Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№……............./ .......... 06.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети юни през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ

                                                                мл.съдия  СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   7782  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 77577 от 27.03.2019 г., постановено по гр.д. № 725/2017 год. на СРС, 69 състав, са  отхвърлени предявени от „Т.С.“ ЕАД, срещу срещу А.В.И. искове с правно основание чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че А.В.И. дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата от 2 290,99 лв., представляваща цена на доставена енергия за абонатен №331866 за периода от месец 12.2010 г. до месец 04.2013 г., ведно със законната лихва от 30.05.2014г. до погасяването, както и сумата от 190,90 лв., представляваща лихва за забава в плащането, считано от падежа на всяко отделно вземане до 25.04.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 04.06.2014г. по ч.гр.д. №29022/2014г. по описа на СРС, 55-ти състав.

            Решението е постановено при участието на „М.Е.” ООД като помагач на страната на ищеца.

            Това решение е обжалвано от ищеца “Т.С.” ЕАД, с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно, и не в съответствие със събраните по делото доказателства е приел, че ответникът  няма качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ като носител на вещни права върху имота, въпреки че събраните поделото доказателства сочели, че ответникът /посочено ответниците / е собственик на процесното жилище и нямало доказателство, че е учредено вещно право на ползване върху имота. Намира за ирелевантно дали ответникът реално ползва топлоснабденото жилище за да отговяр аза цената на топлинната енергия /ТЕ/. Моли да се уважи въззивната жалба, прави и искане за разноски по делото.

            Въззиваемата страна-ответник А.В.И. и третото лице-помагач( на ищеца, не са взели становище по жалбата.

            Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

            Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, както обаче следва и да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени доказателства, относно липсата на доказателства ответницата да е собственик на процесния топлоснабден имот. Напротив, изложени са доводи за установено по делото възникване на облигационно правоотношение по договор за наем между ответницата и трето за спора лице-Столична община, което наемно отношение е съществувало и през исковия период, и при липсата на доказателства по делото между ищеца и ответника да е възникнало облигационно отношение по договор за доставка на топлинна енергия, по аргмент и от ТР  № 2 от 25.05.2017г. на ВКС по т.д. № 2/2016 г., ОСГК, е приел, че макар сградата в която се намира процесното жилище, да е топлоснабдена етажна собственост, то ответникът като наемател на чужд имот няма качеството топребител на топлинна енергия нито по силата на закона-чл.153 от ЗЕ, нито по силата на договор с ищеца.  Така е приел искът за главницата и акцесорния на него иск за лихви за забава върху плащане н аглавницата, да са неоснователни и подлежащи на отхвърляне. Тези фактически констатации и правни изводи въззивният съд споделя  и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Не се установи при служебната проверка да са нарушени и императивни материалноправни норми.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Относно наличието на облигационно правоотношение между страните, въззивният съдът намира следното : Съгласно действащите разпоредби на nap. 1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката  (в сила до 17.07.2012г.) и впоследствие чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Според чл. 150, ал. 1 Закона за енергетиката  (ЗЕ) продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. От гореизложената нормативна уредба се извежда заключението, че с разпоредбите на ЗЕ е установена законова презумпция, съобразно която всяко лице, за което се установи, че е собственик или вещен ползвател на имот в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, се счита по силата на закона клиент на топлинна енергия, съответно страна по неформален договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с доставчика. Тъй като се касае за правна норма с изключителен характер, установяваща законова презумпция, същата следва да бъде тълкувана единствено стриктно, не и разширително, по отношение на нейните субективни предели на действие. Тоест недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните ползватели, да се извежда заключение, че ползвателите на имота на облигационно основание също са включени в обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по договор с доставчика на топлинна енергия. Съгласно чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, съобразно който, ако друго не е уговорено, наемателят е длъжен да плаща разходите свързани с ползването на имота (в това число режийните разходи за вода, електрическа енергия, отопление и др.) на своя наемодател, а не пряко на съответните доставчици. В този смисъл е и горепосоченото ТР № 2 от 25.05.2017г. на ВКС по т.д. № 2/2016 г., ОСГК, и предхождащата го съдебна рактика /напр. решение № 504 от 26.07.2010 г., по гр.д.№ 420/2009 г. на ВКС, IV г.о./.

Действително  в чл. 64, ал. 1 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД е уредено, че купувач може да бъде и физическо лице, което ползва топлинна енергия за отопление и горещо водоснабдяване в жилище, на което е наемател, но за да се приложи тази уговорка, следва да бъде налице изрично писмено съгласие на собственика на имота, както и подадено заявление за откриване на партида на името на наемателя. При кумулативното наличие на тези предпоставки би възникнало индивидуално правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия по правилата на чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД между доставчика от една страна и наемодателя и наемателя от друга (солидарно задължени съгласно чл. 64, ал. 1 ОУ), при което, с оглед постигнатото от страните изрично съгласие, уредената в чл. 153 ЗЕ презумпция няма да намери приложение. В конкретната хипотеза, обаче, ищецът се позовава с исковата молба на качеството собственик на ответницата спрямо процесния имот, като не е ангажирал доказателства за това. В първоинстанционното производство ищецът „Т.С.“ЕАД е представил единствено заповед от СО за жилищно настаняване на ответницата  в процесния имот от 11.10.2010 г. и удостоверение от СО за продължаващото съществуване на това наемно отношение до 3.04.2014 г. Фактът, че сградата е етажна собственост и е топлоснабдена не може да замести липсващото съгласие за създаване на облигационно отношение между ищеца и ответника –последния като наемател на чужд имот, нито  липсата на доказателство за изразено от наемодателя на имота (Столична община) съгласие за откриване на партида на името на наемателя, както и за отправено от страните по договора за наем волеизявление към „Т.С.“ ЕАД в този смисъл. Представеният списък на етажни собственици на блока е от 2002 г. и срещу ап.12 стои име и подпис на друго лице, а не на ответницата А.В.И.. Ето защо ищецът не е доказал ответницата да е носител на правото на собственост върху процесния имот за исковия период, както твърди с въззивната жалба и с исковата молба. За ответницата е съществувало облигационното право на ползване на нает имот, което е различно от вещното право на собственост върху същия имот, а само вещното право прави лицето потребител на топлинна енергия по силата на закона-чл.153 от ЗЕ.

Ето защо въззивният съд намира, че ищецът не е доказал наличието на облигационна връзка между него и ответника нито по силата на нормативен акт - пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ (в сила до 17.07.2012 г.) и чл.153, ал.1 (в сила от 17.07.2012 г.), както твърди си исковата молба, нито по силата на друг правопораждащ договорна връзка факт съгласно гражданския закон ЗЗД, нито по друг начин е обективирано съгласие на ответника за създаване на облигационна връзка между него и ищеца за заплащане на цената на ТЕ за битови нужди. Искът за главница и обусловеният от него иск за лихви за забава се явяват неоснователни и подлежащи на отхвърляне.

Поради съвпадане изводите на двете инстанции решението на СРС следва да се потвърди изцяло.

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават  в негова тежест. Въззиваемата страна-ответник не е направила искане за разноски.

Воден от горното, СГС

 

 

Р  Е  Ш  И :

           

ПОТВЪРЖДАВА решение № 77577 от 27.03.2019 г., постановено по гр.д. № 725/2017 год. на СРС, 69 състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “Т.С.” ЕАД по чл.78, ал.1 от ГПК за разноски .

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

             ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                   2.