Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 03.09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на четвърти юни две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 1850 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение от 24.07.2019г. на СРС, ІІ ГО, 74 състав по гр.д.№ 2051/2019г. е отхвърлен предявения от И.К.Г.
срещу „И. – Г., К. и С.“ СД иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ за
признаване на уволнението, извършено със заповед № 55/19.10.2018г., за
незаконно и неговата отмяна и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец обжалва решението
изцяло, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради неправилна
преценка на доказателствата и неправилно приложение на материалния закон. Твърди,
че изводите на първоинстанционния съд, че трудовото правоотношение не е
прекратено с отправеното от него предизвестие, достигнало до знанието на
управителя на ответното дружество на 16.08.2020г., са неправилни. Сочи, че по
арг. от чл. 335, ал. 2 КТ, трудовият договор е прекратен с изтичане срока на
предизвестието, като заплащането на обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ не е
елемент от фактическия състав на прекратяване на трудовото правоотношение.
Поддържа, че дори да се приеме, че трудовото правоотношение не е прекратено на
16.08.2018г., прекратяването е настъпило най-късно на 17.09.2008г. с изтичане
на 30 - дневния срок на предизвестието, поради което атакуваната заповед за
дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно издадена след прекратяване на
трудовото правоотношение с отправеното от него предизвестие. Сочи, че са
неправилни изводите на СРС и за погасяване на иска по давност, тъй като
двумесечният давностен срок по чл. 358, ал.1, т. 2 КТ не е започнал да тече от
22.10.2018г. Твърди, че разпитаните по делото свидетели не установяват, че на
посочената дата, оформена като за връчване на заповедта при отказ, ищецът е
узнал за съдържанието на процесната заповед, а свидетелите установяват само
опит за връчването й. Твърди, че в мотивите на атакуваното решение не е
обсъдено представеното „последно предупреждение“ изх. № 729/02.10.2018г., изходящо
от управителя на дружеството, в което се съдържа изявление на последния, че
ищецът не е служител на дружеството към този момент, което изявление следва да
се цени като признание на ответника на неизгоден за него факт. Предвид
изложеното поддържа, че към момента на издаването и връчването на заповедта, не
е знаел за образуваното и висящо дисциплинарно производство срещу него, а е
узнал през м. ноември 2018г., поради което подадената на 14.01.2019г. искова
молба е в срока по чл. 358, ал.1, т.2 КТ. Твърди, че по отношение наложеното наказание не е спазен срока по чл.
194 КТ, а отделно, че СРС не е извършил служебна проверка на императивните
разпоредби на чл. 193 КТ и чл. 195, ал. 1 КТ. Евентуално поддържа, че по
същество не са налице описаните в атакуваната заповед нарушения на трудовата
дисциплина. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи иска, с
присъждане на разноски.
Въззиваемата страна „И. – Г., К. и С.“ СД
оспорва въззивната жалба като
неоснователна в депозиран писмен отговор. Поддържа, че правилно
първоинстанционият съд е кредитирал показанията на свидетелите Ж.Б.и П.И.относно
отказа на ищеца за получаване на заповедта, като правилно е приел, че исковата
молба е подадена след изтичане на срока по чл. 358, ал.1, т. 2 КТ. Твърди, че
са правилни и мотивите на обжалваното решението досежно законосъобразността на
заповедта за уволнение по същество. Моли съда потвърди като правилно и
законосъобразно обжалваното решение. Претендира разноски.
По делото е депозирана частна жалба от И.К.Г.
срещу определение от 15.12.2019г. на СРС по същото дело, с което е оставена без
уважение молбата му по чл. 248 ГПК. Поддържа, че неправилно не е уважено възражението му по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй
като присъденото в полза на ответната страна адвокатско възнаграждение е
прекомерно, с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото.
Ответникът оспорва частната жалба в
депозиран писмен отговор и моли съда да я остави без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна като краен резултат.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, поради което съдът следва да разгледа доводите във връзка
с неговата правилност.
Предявен е иск с правно основание чл.
344, ал.1, т. 1 КТ за отмяна на заповед № 55/19.10.2018г., издадена от
управителя на ответното дружество, с която на ищеца е наложено наказание
„дисциплинарно уволнение“ на основание чл. 330, ал.2, т. 6 КТ вр. чл. 190,
ал.1, т. 2 и 7 вр. чл. 188, т. 3 КТ и е прекратено трудовото правоотношение с
ищеца, на длъжност „програмист софтуерни приложения“, считано от датата на
връчване на заповедта.
Заповедта е оформена като връчена на
ищеца при отказ на 22.10.2018г., с подписите на трима свидетели – Ж. К.а, П.И.и
Ж. Б., а исковата молба е подадена на 14.01.2019г.
В срока по чл. 131 ГПК ответното
дружество е направило възражение за давност, поради неспазване на двумесечния
срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Настоящият съдебен състав намира, че
възражението е основателно и доказано, по следните съображения:
Двумесечният
давностен срок започва да тече от момента на прекратяване на трудовото
правоотношение, като в случая ответникът се позовава на прекратяване на
правоотношението с връчване на процесната заповед при отказ на 22.10.2018г.
Ищецът оспорва надлежното връчване при отказ с твърдения, че за атакуваната
заповед е узнал не на посочената дата, а
на 28.11.2018г. с получаването на писмо изх. № 18098481/20.11.2018г. на ИА
„Главна инспекция по труда“ .
Относно обстоятелствата по връчване на
процесната заповед са разпитани свидетелите П.К.И.и Ж.Б.– служители на
ответното дружество, които са удостоверили отказа за връчване на 22.10.2018г.
Свидетелят П.И.дава показания, че е била
свидетел на опита за връчване на заповедта на 22.10.2018г. на ищеца пред офис –
сградата, като управителят на дружествотоЯ.К. е помолил ищеца да му връчи
заповед за прекратяване на трудовия договор. Свидетелката заявява, че ищецът е
знаел, че това е заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като
една седмица по-рано е правен опит да му се връчи последно предупреждение.
Свидетелката твърди, че ищецът е чул поканата за връчване на втория етаж на сградата,
а при идването й по улицата към сградата е имало смачкана заповед. По сведение
на останалите, според свидетеляИ., заповедта била изхвърлена на улицата след
опит за връчване на ищеца от г-н К., заедно с охраната и чистачката.
Свидетелят Б. дава показания, че е
присъствала на 22.10.2018г. на опит за връчване на заповедта на ищеца от
управителя К., който извикал Г. да подпише заповедта. Според свидетеля Б., ищецът
Г. е чул това изявление, но не пожелал да вземе заповедта и казал, че адвокатът
му ще я получи.
Съгласно константната
съдебна практика, отказът на работника да му бъде връчена заповедта за уволнение
може да бъде установяван с всички доказателствени средства, като в случаите на
отказ, срокът за предявяване на иска по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ се брои от
датата на отказа, по арг. от чл. 335, ал.2, т. 3 КТ – така напр. Определение №
842/08.07.2013г. по гр.д. № 1618/2013г. на ВКС, ІІІ ГО.
В случая, надлежно
оформеният от външна страна отказ за връчване на заповедта на ищеца на
22.10.2018г. е доказан от събраните гласни доказателства, обсъдени по-горе.
Липсват процесуални основания да не бъдат кредитирани показанията на
свидетелитеИ. и Б., удостоверяващи, че на посочената дата ищецът е узнал, че
управителят К. иска да му бъде връчена именно заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение, както и отказа на ищеца да получи същата. Поради
изложеното, е неоснователно оплакването в жалбата, че ищецът не е узнал за
съдържанието на атакуваната заповед. За надлежно удостоверяване на отказа за
връчване на заповедта е достатъчно, че на ищеца е било отправено изявление, че
документът за връчване е заповед за прекратяване на трудовото правоотношение.
Отговорът, че ще бъде получена чрез адвокат налага извод, че ищецът е разбрал
смисъла на изявлението.
Аргумент в подкрепа на
горните съображения е и лично изявление на ищеца, направено на 16.10.2018г. във
връзка с връчено му на същата дата искане за информация изх. № 735/2018г. /л.
50 от делото пред СРС/ и признание на ищеца в подаден от него сигнал на
19.10.2018г. до ИА „ГИТ“ /л. 107/, че към този момент ищецът вече е узнал за
инициираното от ответника дисциплинарно производство. Тези изявления не
кореспондират с твърденията му по делото, че за първи път е узнал за уволнителната
заповед на 28.11.2018г., когато е получил отговор на сигнала му от ДИТ. При
съвкупна преценка поотделно и помежду им на всички събрани писмени и гласни
доказателства, съдът намира, че процесната заповед от 19.10.2018г. е надлежно
връчена при отказ на ищеца на 22.10.2018г. и от този момент следва да брои
двумесечният срок, по арг. от чл. 358, ал.2, т. 3 КТ. Ето защо към момента на подаване
на исковата молба на 14.01.2019г., двумесечният давностен срок е изтекъл, респ.
ищецът е упражнил преобразуващото право за оспорване на процесното уволнение,
след изтичане на давностния срок .
Съгласно константната съдебна практика, давността
по чл. 358 КТ е материалноправен институт, като при уважено възражение за
давност съдът не разглежда спора по същество – в случая дали законосъобразно е
упражнено правото на уволнение на основанията в заповедта и при релевираните от
ищеца основания за незаконосъобразност – така и О № 25/13.01.2020г. по гр.д. №
2380/2019г. на ВКС, ІІ ГО.
Ето защо предявеният иск е
неоснователен, като погасен по давност, като не следва да бъдат разгледани
останалите доводи на страните.
Поради съвпадението на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение за отхвърляне на иска като погасен по
давност - потвърдено.
С оглед изхода на
спора, на въззиваемото дружество следва да се присъдят претендираните и
доказани разноски за въззивната инстанция. Въззиваемото дружество претендира и
доказва разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер
на 1608 лв. От въззивника е направено
своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, като взе
предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и реално
извършените процесуални действия в настоящото поизводство, както и минималния
размер от 610 лв. /МРЗ/, по арг. от чл. 7, ал.1, т. 1 от Наредба № 4/2004г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, намира, че претендираното
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размера на сумата 732
лв. с включен ДДС.
По частната жалба по
чл. 248 ГПК:
С обжалваното
определение от 15.12.2019г. на СРС е оставена без уважение молбата на ищеца Г.
с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта
за разноските, чрез намаляване на присъденото в полза на ответника
възнаграждение в общ размер на сумата 1547 лв. Въззивният съд намира, че
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно по изложените по-горе съображения,
с оглед обстоятелството, че е предявен само един иск по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ
и реално извършените процесуални действия по делото. Поради това,
възнаграждението следва да бъде намалено до размера на сумата 840 лв. с ДДС
/700 лв. без ДДС, при минимален размер от 560 лв., съобразно приложимата
редакция на чл. 7, ал.1, т. 1 от Наредба № 4/2004г. бр. 41/2017г./.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.07.2019г.
на СРС, ІІ ГО, 74 състав по гр.д.№ 2051/2019г., с което е отхвърлен предявения
от И.К.Г. срещу „И. – Г., К. и С.“
СД иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ за признаване на уволнението,
извършено със заповед № 55/19.10.2018г., за незаконно и неговата отмяна, като
погасен по давност.
ОСЪЖДА
И.К.Г.,
ЕГН ********** да заплати на „И. – Г., К. и С.“ СД, ЕИК
*******,
на основание чл.78, ал. 3 ГПК, сумата 732 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
ОТМЕНЯ, по частна жалба на И.К.Г., определение от 15.12.2019г. по гр.д. № 2051/2018г. на
СРС, 74 с-в и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯ, на основание чл. 248 ГПК, решение
от 24.07.2019г. на СРС, ІІ ГО, 74 състав по гр.д.№ 2051/2019г. в частта за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта, с която
И.К.Г.,
ЕГН ********** е осъден да заплати на „И. – Г., К. и С.“ СД, ЕИК
*******,
разноски над сумата 840 лв. до пълния присъден размер от 1547 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на
чл.280, ал.1 и 2 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.