Р Е Ш Е Н И Е
№ VI-16 17.07.2019 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, шести въззивен състав
На седемнадесети декември две
хиляди и осемнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛЯ БЕЛЕВА
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело №1348 по
описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №89 от 11.05.2018г. по
гр.д.№823/2017г. състав на айтоския районен съд е допуснал делба на девет
недвижими имота- ниви, при квоти по ¼ ид.ч. за наследниците на В.И.К.- Д.И.;
¼ ид.ч. за наследниците на М.И. К.- Д.И.В., Н.И.В., К.Д.К., В.Д.З.;
¼ ид.ч. за наследниците на К. И.В.- И.М.В., В.В.И., К.В.Г., М.К.И.;
¼ ид.ч. за наследниците на К. И.В.- Д.К.В.. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен КНА №92, т.4, дело №458 от 7.08.2017г. на нотариус Георги Георгиев
с район на действие АРС, издаден в полза на М.К.И..
Против решението е постъпила
въззивна жалба от М.К.И., подадена от адв.Калин Янев. С нея същото е обжалвано
като незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Изложено е несъгласие с
мотивите на съда. Твърди се, че всички имоти са собственост на М.И., придобити
чрез повече от 20-годишно давностно владение /от 1993 г./. Сключила договорите
за аренда като собственик на имотите, без да иска съгласие от друго лице. Не била
упълномощавала и действала от името на другиго за сключването им. Разпитаните
свидетели, водени от нея, били категорични, че тя е собственик на имотите,
които владее от 1993г. Твърди също, че баща ѝ бил собственик на
процесните имоти, а през 1997г. К. И.В. ги регистрирал на името на баща си И.В.
К, поради което земите неправилно били възстановени на наследниците на И.В. К.
Моли решението да бъде отменено, а иска за делба- отхвърлен.
В законния срок е постъпил
отговор на въззивната жалба от страна на Д.В.И., И.Д.В., Д.И.В., Н.И.В., К.Д.К.,
В.Д.З., Д.К.В., представлявани от адв. Павлина Темелкова. Същите намират
жалбата за неоснователна и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила /с
изключение на атакуваната от тях част/, като им се присъдят разноските по
делото. Поддържат становището си, че страните са съсобственици на процесните
имоти. Считат, че въззивницата не ги е придобила по давностно владение, както и
че липсват доказателства в подкрепа на нейното възражение за това, че те са
били придобити по давност първо от баща ѝ, а по-късно, считано от 1993г.
от самата въззивница. Затова намират за правилно допускането на делбата при
посочените за страните наследствени дялове. Изложени са съображения за
недопустимост в делбеното производство на инцидентен установителен иск по
чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ предвид обстоятелството, че имотите не са заявявани за
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ от бащата на ищцата.
В законния срок е представена и
насрещна въззивна жалба от страна на Д.В.И., И.Д.В., Д.И.В., Н.И.В., К.Д.К., В.Д.З.,
Д.К.В., представлявани от адв. ПавлинаТемелкова. С нея решението е обжалвано
единствено в частта за разноските по делото, с която Районен съд- Айтос е
отказал произнасяне по разноските по претенцията по чл.537, ал.2 ГПК като
квалифицирал искането им като недопустимо. Намират, че след като е уважил
претенцията на ищците по чл.537, ал.2 ГПК съдът е следвало да уважи и
претенцията им за разноски, която е във връзка с първата претенция. По делото
бил представен списък на разноските, като тези за адв.хонорар по уважената
претенция по чл.537 ГПК изрично били диференцирани в пълномощното. Затова
намират, че незаконосъобразно районният съд не се е произнесъл и не е присъдил
на ищците разноски в размер на 600 лв. съобразно нормата на чл.81 ГПК. Молят да
им бъдат присъдени разноски и за въззивната инстанция.
Останалите въззиваеми- И.М.В., В.В.И.
и К.В.Г., не са представили отговор на въззивната жалба, както и на насрещната
въззивна жалба.
Срещу насрещната въззивна жалба е
постъпил отговор от въззивницата М.К.И., представлявана от адв.Темелкова. С нея
жалбата е оспорена като недопустима и неоснователна. Според нея правилно
районният съд приел в мотивите на решението си, че на този етап на производството
искането за разноски на ищцовата страна е недопустимо. Сочи, че редът за искане
за допълване на решението в частта за разноските или за изменението му е този
по чл.238 ГПК, а не чрез въззивна жалба. Едва след изчерпването му това
притезание следвало да се търси чрез способа на въззивното обжалване. На следващо място се сочи, че с оглед
особеностите на делбеното производство и двойнственото качество на страните
едновременно като ищци и ответници, всеки от тях следва да понесе такава част
от разноските, съобразно дела му в имуществената общност. Затова счита, че
макар и да касае искането за разноски във връзка с претенцията по чл.537, ал.2 ГПК, искането за разноски е недопустимо. Моли насрещната жалба да се остави без
уважение.
По допустимостта на жалбите:
Въззивната и насрещната въззивна
жалби са подадени в законните срокове от надлежно упълномощени представители на
страни, които имат правен интерес от обжалването. Двете жалби отговарят на изискванията на
чл.260 и 261 ГПК. Въззивната жалба на М.И. е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Насрещната жалба е недопустима
поради липса на предмет. В решението на РС-Айтос не се съдържа диспозитив относно
искането на ищците за присъждане на разноски по претенцията им по чл.537 ГПК /прекратителен
или по същество/, който да бъде обект на инстанционен контрол. Изводът за
недопустимост на претенцията за разноски с оглед етапа, на който се намира
производството се съдържа единствено в мотивите на РС- Айтос, които не подлежат
на самостоятелно обжалване. Доколкото има формирана воля на съда по този
въпрос, очевидно е, че не се касае за пропуск на съда да се произнесе по
искането за разноски, поради което и насрещната жалба не може да се приеме като
молба за допълване на съдебното решение в частта за разноските. В случая е
налице очевидна фактическа грешка, която обаче не може да бъде отстранена от
въззивната инстанция чрез обжалване на решението по допускането на делбата. За
страната, която в тази хипотеза не е обвързана със срока по чл.248 ГПК,
съществува възможност да поиска от РС- Айтос да постанови липсващия диспозитив,
като едва след това постановения акт може да бъде обжалван пред въззивната
инстанция. Ето защо насрещната въззивна жалба следва да се остави без
разглеждане, а производството по нея следва да се прекрати.
По същество:
Делото е за делба на недвижими
имоти и е във фазата по допускане на делбата.
Ищците Д.И., И.В., Д.В., Н.В., К.К.,
В.З. и Д.В., представлявани от адв.Темелкова, са предявили против И.М.В., В.В.И.,
К.В.Г. и М.К.И. иск за делба на недвижими имоти- 9 броя ниви, подробно описани
в исковата молба, първите три от които находящи се в землището на с.Рупча,
общ.Руен /вероятно поради техническа грешка в исковата молба е посочено, че се
намират в землището на с.Люляково/, а останалите 6 бр.- находящи се в землището
на с.Люляково, общ.Руен.
Искът е с правно основание чл.34,
ал.1 ЗС. Ищците твърдят, че страните са наследници на общия си наследодател И.В.
К., починал на 15.02.1948г. В това им качество с две решения на поземлената
комисия в с.Руен са им били възстановени по реда на ЗСПЗЗ процесните недвижими
имоти. Твърдят още, че земеделската земя дълги години не била обработвана,
понеже в района нямало земеделски производители. Приживе само наследодателят на
ищеца Д.К.В.- К. И.В. обработвал нивата
от 20,679 декара , имот №067005, но със съзнанието, че имота е наследствен. Садил
тази нива с пшеница около 2006г.-2008г., но поради слабата реколта през
следващите години само я окосявал. През 2009г.2010г. ищците констатирали, че
този имот бил засаден със специфичен сорт тикви /за добив на тиквени семки/ от
фирма, с която наследниците нямали договорни отношения, но която обработвала
други имоти в съседство и така навлязла и в процесната нива на страните.
Твърдят още, че през 2012г. дали съгласието си отв.М.И. от името на всички
сънаследници да сключи договор за наем на процесните съсобствени имоти. Едва
през 2013г. от фирмата „АГРО ПЕНЧЕВИ“ ООД разбрали, че бил сключен аренден
договор. Твърдят, че са получавали от горепосоченото дружество рента за
2013-2016г. По-късно констатирали, че отв.М.И.
се е снабдила с констативен нотариален акт по наследство и давност /н.а.№92, т.IV, рег.№3349, дело №458 от
7.08.2017г./, без последната да е претендирала изключителна собственост и без
да е манифестирала под каквато и да било форма пред ищците намерението си да
свои всички наследствени имоти. Молят цитирания по-горе нотариален акт да бъде
отменен като неверен на основание чл.537 ал.2 ГПК, като между страните по
делото се допусне делба на процесните недвижими имоти, при посочените в
исковата молба квоти /посочени както по колена- по ¼ ид.ч., така и
индивидуално за всеки от съделителите/. Ангажират доказателства. Претендират
разноски за производството по иска по чл.537, ал.2 ГПК.
Ответницата М.И. е представила
своевременно писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Оспорва
твърденията, че процесните имоти са съсобствени на страните, че ищците са дали
съгласие тя да сключи от тяхно име договор за наем на процесните имоти и че при
сключването на договора за аренда е действала от името на останалите
съсобственици. Оспорва твърденията, че не е владяла и ползвала процесните
имоти, както и че не била техен изключителен собственик. Оспорва твърдението,
че констативният нотариален акт по наследство и давност е неверен. Твърди, че
тя и останалите ответници- нейната майка и децата на покойния ѝ брат, са
наследници на К. И.В., починал на 19.04.1993г. След смъртта на неговия баща
/наследодателят на всички страни- И.В. К.в, починал през 1948г./ до
кооперирането на земите в ТКЗС били обработвани, владяни и ползвани от баща
ѝ К. И.В., който ги считал за свои и ги придобил по давност. Твърди също,
че самата тя владее и ползва имотите от 1993г., счита ги за свои и всички знаят
това. Придобила имотите въз основа на 10-годишно давностно владение. На
19.11.1993г. внесла процесните земи в ЗК „Обединение“, с.Люляково, където
станала член-кооператор, получавала рента, имала внесени талони и дялово
участие. Преустановила участието си в кооперацията през 2004г., когато кооперацията
била прекратена. От 2004г. до 2012г. само тя владяла процесните имоти, никой
нямал претенции към тях и нямало спорове. През 2012г. бил сключен договора за
аренда с „АГРО ПЕНЧЕВИ“ ООД. Свидетелите, разпитани в хода на обстоятелствената
проверка пред нотариуса били категорични, че имотите били на нейния баща. От възстановяването
им през 1993г., имотите били владяни и ползвани само от нея. Сочи, че се е
разпореждала с тях като със свои. Изрично в договора за аренда като собственик
на земите било посочено нейното име и не е искала съгласие от никого за това. Не
е била упълномощавана да сключи договора за аренда от името на другиго. Моли
исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Ангажира доказателства.
Останалите ответници не са подали
отговори на исковата молба. Взели са становище по исковете в с.з. на
10.01.2018г. /виж протокола- гърба на л.183 и л.184 от делото на АРС/.
Ответницата И.В. /майка на отв.М.И./
сочи, че процесните ниви били работени от нея и съпруга ѝ 50 години,
влезли в ТКЗС, оряли ги с волове и коне, а сега ги дали на дъщеря си. Твърди,
че нивите били техни. Ищците продали своите ниви и искали да вземат техните.
Ответникът В.И. сочи, че от разказите на баба
си /отв.И.В./ през 90-те години на
миналия век знае, че са имали земи в землището на с.Люляково, но не е сигурен
на кого са тези земи. Не помни дали земите са били възстановени. Предоставя на
съда да вземе решение относно основателността на исковете.
Ответницата К.И. сочи, че
родителите ѝ са се разделили когато е била на 2 години и не поддържа
връзка с роднините си. Заявява, че не иска да участва в делбата, но предоставя
на съда дали да се получи нещо. Твърди, че тя няма претенции.
Ищците са оспорили като неверни
фактическите твърдения, изложени в отговора на отв.М.И. /молба на л.180-182/.
Намират за недопустимо в делбеното дело да се разрешава спор за материално
право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, при положение, че прекият наследодател на отв. М.И.
не е заявил земите за възстановяване в законните срокове. Изтъкват, че след
смъртта на общия наследодател през 1948г. до кооперирането на земите в ТКЗС
през 1956г. не е изтекла 10-годишна давност, за да се приеме, че някой е
придобил имотите по давност, макар да сочат, че те са били владяни от всички наследници.
Изтъкват, че земите са възстановени с решения от 1997г. и 1998г., поради което
е невъзможно отв.М.И. да ги е владяла от 1993г., а след възстановяването на
земите не е живяла в България, а в Германия. До преместването му да живее в
друг регион през 1967г. бащата на отв.М.И. работил в бившето ТКЗС, поради което
внесените през 1994г. талони и дялово участие са инвентар от движими вещи на
нейния наследодател, с които тя участвала в ликвидираната ЗК „Обединение“ преди
реституцията на процесните земи и нямали нищо общо с нея.
В съдебно заседание на
18.04.2018г. ответницата М.И. е изложила нови фактически твърдения- че имотите
са били внесени от нея първоначално в ЗК „Слънчев бряг“, а след фалита ѝ-
в ЗК „Обединение“. Твърди, че дядо ѝ И. имал ниви и ги разделил- по 27
дка на баща ѝ и на сестра му М., а останалите 29 на останалите
наследници. Оттогава имотите били на баща ѝ. След смъртта на баща ѝ
чичо ѝ отишъл в поземлената комисия в Руен, да докаже, че нивите са на
общия наследодател /“дядо И.“/. В устните състезания заявява, че около 40 дка
ниви се обработват от Стоян Пенчев, който заедно с Д.К. се опитвали да я
смачкат, за да не изкара скици и да влезе във владение на тези имоти. Сочи още,
че двамата са я измамили. Твърди, че децата на общия наследодател са имали
самостоятелни партиди, че тя и чичо ѝ ходили да извършат делба на
имотите, но им било казано, че те не са съсобствени, като оттогава никой не се
занимавал. Леля ѝ М. получила 66,5 дка, които били продадени.
Районният съд е приел писмени
доказателства, включително препис от нотариалното дело и е разпитал свидетели.
Бургаският окръжен съд, като взе
предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните приема, че
решението на районния съд е валидно и допустимо, а по същество- правилно.
Не се спори, а и от приложените
удостоверения за наследници се установява, че страните по делото са наследници
на И.В. К.в, починал на 15.02.1948г. в с.Люляково, обл.Бургас. Последният е
имал четири деца- В.И.К., починал преди баща си на 16.02.1942г., М.И. К.,
починала на 26.10.1998г., К. И.В.,
починал на 19.04.1993г. и К. И.В., починал на 16.07.2010г.
Ищцата Д.В.И. е наследница на първия
му син В.И.К..
Наследници на второто дете на
общия наследодател- дъщеря му М.И. К. са три групи от ищците: 1/ ищецът К.Д.К.
/неин син/; 2/ ищцата В.Д.З. /нейна дъщеря/; 3/ ищците И.Д.В., Д.И.В. и Н.И.В.,
които са наследници на покойната ѝ дъщеря
Станка Д. Витанова /починала на 27.12.2016г./- съпруга на първия от тях
и майка на останалите двама.
Ответниците И.М.В., М.К.И., В.В.И.
и К.В.Г., са наследници на К. И.В. /третото дете на общия наследодател/, като
първата от тях е негова съпруга, втората- дъщеря, а третият и четвъртата- внуци
/деца на покойния му син Вълчо К.в И., починал на 22.10.2001г./.
Ищецът Д.К.В. е син на К. И.В.-
четвъртото дете на общия наследодател.
По преписка вх.№2211 от
4.08.1992г. от К. И.В., с решение №Р28 от 28.07.1997г. на ПК в с.Руен е възстановено
правото на собственост на наследниците на общия наследодател И.В. К.в, съгласно
плана за земеразделяне на с.Рупча на три земеделски имота: 1/ нива от 3 дка –
имот №047011 в м.Коджа алан; 2/ нива от 5,317 дка – имот №053005 в м.Йешилийов;
3/ нива от 20,679 дка – имот №067005 в м.Корубою.
По преписка вх.№2665 от
31.01.1992г. от М.И. К., с решение № 16
ЛЮ от 21.07.1998г. на ПК в с.Руен е възстановено правото на собственост на
наследниците на общия наследодател И.В. К.в, съгласно плана за земеразделяне на
с.Люляково на шест земеделски имота: 1/ нива от 3,014 дка – имот №008050 в м.Кьойекинлик;
2/ нива от 10,988 дка – имот №023044 в м.Стойкина чешма; 3/ нива от 12,603 дка
– имот №045049 в м.Азмак дере; 4/ нива от 7,897 дка – имот №057006 в м.Меше
тарла; 5/ нива от 10,003 дка – имот №057058 в м.Меше тарла; 6/ нива от 19,975
дка – имот №061036 в м.Юмруккая.
По делото е представен договор за
аренда на земеделски земи № 332 от 22.10.2012г., вписан на 2.11.2012г. /л.34/.
С него Стоян Павлов Пенчев като пълномощник на ответницата М.К.И., в качеството
на арендодател е предоставила на „АГРО ПЕНЧЕВИ“ ООД в качеството на арендатор
за временно и възмездно ползване /за срок от 10 години/ собствената си,
придобита по наследство земеделска земя, която е идентична с описаните по-горе
9 бр. земеделски имота, възстановени общо на всички наследници на И.В. К.в. Подписите
на страните под този договор /за арендодателя- чрез пълномощника му/ са
нотариално заверени. Пълномощното на Стоян Пенчев също е приложено по делото
/л.125/, като в него е отразена зарека на подписа на М.И. с дата 13.09.2012г.,
извършена от кмета на с.Люляково. От него е видно, че отв. М.И. е упълномощила
Пенчев да я представлява където е необходимо в качеството на арендодател на
процесните 9 бр. земеделски имота, с фирма „АГРО ПЕНЧЕВИ“ ООД, като подпише от
нейно име и за нейна сметка договор за наем и/или аренда на собствената ѝ
земеделска земя. Пълномощникът е оправомощен и с правата по чл.38 ЗЗД- да
договаря сам със себе си.
Видно от приложение от ищците
разходни касови ордери /л.44-50/ : в периода 2013- 2016г. рентата за процесните
имоти съобразно приложения аренден договор е била изплащана на наследниците по
колена, чрез Д.И., Д.В., Станка Витанова и М.И..
Представен е и нотариален акт
№92, т.IV, рег.№3349, дело №458 от
7.08.2017г. на нотариус Георги Георгиев, с район на действие РС –Айтос /л.42/.
С него ответницата е призната за собственик на процесните девет броя недвижими
имоти на основание наследство /не е посочено от кой наследодател, нито в
изброените към нотариалния акт документи е посочено удостоверение за
наследници/, както и давностно владение. В нотариалната преписка, образувана по
повод издадения КНА се съдържат както описаните по-горе решения на ПК- Руен,
удостоверението за наследниците на И.В. К.в, скици и данъчни оценки за всеки
имот, като в последните за собственик е отразено „наследници на И.В. К.в“.
Според протокола за обстоятелствена проверка, при съставянето на КНА нотариусът
е разпитал като свидетели Мехмед Ахмед Халил, Адем Али Мехмед и Тодор Д.
Пехливанов. Показанията на свидетелите, отразени в протокола са идентични.
Тримата са заявили, че познават М.К. откакто се помнят, като са им известни и
имотите, които са девет броя земеделски земи, разпръснати на различни места в
землището на с.Люляково и с.Рупча. Според свидетелите имотите били на един
човек- бащата на М., макар да били възстановени на нейния дядо. От възстановяването
им само М. се занимавала с имотите. През последните 10 години само тя ги
отдавала под наем и получавала рентата за тях. Знаят, че тя се е разбрала с
другите наследници тези имоти да са за нея, затова тя се разпореждала с имотите
като със свои. Не са чували да е имало спорове за имотите през изминалите 10
години, не знаят друг да е предявявал претенции към тях, само М. казвала, че е
техен собственик. Макар протоколът да е официален удостоверителен документ за
извършените от нотариуса действия, няма обвързваща съда материална
доказателствена сила в частта за изложените от свидетелите показания. Т.е.
единствено въз основа на него не може да се приеме, че показанията на
свидетелите са верни, още повече, че тези показания не са дадени устно и
непосредствено пред съда, поради което показанията им не могат да се вземат
предвид в настоящото производство.
Ответницата М.И. е представила
квитанция към ПКО №120 с дата
18.04.1994г., издадена от ЗК „Обединение“ с.Люляково, съгласно която М.К.
Неделчева е внесла талони на стойност 3400 лв. Приложена е и квитанция към ПКО №193 с дата 18.04.1994г., издадена от
ЗК „Обединение“ с.Люляково, съгласно която М.К. Неделчева е внесла сумата от
600 лв. като встъпителен членски внос за дялово участие. Ищците не оспорват, че лицето посочено в ПКО е
идентично с отв.И., поради което следва да се приеме, че талоните и членския внос са били внесени в кооперацията
от отв.И..
Ищците са представили препис от
протокол от ОС на ЗКПУ „Обединение“ с.Люляково /л.208-210/, съгласно който на
5.04.2009г. в с.Люляково е взето решение за прекратяване на дейността на кооперацията
и заличаването ѝ от ТР. След справка в ТР съдът констатира, че посочената
ЗКПУ е заличена от ТР на 27.07.2009г.
В първата
инстанция са разпитани четирима свидетели.
Свидетелят
Стоян Пенчев, воден от ищците, сочи, че познава ищеца Д.К. от дълги години,
защото е от същото село. Запознал се чрез него с отв.М.И. през 2012г., откакто
започнал да се занимава със земеделие и с брат си започнали да събират земи за
договори. Сочи, че тогава Д.К. му дал нейния телефон, а отв.М.И. му разрешила
да сключи договора за аренда с процесните земи. Твърди, че земите са отишли при
него като земи на наследниците на И. К.в и за 5 години е плащал рента на всички
наследници, като М. вземала рентата и за своя брат. Първоначално М. му занесла
решение за възстановяване на земеделска земя, а той поискал удостоверение за
наследници. Миналата година /2017г./ отв.И. му представила документ за
собственост и поискала цялата рента да се изплаща на нея, макар че рентата вече
била раздадена, като заявила, че нивите са на баща ѝ. Получил от нея
писмо, да ѝ заплати рентата за 5 години назад, около 7000 лв., тормозила
го по телефона и го заплашвала, че ще го съди. Свидетелят Пенчев заявява, че до
2012г. повечето от процесните земи не били обработвани. След закриването на
ТКЗС в селото имало кооперация, която също се разтурила. Около 2010г. земите били
обработвани от фирма „АК“ ООД, със собственик жена на име Гюлсюм. Част от
процесните имоти били обработвани от фирмата на Гюлсюм, която сеела тикви за
семе. Останалите имоти били разработени от него. Сочи, че е поел договорите за
1000- 2000 дка земи на стария арендатор – Кирил Цветков. Заявява, че М. не
живеела в с.Люляково, а той самия чул от други хора, че е в с.Веселиново,
Шуменско. Заявява, че не е чувал тя да е обработвала някакви земи, не му е
известно преди това нейните родители да са обработвали земи. От 1956г. земите
били обработвани от ТКЗС.
Свидетелят
Д.В., воден от ищците също сочи, че познава родителите на ищеца Д., както и
дядо му И., макар и смътно. Сочи, че почти знае процесните земи, понеже с
повечето от тях граничели. Заявява, че е работил в ТКЗС като шофьор. Земите
влезли в ТКЗС през 1956г., а били върнати през 1997г. Отначало не били
работени, само някой работел по едно парче. След това дошла една турска фирма
за тикви и започнала да обработва земите на страните. Когато нивата оставала по
средата /т.е без наемател или арендатор/ и никой не е търсел, била завладявана
от зем.производители. Заявява, че не му е известно някой от наследниците на К.
да работи земите на дядо И., тях ги нямало в селото. През 1978г. отишли в
с.Веселиново. Сочи, че познава отв.М.И., която е по-малка от него. Заявява, че
я помни като малка, преди изселването им в с.Веселиново. Твърди, че тя не е
идвала в с.Люляково да обработва нивите. Не му било известно тя да е внасяла
земите в кооперация.
Свидетелят Х.К., воден от отв.М.И.,
заявява, че бащата на отв.М.И.- К., който бил борец и живеел до църквата, но не
си спомнял нея самата като малка. Сочи, че до смъртта си К. живеел в с.Люляково
с цялото си семейството и не са се изселвали. Не си спомня бащата на К. /дядото
на ответницата/. К. имал ниви на четири места- м.“Стойкина чешма“, „Азмак
дере“, „Юмруккая“ и „Меше тарла“, около 10 дка в землището на с.Люляково. Показанията
му относно наличието на ниви на К. в в с.Рупча са вътрешно противоречиви-
първоначално заявява, че не му е известно, а по-късно, че имал ниви и там, но
не знаел колко. Сочи, че К. имал нивите от баща си. Първо българите дали нивите
си в ТКЗС, а две години по-късно и турците.
Заявява, че не знае кой е внесъл процесните земи в ТКЗС понеже бил в
казармата /1960-1962г./, но мислел, че това е К.. Знаел, че отв.М.И. дала
нивите. След ТКЗС нивите били обработвани от Кирил Цветков. Не знаел М. да е
ползвала земите след ТКЗС, нито да е имала земи в с.Люляково и с.Рупча. Не
знаел къде била омъжена М..
Свидетелят Г.И., воден от отв.М.И.,
също сочи, че познава М. и баща ѝ К., понеже били съседи и живеели едни
срещу други. Заявява, че не знае колко ниви е имал К., но имал земи в с.Рупча и
в с.Люляково и ги обработвал на частно като свидетеля. Заявява, че всеки ден се
виждали с К.. Земите били негови и на баща му. Преди образуването на ТКЗС К.
обработвал всичките ниви. К. ги внесъл в ТКЗС от образуването до разтурването
на последното, а след образуването на кооперацията земите били внесени там.
Кооперацията се образувала след смъртта му, той бил починал и земите били
внесени от М.. Твърди, че отв.М.И. си е върнала земите около 1990 г. Сочи, че К.
е починал вероятно в с.Веселиново, понеже жена му и майка ѝ били оттам. В
началото К. живял в с.Люляково, но после /преди демокрацията/ се изселил. Не
може да прецени дали по време на изселването на К. в Люляково имало ТКЗС. М. не
се върнала да живее в с.Люляково. Сочи, че К. обработвал всички земи на частно,
с волове, а останалите му братя и сестри не са ги обработвали. Когато върнали
земите ги внесли в кооперацията, където ги обработвали механизирано. Твърди
също, че М. е внесла в кооперацията своя дял от баща си. Земите от бащата ни К.
били отделно, а от тях отв.М.И. също имала дял.
Въззивницата е представила
справка от персоналната си партида в НОИ, от която се установява, че за нея са
внасяни осигуровки за периода от 1998г. до 2001г.; за 2004г.; за периода от
2006-2007г., както и за периода от 2015г. до 2017г.
Пред въззивната инстанция
въззивницата М.И. е ангажирала писмени доказателства, за които твърди, че са
новоузнати. Въззивният съд е отказал да ги приеме с определение от 9.11.2018г.
Не са налице предпоставките на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК по отношение на решение
от 22.11.1993г. на АРС по гр.д.№1765/1993г., тъй като видно от същото
въззивницата е била страна в това производство, встъпила в хода на делото
поради смъртта на баща си. Отделен е въпроса, че посочените в него 4 имота,
върху които е признато право на собственост на наследниците на К. И.В. в
несъществуващи стари реални граници са с различна площ и местонахождание /като землище
и като местности/ с процесните или с част от последните, поради което решението
е и неотносимо към предмета на делото. Протоколно решение №80 от 10.12.1993г.
на ПК- с.Руен и решение №1413 от
22.11.1993г. по гр.д.№1767/1993г. по описа на АРС, с което същото е потвърдено
касаят отказ да бъдат възстановени 7 бр. ниви в землището на с.Люляково в полза
на К. И.В. /един от наследниците на И.В./, поради което също са неотносими към
предмета на делото, доколкото този отказ не препятства по-късното заявяване на
имотите /ако изобщо се приеме, че са идентични с процесните/ на името на общия
наследодател на страните. Протокол №59 от 13.11.1992г. на ПК- Руен, с което на
наследниците на И.В. К.в са били признати и определени за възстановяване с план
за земеразделяне на 11 ниви, или общо 29 дка, находящи се в землището на
с.Рупча, също е неотносимо, доколкото с него само се признава право на
възстановяване върху посочените имоти, но не се възстановява собствеността
върху конкретни имоти, индивидуализирани с граници. Преписът от личния
регистрационен картон на К. В. също е неотносим към предмета на делото,
доколкото по делото няма твърдения, че К. В. е бил земеделец.
След съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства Бургаският окръжен съд приема от фактическа и
правна страна следното.
Процесните имоти са съсобствени
на страните по наследство от общия им наследодател И.В. К.в, починал през 1948г.
Нивите, находящи се в землището на с.Рупча и тези, находящи се в землището на с.Люляково
са възстановени по административен ред /по ЗСПЗЗ, в нови реални граници чрез
план за земеразделяне/ общо на всички наследници на И. К.в, съответно по
преписка № 2211/4.08.1992г., със заявител К. И.В., както и по преписка
№2665/31.01.1992г. със заявител М.И. К. /лелята на отв. М.И./. Затова не
отговарят на истината твърденията на въззивницата в устните състезания пред
първата инстанция, че нивите били неправилно възстановени на всички
наследниците по преписката на нейния пряк наследодател /баща ѝ К. И./.
По делото липсват твърдения,
както и доказателства, че между страните е разрешен по съдебен ред спор за
материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване принадлежността на
правото на собственост върху процесните ниви към момента на обобществяването им
в ТКЗС /което според свидетелите е станало през 1956г./, т.е. дали собственици
на имотите към онзи минал момент са били всички наследници на И.В., или само
бащата на отв.М.И., а именно К. И.В. /както се твърди от нея в отговора на
исковата молба/. В настоящото делбено производство е недопустимо преюдициално
да се разрешава подобен спор /така решение №365 от 15.10.2010г. по
гр.д.№1493/2009г. на ВКС, второ гр.отд.; решение №104 от 10.04.2013г. по
гр.д.№932/2012г. на ВКС, второ гр.отд./ . Самостоятелно основание да не бъде
разгледан такъв от въззивната инстанция е разпоредбата на чл.269 ГПК, според
която съдът проверява материалната законосъобразност на обжалвания акт само въз
основа на оплакванията в жалбата /респективно- следи служебно за нарушения на
императивни правни норми/. В случая оплакванията във въззивната жалба касаят
единствено неправилност и незаконосъобразност на фактическите и правни изводи
на АРС във връзка с възражението на въззивницата за изтекла в нейна полза 20
годишна придобивна давност. Затова настоящата инстанция не следва да обсъжда
твърденията на отв. М.И. и отв.И.В., направени пред първата инстанция, че
имотите са били внесени в ТКЗС от техния наследодател К. И.В., който продължил
да ги обработва и след прекратяването на ТКЗС, както и свидетелските показания
в тази насока.
Неоснователно е възражението на
въззивницата, че владее имотите от 1993г., след смъртта на баща си. На първо
място следва да се отбележи, че процесните имоти са възстановени едва през
1997г. и 1998г. и то в нови реални граници /защото не са съществували в стари
реални граници/, поради което обективно е било невъзможно въззивницата да е
упражнявала фактическа власт върху тях /да ги обработва лично или чрез друго
лице/, преди възстановяването им. Също така, съгласно чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ,
придобивната давност за възстановените в с.Рупча имоти би могла да започне да
тече най-рано от 23.11.1997г., а за имотите в с.Люляково- от постановяването на
решението на ПК-Руен, т.е. след 21.07.1998г.
Недоказани са твърденията на
въззивницата, че същата повече от 20 години владее процесните имоти като техен
изключителен собственик.
Свидетелят К. заявява, че не знае
дали след ТКЗС процесните имоти се ползват от М.К.И., както и че не знае тя да
е имала земи в с.Люляково и в с. Рупча.
Показанията на св.И., че след
разтурването на ТКЗС отв.М.И. внесла нивите- тези на дядо ѝ, както и
нивите на баща си, в кооперацията, не се подкрепят от други безспорни
доказателства. Видно от приложените от въззивницата квитанции към ПКО, същата
действително е станала член- кооператор на ЗК „Обединение“ с.Люляково, но няма
данни именно процесните 9 бр. ниви да са били внесени от нея в имуществото на
кооперацията. Този извод следва от съпоставката на данните за възстановяването
на собствеността върху имотите и данните от ПКО за членството на същата в
кооперацията- видно е, че квитанциите за внесени талони и встъпителна вноска за
дялово участие са от 1994г., т.е. три- четири години преди възстановяването на
собствеността върху процесните имоти в полза на наследниците на И.В. К.в.
Видно от показанията на св.П. и В.
/кореспондиращи на твърденията в исковата молба/, след реституцията им в полза
на наследниците на И.В. К.в, процесните имоти не били обработвани от никой от
наследниците, включително от тези на К. В.. През годините част от имотите били
обработвани от различни земеделски производители- първо турска фирма /“АК“ ООД,
Гюлсюм/, после от арендатора Кирил Цветков, без договори за наем и/или аренда. Свидетелят Пенчев сочи, че едва след 2012г.,
когато той поел стопанисваните от Кирил Цветков земи, започнали да обработват
всички ниви. От показанията на св.П. се установява, че същият е договарял за
сключването на договора за аренда от 22.10.2012г. с М.И., след като ищецът Д.В.
му предоставил телефона ѝ, както и че именно тя му предоставила
документите за собственост на земята. От тези показания, както и от останалите
събрани доказателства не се установяват твърденията на ищците, че са имали
уговорка с отв.М.И. същата да сключи договора от името на всички наследници.
Изрично св.П. сочи, че вероятно на Д. не му се занимавало, но не заявява, че М.
е сключила договора от името на всички сънаследници, или че преди сключването
на договора за аренда е имал преддоговорни отношения с останалите сънаследници.
Видно е и от самия договор за аренда, при съпоставка с приложеното пълномощно,
че този свидетел е бил упълномощен да сключи договора за аренда от името и за
сметка на М.И., а не от името на наследниците на И.В., което изключва твърденията
му, че тези земи са отишли във фирмата му като земи на наследници на И. К.в. От
показанията на този свидетел се установява също, че той еднолично е отказал да
изплаща цялата рента на въззивницата М.И., въпреки нейните настоявания, понеже
от представените му от нея документи за собственост е преценил, че същата се
дължи на всички наследници.
От изложеното може да се направи
извод, че от реституцията на процесните имоти до сключването на договора за
аренда земите не са били обработвани от страните по делото, респективно- няма
доказателства някой от тях да е извършвал действия, от които да е видно, че е
завладял идеалните части на останалите съсобственици.
При сключването на договора за
аренда през 2012г. въззивницата М.И. е действала лично, от свое име, без да е била
упълномощена от останалите наследници. Така сключения от нея договор за аренда
не е нищожен, доколкото действалата към момента на сключването му разпоредба на
чл.3 от ЗАЗ /ДВ бр.43 от 29.04.2008г./, допуска сключването на аренден договор
от един от съсобствениците. Поради това не могат да се възприемат доводите на
защитата на ищците, че следва да се приеме, че договорът е конвертиран в
договор за наем по ЗЗД. Разпоредбата на чл.3, ал.4 от ЗАЗ /в цитираната по-горе
редакцията от 2008г./ урежда само вътрешните отношения между сънаследниците, но
не и отношенията между арендодателя /в случая това е била въззивницата/ и
арендатора /“Агро Пенчеви“ ООД/.
Въпреки демонстрираното от
въззивницата с договора за аренда намерение да свои изцяло процесните имоти,
същата не ги е придобила по давност. Няма данни същата да е демонстрирала
спрямо останалите наследници /включително тези на нейния брат/ намерението си
да придобие по давност техните идеални части от сънаследствените имоти. С
изключение на наследниците на К. И.В. /за които рентата е получавала отв. М.И./,
останалите сънаследници са получавали редовно съответната част от рентата от
имотите чрез арендатора, което сочи, че същите са считали имотите за свои. Възраженията за неизпълнение задължението на
арендатора да ѝ изплаща цялата рента по договора за аренда, които същата
е демонстрирала пред арендатора не могат да се приемат за действия по
манифестиране пред останалите сънаследници анимуса на въззивницата да свои
имота.
Дори да се приеме обратното /че
от сключването на договора за аренда въззивницата е владяла необезпокоявано
имотите като свои като ги е предоставила
за временно и възмездно ползване на арендатор/, то следва да се посочи, че за
периода от 22.10.2012г. до предявяването на
иска за делба на 21.09.2017г. не е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 от ЗС
10-годишен срок за придобиването на идеалните части от правото на собственост
върху процесните земи, принадлежащи на останалите наследници на И.В. К.в.
Затова /без да се излиза съобразяват други обстоятелства, извън конкретните оплаквания
в жалбата/ следва да се приеме, че процесните имоти са съсобствени на всички
наследници на И.В. К.в.
С оглед изложеното въззивната
инстанция приема, че съставеният в полза на въззивницата констативен нотариален
акт от 2017г. за придобито от нея право на собственост върху процесните имоти
на основание наследство и давност /който е оспорен чрез иска за делба/, не
удостоверява действителното правно положение, поради което на основание чл.537,
ал.2 от ГПК следва да бъде отменен. Отмяната на нотариалният акт е законна
последица, която следва да бъде приложена от съда и без да има нарочно искане
от ищеца.
Ето защо искът за делба следва да
бъде уважен, като се допуснат до делба процесните 9 бр. имоти, три от които в
землището на с.Рупча, а останалите в землището на с.Люляково, подробно описани
в исковата молба, между всички наследници на
И.В. К.в, починал през 1948г.
Поради съвпадане на крайните
правни изводи на двете инстанции по въпроса за това по отношение на кои имоти и
между кои лица следва да се допусне делбата, както и за това, че са налице
предпоставките за отмяна на КНА от 2017г., издаден в полза на въззивницата,
решението на АРС по тези въпроси следва да бъде потвърдено.
Обжалваното решение следва да
бъде отменено в частта относно дяловете на страните, тъй като противоречи на
разпоредбата на чл.344, ал.1, изр.1 от ГПК. Тази норма определя съдържанието на
решението по допускането на делбата, като изрично предвижда, че в него съдът
следва да се произнесе по въпроса каква е частта на всеки сънаследник
/независимо, че в следващата фаза делбата може да се извърши по колена/. В
случая, в разрез със цитираната норма съдът е посочил единствено квотите на
отделните групи наследници по колена, което процесуално нарушение следва да бъде
отстранено от въззивната инстанция. Ето защо в тази му част решението на АРС
следва да бъде отменено, като вместо него се постанови ново, с което се
определи дела на всеки от съделителите.
При преценката на квотите на
съделителите съдът съобрази разпоредбата на чл.89, ал.1 от ЗН, както и тези на чл.5,
ал.1 и чл.9, ал.1 ЗН, поради което приема, че делбата следва да се допусне при
следните дялове: 18/72 ид.ч. за Д.В. Витанова; 2/72 ид.ч. за И.Д.В.; 2/72 ид.ч.
за Д.И.В.; 2/72 ид.ч. за Н.И.В., 6/72 ид.ч. за К.Д.К.; 6/72 ид.ч. за В.Д.З.;
18/72 ид.ч. за Д.К.В.; 6/72 ид.ч. за И.М.В.; 3/72 ид.ч. за В.В.И.; 3/72 ид.ч.
за К.В.И., както и 6/72 ид.ч. за М.К.И..
С оглед изхода на делото съдът
следва да се произнесе и по разноските на страните.
Понеже въззивната жалба на М.И.
не е уважена, то по нея на същата не се дължат разноски. Съответно – на
въззиваемите, представлявани от адв.Т. се дължат разноски за адвокатско
възнаграждение за отговора на въззивната жалба, които според приложения договор
за правна защита и съдействие са в размер на 600 лв. и са платени.
Мотивиран от изложените
съображения, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №89 от 11.05.2018г. по
гр.д.№823 по описа на Районен съд- Айтос за 2017г. В ЧАСТТА относно дяловете на съделителите, като вместо това ПОСТАНОВЯВА делбата да се извърши при
следните квоти: 18/72 ид.ч. за Д.В.
Витанова с ЕГН:**********; 2/72 ид.ч. за И.Д.В. с ЕГН:**********; 2/72 ид.ч. за
Д.И.В. с ЕГН:**********; 2/72 ид.ч. за Н.И.В. с ЕГН:**********, 6/72 ид.ч. за К.Д.К.
с ЕГН:**********; 6/72 ид.ч. за В.Д.З. с ЕГН:**********; 18/72 ид.ч. за Д.К.В.
с ЕГН:**********; 6/72 ид.ч. за И.М.В. с ЕГН:**********; 3/72 ид.ч. за В.В.И. с
ЕГН:**********; 3/72 ид.ч. за К.В.И. с ЕГН:**********, както и 6/72 ид.ч. за М.К.И.
с ЕГН:**********.
ПОТВЪРЖДАВА решение №89 от 11.05.2018г. по
гр.д.№823 по описа на РС- Айтос за 2017г. В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната
въззивна жалба, подадена от Д.В.И., И.Д.В., Д.И.В., Н.И.В., К.Д.К.,
В.Д.З., Д.К.В., представлявани от адв.П.Т. срещу решение №89 от 11.05.2018г. по
гр.д.№823 по описа на Районен съд- Айтос за 2017г. в частта за разноските по
делото и ПРЕКРАТЯВА производството
по в.гр.д.№1348/18г. на БОС в тази му част.
ОСЪЖДА М.К.И., ЕГН:********** да заплати на Д.В. Витанова с ЕГН:**********; И.Д.В.
с ЕГН:**********; Д.И.В. с ЕГН:**********; Н.И.В. с ЕГН:**********, К.Д.К. с
ЕГН:**********; В.Д.З. с ЕГН:**********; Д.К.В. с ЕГН:**********, сумата от 600 лв., представляваща разноски
/адвокатско възнаграждение/за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането
на М.К.И., ЕГН:**********
за присъждане на разноски по в.гр.д.№1348/2018г. по описа на БОС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.