Р Е Ш Е Н И Е
№1447
Гр. П., 04.10.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД-П., ГО, I-ви състав, в
публичното съдебно заседание, проведено на двадесет и шести септември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Даниела Асенова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № ***г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от „Теленор България“ ЕАД срещу П.И.Д.
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 14,72 лв., представляваща неплатена стойност на месечни
абонаментни такси и такси за спиране на номер за периода от 10.05.2016 г.
до 09.07.2016 г., законната лихва за
забава върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба –
02.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 118,80 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за предоставяне
на мобилни услуги за периода от 30.06.2016 г. до 30.10.2017 г., сумата от
167,39 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за предоставяне
на мобилни услуги за периода от 30.06.2016 г. до 21.12.2017 г. и сумата от
486,03 лв., представляваща стойност на незаплатени лизингови вноски по договор
за лизинг от 30.10.2015 г., за които суми са издадени фактура № ********** от
10.06.2016 г., фактура № ********** от 10.07.2016 г. и фактура № ********* от 10.08.2016 г.
Ищецът твърди, че между него и ответника са
съществували облигационни правоотношения, възникнали от сключени между страните
договор за мобилни услуги
№ *********/27.10.2012 г., договор за мобилни услуги № *********/23.12.2013
г., допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/ 30.10. 2015 г., допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/30.10.2015 г.,
допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/21.12.2015
г. и договор за лизинг от 30.10.2015 г., по силата на които ищцовото дружество
е предоставило на ответника мобилни телефонни номера *** и ***, мобилни
апарати: „***“, „***“, „***White“ и мобилен телефонен апарат „***“. Посочва се, че за
П.Д. са възникнали насрещни задължения за заплащане стойността на месечните
абонаментни такси за съответния мобилен телефонен номер, на проведените
разговори, изпратените текстови съобщения, както и на лизинговите вноски за
изплащане стойността на предоставените за ползване мобилни устройства съгласно условията,
приложими за съответните номера и устройства, уговорени между страните с
процесните договори и допълнителни споразумения. Изяснява се, че през периода
месец юни 2016 г. – месец август 2016 г. за задълженията на ответника, в
качеството му на потребител на електронни съобщителни услуги и
лизингополучател, от ищцовото дружество са издадени два броя фактури, както
следва: фактура № **********/10.06.2016 г. на обща стойност 49,97 лв. с вкл.
ДДС за отчетен период от 10.05.2016 г. до 09.06.2016 г. и фактура № **********/10.07.2016
г. на обща стойност 21,93 лв. с вкл. ДДС за отчетен период от 10.06.2016 г. до
09.07.2016 г. Поддържа се, че крайният срок за изпълнение на задълженията е до
15 дни от издаването на фактурата. Поддържа се, че поради неизпълнение в срок
от страна на ответника на дължимите суми „Теленор България“ ЕАД е упражнило
правото си да прекрати едностранно и предсрочно договорите и допълнителните
споразумения към тях за предоставяне на мобилни услуги, както и договора за
лизинг. Заявява се, че моментът на прекратяване е 30.06.2016 г., когато за П.Д.
е спрян достъпът до мобилната мрежа. Ищецът поддържа, че поради виновното
поведение на ответника и преустановяване на действието на договорите, същият
дължи заплащане на неустойки за всеки мобилен номер в размер на сбора от
дължимите месечни такси от прекратяването до първоначално уговорения срок на
договора, както и остатъка от лизинговите вноски за съответните мобилни
устройства. За тези суми е издадена фактура № *********/10.08.2016 г. на обща
стойност от 715,04 лв. с вкл. ДДС. Твърди се, че ответникът не е извършвал
плащане на сумите. С тези съображения се отправя искане за уважаване на
исковете. Претендират се разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
писмен отговор особеният представител на ответника – адв. Д.Д. оспорва съществуването
на твърдените облигационни правоотношения между него и ищеца. Твърди, че не са
налице доказателства, установяващи реалната доставка на процесните услуги и
стоки. Оспорва приложените към исковата молба фактури по съдържание, като счита
същите за неотносими към предмета на делото и недоказващи основанието за
дължимост на вземанията. Същите не са били предявени за плащане на ответника, с
оглед едностранното изменение от „Теленор България“ ЕАД на срока за издаването
им. Намира клаузата за заплащане на неустойка за нищожна като противоречива на
добрите нрави и уговорена извън присъщите ѝ функции. Поддържа, че не е
налице соченото основание, обуславящо правото на дружеството да прекрати едностранно
договорите и допълнителните споразумения. Наред с това, П.Д. не е бил уведомен
за предсрочната изискуемост.
В съдебно заседание ищецът „Теленор България“
ЕАД, редовно призован, не изпраща представител. В депозирана по делото молба –
становище дружеството поддържа предявените искове, които намира за основателни и
по подробно изложени съображения, моли да бъдат уважени.
Особеният представител на ответника оспорва
исковете като недоказани и по събражения, изложени в депозирания писмен отговор
моли да бъдат отхвърлени. Уточнява, че не поддържа проведеното с отговора
оспорване на авторството на представените към исковата молба документи,
считайки за установено, че ответникът е клиент ищцовото дружество.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Космо
България Мобайл“ ЕАД /търговското наименование на ищеца „Теленор България“ ЕАД
до 28.10.2014 г., с
оглед вписването в публично достъпния ТРРЮЛНЦ/, в качеството му на мобилен
оператор и ответника П.И.Д., в качеството му на потребител, са сключени договор
за мобилни услуги от 27.10.2012 г. по заявка № *********, по силата на който на
потребителя е предоставен за ползване мобилен телефонен номер + ************ при стандартен месечен
абонамент от 5 лв. със срок на действие от 24 месеца, както и мобилно
устройство марка „*****“, модел ***,
и договор за мобилни услуги от 25.12.2013 г. по заявка № *********, по силата
на който на клиента е предоставен мобилен телефонен номер + ************, при
стандартен месечен абонамент от 10,99 лв. за срок от 24 месеца и мобилно
устройство с марка „*****“, модел ***.
В договорите е включена клауза, съгласно която при прекратяването им от потребителя
с едномесечно предизвестие или по негова вина преди изтичане на първоначално
уговорения срок, същият дължи на оператора неустойка в размер от стойността на
стандартните за съответния пакет месечни абонаменти до края на първоначално
уговорения между страните срок на договора
Изяснява
се, че между ищеца „Теленор България“ ЕАД /тогава „Космо България Мобайл“/ ЕАД,
в качеството му на мобилен оператор и ответника П.Д., в качеството му на
потребител, са сключени също допълнително споразумение от 30.10.2015 г. към
договор за мобилни услуги, с което е уговорено мобилният телефонен номер + ************
да бъде използван при ценови условия по пакет „Старт 7,99“, а именно при
стандартен абонамент от 7,99 лв. за нов 12-месечен срок от влизането му в сила
или до 30.10.2016 г. Сключено е и допълнително споразумение от 30.10.2015 г.
към договор за мобилни услуги, по силата на което страните са постигнали
съгласие за ползване на мобилен телефонен номер + ************ с абонаментен
план със стандартен месечен абонамент от 8,79 лв. за срок от 24 месеца.
Отразено е, че при подписване на споразумението на Д. е предоставено мобилно
устройство с марка „*******“ модел ******
** *****. Включена е и клауза, съгласно която при прекратяване ползването на
мобилните услуги през уговорения срок на действие по вина или по инициатива на
потребителя, последният дължи на ищеца неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на този
срок. На 21.12.2015 г. между страните е сключено допълнително споразумение, с
което е уговорено мобилният телефонен номер + ************ да бъде използван от
ответника по абонаментен план със стандартен месечен абонамент от 11,19 лв.
Отразено е, че при подписване на споразумението на Д. е предоставено устройство
с марка „TELENOR”; модел * *** *****. Изяснява се, че
срокът на действие на новия абонаментен план е до 21.12.2017 г. В последното е
включена клауза, предвиждаща задължението на потребителя за неустойка при
предсрочно прекратяване ползването на услугите по негова вина.
Събраните
по делото писмени доказателства сочат, че между „Теленор България“ ЕАД, в качеството му на лизингодател
и ответника П.И.Д., в качеството му на лизингополучател, е сключен договор за
лизинг от 30.10.2015 г. с предмет предоставяне за временно и възмездно ползване
на мобилно устройство „*******“, модел ******
** ***** срещу заплащането от страна на ответника на
стойността му в общ размер от 657,57 лв. с вкл. ДДС чрез 24
месечни лизингови вноски с падеж на първата на 30.10.2015 г. /в размер от 0 лв./ и падеж на последната на 30.09.2017
г. В
клаузата на чл. 4 от договора е посочено, че лизингодателят
е предал вещта при подписване на договора във функционално състояние и според
уговорените технически характеристики и с придружаващата я документация.
Предвидена е възможността Д. да придобие собствеността върху вещта. Неразделна
част от договора са Общите условия на договор за лизинг. Съгласно клаузата на
чл. 12 от същите, при неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължение
по договора насрещната страна може да обяви месечните вноски за предсрочно
изискуеми. В последните е отразено, че лизингодателят е запознат с тях и не е
възразил писмено срещу клаузите им.
От
изводите на вещото лице, обективирани в приетата по делото съдебносчетоводна
екпертиза се установява, че за процесните вземания ищцовото дружество е издало
общо три фактури, съответно фактура № **********/10.06.2016 г., фактура № **********/10.07.2016
г. и фактура № **********/10.08.2016 г., които са осчетоводени в счетоводството
на „Теленор България“ ЕАД. Изяснено е, че същите включват следните суми: фактурата
от 10.06.2016 г. на обща стойност 50,38 лв. с ДДС за отчетния период от
10.05.2016 г. до 09.06.2016 г. – начислени суми за предоставени мобилни
услуги на стойност от 21,79 лв. с вкл.
ДДС и вноска за лизинг в размер от 28,59 лв., фактурата от 10.07.2016 г. на
обща стойност 21,93 лв. с кл. ДДС за отчетния период от 10.06.2016 г. до
09.07.2016 г., фактурираща отстъпки по договор за мобилни услуги с отрицателен
знак /- 6,66 лв./ и вноска за лизинг в размер от 28,59 лв. и фактурата от 10.08.2018 г. на обща стойност от
715,04 лв. с вкл. ДДС, включваща сумата от 286,19 лв., представляваща неустойка
за предсрочно прекратяване на договорите и сумата от 428,85 лв., представляваща
лизингови вноски. Посочва се, че за погасяване на процесните задължения
ответникът е извършил частично плащане само по първата фактура, с които е
погасил сума в размер от 0,41 лв., с която е намалена дължимата стойност на
мобилните услуги. При съобразяване с извършеното плащане оставащата неплатена
сума по първите две фактури за доставката на мобилни услуги възлиза на сумата
от 14,72 лв. /разликата между общо начислената от 15,13 лв. и платената на
22.07.2016 г. в размер от 0,41 лв./. С останалата заплатена от ответника сума
от 49,59 лв. на същата дата са погасени негови задължения за предходен отчетен
период, обективирани във фактура № **********/10.05.2016 г. Отразено е, че в
счетоводството на ищеца на 30.06.2016 г. е налице спиране на действието на договорите
за ползвани мобилни/фиксирани номера – ************ и ************. След
самостоятелно направени изчисления, при съобразяване с приложимата към
съответния номер месечна такса по абонаментен план и крайния срок на действие
на допълнителните споразумение към договорите, вещото лице достига до извод, че
дължимата неустойка поради предсрочното им прекратяване по вина/инициатива на
потребителя възлиза на сума в общ размер от 286,19 лв., от която 167,39 лв. за
мобилен номер ************** /за 539 дни до края на срока на договора –
21.12.2017 г./ и на 118,80 лв. за мобилен номер ************** /за 487 дни до
края на срока на договора – 30.10.2017 г./. Общата стойност на така изчислената
неустойка съответства и на сумата, включена във фактура № **********/10.08.2016
г., издадена от ищцовото дружество. Посочено е, че общата стойност на
незаплатените от ответника лизингови вноски, включени в процесната фактура от
10.08.2016 г. е в размер от 428,85 лв., представляваща 15 лизингови вноски по
договора за лизинг от 30.10.2015 г. за мобилно устройство „******* ****** ** *****, невключени във фактурите,
издадени до края на действие на договора – 30.06.2016 г. При изслушването си
пред съда вещото лице изяснява, че извън тях остават лизинговите вноски по
фактурата от месеците юни и юли 2016 г. всяка в размер от по 28,59 лв. Уточнява
също, че 15-те броя лизингови вноски, осчетоводени при ищеца с фактурата от
месец август 2016 г. са останалите неплатени вноски по договора за лизинг до
края на първоначално уговорения срок на действието му. В заключението се
посочва, че по отношение на процесните фактури счетоводството на „Теленор
България“ ЕАД е водено редовно – фактурите са осчетоводени по кредита на
съответната поданалитична сметка в зависимост от ползваната услуга – по сметка
703 „Приходи от услуги“ и по кредита на с-ка 4532 „ДДС продажби“ и по дебита на
аналитичните партиди на с-ка 411 „Вземания от клиенти“, като с постъпилите
плащания са намалявани вземанията от клиента. Съдът кредита заключението като
компетентно и обосновано, изготвено въз основа на материалите по делото и
проверка в счетоводството на ищцовото дружество, отговарящо на всички поставени
задачи и останало неоспорено от страните.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Предявени
са осъдителни искове /с оглед уточнението, направено от ищеца с молбата му от
20.08.2018 г. във връзка с дадени указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК/ с
правно основание 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
при условията на кумулативно обективно съединяване помежду им.
По
иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
Както
вече беше изяснено, предмет на този иск е вземане, представляващо стойност на
далекосъобщителни услуги, удостоверени в издадена от ищеца фактура.
Възникването
на това притезание е обусловено от установяване от страна на ищеца съществуването
между него и ответника през процесните отчетни периоди на облигационни
правоотношения, породени от сочените договори за мобилни услуги и допълнителни
споразумения към тях с твърдените предмет и съдържание, както и изпълнението на
насрещните му задължения по правоотношенията чрез реално предоставяне за
ползване на ответника на мобилните телефонни номера и доставката на
далекосъобщителните услуги по вид и стойност, описани в издадената фактура.
От
събраните по делото писмени доказателства безспорно се установи, че през отчетния
период месец май 2016 г. – месец юни 2016 г. страните са били обвързани от
облигационни правоотношения, свързани с предоставяне за ползване от мобилния
оператор „Теленор България“ ЕАД на ответника П.Д. на мобилни номера ************** и **************.
По силата на тази договорна обвързаност ищцовото дружество е поело задължението
да доставя на ответника далекосъобщителни услуги срещу заплащането от негова
страна на дължимите месечни абонаментни такси и разговори съгласно уговорените
тарифни планове.
Установи
се, че само една от процесните фактури, а именно фактура № **********/10.06.2016
г., издадена за отчетния преиод от 10.05.2016 г. до 09.06.2016 г. обективира
вземания на ищеца за месечни абонаметни такси и такса за раговори, които са
положителна величина, т. е. суми, неплатени от ответника, поради което и
дължими от същия. Съгласно изводите на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза същите възлизат на сумата от 21,79 лв. с вкл. ДДС. След приспадане
на отрицателната величина, формирана по втората фактура с № **********/10.07.2016
г., а именно – 6,66 лв. /вследствие от търговски отстъпки/ и на погасената чрез
плащане от ответника в размер от 0,41 лв. остава дължима разликата от 14,72 лв.,
каквато е и претендираната от ищеца стойност.
Ето
защо, съдът приема, че последната е дължима от П.Д. като насрещна престация
срещу предоставените му от ищеца мобилни услуги. В тази връзка и в отговор на
доводите на особения представител на ответника относно липсата на доказателства
за реалната доставка на процесните услуги, съдът счита за необходимо да
отбележи, че в настоящия случай доказателство за този факт са издадените от
ищеца фактури и изводът на съдебносчетоводната експертиза за редовно водено от
ищеца счетоводство във връзка с последните. Съгласно разпоредбите на чл. 182 ГПК, вр. чл. 55 ТЗ вписванията
в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на
другите обстоятелства по делото и могат да служат като доказателство на лицето
или организацията, които са водили книгите. В настоящата хипотеза по делото не
са ангажирани доказателства, които да опровергаят съдържанието на фактурите,
поради което и при установеното редовно водене на счетоводството от ищцовото
дружество, съдът приема, че същото реално е доставило на ответника процесните
мобилни услуги. Същевременно установеното в процеса погасяване от ответника Д.
на част от сумата по първата фактура, респ. на такава за предходния отчетен
период има характера на извънсъдебно признание за обстоятелството, че е получил
съответната услуга и за нейната стойност, респ., че същият е запознат с факта
на издаването на документа от 10.06.2016 г., обективиращ задълженията му.
Следователно,
искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14,72 лв. по фактура № **********/10.06.2016
г. се явява основателен и следва да бъде уважен.
По
иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ:
Възникването
в полза на ищеца на вземанията, представляващи стойност на лизингови вноски, е
обусловено от установяване наличието на договорно правоотношение между
страните, породено от договор за лизинг с твърдените предмет и съдържание,
предаването от страна на ищеца, като лизингодател, за ползване от ответника на
мобилното устройство, предмет на договора и падежа на вземанията.
От
събраните по делото писмени доказателства се установи, че между „Теленор
България“ ЕАД, в качеството му на лизингодател и П.И.Д., в качеството му на
лизингополучател, е възникнало договорно правоотношение, породено от договор за лизинг от 30.10.2015 г., по силата
на което на Д. е предоставено за временно и възмездно ползване мобилно
устройство „******* ****** ** ***** срещу
задължението на последния да заплати лизинговата му цена в размер на сумата от 657,57
лв. с вкл. ДДС на 24 месечни вноски, първата от които в размер от 0 лв., а
останалите 23 в размер от по 28,59 лв. В договора изрично е посочено, че
лизинговата вещ се предоставя на ответника, в качеството му на лизингополучател,
при подписването му, в състояние, годно за употреба и отговарящо на договорените
технически характеристики. Договорът е подписан и от двете страни, в частност
от лицингополучателя Д., с което същият е признал факта на получаване на
устройството.
Следователно,
съдът приема, че ищецът е изпълнил основното си задължение по правоотношението –
да предаде на насрещната страна вещта с възможност за нейното ползване по
предназначение, което поражда задължението на лизингополучателя да заплаща
цената за това ползване – съответната лизингова вноска. От съдържанието на
приетите по делото фактури и от изводите на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза се установи, че общо неплатените редовни /с настъпил падеж към
фактурирането им/ лизингови вноски през процесните отчетни периоди възлиза на
сумата от 57,18 лв., равняваща се на две месечни лизингови вноски, съответно 28,59
лв. по фактурата от 10.06.2016 г. /вноска № 8 по договора за лизинг с падеж на
30.05.2015 г./ и 28,59 лв. по фактурата от 10.07.2016 г. /включваща вноска № 9 по договора за лизинг с падеж
на 30.06.2016 г./.
Изясни
се, че ищецът претендира лизингова цена в общ размер от 486,03 лв. с твърдение,
че част от нея представлява стойност на лизинговите вноски по договора за лизинг,
дължими до първоначално уговорения срок на действието му, след пресрочното му
прекратяване по вина на потребителя.
По
делото се установи, че съгласно клаузата на чл. 12 от приложимите към договора за
лизинг Общи условия /с чийто клаузи ответникът е удостоверил с подписа си, че е
запознат/ при неизпълнение на задължение от лизингополучателя насрещната страна
има правото да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми. Същевременно
ответникът не твърди, а и по делото не са ангажирани доказателства, от които да
се направи извод, че след предсрочното прекратяване на довора за лизинг същият
е преустановил ползването на лизинговата вещ и я е върнал на ищеца. Ето защо,
съдът намира, че последният дължи заплащането на остатъчната му стойност,
представляща разликата между първоначално уговорената лизингова цена и
фактурираната такава до прекратяването, още повече, че крайният срок на
договора – 30.09.2017 г. е настъпил към момента на сезиране на съда с
процесната искова молба.
При
съобразяване със заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза
съдът приема, че общо неплатените от ответника лизингови вноски са 15 /от
вноска № 10 до вноска № 24/ и стойността на същите възлиза на сума в общ размер
от 428,85 лв. Заедно със стойноста на двете лизингови вноски, фактурирани като
редовни задължения по процесните фактури от месеците юни и юли 2016 г., а
именно 57,18 лв. общо дължимата сума за лизингова цена на полученото от
ответника мобилно устройство се равнява на 486,03 лв.
Ответната
страна не твърди и не доказва осъществено плащане на цялата/част от сумата, поради
което съдът намира, че в полза на ищеца съществува вземане в този размер и
предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 342,
ал. 1 ТЗ се явява доказан, което обуславя уважаването му.
По
исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Възникването
в полза на ищеца на вземанията, претендирани като неустойка, е обусловено от наличието на главен дълг,
уговорено между страните по процесните договори и допълнителни споразумения
неустоечно съглашение, упражненото от ищеца едностранно предсрочно прекратяване
на договорите /соченото спиране на достъпа до мобилната мрежа/ и размера на
претендираните неустойки.
Ищцовото
дружество твърди, че неплащането от страна на ответника на сумите по първите две
процесни фактури е дало основание на същия да прекрати едностраннно и
предсрочно действието на договорите и допълнителните споразумения за
предоставяне на мобилни услуги чрез спиране доспъпа на потребителя до мобилната
мрежа посредством мобилни номера + ************ и + ************.
По
делото се изясни, че съгласно клаузите на процесните договори за мобилни услуги
и допълнителните споразумения към тях, при предсрочното им прекратяване по вина
или инициатива на ответника, в качеството му на потребител, същият дължи на
оператора неустойка в размер на сумата от стандартните месечни абонаменти за съответния
номер, дължими до края на първоначално уговорения срок на неговото действие.
От
съдебносчетоводната експертиза се установи, че достъпът на П.Д. до мобилната
мрежа и чрез двата мобилни номера е бил преустановен на 30.06.2016 г.
Експертизата изяснява също, че вземанията за неустойки за предсрочно
прекратяване на договорите за мобилни услуги възлизат на сумата от 167,39 лв.
за мобилен номер + ************
и на 118,80 лв. за мобилен номер + ************ или на сума в общ размер от 286,19
лв., каквато е и претендираната от ищеца стойност. От заключението следва, че
последната е определена като сбор от стандартните за съответния абонаментен
план месечни абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края на първоначално
уговорения между страните срок на действие на договорите.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Правната норма определя
неустойката като форма на договорна отговорност за причинените вреди от
неизпълнение на договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от
страните, като наред с това очертава и специфичните функции на неустоечното
вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване изпълнението на
задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на неустойката е по
– голям от причинените вреди. В рамките на един от основните принципи в
гражданското право – свободата на договаряне, намерил нормативното си отражение
в чл. 9 ЗЗД страните по една двустранна правна сделка могат да уговорят
неустойка за вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор по волята на
една от тях. Необходимо е обаче това неустоечно вземане да има някоя от
специфичните за неустойката функции. В противен случай клаузата за неустойка би
била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът
следи служебно, преценявайки
клаузата към момента на
сключване на договора
и включването ѝ в неговото съдържание – арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1
/2009 г.на ОСТК на ВКС.
В
настоящия случай „Теленор България“ ЕАД претендира неустойка при предсрочно
прекратяване на договорите за мобилни услуги поради допуснато от ответника
неизпълнение в срок на задължението му да заплаща стойността на предоставените
услуги, като размерът на вземанията се равнява на сбора от стандартните
абонаметни такси за съответния мобилен номер, изчислен съобразно първоначално
уговорения между страните срок на действие на договорите. Съдът намира, че така
уговорената неустойка при предсрочно прекратяване създава предпоставки за
обогатяване на едната страна – мобилния оператор без правно основание,
доколкото под формата на неустоечно вземане същият би получил сума в размера,
който би получил и в хипотеза, при която договорите не биха били прекратени,
без да предоставя насрещната престация, а дори и в по-висок размер, предвид
определянето на неустойката на базата на стандартния месечен абонамент, а не на
промоционалния такъв, приложим по време на договорната обвързаност между
страните. Такава неустоечна клауза не съответства на функциите на неустойката
по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава
принципа за справедливост,
поради което съдът приема същата за нищожна като
противоречаща на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а процесните суми за недължими на това основание.
Приетата
по делото нищожност на неустоечните клаузи в процесните договори и споразумения
към тях обуславя неоснователността на исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД относно
вземането в размер на сумата от 286,19 лв. обективирано във фактура № **********/ 10.08.2016 г., а като последица от
това – отхвърлянето им в цялост.
По отговорността
за разноски:
При
този изход на спора – частична основателност на предявените искове право на
разноски имат и двете страни, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част
на исковите претенции. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца,
съразмерно с уважената част от исковете, следва да бъдат присъдени разноски в
размер от 458,15 лв. – за държавна такса, депозит на вещото лице, за особен
представител и адвокатско възнаграждение в исковия процес. Съдът намира за доказано
реалното заплащане на адвокатското възнаграждение с оглед представените договор за правна защита
и съдействие № 2944-1/15.06.2018 г. и фактура № 4946/19.06.2018 г. /л. 6 и л. 8
от делото/. На ищеца не следва да се присъждат разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство, доколкото настоящите искове са
осъдителни такива, а не установителни, предявени по реда на чл. 422 ГПК, във връзка
с давани указания по реда на чл. 415 ГПК. Ответникът не е
претендирал разноски, а и не е представил доказателства за извършването на
такива /същият се представлява в процеса от особен представител/, поради което
не следва да му бъдат присъждани.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.И.Д., с ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес:*** на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Младост 4, Бизнес парк „София“, сграда № 6, сума в общ размер от 500,75
лв., от която сумата от 14,72 лв.,
представляваща неплатена стойност на месечни абонаментни такси и такси за спиране
на номер за периода от 10.05.2016 г. до 09.07.2016 г. и сумата от 486,03 лв., представляваща стойност на
незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 30.10.2015 г., за които
суми са издадени фактура № ********** от 10.06.2016 г., фактура № ********** от
10.07.2016 г. и фактура № ********* от 10.08.2016 г., ведно със законната лихва
за забава върху главницата от 14,72 лв., считано от датата на подаване на
исковата молба – 02.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Теленор
България“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Младост 4, Бизнес парк „София“, сграда № 6 срещу П.И.Д., с ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: *** № 47 осъдителни искове с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 118,80 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за предоставяне на мобилни услуги за периода от 30.06.2016 г. до
30.10.2017 г. и сумата от 167,39 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за предоставяне
на мобилни услуги за периода от 30.06.2016 г. до 21.12.2017 г., които суми са
обективирани във фактура № *********
от 10.08.2016 г.
ОСЪЖДА
П.И.Д., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес:*** на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК да заплати на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4,
Бизнес парк „София“, сграда № 6, сумата от 458,15
лв., представляваща сторени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – П., в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
При влизане в
сила
на решението, ч. гр. дело № *****/**** г. по описа на съда да се върне на
съответния съдебен състав, с приложен препис от настоящото решение – за
сведение.
Вярно с
оригинала:С.Г. РАЙОНЕН СЪДИЯ: