Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 12.06.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 4064 по
описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Със съдебно
решение № 705 от 03.01.2019г., постановено по гр. дело № 90395/2017г. по описа
на Софийския районен съд (СРС), ІІ ГО, 56-ти състав, Застрахователно акционерно
дружество (ЗАД) „А.Б.“ АД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за
застраховането (КЗ), да заплати на ищеца Е.А.Т., сумата от 2 000 лв. –
представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи
се в болки и страдания, вследствие на настъпилото на 09.01.2017 г. в гр. София ПТП,
както и на основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задължението и договорите (ЗЗД)
законната лихва, считано от 19.07.2017 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил
иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата до пълния предявен размер от 16 000
лв. С решението си съдът е осъдил ЗАД „А.Б.“ АД да заплати на основание чл. 432,
ал. 1 от КЗ на ищеца Е.А.Т. и сумата от 30.23 лв., представляваща
застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
направени разходи за лекарства и медицински консумативи, вследствие на
настъпилото на 09.01.2017 г. в гр. София ПТП, както и на основание чл. 86, ал.
1 от ЗЗД законната лихва, считано от 19.07.2017 г. до окончателното плащане,
като е отхвърлил иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата до пълния предявен
размер от 811.78 лв. На основание чл.78, ал.1 от ГПК е осъдил ЗАД „А.Б.“ АД да
заплати на Е.А.Т. сумата 168 лева, представляваща разноски по делото. Осъдил е
ищеца да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника сумата от 1225.52
лв., представляваща разноски по делото.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от Е.А.Т., в частта, с която са отхвърлени частично кумулативно
предявените осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Твърди
се неправилност на постановеното решение поради допуснато съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи и нарушение на материалния закон, като не са
направени доказателствени искания.
В
осъдителната част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Въззивникът твърди,
че по делото безспорно е установен целия фактически състав за ангажиране
отговорността на застрахователя – ответник във връзка с настъпилото на 09.01.2017
г. в гр. София ПТП, при което е пострадал ищеца. Поддържа, че страните спорят
по размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, като
определеното от съда обезщетение от 24 000 лв. отговаря на принципа за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Въззивникът изразява несъгласие с извода на
съда, че по делото е доказано допринасянето от ищцата за настъпването на
вредоносния резултат. Поддържа, че не е доказано съпричиняване на пострадалата Е.А.Т.,
представляващо извършването на действия, които да са в пряка
причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат. При условия
на евентуалност твърди, че дори да е налице противоправно поведение от страна
на пешеходката, то е по-малко укоримо и съпричиняването е в размер на не-повече
от 10 %. Излага подробни съображения в подкрепа на довода си. Поддържа, че
водачът е нарушил чл. 23, ал. 1 от ЗДвП, а доколкото е навлязъл в насрещното
платно за движение, то за пешеходецът не е следвало да представлява опасност за
него, тъй като той е пресичал лентата за движение в обратната посока, поради
което и няма вина и не следва да бъде прието противоправно поведение на
пострадалата Е.А.Т.. С оглед на изложеното счита, че не е доказано наличието на
съпричиняване на вредоносния резултат, а в случай, че съдът приеме такова за
доказано, счита, че неговият размер не следва да е по-висок от 10%. Моли за
отмяна на решението в обжалваната част и бъде постановено решение, с което да
бъде осъдено ЗАД „А.Б.“ АД да заплати на Е.А.Т. сумата от още 12 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от 19.07.2017 г. до окончателното плащане, както и още
781.55 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, във връзка с
настъпилото на 09.01.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от
19.07.2017 г. до окончателното плащане. Не сочи нови доказателства. Претендира
направените разноски и пред двете съдебни инстанции.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия ответник ЗАД „А.Б.“ АД,
чрез надлежно упълномощен представител, в която изразява становище за
неоснователност на жалбата. Поддържа, че размера на дължимото обезщетение е
правилно определен, поради което моли жалбата да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и обосновано. Поддържа,
че съдът правилно е преценил, че Е.Т. не следва да получи пълните размери на
обезщетенията за материални и нематериални вреди тъй като, въпреки вината на
водача на автомобила, поведението на ищеца е било значителен фактор за
настъпването на ПТП и съответно – за претърпените вреди. Не сочи нови
доказателства. Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатски
хонорар. Прави възражение за прекомерност на претендирания от ответника
адвокатски хонорар.
В открито
съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез представителя си по
пълномощие, поддържа въззивната жалба и не сочи нови доказателства. Претендира
разноски и не прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на другата страна.
В открито
съдебно заседание въззиваемата страна, чрез представителя си по пълномощие,
оспорва въззивната жалба и поддържа отговора по изложените в него съображения. Претендира
разноски и не прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на другата страна. Двете страни представят списъци по чл. 80 от ГПК.
Страните не
сочат нови доказателства и не са правили доказателствени искания във въззивното
производство.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по
отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е
обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на решението, в обжалваната част.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по искове
по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с които е бил сезиран, поради
което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт намира, че
фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт. От събраните в първоинстанционното съдебно производство
доказателства се установи, че на 09.01.2017 г. около 18.00 ч. в гр. София лек
автомобил марка „Ситроен“, модел „Ц 4“, с рег. № *******, управляван от К.Т.Д.,***
река от ул. Градинарска към пл. Сточна гара и на около 50 метра след ул. Павлина
Унуфриева участва в ПТП с пресичащия от дясно на ляво спрямо посоката на
движение на автомобила пешеходец Е.Т.. Механизмът на настъпване на процесното
произшествие своевременно е оспорен от ответника – с отговора на исковата
молба, но се установява еднозначно от писмените доказателства, свидетелските
показания на К.Т.Д., както и от неоспорените заключения по автотехническата
експертиза (САТЕ).
Страните по
делото не спорят относно наличието на валиден договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на лек автомобил марка „Ситроен“, модел „Ц
4“, с рег. № ******* към датата на ПТП, по който застраховател е ЗАД „А.Б.“ АД.
От заключението
на комплексната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), приета като неоспорена от
страните, кредитирана от съда съобразявайки чл. 202 от ГПК, като обективно и
безпристрастно дадена, се установява, че от настъпилото на 09.01.2017г. в гр. София
ПТП на Е.А.Т. са й причинени следните увреждания: счупване на лявата
мишнична кост в горния й край. В заключението си експертът приема, че на ищцата
й е проведено оперативно лечение, изразяващо се в открито наместване на
счупването и фиксиране на фрагментите с плака и винтове. Според заключението на
СМЕ счупването на лявата мишнична кост в горния й край реализира
медикобиологичния признак – трайно затруднение на движенията на ляв горен
крайник за срок повече от 30 дни, като претърпените от ищцата телесни
увреждания са в причинна връзка с процесното ПТП. От заключението се
установява, че през периода на лечение ищцата е претърпяла болки и страдания за
период от около 4 месеца, като през първите 2 месеца болките са били с по –
голям интензитет. Според заключението на вещото лице всички описани увреждания са
логично следствие от процесното произшествие. При липса на доказателства за
различен от установения механизъм на настъпилото ПТП, съдът приема, че няма
основание да не дава вяра на заключението на експерта, че уврежданията на ищцата
са причинени именно от настъпилото на 09.01.2017г. ПТП.
Районният съд е разпитал свидетелят Й.С.Т.– съпруг на ищцата, чиито показания
са допуснати относно установяване на болките и страданията на ищцата в резултат
на процесното ПТП. От показанията на този свидетел се установява, че след
настъпилото на 09.01.2017г. ПТП Е.Т. имала външни наранявания по брадичката и коляното и се
оплаквала от силни болки в лявото рамо, а при направената рентгенова снимка се
оказало, че има счупване на лявата ръка и се налагало да й се направи операция
с поставяне на имплант. Установява се, че на 11.01.2017 г. на ищцата била
направена операция, като свидетелят я придружавал в болницата, тъй като не
можела да се грижи сама, а ищцата изпитвала много силни болки, като след
изписването й от болница останала в къщи до м. септември 2017 г., през което
време ходела на рехабилитация и се оплаквала от болки в лявата ръка. Установява
се също, че ищцата не можела да си вдига лявата ръка нормално и след инцидента
напуснала работа. Преценени при спазване нормата на чл. 172 от ГПК, настоящият
съдебен състав не намира основания да не кредитира обсъдените показания на този
свидетел, тъй като те са последователни и логични, а и изцяло кореспондират със
заключението на вещото лице по медицинската експертиза, включително относно
преживените болки и предприетото лечение след процесния инцидент.
При
установената от първостепенния съд фактическа обстановка, настоящата въззивна
инстанция намира от правна страна следното:
По предявения
за разглеждане осъдителен паричен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ (обн.
ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от
01.01.2016г.).
Въззивният
състав намира, че решението на първостепенния съд е правилно, като на основание
чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районния
съд. Независимо от препращането и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Според чл. 432,
ал. 1 от КЗ увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право
да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.
За да
възникне субективното право по чл. 432, ал. 1 от КЗ е необходимо
кумулативното осъществяване на елементите от сложен фактически състав, включващ:
1) валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност“ между делинквента и застрахователя-ответник и 2) деликт с всичките
кумулативно дадени елементи от неговия фактически състав: деяние (действие или
бездействие), вреда, противоправност на деянието, причинна връзка между
деянието и вредата и вина на причинителя.
Съдът приема
за безспорно установено, че към момента на процесното ПТП между ответното
застрахователно дружество, и делинквента К.Т.Д. е налице валиден договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, което обстоятелство не се
оспорва от ответника. Следва, че към датата на процесния деликт от 09.01.2017г. е съществувало валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между
делинквента К.Т.Д. и ЗАД „А.Б.“ АД, поради което застрахователят дължи на основание
чл.
432, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 45 от ЗЗД репариране в полза на
увредения ищец на действително причинените вреди - пряка и непосредствена
последица от настъпилото ПТП от 09.01.2017г.
Съвкупната
преценка на събраните по делото от първоинстанционния съд писмени
доказателства, свидетелските показания на св. Д., както и основното и
допълнително заключения на САТЕ, сочат на извода, че е налице виновно
противоправно деяние от страна на делинквента Д. изразяващо се в нарушение на
правилото на чл. 23, ал. 1 от ЗДвП, според което „водачът
на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от
движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в
него, когато то намали скоростта или спре рязко.“ С това деяние делинквента е нарушил
правилата за движение, тъй като не е осигурил достатъчно разстояние от
движещото се пред него МПС за да може да избегне удряне в него в случай, че то
рязко намали скоростта или спре рязко, което е наложило водачът да наруши
правилата за движение по пътищата и да премине в насрещното платно без да има
право за извършване на тази маневра. Делинквентът Д. е нарушил и разпоредбата на
чл.25, ал.1 от ЗДвП, която императивно постановява, че водач на пътно превозно
средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да
заобиколи пътно превозно средство, да излезе от реда на паркираните превозни
средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното
за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или
наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде
опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него
или минават покрай него, и да извърши
маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на
движение. В резултат на така допуснатите нарушение на действащи правни норми,
водачът Д. е станал причина за настъпване на произшествието на 09.01.2017г. Следва, че е установена вината на
водача К.Т.Д. за настъпилото ПТП от 09.01.2017г., причинило физическите
увреждания на ищцата. Този извод на съда кореспондира и с извършеното от
застрахователното дружество доброволно плащане в полза на увредената ищца на
обезщетение за претърпените от нея вследствие на процесното ПТП неимуществени
вреди в размер на 10 000 лв. и имуществени вреди в размер на 751.33 лв., което плащане
съдът цени като извънсъдебно признание от страна на ответника на осъществяване
елементите от фактическия състав на деликта. По изложените съображения
настоящият въззивен състав приема, че предявените искове за обезщетение на
вреди са доказани по основание.
По размера на
обезщетението за неимуществените вреди съдът приема следното:
Претърпените
от ищцата Е.А.Т. неимуществени вреди от процесния деликт се изразяват в
изживените болки и страдания от получените травматични увреждания от настъпилото
ПТП. При определяне размера, в съответствие с правилото на чл. 52 от ЗЗД и Постановление № 4 от
23.12.1968 г. на Пленума на ВС, съдът съобрази силата, продължителността и
интензивността на болките и страданията; възрастта на ищцата – навършени 34 г.,
при която възраст е била работоспособна, активна и работеща (видно от показанията
на св. Й.С.Т.– лист 85-86
от делото на СРС), а след инцидента ищцата не е ходила на работа до м.
09.2017г. и е имала оплаквания за силни болки в лявото рамо, поради което не е
могла да си служи нормално с лявата си ръка. Установи се, че последиците от претърпяната
травма (включително и на болките и страданията) са отшумели за период от около
4 месеца, като през първите 2 месеца болките са били с по – голям интензитет.
Установи се също, че всички описани увреждания са логично следствие от
процесното пътно произшествие. Съдът взе предвид и настъпилото възстановяване и
благоприятната прогноза относно здравословното състояние на ищцата във връзка с
преживяната злополука. При определяне на обезщетението съдът съобрази и икономическите
условия в държавата към момента на настъпване на вредите – м. 01. 2017 г.,
чийто обективен белег са и определените от закона лимити на отговорност на
застрахователя. Като се вземат предвид всички тези обстоятелства, съдът приема,
че справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди би била
сумата от 24 000 лева, който размер представлява и справедливо обезщетение по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД за репариране на неимуществените
вреди на ищеца от ПТП. С оглед изложеното, настоящият въззивен състав намира,
че изискването за справедливо обезщетяване на ищеца за неимуществените вреди,
при установените релевантни обстоятелства ще бъде постигнато с обезщетение в
размер на 24 000 лева, за която сума страните не спорят, че формира
справедливия размер на обезщетението за неимуществените вреди на ищцата.
Относно възражението на въззивницата за липсата на съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалата Е.А.Т., съдът приема следното:
С оглед своевременно въведеното от ответника (с отговора на исковата молба)
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, следва да бъде изследван
въпроса налице ли е съпричиняване от пострадалото лице при настъпване на
вредоносния резултат, с оглед евентуалното намаляване на дължимото обезщетение
по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Съпричиняване е
налице, когато със своето поведение на пътя, пострадалият, като участник – пешеходец,
в нарушение на правилата за движение е допринесъл за настъпването на
вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да
почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от
деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изисква доказани по
безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което
то обективно да е способствало за настъпването на вредите (в този смисъл е
приетото в решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. 44/2012 г. на ВКС, Второ ТО; решение
№ 98/24.06.2013 г. по т. д. 596/2012 г. на ВКС, Второ ТО и др.), която съдебна
практика се споделя и от настоящия въззивен състав. Следва да се прецени и в
каква степен пострадалият е допринесъл за настъпване на пътния инцидент.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства следва да се
приеме за основателно възражението на ответното дружество за съпричиняване от
страна на пострадалата поради нарушаване на нормата на чл. 113 от ЗДвП. Съгласно
чл. 113, ал. 1 от ЗДвП при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните
пътеки при спазване на следните правила: 1. (в приложимата редакция с изм.
- ДВ, бр. 51 от 2007 г.) преди да навлязат на платното за движение, да се
съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с
тяхната скорост на движение. В чл. 113, ал. 2 от ЗДвП законодателят е приел, че
извън населените места и по двулентовите
двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма
пешеходна пътека, те могат да пресичат
платното за движение и извън определените за това места, като при това спазват
правилата по ал. 1, т. 1, 2 и 4.
От систематичното и логично тълкуване на приложимите норми от ЗДвП следва,
че във всички случаи, когато пешеходецът предприеме пресичане на платното за
движение (на пешеходна пътека или извън нея), той е длъжен да се съобрази с
разстоянието на приближаващите се пътни превозни средства, както и със
скоростта им на движение.
В случая, от събраните по делото доказателства се установи, че ищцата е
предприела внезапно (излизането й на пътното платно е от колона на спрели МПС и
не е могло да бъде своевременно възприето от водача на увреждащото МПС – т.е.
преди навлизане в опасната зона за спиране при конкретните пътни условия) пресичане
на пътното платно извън пределите на пешеходна пътека, при липса на добра
видимост, тъй като е в тъмната част на денонощието, като при пресичането на
пътното платно не се е съобразила с разстоянието на приближващото се пътно
превозно средство - лек
автомобил марка „Ситроен“, модел „Ц 4“, с рег. № *******, както и със
скоростта му на движение. В този смисъл съдът счита, че като не е съобразила
поведението си с нормата на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП ищцата е допринесла за
настъпването на вредоносния резултат.
Неоснователно е възражението на възивницата, че поведението й е по-малко укоримо и съпричиняването
е в размер на не-повече от 10 %. Съдът приема, че при пресичане на пътното
платно, особено на неустановено за това място (напр. на пешеходна пътека и/или
на регулирано кръстовище със светофарна уредба) и в тъмната част от
денонощието, пешеходецът следва да положи максимално необходимата грижа за да
спази точно императивната норма на закона, което не се установи пострадалата да
е направила. Т.е. ищцата Е.А.Т. не само е имала възможност, преди да предприеме
пресичане на платното за движение, да се огледа в двете посоки и да се съобрази
с разстоянието на приближаващото се пътно превозно средство - лек автомобил марка „Ситроен“, модел „Ц
4“, с рег. № *******, както и със скоростта му на движение, но е била длъжна
да го направи (с оглед императивната норма на чл. 113, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП). В случай, че пешеходецът бе
съобразил поведението си на пътя с императивната норма на закона, то въобще не
би настъпило увреждащото ищцата ПТП.
Неоснователно е и възражението, че пешеходецът не е следвало да очаква
движещо се МПС в лентата за насрещно движение, поради което и поведението на
ищцата не може да е укоримо. С нормата на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП законодателят
е въвел за пешеходците правило за поведение при пресичане на платното за
движение, като не е направил разграничение по отношение на движещите се МПС на
платното за движение. Следва, че пешеходецът винаги е длъжен да се съобрази с
цитираното правило за поведение, без значение коя лента за движение на пътното
платно пресича и в каква посока се движат намиращите са на нея МПС.
Предвид изложеното следва, че са установени предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на
определеното обезщетение, което настоящият състав приема, че следва да е при 50
% съпричиняване. За да определи процента на съпричиняване на увреждането, съдът
съобрази заключенията на САТЕ, в които вещото лице двукратно и изрично сочи, че
поведението на пешеходеца е една от причините за настъпването на процесното ПТП
(лист 109 и лист 118 от делото на СРС).
След като правото на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени
вреди е в размер на 24 000 лв., а съдът приема, че е налице основание за
намаляване наполовина на отговорността на ответното дружество за претендираното
обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, то следва, че дължимата
от ответника сума за обезщетяване на тези вреди е 12 000 лв. От последната
следва да бъде приспаднато доброволно платеното от застрахователя обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Т.е. предявеният от ищцата иск
следва да се уважи за сумата от 2 000 лева, която сума съдът присъжда, считано
от датата на която е определено застрахователното обезщетение от ответното
дружество – 19.07.2017 г. до окончателното плащане, доколкото не се твърди и не
се установи ответното дружество да е поискало представянето на допълнителни
доказателства (арг. от чл. 497, ал. 1 от КЗ). За разликата до пълния предявен
размер искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Други възражения във въззивната жалба не се излагат, а въззивният съд не
установи да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при
постановяване на оспореното първоинстанционно решение.
Въззивникът-ищец не е въвел оплаквания срещу обжалваното решение в частта
по иска с правно основание по 432, ал. 1 от КЗ – за сумата над 30.23 лв. до
пълния предявен размер от 811.78 лв., представляваща застрахователно
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи
за лекарства и медицински консумативи, вследствие на настъпилото на 09.01.2017
г. в гр. София ПТП. При обосноваване изводите по този иск въззивният съд не
намира да е нарушена императивна материално правна норма от районния съд,
поради което и при съобразяване на ограниченията по чл. 269 от ГПК следва да приеме, че
решението на районния съд и в тази час следва да бъде потвърдено.
По така изложените съображения, въззивната жалба на ищеца е неоснователна.
Тъй като изводите на въззивната инстанция съвпадат с тези на районния съд,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
С оглед предмета и цената на исковете, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване
(в същия смисъл е опр. № 4/02.01.2019г. по т.д. № 2979/2018г. на ВКС, ТК, І
отд.).
ІV. По
разноските съдът приема следното:
Съгласно чл.
78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която
е постановен съдебният акт. С оглед потвърждаване на първоинстанционното
решение, в обжалваната част, на въззивника не се дължат разноски.
Въззиваемата
страна своевременно е заявила искане за присъждане на разноски, като е
представила доказателства за реалното заплащане в брой на претендираното
адвокатско възнаграждение от 1169.65 лева за един адвокат (съгласно т. ІІІ от
договор за правна защита и съдействие № 10 от 07.05.2019г. – лист 27 от
делото), което е посочено и в списъка по чл. 80 от ГПК. Липсва възражение с
правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК - за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение, поради което съдът присъжда на
въззиваемата страна разноски за въззивното производство, в претендирания и
доказан размер от 1169.65 лв.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 705 от 03.01.2019г., постановено по гр. дело № 90395/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 56-ти състав, в обжалваната част.
Решение № 705 от 03.01.2019г., постановено по гр. дело № 90395/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 56-ти състав, в осъдителната частта е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА Е.А.Т., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Застрахователно акционерно дружество „А.Б.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 1 169.65 (хиляда сто шестдесет и девет лева шестдесет и пет стотинки) лева – разноски по въззивно гр. дело № 4064/2019г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.