Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 02.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 02.06.2021г. в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от съдия
Георгиев въззивно гражданско дело № 169 по описа на съда за 2021 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №
74/18.08.2020г., постановено по гр.д. № 221/2019г. на Пирдопския районен съд, е
признато за установено, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 232, ал. 2 и
чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, съществуването на вземане на „Д.Л.С.“ ЕООД с ЕИК ***срещу „В. П. А. М. С.“ ЕООД с ЕИК ***за сумата 11750 лв., от която 9750 лв. представляващи дължим и незаплатен наем за месеците юни, юли,
септември, октомври и ноември 2018г. по договор за наем от 15.08.2017г.,
сключен между „Д.Л.С.“ ЕООД като наемодател и „В. П. А. М. С.“ ЕООД като
наемател на търговски обект – ресторант „Ш.“, находящ се в с.Ч., и 2000 лв. -
обезщетение за продължило ползване на имота през м. декември 2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 31.01.2019г. до окончателното
изплащане на задължението, които вземания са предмет на издадена заповед
за изпълнение № 86 от 04.02.2019 г. по ч.гр.д. № 75/2019г. по описа на
РС-Пирдоп.
Със същото решение е отхвърлен предявеният от „Д.Л.С.“ ЕООД срещу „В. П. А. М. С.“ ЕООД иск по чл. 422 от ГПК вр. чл. 232, ал. 2
от ЗЗД за сумата 2379,60 лв., представляваща претенция за консумирана и
незаплатена електрическа енергия за периода от 01.08.2017г. до 05.11.2018г. за
търговски обект - ресторант „Ш.“, с.Ч..
Настоящото производство е по реда на
чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е
по въззивна жалба от „В.
П. А. М. С.“ ЕООД срещу
горното решение, в частите му, с които са уважени предявените искове.
Жалбоподателят твърди, че в тези части решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита,
че първоинстанционният съд е извършил едностранчив и
превратен анализ на доказателствените материали по делото. Исковата претенция била
недоказана, а ПРС я уважил в противоречие със събраните доказателства и
замествайки ги с предположения. Твърди, че наемодателят не бил предоставил на наемателя временното ползване на наетата вещ, поради което
претендираната сума не е била дължима към момента на завеждане на иска. Оспорва
да е продължил ползването на имота след прекратяването на договора при наличие
на противопоставяне от страна на наемодателя. Прави извод, че не са били налице
предпоставките за уважаване на иска по чл. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Изтъква, че с
искова молба и с представената като писмено доказателство по делото нотариална
покана от 18.12.2018г. наемодателят претендира заплащането на
наемна цена и за месец декември, а съдът неправилно бил приел, че
се дължи обезщетение заради неизпълнение на задължението на наемателя да върне
на наетата вещ. Развива съображения във връзка с иска за връщане на наетата вещ
по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД и го разграничава от иска по чл. 236 от ЗЗД. Счита,
че, обсъждайки въпроса за връщането на вещта, съдът се бил
произнесъл по незаявен от ищеца иск, а същевременно не бил разгледал предявения такъв. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба
В открито съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от адв.
Димитрова, която поддържа жалбата и моли съда да я уважи, като отмени
обжалваното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
въззвиаемата страна не се представлява и не изразява становище.
Съдът намира, че фактическата обстановка
по делото е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не
е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция
не са били събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка,
настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от първоинстанционния съд
мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в
жалбата доводи, съдът излага следните съображения.
Неоснователно
жалбоподателят поддържа, че не му била предоставена наетата вещ, поради което не дължал наемна
цена за ползването й. На първо място, такова възражение не е било наведено в
отговора на исковата молба, поради което изтъкването му с въззивната жалба е
несвоевременно и не следва да се обсъжда. На второ място, самият жалбоподател
заявява с отговора си, че е бил принудително отстранен от имота едва на
19.12.2018г. На трето място, ако при наличие на валидно облигационно
правоотношение между страните (каквото не се оспорва и чието съществуване е
било обявено за безспорно с протоколно определение от 21.05.2020г.) някоя от
страните не е изпълнила нейно задължение, произтичащо от това правоотношение,
насрещната страна също може да откаже да изпълни своето задължение (арг. от чл.
90, ал. 1 от ЗЗД). В случая, обаче, няма данни за такива извънсъдебни или
съдебни изявления на жалбоподателя преди подаване на въззивната жалба. Точно
обратното: от заключението на в.л. Иванова се установява, че през период,
непосредствено предхождащ исковия, жалбоподателят надлежно е изпълнявал
задължението си за заплащане на наемната цена, който факт, тълкуван съвместно с
липсата на твърдения и на доказателства за последващи действия по
отстраняването му от имота до 19.12.2019г., е косвено доказателство, че имотът
му е бил предоставен съгласно уговореното с договора. Дори същият да не е бил
реално ползван по волята на наемателя, това не води до отпадане на задължението
му да заплаща уговорената наемна цена. Същевременно, по делото не се твърди и
не се доказва, тя да е била заплатена за процесния период. Следователно, същата
се дължи по силата на договора, а искът с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД е основателен и доказан. Като го е уважил,
районния съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде
потвърдено в съответната му част.
Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя срещу
уважаването на иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 236,
ал. 2 от ЗЗД:
-
Настоящият съдебен състав намира,
че е доказан фактическият състав по чл. 236, ал. 2 от ГПК, а именно: изявление
за прекратяване на договора и противопоставяне на наемодателя срещу продължаване
ползването на имота от наемателя (видно от съдържанието на нотариалната покана на
л. 39 – 41 от първоинстанционното дело) и фактическото му ползване от последния
до 19.12.2018г. (видно от изявлението на самия наемател в отговора на исковата
молба).
-
В жалбата правилно е посочено, че
с исковата молба и с представената като писмено доказателство по делото нотариална
покана от 18.12.2018г. наемодателят претендира заплащане на наемна цена (а не на обезщетение)
за месец декември 2018г. Следва да се има предвид, обаче, че в първото открито
съдебно заседание по делото ищецът е изменил основанието на този иск по реда на
чл. 214, ал. 1 от ГПК. Изменението е било надлежно допуснато с определение в
открито съдебно заседание на 28.11.2019г., и по така изменения иск е била
разпределена доказателствената тежест. Поради това произнасянето на районния
съд именно по иск за обезщетение е правилно и съответства на действително
предявения такъв.
-
Неправилно жалбоподателят
интерпретира присъденото от съда обезщетение като
такова за неизпълнение на задължението му да върне на наетата вещ. Наистина,
районният съд е обосновал връзка между задължението за връщане на вещта и
отговорността за неговото неизпълнение, но това не означава, че се е произнесъл
по иск с правна квалификация чл. 233, ал. 1 от ЗЗД. В мотивите ясно е посочено,
че съдържащите се в нотариалните покани изявления за освобождаване на имота и
връщането на фактическата власт върху него по същество обективират
противопоставяне на наемодателя, ответникът да продължи да ползва имота. Оттук
е направен и правилен извод, че са налице предпоставките на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за уважаване на действително предявения иск за заплащане на обезщетение за ползване на имота въпреки противопоставянето на
наемодателя за това.
Поради това искът с
правна квалификация чл. 236, ал. 2 от ЗЗД е
основателен и правилно е бил уважен, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено и в тази му част.
Други доводи (вкл. за
начина на определяне на обезщетението или за неговя размер с оглед периода, за
който то се дължи) не са изложени в жалбата, поради което и на основание чл.
269, изречение второ от ГПК, въззивният съд не следва служебно да формулира и
обсъжда такива.
По така изложените съображения съдът намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваните
му части.
С оглед изхода на делото, въззиваемата страна има
право на сторените от нея разноски пред въззивната инстанция, но такова искане не
е направено, поради което съдът не следва да се произнася по този въпрос.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
74/18.08.2020г., постановено по гр.д. № 221/2019г. на Пирдопския районен съд, в
обжалваните му части.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.