Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 21.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II г въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седми
април две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с. ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретаря Цветелина
Добрева, като разгледа докладваното от мл.съдия Иван Киримов
в. гр. д. № 4544 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответницата И.С.А. срещу решение № 274071 от 13.11.2019 г.,
постановено по гр.д. № 65117/2018 г. на СРС, I ГО, 166 състав, с което е признато
за установено по предявения от М.П. К.– В. иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК вр. чл. 439 ГПК, че по отношение на И.С.А. не
съществува правото на принудително изпълнение на сумата от 500 лева – разноски
по делото на основание чл. 64, ал. 2 от ГПК, за която сума е издаден
изпълнителен лист от 17.06.2013 г. по гр.д. № 8965/2005 г. на СРС, 47 състав на
основание влязло в сила съдебно решение и въз основа, на който е образувано
изпълнително дело № 20188580400456 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 в КЧСИ,
района на действие СГС. С решението ответницата е осъдена на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК да заплати на М.К. – В. сумата от 450 лева – разноски в
производството пред СРС.
В жалбата са изложени доводи, че решението е
неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е
необосновано. Навежда се оплакване, че първоинстанционният
съд не е съобразил т. 14 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС като сочи, че молбата
за издаване на изпълнителен лист е активно действие, което прекъсва
погасителната давност. От друга страна сочи, че в периода от 2008 г. до май.
2013 г. е отсъствала от страната, поради което и не могла да предприеме
действия за снабдяване с изпълнителен лист. При така изложеното моли първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен, а
предявеният иск отхвърлен. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ищцата М.К. – В. чрез адв. А.М.. Изложени са съображения за неоснователност на въззивната жалба. Намерен е правилен изводът на първоинстанционния съд, че молбата за издаване на
изпълнителен лист не представлява действие по принудително изпълнение, поради
което и не прекъсва давността. Отправено е искане за потвърждаване на
обжалваното решение и присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Страните не са заявили доказателствени
искания.
Съдът, след
като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за
установено следното от фактическа
страна:
Първоинстанционният съд е сезиран
с искове с правна квалификация чл.439 ГПК.
По делото е представен изпълнителен лист от 17.06.2013
г., издаден по ч.гр.д. № 8965/2005 г. по описа на СРС, ГО, 25-ти състав, въз
основа на решение № 143 от 13.12.2007 г. по гр.д. № 8965/2005 г. по описа на
СРС, 47 състав, с който се осъжда М.П.К. да заплати на И.С.А. сумата от 500
лева – разноски по делото на основание чл. 64, ал. 2 от ГПК.
Представено е решение № 143 от 13.12.2007 г.
постановено по гр.д. № 8965/2005 г. по описа на СРС, 47 състав, влязло в сила
27.04.2010 г., съгласно което М.П.К. – В. е осъдена да заплати на И.С.А. сумата
от 500 лева разноски по чл. 64, ал. 2 от ГПК, както и определение № 432 от
27.04.2010 г. по гр.д. № 1729/2009 г. по описа на ВКС, III ГО, с
което не е допуснато до касационно обжалване решение от 03.07.2009 г. по гр.д.
№ 3467/2008 г. на СГС, с което пъровинстанционното
решение е потвърдено.
Представена е и покана за доброволно изпълнение с
изх. № 19437/08.08.2018 г. по изпълнително дело №
20188580400456 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ и района на действие
СГС до М.П.К. – В. за заплащане на сумата от 500 лева въз основа на издаден изпълнителен
лист от 17.06.2013 г. на основание решение № 143 от 13.12.2007 г. постановено
по гр.д. № 8965/2005 г. по описа на СРС, 47 състав.
Представена е молба на И.С.А. с вх. №
10523/28.05.2018 г., въз основа на която е образувано изпълнително дело №
20188580400456 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ и района на действие СГС,
с посочен способ на изпълнение запор на банкова сметка ***к.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото се включват отрицателен
установителен иск, че ищцата не дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая
ищцата основа исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността
за вземането, считано от влизане в сила на съдебното решение въз основа, на
което е издаден изпълнителния лист.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
5 години. В случая решение № 143 от 13.12.2007 г. постановено по гр.д. №
8965/2005 г. по описа на СРС, 47 състав, въз основа на което е издаден процесния изпълнителен лист е влязло в сила 27.04.2010 г.,
поради което и от този момент е започнала да тече предвидената 5 – годишна
погасителна давност.
Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се
прекъсва с предявяване
на иск или възражение или на искане за
почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат
уважени, давността не се смята прекъсната, а съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД
давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение.
От приложеното в настоящото производство заверено
копие на изпълнителното дело се установи, че същото е образувано на 28.05.2018
г., поради което 5 – годишният давностен срок е
изтекъл към момента на образуването му.
При
така изложеното спорен се явява въпросът дали с издаването на изпълнителния
лист от 17.06.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 8965/2005 г. по описа на СРС, ГО,
25-ти състав, въз основа на решение № 143 от 13.12.2007 г. по гр.д. № 8965/2005
г. по описа на СРС, 47 състав давността по делото е прекъсната. Настоящата
инстанция се солидаризира по този въпрос с изводите на първоинстанционният
съд, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на
влязло в сила решение не представлява действие, което да води до прекъсване на
давността. На молбата за
издаване на изпълнителен лист не може да
бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и
поради едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен
лист. Длъжникът узнава за това производство, едва при връчването на призовката
за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започването на
изпълнителния процес. При действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със
започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да
бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Не би могло да се стигне до
прекъсването й със започването на производство, в което длъжникът не участва и
няма как да узнае за него, освен при започването на друго производство – това
за принудително изпълнение. „В мотивите по т. 3 от ТР № 5/12.07.2018 г.
по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено,
че производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на визираните в чл. 404, т. 1 ГПК
изпълнителни основания е регламентирано в чл. 405
- чл. 408 ГПК.
При произнасяне по искане за издаване на изпълнителен лист, проверката, която
дължи компетентният съд, е относно правото за принудително изпълнение в полза
на соченото като кредитор лице и срещу посочения длъжник по изпълняемото
право, установено в съответното изпълнително основание. В това производство
проверката относно наличието на ликвидно и изискуемо притезание
е ограничена, предвид формалната доказателствена сила
на подлежащите на принудително изпълнение съдебни или арбитражни актове, с
която последните удостоверяват изпълняемото право.
Производството по издаване на изпълнителен лист е друго, различно от исковото
производство. При произнасяне по молба по чл. 405, ал. 1 ГПК,
съответно при реализиране на предвидената в чл. 407, ал. 1 ГПК
въззивна проверка за законосъобразност на постановено
разпореждане, не се дава разрешение на материалноправен
спор, свързан с предмета на делото, а се разрешава процесуален въпрос за
наличие на предпоставки за принудително изпълнение на акта, въз основа на който
е поискано издаване на изпълнителния лист. Постановеният от съда акт, с
характер на разпореждане, не се ползва със сила на пресъдено
нещо нито относно изпълняемото право, нито по
отношение правото на принудително изпълнение. При съобразяване с даденото
задължително нормативно тълкуване за характера на производството по чл. 405
– чл. 408 ГПК,
следва да се приеме, че разпореждането за издаване на изпълнителен лист няма
правен ефект да удължава срока на погасителната давност относно изпълняемото право по смисъла на чл. 117 ЗЗД,
именно защото този акт не се ползва със сила на пресъдено
нещо по отношение на материалното право (вж. в т. см. – проф. Ж. С.,
"Бълг. ГПП", 6-то изд., стр. 696; "Бълг. ГПП", 9-то изд.,
стр. 952). Поради това, че производството по издаване на изпълнителен лист,
както е посочено в ТР № 5/2018 г. на
ОСГТК, е "друго, различно от исковото производство" то
няма характера на "съдебен процес относно вземането" по смисъла на чл. 115, б.
"ж" ЗЗД и не е основание за спиране на давностния
срок. То не е и "изпълнително действие" с ефект да прекъсне
давността, съгласно чл. 116 б.
"в" ЗЗД, тъй като се развива преди изпълнителния процес и
има за цел да подготви предприемането на принудително изпълнение (в т. см. – т. 10 и
т. 14 от ТР №
2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК). Постановяваните в това
производство съдебни актове не са от естество да преклудират
нито правото на защита на неудовлетворения кредитор срещу неизправен длъжник,
нито правото на защита на претендирания длъжник срещу
привиден кредитор. Поради това и молбата по чл. 405, ал. 1 ГПК,
с която се сезира съдът в производството по издаване на изпълнителен лист,
респ. жалбата срещу разпореждането за отказ да се издаде изпълнителен лист, не
могат да се зачетат за действия, прекъсващи давностния
срок за вземането, тъй като то не е предмет на спор. Те не са и действия за
принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б.
"в" ГПК, като в тази насока следва да се съобразят
задължителните постановки по т. 10 и мотивите по т. 14 от ТР №
2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК“ – така р. № 141 от
17.07.2019 г. постановено по гр.д. № 3152/2018 г. по описа на ВКС, III г.о.. Настоящата инстанция намира
за правилен и изводът на първоинстанционния съд, че
отсъствието на ответницата от страна не следва да се приравни на обективна
невъзможност да действа, т.е. да предприеме действия за прекъсване на
давността. Както и първият съд е посочил ответница е могла да упълномощи
процесуален представител, който да действа от нейно име и съответно да
предприеме съответните действия по принудително изпълнение. В разпоредбата на
чл. 115 от ЗЗД са посочени случаите, в които давност не тече, като настоящият
не е сред описаните. Следва да се посочи и, че по делото не са представени
доказателства, че действително ответницата е била извън пределите на държавата
през посочения период, доколкото представеното определение № 20773/08.11.2013
г. по гр.д. № 11786/2013 г. по описа на СГС, ГО, IV – състав не е годно
доказателство да установи посочените обстоятелства, тъй като съгласно чл. 297
от ГПК, влязлото в сила решение е задължително за съда, т. е. неговият диспозитив. В случая пред съда не са представени
доказателства пред съда, от които да се установи, че действително ответницата е
била извън пределите на държавата в посочения период. Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
Ищцата по жалбата има право на разноски за
въззивното производство и е заявила претенция за присъждане на такива, като
същата е и доказана, поради което следва на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да
ѝ се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 274071 от 13.11.2019 г., постановено по
гр.д. № 65117/2018 г. на СРС, I ГО, 166 състав.
ОСЪЖДА И.С.А., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на М.П.К. – В., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 400 лева – разноски в производството пред СГС..
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.