№ /19.05.2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХVІ с-в, в
публичното заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА АНДОНОВА
с участието на секретаря Деница Кръстева,
като разгледа докладваното
от съдията адм.д.№ 161 по описа на съда за 2021
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.145
и сл. от АПК вр.чл.62 ал.3 от ЗИНЗС и е образувано по жалба от Д.А.Д., ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Варна, против Заповед
№Л-5234/17.12.2020г на Зам.гл.директор на ГД „Изпълнение на наказанията“, с
която на осн.чл.58 от ЗИНЗС и т.3.11 от Заповед №Р-919/08.03.2017г на
Гл.директор на ГДИН е наредено жалбоподателят да бъде настанен в Затвора –
гр.Белене за доизтърпяване на наложеното му наказание по НОХД №134/2020г на РС
– Тутракан. Релевирано е основанието за незаконосъобразност по чл.146 т.4 от АПК – неправилно приложение на материалния закон, като се твърди, че случаят не
попада в никоя от хипотезите на чл.62 ал.1 от ЗИНЗС, в рамките на които е
ограничено упражняването на административното правомощие за преместване на
лишени от свобода от едно място за лишаване от свобода в друго. Твърди се, че
постоянният адрес на лишения от свобода не е предвиден като самостоятелно
основание за преместването, и че на осн.чл.58 ал.1 от ЗИНЗС той би бил от
значение само при първоначалното настаняване на осъдения в съответното място за
лишаване от свобода. Излага се, че делегираната компетентност на гл.директор на
ГДИН по чл.58 от ЗИНЗС се свежда единствено до определяне на реда за
първоначално настаняване на осъдените в местата за лишаване от свобода, а
основанията за преместването им са законодателно уредени с чл.62 от ЗИНЗС, поради
което и с оглед липсата на предвидена в закона възможност с акт на гл.директор
на ГДИН да се допълват предвидения с последния текст основания, поради което
Заповед №Л-919/08.03.2017г на гл.директор на ГДИН, посочена като основание за
издаване на оспорената понастоящем заповед, не може да бъде релевантно
основание за упражненото правомощие по чл.62 ал.1 от ЗИНЗС. Заповед
№Л-919/08.03.2017г би могла да бъде основание за преместване на лицето
единствено при условията на чл.62 ал.1 т.5 от ЗИНЗС, но мотиви във връзка с
чл.43 ал.4 от ЗИНЗС не са изложени в оспорената заповед, а в този случай следва
да е съобразено и желанието на лишения от свобода, което в случая не е налице.
С тези съображения се настоява за отмяна на обжалваната заповед за
преместването на Д. *** в Затвора – Белене. В съдебно заседание жалбоподателят
лично (чрез видеоконферентна връзка) поддържа изцяло жалбата; пълномощникът му
адв.П.П. *** сочи, че Д. *** 2002г, а месец по –късно с оспорената заповед е
настанен в Затвора – Белене, поради което счита, че тя не касае първоначалното
му настаняване в място за лишаване от свобода, а преместването му, и на
основание изложените в жалбата доводи настоява за отмяната й като
незаконосъобразна, като претендира и присъждане на сторените в производството
разноски.
Ответникът Зам.гл.директор на ГД
„Изпълнение на наказанията“ при Министерството на правосъдието, чрез
процесуалния си представител ст.ю.к.С.С. с отговора си по жалбата и лично в
съдебно заседание по същество оспорва жалбата, твърди, че заповедта е издадена
в изпълнение на служебното начало по чл.58 от ЗИНЗС и въз основа на Заповед
№Л-919/2017г на Гл.директор на ГДИН, а по аргумент от последната лишените от
свобода изтърпяват наказанието си по постоянен адрес. Тъй като адресът на
жалбоподателя е на територията на Област Силистра, то той следва да изтърпи
наказанието си в Затвора – Белене; а при издаване на оспорената заповед са
спазени и всички изисквания на закона – по чл.146 от АПК. С тези аргументи
настоява за отхвърляне на жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение.
След преценка на събраните в
производството доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за
установено от фактическа страна
следното:
С одобрено от съда по реда на
чл.384 ал.1 от НПК споразумение по НОХД №134/2020г по описа на РС – Тутракан,
обл.Силистра (л.27-31 по делото), жалб.Д.Д. се е признал за виновен за
извършени престъпления по чл.343б ал.1 от НК и по чл.345 ал.2 вр.ал.1 от НК, за
което се е съгласил да изтърпи общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от
шест месеца при първоначален общ режим, глоба в размер на 200лв, и лишаване от
правоуправление на МПС за срок от дванадесет месеца, считано от 01.05.2020г.
Споразумението е в законна сила от 26.10.2020г.
Видно от писмо рег.№398/2020 от
15.02.2021г на Зам.началник „РНОД“ – Затвора – Варна (л.25 по делото), Д.А.Д. ***.11.2020г
съгл. Писмо №Р-731/2020 от 13.11.2020г на Районна прокуратура – Варна (л.26) за
привеждане в изпълнение на наказанието по НОХД №134/20г на РС – Тутракан. С
писмото се сочи, че към датата на изготвянето му жалбоподателят изтърпява
наложеното му наказание в Затвора – Варна, но мястото на изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ се определя не от съда и прокуратурата, а по
ред, определен от Гл.директор на ГД „ИН“.
С т.3 на Заповед
№Л-919/08.03.2017г на Гл.директор на ГДИН (л.3-5 по адм. преписка), издадена на
осн.чл.13 ал.2 т.1 и чл.58 от ЗИНЗС, са определени затворническите общежития от
открит тип, в които се настаняват осъдените – лишени от свобода от открит тип,
като конкретно с т.3.3 е предвидено че в Затворническо общежитие „Варна“ и в
Затворническо общежитие „Разделна“ към Затвора – Варна се настаняват лишени от
свобода от областите Варна и Добрич; с т.3.11. е предвидено, че в Затворническо
общежитие „Белене“ при Затвора – Белене се настаняват лишени от свобода от
областите Силистра и Разград. Видно от служебно изготвената справка от НБД
„Население“ (л.9 по делото), жалб.Д. е с постоянен адрес ***, и с настоящ адрес
***. на Заповед №Л-1069/27.02.2020г на Гл.директор на ГД „ИН“ (л.1-2 по
преписката) на осн.чл.13 ал.3 вр.ал.2 т.1 от ЗИНЗС на комисар Цв.Цв.– ВПД
зам.главен директор на ГД „ИН“ е възложено да премества лишени от свобода от
един затвор в друг в случаите по чл.62 ал.1 т.1-3 и т.5 от ЗИНЗС, както и да
отказва преместване в същите хипотези. С т.5 на същото длъжностно лице е
възложено да премества лишени от свобода от един затвор в друг в случаите по
чл.58 от ЗИНЗС във връзка със Заповед №Л-919/08.03.2017г, изменена със Заповед
№Л-4037/13.09.2018г на Гл.директор на ГДИН (вкл. и в случаите по т.6 от
заповедта), или да отказва за преместването.
С оспорената понастоящем Заповед
№Л-5234 от 17.12.2020г (л.6 по преписката) Зам.гл.директор Цв.Цв.на ГД „ИН“ е посочил,
че лишеният от свобода (жалбоподател по настоящото дело) Д.А.Д. ***.11.2020г;
че е осъден по горецитираното НОХД №134/20г на РС – Тутракан на шест месеца
лишаване от свобода, което се изтърпява с начало 19.11.2020г.; че е с постоянен
адрес ***. С тези констатации, в изпълнение на чл.58 от ЗИНЗС и на осн.т.3.11.
от Заповед №Л-919/08.03.2017г на Гл.директор на ГД „ИН“ издателят на акта е
наредил Д.Д. да бъде настанен в Затвора – Белене за доизтърпяване на наложеното
наказание.
Горната фактическа обстановка, по
същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на
писмените доказателства по административната преписка и тези, приобщени в хода
на съдебното дирене, които са последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви,
и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи.
При така установената фактология
съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е депозирана в
законоустановения срок, от легитимиран субект – адресат на оспорения ИАА, и при
наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същества, тя е неоснователна.
В изпълнение на задължението си
по чл.168 ал.1 от АПК съдът констатира, че
оспорената заповед е издадена от компетенетен орган, в изискуемата за
редовността й от формална страна писмена форма, при липса на допуснати
съществени процесуални нарушения като самостоятелни отменителни основания
(такива, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по същество),
при правилно приложение на материалния закон и при съобразяване с целта му.
Основните спорни въпроси между
страните в това производство са видът и правните последици на оспорената
заповед №Л-5234/17.12.2020г, а именно – дали тя е заповед по чл.58 ал.1 от ЗИНЗС както поддържа издателят й, или е такава по чл.62 ал.1 от ЗИНЗ според
тезата на жалбоподателя.
Настоящият съдебен състав намира,
че Заповед №Л-5234/17.12.2020г е такава за първоначално настаняване на лишен от
свобода в място за изтърпяване на наказанието му, т.е. тя е издадена на
осн.чл.58 ал.1 от ЗИНЗС – както е изрично посочено и в съдържанието й.
Цитираната норма предвижда изключителна компетентност на Гл. директор на ГД
„ИН“ да определи ред за разпределение на осъдените лица в местата за лишаване от свобода съобразно възможността да изтърпяват наказанието
най-близо до постоянния си адрес и изискването на чл.43 ал.4 от ЗИНЗС (т.е. при
гарантирана минимална жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода минимум 4 кв.м.). В изпълнение на
правомощията си по този текст Гл.директор на ГДИН е издал Заповед
№Л-919/08.03.2017г, с която е определил съответни места за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода съобразно категорията осъдени (откри и закрит
тип) и вида им (непълнолетни – младежи и девойки, жени, мъже, ученици и
чужденци). Мястото, където жалбоподателят е настанен да изтърпи наказанието си,
е изцяло съответно на предвиждането на приложимия законов текст и на т.3.11. от
издадената въз основа на него заповед на компетентния административен орган, а
именно – по постоянния адрес на жалбоподателя Д. ***.
Вярно е, че жалбоподателят
първоначално е постъпил за изтърпяване на наказанието си в Затвора – Варна –
видно от доказателствата по делото обаче, към 19.11.2020г това не е сторено въз
основа на заповед по чл.58 от ЗИНЗС, а само по силата на писмо от прокурор при
ВРП. Както вече беше посочено, единственият компетентен административен орган
да разпредели Д. в място за лишаване от свобода е Гл.директор на ГД „ИН“, или
упълномощено от него длъжностно лице – какъвто е настоящият случай, и това е
станало с оспорената понастоящем Заповед №Л-5234/17.12.2020г. Фактическото
настаняване на Д. за периода 19.11.2020г -16.12.2020г в Затвора – Варна не е
извършено по реда на чл.58 от ЗИНЗС, като този пропуск е поправен с издаването
на оспорената заповед на 17.12.2020г – юридическо основание за разпределението
му в определено място за лишаване от свобода. Съществуващото де факто положение
в периода преди издаване на процесната заповед не е основание да се приеме, че Д.
вече е бил разпределен по законоустановения ред за изтърпяване на наказанието
си, и въз основа на това да се счете, че оспорената заповед де юре представлява
последваща такава – за преместването му в друго място за лишаване от свобода,
както претендира жалбоподателят. Процедурата по ЗИНЗС е съобразена с правилата
на формалната логика и започва с настаняване на осъдено лице в място за
изтърпяване на наказанието му въз основа на ИАА, издаден от компетентен
административен орган – в случая Заповед №Л-5234/17.12.2020г на осн.чл.58 ал.1
от ЗИНЗС; едва след настаняването и при наличие на законоустановените с чл.62
от ЗИНЗС предпоставки е допустимо преместването на същото лице в друго място за
изтърпяване на наказанието. Издаването на заповед по чл.62 от ЗИНЗС при липса
на предходна такава по чл.58 от ЗИНЗС би резултирало в нейната нищожност поради
липса на предмет и на ФЛ – адресат. Настоящият казус обаче не е такъв – именно
защото оспорената заповед има за предмет конкретно този по чл.58 ал.1 от ЗИНЗС
– първоначално разпределяне на жалбоподателя в място за изтърпяване на
наказанието му „лишаване от свобода“.
При горните констатации
възраженията на жалбоподателя за липса на кумулативно изискуемите
законоустановени предпоставки за издаване на заповед по чл.62 от ЗИНЗС в този
случай са ирелевантни и не следва да бъдат обсъждани.
При този изход на делото
претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски е неоснователна, а тази
на ответната страна следва да бъде уважена чрез присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на осн.чл.143 ал.3 от АПК в размер на 100лв. на осн.чл.37 от
Закона за правната помощ вр.чл.24 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Мотивиран от изложеното и на
осн.чл.172 ал.2 от АПК съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на Д.А.Д., ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Варна, против Заповед
№Л-5234/17.12.2020г на Зам.гл.директор на ГД „Изпълнение на наказанията“, с
която на осн.чл.58 от ЗИНЗС и т.3.11 от Заповед №Р-919/08.03.2017г на
Гл.директор на ГДИН е наредено жалбоподателят да бъде настанен в Затвора –
гр.Белене за доизтърпяване на наложеното му наказание по НОХД №134/2020г на РС
– Тутракан.
ОСЪЖДА Д.А.Д.,
ЕГН **********, да заплати в полза на ГД „ИН“ – София юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.
Решението подлежи на касационно
обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд на РБ.
Препис от решението да се връчи
на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: