Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 20.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК,
ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия К.Анастасова гр. дело № 1406 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20213116
от 01.10.2020 г. постановено по гр. дело № 51742/2019 г. по описа на СРС, 87
с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********срещу
В.А.Х., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че В.А.Х. дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумата от 5233,05 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия в имот с абонатен № 326075, находящ се на адрес: гр.София,
ж.к.Захарна фабрика, бл.******** за периода м.05.2015 г. м.04.2018 г., който
период включва дължимата сума за действително потребена топлинна енергия,
отразена в Общи фактури с № **********/31.07.2016 г., №**********/31.07.2017 г.
и № **********/31.07.2018 г., ведно със законна лихва от 15.04.2019 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 539,23 лв. за периода от
14.09.2016 г. до 03.04.2019 г., сумата от 29,60 лв., представляваща цена на
извършена услуга "дялово разпределение" за периода от м.03.2016 г. до
м.04.2018 г., ведно със законна лихва от 15.04.2019 г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 5,36 лв. за периода от 30.04.2016 г. до
03.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 21341/2019 г. по описа на СРС, 87
състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, в която се
излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановеното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове. Изложени са доводи
за нарушение на материалния закон. Неправилно, според ищеца, СРС е отхвърлил,
като неоснователни предявените искове срещу В.А.Х., тъй като в проведеното производство
е установено, че същата е потребител на топлинна енергия за битови нужди за описания имот като ползвател
/наемател/ на имота, за който са били доставяни количества ТЕ възлизащи на
исковата сума. Моли, за отмяна на постановеното от СРС решение в обжалваната
част и уважаване на предявените искове в цялост.
Въззиваемият В.А.Х. не подава писмен отговор в срока по
чл.263, ал.1 ГПК и не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Третото лице
помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по подадената
въззивна жалба.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.149 и чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорно в
проведеното производство е дали ответникът е потребител на потребената в имота
ТЕ за битови нужди за исковия период, съответно, дали е трето ползващо ТЕ в
имота лице по см. на дадените разяснения с т. 1 от ТР № 2 от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС със съгласието на
собственика или носителя на вещното право на ползване и същевременно е сключил
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известни общи условия с топлопреносното предприятие.
Доводите на ищеца
за допуснато нарушение на материалния закон, съдът намира за неоснователни. В
производството не е установено, че ползвател на имота, за който са доставяни
количества ТЕ възлизащи на посочената стойност е именно ответницата. С оглед
това и изложените такива за нарушение на процесуалните правила са недоказани и
неоснователни.
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и
топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията,
действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна
енергия".
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед на това следва да се приеме, че страна по договора за доставка
на топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено
вещно право на ползване. Използването на съюза "или" не дава
възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята
претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде
потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право
на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на
топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с
топлофикационното дружество е само ползвателят.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто се твърди да е разглежданият случай. В мотивите на
същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
Собственикът притежава
т. нар. "гола собственост" върху имота и докато съществува правото на
ползване за трето лице, той не би могъл да упражнява правомощието да я ползва.
С оглед на това и на основание чл. 57, ал. 1 ЗС, задължен за разноските за
ползването на имота е ползвателят. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право
на ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
По делото не е
установено от ищеца, с оглед правилата за разпределение на доказателствена
тежест в процеса – чл.154, ал.1 ГПК, че ответницата е носител на вещно право на
ползване или собственик на имота, за който са били доставяни количества ТЕ
възлизащи на исковата сума. В проведеното производство не е установено и че
ответницата е трето ползващо имота лице, което е сключило договор с
топлопреносното предприятие.
Чрез представените
пред първата инстанция писмени доказателства е установено, че ответницата, е
била настанена със заповед за настаняване на МВР № 42/21.05.1992 г. в жилище,
находящо се в гр.София, ж.к.Захарна фабрика, бл.********, което описание е
идентично с имота, за който ищецът твърди предоставяне на услуги – доставка на
ТЕ за битови нужди с аб.№ 326075. Представените пред първата инстанция заповед
и писмо на МВР от 28.03.2019 г. сочат, че към посочената дата е било налице
валидно наемно правоотношение между МВР и ответницата за топлоснабдения имот. В
случая, от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, че между
ответницата, в качеството й на трето, ползващо имота със съгласието на неговия
собственик лице, от една страна, и ищцовото дружество, в качеството му на
доставчик на топлинна енергия до имота, от друга страна, да е бил сключен
нарочен договор за услугата- доставка на ТЕ за битови нужди, поради което
задължено лице за заплащането й продължава да бъде нейният собственик.
В проведеното
производство се установява, че титуляр на партидата за аб. № 326075 в рамките
на исковия период е било едно трето за спора лице – МВР, като е добавено и
името на ответницата.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 20213116 от 01.10.2020 г. постановено по гр. дело № 51742/2019 г. по
описа на СРС, 87 с-в.
Решението е постановено при участието на
трето лице — помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.