Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 08.11.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на седемнадесети март
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 5374 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 13.11.2020г., поправено с решение от
05.03.2021г., постановени по гр. д. № 27491/2019г. на СРС, I ГО, 32-състав са прогласени за
нищожни клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL36255 от 23.06.2008г., сключен между Б.Й.Г. и „Ю.Б.“ АД, като
ответникът „Ю.Б.” АД е осъден да заплати на Б.Й.Г. сумата 6463. 24 евро - платени без основание валутни
разлики в периода 10.06.2014г. - 16.05.2019г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба - 17.5.2019г. до плащането; признато е за установено, че Б.Й.Г.
не дължи на „Ю.Б.“ АД сумата 5 467. 75 шв.
франка, представляваща възнаградителни и наказателни лихви, прибавени към
главницата на основание нищожни клаузи - чл. IV и чл.VI от допълнително
споразумение от 10.12.2009г., чл. 3, чл. 4, чл. 6 от допълнителни споразумения
от 28.02.2011г., от 20.10.2011г. и от 22.5.2012г.; чл. 3, чл.4, ал.2 и чл.5 от
допълнителни споразумения от 20.12.2012г. и от 25.11.2013г., чл. 3, ал. 3, чл.
4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителни споразумения от 18.12.2014г. и от 23.12.2014г.
С решението ответникът „Ю.Б.” АД е осъден да заплати на Б.Й.Г. сумата 1 659. 46
швейцарски франка - недължимо платени възнаградителни лихви, начислени върху
капитализираните към главницата лихви, платени в периода 10.02.2016 г. -16.05.2019г.
и е отхвърлен иска за заплащане на валутни разлики за разликата над сумата от 6
463. 24
евро до размера на сумата от 6 475. 31 евро, както и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1 382. 10 евро - обезщетение
за забава върху сумата 6 475. 31 евро за периода 16.06.2016 г.-15.05.2019 г.
Решението е обжалвано с въззивна жалба
от ответника „Ю.Б.“ АД в частта за уважаване на исковете, с оплаквания за
неправилност, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допускане
на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че ищецът
не е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/, поради което този закон не е приложим. Жалбоподателят твърди, че
доказателствената тежест за установяване на качеството потребител се носи от
ищеца. Излага съображения, че кредитът не е използван за задоволяване на лични
потребителски нужди, а с инвестиционна цел – за закупуване на апартамент, който
да бъде отдаван под наем. Твърди, че не само част, а цялата сума по кредита е използвана
с тази цел. Твърди се, че районният съд не е съобразил обстоятелствата,
свързани с упражняваната от ищеца професионална дейност – брокер на недвижими
имоти, който в същото време е действал и като професионален брокер на
ответника. Сочи, че притежаваната от ищеца професионална квалификация го поставя
над средния потребител и същият е бил наясно с последиците от сключване на
договора, включително възможността от промяната на валутния курс. Твърди, че
размерът, валутата и условията за връщане на кредита са били индивидуално
уговорени, като съдът не може да преценява неравноправността на същите, тъй като те са ясни и разбираеми.
Във въззивната жалба се сочи, че въпреки професионалните знания на служителите
ѝ, банката не би могла да предвиди промяната на курса на швейцарския
франк спрямо лева/еврото, нито е имала задължение за това. Оспорва се извода на
първоинстанционния съд, че валутният риск от отпускането на кредита в
швейцарски франкове е прехвърлен на потребителя, тъй като последният носи този
риск поради това, че валутата на
кредита се различава от валутата, в която получава доходите си. От друга
страна, рискът от понижаване на курса на швейцарския франк се е носил от
банката. Твърди, че задължението на ищеца не се е увеличило вследствие на
увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо еврото – задължението на ищеца
е било в швейцарски франкове и то е на една и съща стойност, независимо от
промяната на курса. Банката не е получавала допълнителни суми, а единствено
тези, уговорени в договора. Поддържа, че ищецът се е възползвал от по-ниския
лихвен процент, приложим при кредитите, отпуснати в швейцарски франкове, което
следва да се вземе предвид при определяне на дължимата на ищеца сума. Намира за
неправилен извода на съда, че кредитът не е отпуснат в швейцарски франкове –
сумата в тази валута е предоставена по блокирана сметка на ищеца, след което е
превалутирана с оглед постигането целта на кредита – покупката на недвижим
имот, чиято цена е уговорена в евро. Оспорва се извода на районния съд, че с
добавяне на възнаградителни лихви към главницата е допуснат анатоцизъм. Сочи,
че разпоредбите за това в допълнителните споразумения към договора за кредит
представляват допустимо преструктуриране на кредита съгласно действалата към
периода Наредба на БНБ. Намира, че дори да се приеме, че е налице анатоцизъм,
приложение следва да намери разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ТЗ, с оглед
характера на договора на търговска сделка, съгласно която може да се начислява
на лихва върху лихва, при уговорка за това между страните, каквато в случая е
налице. Поддържа, че много от плащанията по кредита са направени от лица,
различни от ищеца, поради което не може да се приеме, че той се е обеднил с
тези суми. Моли съда да отмени решението
в
обжалваните части и да отхвърли предявените искове, с присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият
Б.Й.Г. в депозиран писмен отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и
моли съда да я остави без уважение. Твърди, че е сключил договора за кредит за
задоволяване на лични нужди като физическо лице, а не за извършването на
професионална или търговска дейност. Сочи, че осъществяваната от него трудова
дейност като брокер на недвижими имоти, няма отношение към отпускането на
кредита и качеството му на потребител. Навежда доводи, че оспорваните клаузи не
са формулирани на ясен и разбираем език, отделно банката е имала експертна
компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове и
рисковете, свързани с отпускане на кредит в чуждестранна валута. Излага доводи,
че сделка, свързана с валутен риск, създава предпоставки за облагодетелстване
на банката, а знанието й конкретно за възможните промени в курса е ирелевантно,
от значение е единствено обстоятелството дали на потребителя е предоставена
достатъчно информация от настъпването им и начина, по който биха се отразили на
задълженията. Поддържа, че е ирелевантно
дали швейцарските франкове за погасяване на кредита са закупени от банката или
от друго място – повишаването на курса на швейцарския франк спрямо еврото е
обективен факт и банката е получила валута на по-висока стойност.
Неравноправният характер на клаузите произтича от носения от потребителя
валутен риск. Твърди, че в договора са предвидени механизми в полза на банката,
които да компенсират понижаване на курса на швейцарския франк. Оспорва като
кредитополучател по договора да е спестил парични суми от по-ниския лихвен
процент, приложим за кредитите в швейцарски франкове – в договора не е описан
начинът за формиране на лихвения процент, нито зависимостта му спрямо курса на
швейцарския франк. Поддържа, че кредитът действително е отпуснат в евро. Намира
за правилен извода на районния съд, че капитализирането на лихви представлява
анатоцизъм, което е недопустимо. В тази връзка сочи, че цитираната от
въззивника Наредба № 9 от 2008 г. на БНБ /отм./ не представлява акт по чл. 10,
ал. 3 от ЗЗД. Навежда доводи, че разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ТЗ е
приложима единствено между търговци. Намира за неоснователни изложените от
ищеца доводи във връзка с извършени плащания от трети лица – всички плащания са
били извършвани от ищеца чрез задължаване на неговата банкова сметка, ***етите
лица са извън предмета на делото. Моли съда да потвърди решението в обжалваните
части, с присъждане на разноски.
Решението на СРС в отхвърлителните му
части е влязло в сила като необжалвано.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Първоинстанционното производство е
образувано по предявени от Б.Й.Г. срещу „Ю.Б.” АД иск с правна квалификация чл.
124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 от ЗЗП, за прогласяване за
нищожни на клаузите на чл. 6, ал. 2 и
чл. 23 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36255 от
23.06.2008г., сключен между Б.Й.Г. и „Ю.Б.” АД; иск с правна квалификация чл.
55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за осъждане на „Ю.Б.“ АД да заплати на Б.Й.Г.
сумата 6 475. 31 евро - платени без основание
валутни разлики в периода 10.06.2014г. - 16.05.2019г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба - 17.5.2019г. до окончателното плащане; иск с
правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 382. 10 евро
- обезщетение за забава върху сумата 6 475. 31 евро за периода 16.06.2016г.-15.05.2019г.,
отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК за
признаване на установено, че Б.Й.Г. не дължи на „Ю.Б.“ АД сумата 5 467. 75 шв.
франка, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1 659. 46 швейцарски франка -
недължимо платени възнаградителни лихви, начислени върху капитализираните към
главницата лихви, платени в периода 10.02.2016г. - 16.05.2019г.
В отговора на исковата молба се
оспорва качеството
потребител на ищеца с оглед заеманата от него длъжност по трудово правоотношение
– „агент на
недвижими имоти“ и това, че е съдружник в търговски дружества, осъществяващи
такава дейност. Отделно се поддържа, че ищецът е над нивото на средния
потребител и е съзнавал риска от тегленето на кредит във валута, различна от
тази, в която получава доходите си. Посочва се, че кредитът е използван за
закупуването на имот с инвестиционна цел. Навеждат се доводи, че много от
вноските по кредита са заплатени от лица, различни от ищеца. С изтегляне на
кредит в швейцарски франкове, ищецът е спестил заплащането на по-висока лихва, която
би била дължима за кредит в евро/лева. Твърди се, че банката не би могла да
предвиди движението на швейцарския франк спрямо еврото. Изложени са съображения,
че оспорваните клаузи са индивидуално уговорени. Не е било налице прехвърляне
на риска, а такъв би се носил от всеки кредитополучател, избрал да изтегли
кредит във валута, различна от тази, в която получава доходите си. В отговора по
чл. 131 ГПК е оспорено да е налице анатоцизъм, тъй като извършеното
преструктуриране на кредита е било допустимо съгласно Наредба на БНБ, а отделно
се поддържа, че начисляване на лихва върху лихва е допустимо на основание чл.
294, ал. 2 от ТЗ, доколкото е било уговорено изрично между страните.
По делото не се спори, а и от представените
доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за кредит за
покупка на недвижим имот №HL 36255/23.06.2008г. Съгласно чл. 1, ал. 1 от
договора, банката предоставя на Б.Й.Г. кредитен лимит в швейцарски франкове в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 32 000 евро по курс
"купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване
на кредита, както следва: равностойността в швейцарски франкове на 7 820 евро
по курс "купува" за швейцарския франк към евро на ответната банка в
деня на усвояване на кредита за покупка на описания в договора недвижим имот,
находящ се гр. София, ж.к. ******, апартамент 2 и равностойността в швейцарски
франкове на 24 180 евро
по курс "купува" за швейцарския франк към евро на ответната банка в
деня на усвояване на кредита за други плащания. Съгласно чл. 1, ал. 3 от
договора, в деня на усвояване на кредита страните подписват Приложение № 1 към
договора, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия
към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на банката, както и
конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове. С чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният
кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски
франкове след изпълнение на условията по ал. 3 и ал. 4.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора,
кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и
лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план - Приложение № 2 към
договора, представляващ неразделна част от него. Според чл. 6, ал. 2,
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна
вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в
лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се
извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след
служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс
„продава“ на „Юробанк И Еф Джи България“ АД за швейцарския франк към лева/евро,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава банката.
С чл. 23 от договора
кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че
промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк
към лев/евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора може да има за
последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно
приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че
е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи
от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит. Кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.
21- 23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.
По делото е представен трудов договор
от 02.10.2006г., по силата на който между ЕТ „Ф.Р-Р.Х.“ и Б.Й.Г. е възникнало
трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „агент,
недвижими имоти“. Представено е и споразумение от 04.12.2006г. между „Българска
пощенска банка“ АД /старо наименование на ответника/ и ЕТ „Ф.Р-Р.Х.“, по силата
на което последният предоставя услуги по банково посредничество.
По предявения установителен иск за
прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора и
осъдителния иск за възстановяване на заплатените въз основа на тях валутни
разлики, настоящият съдебен състав намира следното:
Спорен по делото е въпросът дали ищецът
притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП и в този смисъл
дали процесният договор попада в предметния обхват на ЗЗП. В договора за кредит, като цел за
една част от кредита е посочено закупуването на недвижим имот, намиращ
се гр. София, ж.к. ******, апартамент 2. В попълнен от него въпросник към молба
за реструктуриране на кредита от 03.10.2011г. ищецът е посочил, че имотът е
закупен с инвестиционна цел и се отдава под наем. По
делото е установено, че ищецът е работил по трудово правоотношение на длъжност
„агент, недвижими имоти“ и е бил съдружник във „Фамилия Р“ ООД, чиито предмет
на дейност включва посредничество при сделки с недвижими имоти, както и „Т.П.“ ООД.
Съгласно константната съдебна практика
на съда на ЕС /СЕС/, понятието „потребител“ е обективно и не зависи от
знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то
действително разполага – така решение по дело С-110/14 на СЕС. Както е посочено
в т. 18 от посоченото решението, положението на по-слаба страна се отнася не
само до информираността на потребителя, но и до възможностите му да преговаря
по условия, които са предварително установени от продавача или доставчика, и
върху съдържанието на които не може да повлияе.Съгласно т. 27 от определение
по
дело с-74/15 на СЕС, понятието „потребител“ по смисъла на § 2, б. „б“ от
Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален
критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно
отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена
професия. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства
по делото и в частност естеството на представляващата предмет на разглеждания
договор стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или
съответно на получаването й – т. 23 от решение по дело С-110/14 на СЕС.
За качеството на дадено лице като
потребител е ирелевантно и обстоятелството, дали договорът е сключен с цел реализирането на печалба. В този
смисъл, в решение на СЕС по дело C‑208/18 е посочено, че физическо лице,
което извършва
сделки на международния валутен пазар FOREX чрез дружество – търговски
посредник, следва да се квалифицира като „потребител“, ако сключването на
посочения договор не попада в търговската дейност или професията на това лице,
което следва да се провери от запитващата юрисдикция. В т. 55 от решението
съдът се е позовал на постановките на решение на СЕС по дело С-110/14 относно
обективния характер на качеството „потребител“ и че то не зависи от познанията
и от информацията, с които съответното лице действително разполага, като е дал
отговор на преюдициалното запитване, че евентуалните познания или експертен
опит на дадено лице в областта на финансовите инструменти или активното му поведение
в рамките на такива операции по принцип са ирелевантни. Подобен извод е налице и в решение на СЕС по дело C‑500/18,
съгласно което е без значение извършеният голям брой на сделките или тяхната
относително висока стойност. Независимо, че решенията на СЕС по дела С-208/14 и
C‑500/18 са формирани във връзка приложението на чл. 17, параграф 1 от
Регламент (ЕС) № 1215/2012, а не Директива 93/13/ЕИО, с оглед еднаквото значение на
термините в правото на ЕС, съдът намира гореизложеното тълкуване за приложимо и
при прилагане на транспониращия директивата ЗЗП.
С оглед изложеното, е ирелевантно, че
ищецът е притежавал определени знания за пазара на недвижими имот, във връзка
със работата му на брокер на недвижими имоти, както и че имотът е бил закупен с
цел извличането на доходи от него. От значение за
качеството на ищеца като потребител е единствено дали процесният договор за
кредит е сключен, респ. дали със средствата по него е закупен недвижим имот,
във връзка с извършвана от него професионална или търговска дейност. В случая е
закупен един единствен имот, с оглед отдаването му под наем, като няма твърдения
и данни ищецът да е собственик или да е отдавал самостоятелно под наем други
недвижими имоти. С оглед горното, не
може да се приеме, че ищецът е осъществявал търговска или професионална дейност
по отдаване на имоти под наем, респ. че такава е извършвана чрез процесния
имот. Не може да се приеме, че отдаването на един единствен апартамент
предполага образуването на предприятие от страна на кредитополучателя, което по
предмет и обем да изисква неговите дела да се водят по търговски начин, което
би обосновало търговското му качество на основание чл. 1, ал. 3 от ТЗ. Не се
установява процесният договор да е сключен, респ. имотът да е бил придобит, в
каквато и да е връзка със заеманата от ищеца длъжност по трудово правоотношение,
респ. с търговската дейност на дружествата, в които е бил съдружник. Не са
налице доказателства, че процесният апартамент е служил за извършване дейността
на работодателя на ищеца - ЕТ „Ф.Р-Р.Х.“, респ. на
„Фамилия
Р“ ООД и „Т.П.“ ООД. Няма данни имотът да е отдаван под наем в рамките на
извършваната от тях търговска дейност, като следва да се посочи, че предметът
на дейност на „Фамилия Р“ ООД е извършване на посредничество по сделки с
недвижими имот, а не самостоятелното отдаване на недвижими имоти под наем. С
оглед всичко изложено, не може да се приеме, че договорът за кредит е сключен за
осъществяването на професионална или търговска дейност от ищеца и да се отрече
качеството му на потребител.
Предвид гореизложеното, въззивният
съд намира, че процесният договор попада в предметния обхват на ЗЗП за цялата
сума, предмет на договора, а не частично, както е приел СРС.
Предпоставките за определяне на
договорни клаузи като неравноправни по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП са следните: 1.
клаузите да не са индивидуално определени - т.е. потребителят не е разполагал с
възможността да влияе върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на
потребителя - накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ.
увреждат се неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
тези на потребителя - съществено несъответствие в насрещните престации.
По арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не
са уговорени индивидуално. Установяването в процеса на обстоятелството, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на
банката - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ответникът не е
представил доказателства, че включването на оспорената клауза в договора е в
резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по
отношение на тяхното съдържание. Без значение в случая е, че процесната клауза
се съдържа в индивидуалния договор за кредит, а не е част от общи условия.
Включването на уговорката в индивидуалния договор само по себе си не
предопределя характера ѝ на индивидуално уговорена и съдът продължава да
дължи потребителска защита по отношение на нея. Ако посоченото обстоятелство -
подписване на договора от потребителя, освобождава търговеца от задължението да
докаже, че клаузата е била индивидуално уговорена, това поначало би имало за
последица изключване на защитата при всички потребителски договори - така
Решение № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г., І ТО на ВКС.
Ето защо не може да се приеме, че
оспорените клаузи са индивидуално уговорени с кредитополучателя и същите могат
да бъдат прогласени за нищожни на основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се
установи, че са неравноправни.
Налице е практика на ВКС, с която
клаузи с идентично съдържание с тези на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора за
кредит са приети за неравноправни - в този смисъл са постановени множество
решения на различни съдебни състави на ВКС - Решение № 168/29.01.2021г. на ВКС
по т. д. № 2184/2019г., II ТО; ТК, Решение № 155/24.01.2020г. на ВКС по т. д. №
2561/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 67/12.09.2019г. на ВКС по т. д. №
1392/2018 г., I ТО, ТК и др., която е съобразена с актуалната и задължителна
практика на СЕС, обективирана в решения и определение по дела С-186/2016,
С-26/2013, С-119/17, С-51/17 и др.
На първо място следва да се отбележи,
че съгласно цитираната практика, която настоящият съдебен състав споделя, в
хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на
разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не
в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът
е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в
договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в
резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в
чуждестранната валута /швейцарски франкове/. В този смисъл е и определението на
СЕС, постановено по дело С-119/17, в т. 20 от което е застъпено становище, че
кредитът следва да се погасява в чуждестранната валута, независимо, че е
предоставен в националното платежно средство и въпреки че договорът предвижда
преобразуване на налични по банковата сметка на кредитополучателя ликвидни
средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел
осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е
приел, че този договор не следва да се приравнява на договор за кредит,
индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадените
разрешения в постановеното от СЕС решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13. С
определение по дело № С-119/17, СЕС препраща към своето решение по дело
С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при
преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите
на чл. 3, параграф 1 и чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани
в чл. 145, ал. 1 и, ал. 2 ЗЗП. В т. 40 от посоченото решение е прието, че
съществува разлика между договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута,
които трябва да се изплащат в национална валута по прилагания от банковата
институция курс "продава" на чуждестранната валута, от една страна, и
договорите за кредит в швейцарски франкове, при които месечните вноски по
кредита следва да се погасяват в същата валута, в която е бил договорен, т. е.
швейцарски франкове.
В случая от значение за изхода на
делото е обстоятелството дали в полза на банката е предадена парична стойност,
въз основа на неравноправна клауза за цялостно понасяне на риска от поскъпване
на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита - швейцарски франк спрямо
националната валута - български лев, респ. резервната - евро и реално настъпило
поскъпване на предоставената валута.
Съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП,
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението,
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. С Решение от 20.9.2017 г. по дело С-186/2017 г. е прието, че член
4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори /аналогичен чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП/, трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“
по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за
кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена
и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна
валута, в която е бил договорен, след като посочената клауза определя основна,
характеризираща този договор престация. Поради това такава клауза не може да се
счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и разбираем език.
Обхватът на изискването за яснота и
разбираемост на договорните клаузи е очертан от практиката на Съда на
Европейския съюз. Така в диспозитива на решение от 20.9.2017 г. по дело C-186/16 е посочено, че член
4, параграф 2 от Директива 93/13 /аналогичен на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП/ трябва
да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на
ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите
институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация,
която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза,
съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута,
в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и
граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в
смисъл, че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване
или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но
и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза
върху финансовите му задължения. В тази насока, в решението се посочва, че
финансовата институция следва да предостави като минимум информация за
влиянието върху вноските на драстичното обезценяване на валутата на държавата
членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя
– т. 49, както и за възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато
потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута, като на
потребителя следва да бъде предоставена цялата необходима информация, за да
може прецени как подобна клауза би се отразила на финансовите му задължения –
т. 50. В тази насока е изложеното и в други актове на Съда на ЕС. Така според
решения по дела С-26/13, т. 75 и С-96/14, т. 50 изискването договорните клаузи
да са изразени на ясен и разбираем език следва да се схваща като налагащо и
задължение в договора да е прозрачно изложен точният механизъм, за който се
отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм
и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди
въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
последици, като изискването за прозрачност трябва да се тълкува разширително
(решение по дело С-26/13, т. 72).
В конкретния случай, в чл. 23 от
договора се посочват по най-обобщен начин неблагоприятните последици от
увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо българския лев, респ. евро. Не
са ангажирани доказателства на потребителя да е била предоставена достатъчна
информация за рисковете от сключване на договор за кредит във валута, различна
от тази, в която получава доходите си, възможните промени във валутните курсове
и тяхното конкретно количествено отражение върху вноските му по договора, която
да му даде възможност да прецени потенциално значимите за него икономически
последици. Във връзка с изложеното от въззивника следва да се посочи, че не се
изисква от него, в качеството му на търговец-финансова институция реално да
предвиди движението на швейцарския франк спрямо националната, респ. резервна
валута, а единствено да информира потребителя за настъпването и интензитета на
възможните неблагоприятния последици. Не може да се приеме също така, че с
оглед заеманата от ищеца длъжност на „Агент, недвижими имоти“, същият е бил
наясно с гореизложените рискове. Професията на ищеца е посредническа по своя
характер, а не икономическа, за извършването ѝ се изискват познания за пазара
на недвижими имоти, но не предполага наличието на информираност относно
движението на различни национални валути една спрямо друга и как това би се
повлияло от икономическата обстановка към съответния момент, респ. върху
размера на задълженията му. Ирелевантно е също така, че работодателят на ищеца
е имал договор с ответника да осъществява чрез служителите си кредитно посредничество.
По делото няма данни ищецът да има задължения във връзка с тази дейност. Отделно,
извършването на подобна дейност не налага извод, че е налице информираност или
подготовка относно възможността за промяната на валутата, в която се
предоставят кредити и как това би се отразило на задълженията на
кредитополучателите по тях. Без значение е, че и при сключване на договора като
посредник е действал работодателят на ищеца - ЕТ „Ф.Р-Р.Х.“, доколкото не може
да се установи, че брокерът е имал нужните знания и информация относно валутата
по договора, нито че същата е предадена и разяснена на ищеца, като тези
обстоятелства не могат да се презюмират единствено въз основа на
трудовоправната връзка между тях.
С оглед
всичко изложено, неоснователни са доводите в жалбата, че клаузата на чл. 23 от договора е уговорена по
ясен и разбираем начин и същата подлежи на преценка досежно нейната
неравноправност.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправната клауза в
договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на
стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който той зависи. Следва да се отчете обаче
изложеното в т. 54 от Решение на СЕС по дело С-186/16 г., че преценката за
неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо
момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на всички обстоятелства,
за които продавачът или доставчикът е можел да знае при сключването на договора
и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като
дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните,
проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора.
Сключване на договор за кредит във
валута, различна от националната валута на държавата по сключване, респ.
изпълнение на договора винаги носи елемент на риск. В случай на повишаване в
стойността на чуждестранната валута, кредитополучателят би понесъл вреди,
изразяващи се в увеличаване на стойността в местната валута, респ. евро, нужна
за снабдяване с швейцарски франкове, с които да бъдат погасяване вноските по
кредита, а банката би се обогатила с разликата в стойността на швейцарския
франк към еврото към деня на сключването и към деня на изпълнението.
Действително, формално рискът от изменение на чуждестранната валута се носи и
от двете страни по договора. В тази насока обаче, както се посочва в т. 56 от
Решение на СЕС по дело С-186/2016 г., следва да се отчете експертната
компетентност и познания на продавача или доставчика – в случая банката,
относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута. Банката, предвид нейната техническа
и експертна обезпеченост и принадлежността ѝ към международна група за
предоставяне на финансови услуги, има възможност, в много по-голяма степен от
отделния потребител, да предвиди движението в стойността на различните валути
една спрямо друга. Сключването на договор, с ясно изразен елемент на риск между
банка и потребител, който поначало е непрофесионалист, съдът намира да влиза в
противоречие с принципа на добросъвестност.
Това противоречие е още по-силно
изразено като се вземе предвид непредоставянето от страна на търговеца на
потребителя на очертаната по-горе в мотивите информация за възможните сериозни
неблагоприятни последици за последния при промяна на стойността на валутата, в
която е уговорен кредитът. Кредитополучателят - физическо лице е сключил
жилищен кредит в швейцарски франкове при необходим, с оглед целта на кредита,
паричен ресурс в евро - "резервната валута" по чл. 29 ЗБНБ, при
клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на потребителя на
паричен ресурс в швейцарски франкове (блокирана сметка). Това сочи, че към
момента на сключването на договора потребителят е възприел предлаганият му
кредитен продукт за по-изгоден с оглед по-ниския лихвен процент, доверявайки се
на стабилността на швейцарския франк като една от основните световни валути.
На потребителя обаче като
по-слабата страна в правоотношението, вкл. с оглед степен на информираност, не
е предоставена информация при сключването на договор за жилищен кредит със срок
на издължаване от 35 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския
франк, спрямо който националната валута, с каквато информация банката следва да
разполага, тъй като е неизменна част от професионалната й дейност, както и
какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира
валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови
инструменти. След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми
по-слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед
валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута,
не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално
значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия
за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в
местната национална валута. Преценката на потребителя, дали да избере да получи
по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при
по-висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена
от него на база предоставена му от банковата институция информация относно
възможните промени в обменните курсове, която именно позволява на потребителя
да вземе решения, основани на "добра информираност" дали и какъв
договор за кредит да сключи. Банката с оглед експертната си компетентност и
познания относно очакваните промени на курса на швейцарския франк в посока на
значимо и постъпателно поскъпване, непредоставяйки тази информация на
потребителя е нарушила принципа на добросъвестност, при фиктивно предоставен
паричен поток в швейцарски франкове, тъй като ако банката беше постъпила
добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква относително
осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за
поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на
вредите от него дори и при индивидуално договаряне (решения на СЕС по дело
С-186/16 и по дело С-415/11). Банката е знаела с оглед очертаната очаквана промяна
в обменните валутни курсове, че валутният риск ще се поеме единствено от
потребителя, чиито доходи са в местна валута, независимо от кого той ще закупи
чуждестранната валута за погасяване на кредита (т. 55 по дело С-186/16). Ето
защо, с клаузата на чл. 23 във вреда на потребителя върху него се прехвърля
изцяло валутния риск, с което се създава значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл. 143, т. 19 ЗЗП.
Предвид изложеното,
клаузата на чл. 23 е неравноправна, тъй като е неиндивидуално договорена клауза
от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора
и в нарушение на принципа за добросъвестност, тя създава във вреда на
потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора. С оглед неравноправния си характер, спорната клауза се
явява нищожна на основание - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По същите съображения следва
да се приеме за неравноправна и клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, която
дава право на банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по
сметката по чл. 2, ал. 1 на съответния падеж на погасителната вноска по
главницата и/или лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в евро по
сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от банката с тези
средства след служебното им превалутиране в швейцарски франкове по курс
"продава" на банката за швейцарския франк към евро. Тази клауза е
проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл. 23 от договора
валутен риск и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува
и/или продава на швейцарския франк към еврото като резервна валута на страната,
които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в евро, приета по изложените по-горе съображения за
неравноправна. В същия смисъл са мотивите на Решение № 136/20.01.2021г. по т. д.
№ 1467/2019 г. на ВКС, ІІ ТО.
Предвид така установената
неравноправност на процесните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора,
същите, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП са нищожни, като предявеният от ищеца
положителен установителен иск е основателен, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
С оглед прогласената
нищожност на клаузите, възлагащи валутния риск в тежест на кредитополучателя,
основателна се явява и претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, като
на ищеца се дължи заплащане стойността на платените без основание валутни
разлики по договора. Съгласно заключението на приетата ССчЕ, същите възлизат на
сумата 6 463. 24 евро, до който размер искът се явява основателен и правилно
уважен.
Настоящият съдебен състав
намира за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи, че задълженията
по договора, респ. дължимата на ищеца сума, следва да се определят спрямо
възнаградителната лихва на банката за кредити в евро. Съгласно константната
практика на СЕС, националният съд, когато констатира нищожност на неравноправна
клауза не следва да допълва договора, като измени съдържанието на тази клауза.
Това правомощие би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван
върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива
неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и
последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да
бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират
интересите на тези продавачи и доставчици (решения от 14 юни 2012г., Banco
Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30
април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai,
C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79, от 26 март 2019 г., Abanca
Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17,
EU:C:2019:250, т. 54 и от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch,
C‑125/18, EU:C:2020:138, т. 60). На още по-силно основание не би било
допустимо поради установена неравноправност на едни клаузи (касаещи възлагане
на потребителя на валутния риск), да бъде променяна друга част на договора, уреждаща
приложимия лихвен процент.
Неоснователни са доводите
на ответника в жалбата, че при определяне на размера на валутните разлики не
следва да се вземат предвид извършените от трети лица вноски по кредита.
Извършваните от третите лица плащания са постъпвали по открита от банката на
името на ищеца разплащателна сметка, по която кредитът е бил обслужван и са
послужили за неговото погасяване. В този смисъл, плащанията са извършени за
сметка на ищеца. Основанието за извършваните от третите лица плащания е част от
вътрешните им отношения с ищеца, от които ответникът не може да черпи
възражения и които са извън предмета на делото.
Относно предявеният
отрицателен установителен иск за недължимост на капитализирани лихви и осъждане
на ответника да възстанови начислените върху тях лихви, съдът намира следното:
Следва да бъде съобразена
константната практика на
ВКС, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за
прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви,
върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см.
на чл. 10, ал. 3 ЗЗД - така Решение № 66/29.07.2019г. по т. д. № 1504/2018 г.,
ТК, ІІ ТО на ВКС; Решение № 30/20.05.2020г. по т. д. № 739/2019 г., ТК, І ТО на
ВКС и др. В цитираната практика последователно се поддържа, че
преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични
провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ
възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Ето защо, при
липса на законова уредба, предвиждаща възможност за олихвяване на изтекли
лихви, прибавяне уговорките в сключените допълнителни споразумения, по които
страна е физическо лице - потребител, за увеличаване на главницата чрез
прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са
нищожни на основание чл. 26, ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Клаузата на чл.
294, ал. 1 ТЗ е приложима единствено между търговци, какъвто в случая ищецът не
е. Съгласно заключението на вещото лице, капитализираните към главницата
договорни лихви възлизат на сумата 5 467. 75 шв. франка, за която правилно е
уважен иска.
Върху размера на капитализираните
лихви не се дължи възнаградителна лихва за процесния период 10.02.2016г. - 16.05.2019г.,
поради което начислената в размер на сумата 1 659. 46 швейцарски франка,
съгласно заключението на вещото лице, е заплатена без основание. Ето защо предявеният осъдителен иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, за връщането й е основателен,
както правилно е приел и първоинстанционният съд.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези
на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС-потвърдено,
като правилно и законосъобразно в обжалваните части.
По разноските: При този изход на спора право на разноски има
въззиваемият-ищец, който претендира разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата 3 800 лв. Настоящият съдебен състав намира за
основателно наведеното от въззивника възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 от ГПК, поради което, с оглед фактическата и правна сложност на делото,
претендираното възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 3 000 лв.,
което минимално надвишава минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ,
съобразно обжалвания материален интерес от 27 128,19 лв.
Така
мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 13.11.2020г., поправено
с решение от 05.03.2021г., постановени по гр. д. № 27491/2019 г. на СРС, I ГО, 32-състав в обжалваната част за
уважаване на исковете.
Решението в останалата
част за отхвърляне на исковете е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, ЕИК ******да заплати на Б.Й.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, сумата 3 000 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от съобщенията до страните при условията на чл. 280, ал.
1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.