училищен екип по механизъм за съвместна работа на институциите
по обхващане и включване в образователната система на деца и ученици в
задължителна предучилищна възраст, а всички учители работят съвместно по
механизма. От писмото на РУО се изяснява, че със заповед на началника на РУО –
Стара Загора през учебната 2018/2019 г. е сформиран екип за обхват, в чийто
състав са включени директора на Второ ОУ, ръководителя направление ИКТ във
Второ ОУ и заместник-директор във Второ ОУ.
Според
чл. 34 от КТД от 11.06.2018 г. работодателите планират и изплащат в рамките на
годишния бюджет на образователната институция допълнително трудово
възнаграждение на работещите в системата на предучилищното и училищното
образование три плащания, отразени във вътрешните правила за работните заплати
на образователната институция (л. 165-166 от делото на РС).
ВПОРЗ
на ответното училище, чл. 22, предвиждат, че допълнително трудово
възнаграждение за участие в образователния процес и в работата по възпитанието
и обучението на учениците имат всички работещи по трудов договор в училището.
Допълнителното възнаграждение може да се получи три пъти годишно при наличие на
средства от бюджета за работна заплата – за 24 май, за 15 септември и за 1
ноември. Размерът на възнаграждението е различен за всеки от посочените
празници и е диференциран за педагогически, административен (непедагогически) и
обслужващ персонал. В правилата е уредено, че това допълнително трудово
възнаграждение се изплаща в размер, определен от директора, съгласувано със СО
в училището и според бюджета за работна заплата. По сходен начин в чл. 23 от
ВПОРЗ е уредено и възнаграждението в края на финансовата година.
Анализът
на релевантните разпоредби на КТД и ВПОРЗ води до извода, че допълнителните
възнаграждения за 24 май, 15 септември, 1 ноември и края на финансовата година
имат постоянен характер. Същите се начисляват и изплащат на педагогическия
персонал ежегодно в съответните месеци, като обстоятелството, че повторяемостта
им е ежегодна, а не ежемесечна, не променя постоянния им характер.
С
оглед на това настоящият състав намира, че допълнителни трудови възнаграждения
с постоянен, ежегоден характер,
чието
получаване е било сигурно за служителя, са тези за работа с деца и ученици със
специални образователни потребности, за празнични дни в областта на просветата
(15 септември (начало на учебната година) и 1 ноември (Ден на народните
будители)) и края на финансовата година (посочено от ищеца в исковата молба
като допълнително възнаграждение за Коледа). Не е такова възнаграждението за
участие в екипи за съвместна работа с институциите по обхващане и задържане в
образователната система на деца и ученици в задължителна предучилищна и
училищна възраст, тъй като получаването му не е било предвидимо и сигурно за
служителя.
В настоящия случай работодателят не
е начислил допълнителните възнаграждения, въпреки че ги е дължал. Поради това
съдът намира, че искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е
основателен за сумата 3487.54 лева (получена от сбора на 2942.49 лева (разлика
между дължимата заплата и полученото обезщетение от НОИ за периода от
14.09.2018 г. до 02.01.2019 г.), 39.55 лева (възнаграждение за работа с деца
със специални образователни потребности за месеците ноември и декември 2018 г.),
450 лева – възнаграждения за началото на учебната 2018/2019 година, Деня на
народните будители 2018 г. и края на финансовата 2018 година). Сумата е дължима
ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното ѝ
изплащане. За разликите над тази сума, както и претенциите за допълнително
възнаграждение за участие в екипи, искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Поради разминаването в изводите на
двете инстанции обжалваното решение следва да бъде частично отменено в тази
обсъждана част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът по чл.
344, ал. 1, т. 3 от КТ да бъде уважен, както бе посочено по-горе.
И двете страни в настоящото
производство са отправили претенции за разноски. По въззивната жалба на Второ
ОУ на този жалбоподател не му се следват разноски, тъй като жалбата му е
намерена за неоснователна. По въззивната жалба на П.К. този жалбоподател има
право на разноски съразмерно с уважената част от иска. Същият обаче не е
представил доказателства за реалното им извършване, поради което и претенцията
му следва да се остави без уважение. Ответната страна по тази въззивна жалба,
Второ ОУ, има правно на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска и с
оглед доказателствата за размера и реалното им заплащане следва да ѝ се
присъдят 372 лева за адвокатско възнаграждение. Второ ОУ следва да заплати и
държавна такса в полза на ОС Стара Загора съразмерно с уважената част от иска в
размер на 68.75 лева.
При този изход на спора следва да
бъде преразгледана и отговорността за разноски пред първата инстанция, като на
ответника – въззиваем следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в първата инстанция съразмерно с отхвърлената част на иска в
размер на 744 лева.
Воден
от горните мотиви, Окръжният съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение №49/13.01.2020 г. по гр.д. №1123/2019 г. по описа на РС Стара Загора, в
частта му, в която е отхвърлен предявеният от П.Ж.К. против Второ основно
училище „Петко Рачов Славейков“, гр. Стара Загора иск по чл. 344, ал. 1, т. 3
във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за присъждане на обезщетение за оставането му
без работа поради незаконното уволнение със Заповед №1840/13.09.2018 г. на
директора на училището, до размера на 3487.54 лева, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Второ
основно училище „Петко Рачов Славейков“, с Булстат *********, с адрес: гр.
Стара Загора, ул. „Ген. Столетов“ №111, представлявано от директора М.Ж.Ж., ДА ЗАПЛАТИ НА П.Ж.К., с ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ сумата 3487.54 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа
поради незаконното уволнение със Заповед №1840/13.09.2018 г. на директора на
училището, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното ѝ изплащане.
ОТМЕНЯ
Решение №49/13.01.2020 г. по гр.д. №1123/2019 г. по описа на РС Стара Загора, в
частта му, в която П.Ж.К. е осъден да заплати на Второ основно училище „Петко
Рачов Славейков“, гр. Стара Загора, направените по делото разноски за размера
над 744 лева до присъдените 940 лева.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №49/13.01.2020 г. по гр.д. №1123/2019 г. по описа на РС Стара Загора в
останалата част.
ОСЪЖДА
П.Ж.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ НА Второ основно училище „Петко Рачов Славейков“, с Булстат
*********, с адрес: гр. Стара Загора, ул. „Ген. Столетов“ №111, представлявано
от директора М.Ж.Ж., направените пред въззивната инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 372 лева.
ОСЪЖДА
Второ основно училище „Петко Рачов Славейков“, гр. Стара Загора, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ОС Стара Загора
държавна такса в размер на 68.75 лева.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280,
ал. 1 от ГПК в месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.