Р Е Ш Е Н И Е №…
гр. Ловеч, 21.06.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ЛОВЕШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, четвърти състав в публичното заседание на четиринадесети април,
през две хиляди и двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВАНЕТА МИТОВА
при секретар МАРИЯ КАРАЛАШЕВА като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 2141
по описа за 2020 год, за да се произнесе съобрази:
отрицателен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 439 от ГПК :
Постъпила е искова молба от Ц.С.П.,
ЕГН - **********,
постоянен адрес: *** със съдебен адрес, адрес за
връчване на съобщения, призовки и книжа - адреса на пълномощника, чрез: И.Т.М.,
адвокат при Великотърновска адвокатска колегия, ЛН: **********, съдебен адрес:***,
e-mail: , срещу:
"ОББ" АД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
Правно основание: чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 от ГПК,
вр. чл. 113 от ГПК, по която се излага, че
доверителката й Ц.С.П., с ЕГН - **********, има качеството на поръчител по
Договор за предоставяне на потребителски кредит на длъжника Е.Д.В.с ЕГН - **********,
постоянен адрес ***. Видно от Заповед № 277/12.03.2012 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК в съдебното
производство по ЧГД № 443/2012 г. по описа на PC - Ловеч ищцата заедно с
кредитополучателя Е.Д.В.в качеството им на солидарни длъжници
са осъдени въз основа на извлечение от счетоводните книги на кредитора ТБ
„ОББ" АД към 08.03.2012 г. за сумата от 2 942,63 лв. / две хиляди
деветстотин четиридесет и два лева и шестдесет и три ст. / - главница; 143,84
лв. / сто четиридесет и три лева и осемдесет и четири ст./ - договорна лихва за
периода 28.06.2011 г. до 08.03.2012 г.; 84,89 лв. / осемдесет и четири лева и
осемдесет и девет ст. / - наказателна лихва за периода 26.09.2011 г. до
08.03.2012 г., ведно със законната лихва, начиная от
09.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането по извлечение от
счетоводните книги към 08.03.2012 г., както и сумата 345,60 лв. / триста
четиридесет и пет лева и шестдесет ст. / разноски по делото, от които 63,43 лв.
- държавна такса и 282,17 лв. - адвокатско възнаграждение. Срещу длъжника Ц.С.П.
и въз основа на ИЛ от 12.03.2012 г. е образувано изпълнително дело № 309/2012 г. по описа на Държавен
съдебен изпълнител при Районен съд - гр. Ловеч. Видно от преписката по делото
е, че ИД е образувано с нарочна молба от взискателя с
вх. № 2121/14.06.2012 г. След образуване на изпълнителното производство с
резолюция на 20.06.2012 г. с искане за прилагане на съответен изпълнителен
способ, на П. е изпратена Покана за доброволно изпълнение с изх. № 5361/ 20.
06. 2012 г. Извършени са служебни справки в Сектор „Пътна полиция" към
ОДМВР - Ловеч за регистрирани МПС на името на ищцата / писмо с изх. №
5367/20.06.2012 г. /, направени са справки за регистрирани трудови договори в
НАП, като е установено, че същата работи от 22.06.2012 г. в „Технокороза"
АД. Приложен е конкретен изпълнителен способ, изразяващ се в налагане на запор,
като разпореждането за налагането му с дата 17.10.2012 г. е изписано върху молба
на взискателя с вх. № 3438/12.10.2020 г., с която
последният иска налагане на запор върху трудовото възнаграждение на П.,
получавано от същата като служител на „Технокороза" АД. Изпратено е Запорно съобщение с изх. № 8435/12.10.2012 г. до работодателя
на ищцата. Допълнително с предприетия запор спрямо доверителката й е приложен и
друг изпълнителен способ, свързан с налагането на възбрана по отношение на
притежаваната от същата в режим на СИО 1/2 идеална част от правото на
собственост по отношение на недвижим имот, находящ се
в гр. Ловеч, жк. „Младост" бл. 323, вх.
„Е", ет. 6, ап. 18. Междувременно от трудовото възнаграждение на
доверителката й са удържани суми в общ размер на 4339,23 лв. / четири хиляди
триста тридесет и девет лева и двадесет и три ст. / за периода от 12.12.2012 г. до 04.06.2019 г. Видно е от наличните по
преписката на ИД № 309/2012 г. писмени материали, че след последното
изпълнително действие, прекъсващо давността, а именно наложената възбрана върху
1/2 от правото на собственост върху семейното жилище на ищцата с нарочно
разпореждане за вписване на възбраната от 14.05.2013 г., не са предприемани
спрямо доверителката й никакви изпълнителни действия повече от пет години.
Депозираната молба с вх. № 777/23.03.2018 г. за запор на банкова сметка ***дарен
длъжник Е.Д.В.с ЕГН - **********. Същото обстоятелство е налице и по отношение
на наложеният запор на банкова сметка *** „Юробанк"
АД от 09.08.2018 г., който също касае единствено и само длъжникът и заемополучател Емилия Василева. След посоченото последно
изпълнително действие, свързано с прилагане на конкретен изпълнителен способ, а
именно възбрана на недвижим имот, изпълнителни действия спрямо ищцата не са
извършвани, изразяващи се в прилагане на конкретен изпълнителен способ, като
запор на вземания по банкови сметки, опис на движимо имущество, възбрани на
недвижими имоти и т.н., водещи до прекъсване на давността. Законоустановено
е с разпоредбата на чл. 439 от ГПК, че длъжникът в изпълнителното производство
има интерес да установи, че не дължи сумите по изпълнителния лист, тъй като с
положително решение по отрицателния установителен иск
ще постигне прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.
1, т. 7 от ГПК. В TP № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 и т.14 е прието, че
подаването на молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, както и подаването на заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК, не прекъсва давността. В последната хипотеза
давността може да бъде прекъсната само ако е предявен установителен
иск за вземанията, но в настоящия случай такъв липсва. Така че с подаването на
заявление по чл. 410 от ГПК, както и издаването на ИЛ от 12.03.2012 г.
давността за горепосочените вземания не е прекъсната. Съгласно разпоредбата на
чл. 439, ал. 2 ГПК в такава хипотеза искът на длъжника за оспорване на
вземането може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Когато вземанията са установени със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по аргумент от визираната законова норма длъжникът, който не твърди
обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори изпълнението само въз
основа на факти, настъпили след изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК.
Затова, доколкото задължението, визирано в изпълнителния лист е признато със
заповед за изпълнение, в случая може да се извърши позоваване на давност,
изтекла след влизане в сила на заповедта, доколкото по-рано настъпилите факти,
от които биха могли да се черпят права, изключващи изпълняемото
право, се явяват преклудирани. Изтъква, че съгласно чл.
116, б. „в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение, а от прекъсването на давността съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече нова давност. Изпълнителният процес не може да съществува
сам за себе си, а съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или
повече изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на което и да е
изпълнително действие в рамките на определения изпълнителен способ -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, насрочване на
извършване на продан, извършването на опис на движими вещи. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело /когато
молбата не съдържа искане за прилагане на конкретни изпълнителни действия/,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имуществото на длъжника, извършването на справки. В деня на входиране
на молбата за образуване на изпълнително дело № 309/2012 г. по описа на ДСИ при
PC - Ловеч - 14.06.2012 г., давността следва да приемем, че е прекъсната, тъй
като в нея взискателят е изискал прилагането на
конкретно изпълнително действие в рамките на конкретен изпълнителен способ.
Давността е прекъсната и на 17.10.2012г.
с нарочно разпореждане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
ищцата, както и на 14.05.2013г. с
нарочно разпореждане за вписване на възбрана върху недвижим имот, притежаван от
П. в режим на СИО към този момент. На практика обаче изпълнителни действия,
водещи до прекъсване на давността след посочените спрямо Ц.П. не са предприемани,
а са извършвани единствено справки за имущественото състояние на длъжника.
Извършвани са изпълнителни действия, касаещи единствено и само другият длъжник
и заемополучател Емилия Василева, като първото от тях
е молба за запор на банкови сметки и суми, находящи
се в банкови сейфове с вх. № 777/23.03.2018 г. и последвалото разпореждане за
това от ДСИ. Не само, че е изтекла предвидената петгодишна давност след
14.05.2013 г., в рамките на който петгодишен срок срещу ищцата не са
предприемани изпълнителни действия, но и след 14.05.2015 г. вече е била налице
изтеклата двугодишна давност за прекратяване на ИД в резултат на настъпила перемпция, съгласно чл. 433, т. 8 от ГПК. Тоест, дори и да
приемем, че към момента на подаване на молбата за запор на банкова сметка ***.03.2018
г. е налице прекъсване на давността и спрямо П., то изпълнителното производство
е било прекратено ех lege и
всички последващи действия се явяват
незаконосъобразни след 14.05.2015 г. поради настъпила перемпция.
Сочи, че в В TP № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието още, че по смисъла на чл.
116, б.в) от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя
и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ ), като такива
действия са: насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Пак според същото TP Постановление № 3/18.11.1980 г. на
Пленума на ВС, според което докато изпълнителното производство трае, давността
спира да тече, съгласно чл. 115, ал. 1,6. ж) от ЗЗД, е изгубило значение.
Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Това означава, че по време на
изпълнителния процес давността не спира, а само се прекъсва на основание чл.
116, б. в) от ЗЗД с предприемане на действия на принудително изпълнение.
С оглед на гореизложеното и от
фактическа страна, давността в производството по ИД № 309/2012 г. по описа на
ДСИ при ЛРС следва да е била прекъсната с подадената молба за образуването му
на 14.06.2012 г. и прилагане на съответен изпълнителен способ, а след
14.05.2015 г. същото се явява прекратено по силата на чл. 433, т. 8 от ГПК.
Отделно от това не са налице искания от взискателя,
респективно прилагане на конкретен изпълнителен способ в рамките на петгодишен
срок след 14.05.2013 г. до 14.05.2018 г. спрямо ищцата П.. Съгласно
установената задължителна съдебна практика прекратяването на изпълнителното
производство след изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
настъпва по силата на закона - ех lege
и за него не е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител, като след
прекратяването отново започва да тече давността за вземането от последното
валидно изпълнително действие ( Решение № 223/2011 г. на II Т.О. на ВКС). Тази
давност в случая отново е петгодишна. Срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е
процесуален, преклузивен, а не давностен
и не се отразява върху съществуването на самото материално право на вземане, а
само на правото на взискателя да иска процесуално
изпълнение, който преклузивен срок е изтекъл на
14.05.2015 г., т.е. дори и да са налице някакви изпълнителни действия, водещи
до прекъсване на давността след тази дата, същите се явяват незаконосъобразни.
Що се отнася до давностния срок, то същият е започнал
да тече от момента на извършване на последното валидно изпълнително действие,
което е било сезирането на съдебния изпълнител с нарочно искане да наложи
възбрана върху 1/2 от недвижимия имот и нейното налагане на 14.05.2013 г., като е изтекъл на
14.05.2018 г.
Във връзка с изложеното изтъква, че
извършваните заплащания ежемесечно в размер на 30.00 лв. / тридесет лева / не
следва да се схващат като признание на задължението, доколкото става дума за
удръжки от трудовото възнаграждение на ищцата независимо от нейната воля, тъй
като действително, признание на задължението би могло да бъде направено и с
определено волеизявление на длъжника в изпълнителното производство, като
същевременно същото може да съдържа и отказ от субективното право на
погасителна давност. В такъв случай обаче от съдържанието на това волеизявление
трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, както за
индивидуализацията на самото задължение, така и, че длъжникът не желае да се
ползва от последиците на погасителната давност относно цялото или част от
паричното задължение. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК -
Решение № 186 от 19.06.2013 г., постановено по гр.д. № 927/2012 г. по описа на
ВКС, IV ГО. В конкретния случай, видно от наличните писмени доказателства по
преписката, не може да се направи обоснован извод за наличие на воля за отказ
от изтекла погасителна давност, респективно и признание на задължението, обективирано в ИЛ от 12.03.2012 г. Изтъква, че признание по
смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението,
което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен
към кредитора. Признаването на задължението, необходимо за прекъсването на
исковата давност, може да бъде изразено и в конклудентни действия. Тези
действия се изразяват в поведението на длъжника, с което, макар и не изрично,
се манифестира волята на същия да потвърди факта на съществуването на дълга.
Според Решение №220/27.01.1969г. по гр.дело №2209/1968 г. IV г.o.,
ВС признаване на вземането, годно да прекъсне давността, е налице, когато се
признае задължението към момента на признанието. Съгласно Решение №422/15.06.2004г. по
гр.дело №1231/2003г. – II г.о
ВКС едно от основанията за прекъсване на погасителната давност е признаването
на вземането от длъжника; волеизявлението на последния, че дължи на кредитора,
има единствена последица - прекъсване на погасителната давност. За да е налице
признаване на вземането по смисъла на чл.116 б."а" от ЗЗД, същото
трябва да е направено в рамките на давностния срок,
да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от
които произхожда (Решение №100/20.06.2011г. по т.дело №194/2010г. – II т.о. ВКС, постановено по реда на
чл.290 от ГПК). Това е така според
нея, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване
на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Ето защо,
извършването на частично плащане не прекъсва давността за остатъка от дълга.
Признаването на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че
признава съществуването и на остатъка от задължението, поради което признаване
чрез частично плащане не се разпростира върху останалата част от дълга. В
Решение №255/26.03.2013г. по т. дело №145/2012г. – II т.о. ВКС (постановено по реда на
чл.290 от ГПК и задължително за долустоящите на ВКС
съдебни инстанции) е прието, че плащането за определен период от съществуването
на облигационното правоотношение не представлява признание по смисъла на чл.116
б."а" от ЗЗД за дължимостта му и за останалите периоди - предхождащи
или следващи периода на платеното повтарящо се задължение. Действително, плащането на част от
задължението представлява конклудентен израз на
признаване на задължението, но доколкото се касае за периодични задължения, то
с плащането на едно от тях не може да се презумира
признание на всички останали периодични задължения, тъй като при плащане от
длъжника на част от дълга, неговата воля за плащане и признанието за
съществуването на задължението е само до размера на платеното и не се
разпростира върху останалата неплатена част от дълга. Това е така, защото
длъжникът може в един по-късен момент да оспори, че дългът в тази му част, за
която не е платил частично, не съществува поначало, или че макар и да е
съществувал, вече не съществува, тъй като е погасен чрез плащане, или чрез
някой друг от способите за погасяване на задължението. Както е видно от
производството по настоящото дело, длъжникът по една вече влязла в сила Заповед
за изпълнение, може да възрази че вземането е погасено по давност, след като е
изтекъл предвидения в разпоредбата на чл.111 от ЗЗД законов срок за това.
Затова признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата
неплатена част от дълга, като същото не може да бъде основание, за да се счете
че е налице прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б."а" от ЗЗД.
Моли да се постанови решение, по силата на което да се
признае за установено, че Ц.С.П.,
ЕГН - **********, постоянен адрес: ***, не дължи на взискателя
„ОББ" АД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. С.в
качеството му на кредитор по Договор за предоставяне на потребителски кредит от
15.08.2008 г., обезпечен с поръчителството на Ц.С.П., сумата от 2 942,63 лв. /
две хиляди деветстотин четиридесет и два лева и шестдесет и три ст. / -
главница; 143,84 лв. / сто четиридесет и три лева и осемдесет и четири ст./ -
договорна лихва за периода 28.06.2011 г. до 08.03.2012 г.; 84,89 лв. /
осемдесет и четири лева и осемдесет и девет ст. / - наказателна лихва за
периода 26.09.2011г. до 08.03.2012 г., ведно със законната лихва, начиная от 09.03.2012 г. до окончателното изплащане на
вземането по извлечение от счетоводните книги към 08.03.2011 г., както и сумата 345,60 лв. / триста
четиридесет и пет лева и шестдесет ст. / разноски по делото, от които 63,43 лв.
- държавна такса и 282,17 лв. - адвокатско възнаграждение; на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да й бъдат
присъдени направените в съдебното производство разноски, от които 140.67 лв.
заплатена държавна такса, както и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
В законоустановения едномесечен срок, е
постъпил писмен отговор от ответника чрез пълномощника им Е.Г.- юрисконсулт в
Дирекция "Събиране на проблемни вземания", съдебен адрес за
призоваване: гр. П., по който счита исковете за допустими, но за
неоснователни и недоказани като изтъква съображения като на първо място твърди,
че давността категорично не е текла в периода преди 26.06.2015г., като се е
прилагало дотогава Постановление №3/18.11.1980г. на пленума на ВС, което е
отменено едва с TP 2/ 26.06.2015г. по тълк. дело
2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Самият ВКС, IV гражд. отделение,
по гражд. № 2382/2017г. дава отговор на въпроса: „от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС№ 3/18.11.1980 година, извършена с
т. 10 от TP № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС: „Дадените с тълкувателните актове
тълкувания на правната норма са задължителни, ... като това тяхно задължение
отпада едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган
да съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ...
" и „С оглед на горното извършената
c т. 10 от TP № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда
действие от датата на обявяването на TP, като даденото c т. 10 от TP №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013
година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това. " Ето защо погасителна давност
следва да тече едва след 26.06.2015г., а не от момента на налагане на
последното изпълнително действие, предхождащо този момент. До този момент тя не
е изтекла. Оспорването, че правените плащания по изпълнителното дело за
изплащане на дълга не прекъсват погасителната давност и срока за перемиране след 14.05.2015г., на изпълнително дело
№309/2012г. по описа на ДСИ при Районен съд Ловеч, е недоказано и неотговарящо
на фактическата обстановка. Плащанията на дълга прекъсват безспорно давността,
а с плащания по вземането му, взискателят ОББ АД няма
интерес да предприема други изпълнителни действия за реализирането му, като с
това ще влошава все повече своето състояние като кредитор с неизплатени
вземания, така и състоянието на длъжниците, като
платените разноски за авансови такси, ще се начислят към задължението им. Позовава
се на тълкуването на СГС, VI-4 състав, изразено решение от 19.11.2018 г.,
постановено по ч.гр.дело № 13571/18 г. „Извършеното от длъжника доброволно
плащане на част от дълга в хода на изпълнението е факт, който води до
прекъсване на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Това е така,
защото всяко искане на взискателя за извършване на
изпълнително действие е насочено като краен резултат към погасяване на дълга, а
доброволното плащане на дълга води до същия резултат. Когато длъжникът доброволно
е извършил частични плащания, взискателят е освободен
от задължението да иска извършване на изпълнителни действия, които да поддържат
висящността на изпълнителното производство. " В
случая взискателят е бездействал, защото е разчитал
на периодичните постъпващи плащания, макар и в малък размер, от удръжки от
трудовото възнаграждение на длъжника Ц.С.П., и не е счел за необходимо да
предприема каквито и да било други изпълнителни действия за принудително
изпълнение срещу нея, а е насочил вниманието си към главния длъжник Емилия
Димитрова Василева.
Счита още, че със знанието на Ц.П. са
правени удръжки от трудовото възнаграждение и превеждани по ИД №309/2012г. по
описа на ДСИ при Районен съд Ловеч с цел изплащане задължението към ОББ АД.
Според тях това е конклудентно признаване на целия
дълг и прекъсване на срока за перемиране на делото,
така и течащата погасителна давност. Ако ищцата П. е считала, че делото е
несамо перемирано поради бездействие на взискателя, но и задължението е погасено по давност още към
дата 14.05.2015г., то защо едва сега, 5 години по-късно подава отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането на ОББ АД?
Можела е да се възползва от тази възможност много по-рано. Още повече, че месечните
удръжки от трудовото й възнаграждение не превръщат задължението в задължение за
периодични плащания с настъпване на ново основание, а са породени от едно
задължение за заплащане на дълга, обективиран и
признат със заповедта за изпълнение изпълнителния лист, издадени по ч.гр.дело
443/12г. по описа на PC Ловеч, послужили като основание за образуване на ИД
№309/2012г. по описа на ДСИ при Районен съд Ловеч. Ето защо с всяка погасителна
вноска, погасяваща част от цялото задължение, счита, че конклудентно
се признава целият размер на задължението. На основание гореизложеното, моли да
се отхвърли подадения отрицателен установителен иск
от Ц.С.П. като неоснователен и недоказан и им се присъдият направените в производството разноски, както
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00
лв. /двеста лева/. Моли в случай, че се уважи
подадения иск, да се укаже на
ищеца да посочи своя актуална банкова
сметка, ***лни присъдени разноски/ по аналогия на
закона, и визираната хипотеза в чл. 127, ал. 7 от ГПК.
Съдът е изпълнил производството по
чл.140 от ГПК.
В съдебно заседание, ищеца, редовно
призован , не се представлява. Депозирано
е писмено становище вх.№261295/09.03.21г. от адв. М.,
с подробни доводи във връзка с възраженията на банката по писмения отговор
възражения най общо : че ТР №2/15г. по т.д.№2/13г. ОСГК следва да се прилага и
относно правоотношения , възникнали преди приемането му; плащането на дълга от
доверителката му не представлява недвусмислени конклудентни действия, с който
длъжника да манифестира в достатъчна степен волята си да потвърди конкретния
дълг към кредитора и да се схваща като признание на дълга; че дори и да се
признае ,че има частично признаване на дълга , то не се отнася върху останалата неплатена част от
дълга и в такъв случай той има право на отрицателно установителен
иск като сочи и други съображения.
Поддържа иска и моли да име се присъдят разноските по делото и адв.в-е по реда на чл.38,ал.2, вр.
с чл.38,ал.1, т.2 от Задв.
Ответникът, редовно призован, не се явява
и представлява.
Съдът като съобрази приетите по делото по съответния ред писмени
доказателства: Заверен по чл. 32 от ЗАдв. ИЛ от
12.03.2012 г., издаден по ЧГД № 443/2012 г. по описа на PC - Ловеч; Заверена по
чл. 32 от З Адв. Заповед № 277 за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК; Заверена по чл. 32
от ЗАдв. Покана за доброволно изпълнение с изх. №
9934/ 11.12.2012 г. по ИД № 309/2012 г. по описа на ДСИ при PC - Ловеч; ИД №
309/2012 г. по описа на ДСИ при PC – Ловеч, преценени поотделно и в съвкупност намира от
правна и фактическа страна следното:
Въз основа на молба вх.№2121/14.06.2012г.
от ОББ – София, до ДСИ при РС – Ловеч с приложен ИЛ от 12.03.2012г. и документ по чл. 417 от ГПК и ЗНИ №277/12.03.12г.,
издадени в съдебното производство по ЧГД № 443/2012 г. по описа на PC – Ловеч,
е разпоредено длъжниците П.
и Е.Д.В., да заплатят на банката сумата
от 2 942,63 лв. / две хиляди деветстотин четиридесет и два лева и шестдесет и
три ст. / - главница; 143,84 лв. / сто четиридесет и три лева и осемдесет и
четири ст./ - договорна лихва за периода 28.06.2011 г. до 08.03.2012 г.; 84,89
лв. / осемдесет и четири лева и осемдесет и девет ст. / - наказателна лихва за
периода 26.09.2011 г. до 08.03.2012 г., ведно със законната лихва, начиная от 09.03.2012 г., до окончателното изплащане на
вземането по извлечение от счетоводните книги към 08.03.2012 г., както и сумата
345,60 лв. / триста четиридесет и пет лева , от които д.т. - 63,43 лева и
282,17 лева – адв. в-е.
Получила е ищцата по местоработата си
ПДИ на 11.01.2013г., но видно от
документите по ИД 309/12г. не е заплатила доброволно дълга си, наложен е запор
върху трудовото й в-е, получавано от ТЕХНОКОРОЗА АД – гр. Ловеч на 17.10.12г. – от касиера на работодателя.
Вписана е и възбрана под №151, т.1, от
04.06.13г. /стр.76/ върху ½ ид.част
от апартамент в гр. ЛОВЕЧ, кв. Младост за обезпечение на горепосочените суми по
ИЛ съгласно постановление на ДСИ от 29.05.13г.,
която дата е релевантен факт досежно погасителната
давност/стр.71/.
Удръжките, превеждани от страна на работодателя
са считано от 12.12.2012г. по 30,00 лева, за което са
представени списъци при СИ.
От у-ние от 16.11.15г. е видно ,че ищцата не е имала задължения към
НАП, но не и другата длъжница Емилия Димитрова, които са били в размер на
505,93 лева. С постановление от 19.11.2015г.
е присъединен като кредитор държавата в лицето на НАП до размера на сумата
505,93 лева за задължения на ДИМИТРОВА /стр.143,156,159/.
Ищцата, видно от стр.173 е депозирала
молба вх.№1521/09.05.16г. до ДСИ, че е поръчител на Емилия и тя получава доходи
от чужбина и съпруга й работи там, но не си заплаща заема, и затова го удържат
от нея като е била уведомена от ДСИ на
17.05.16г., че няма правомощия за прилагане на изпълнителни способи на
територията на друга държава. Приложила е към молбата и копие от ДС №335/01.01.2016г. към ТД №20, съгласно което е със трудово в-е 420
лева и фишове - /170,171/.
Приложено е запорно
съобщение изх.№77243/2018г. по отношение на другия длъжник за ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ
АД, с дата на налагане на запора 04.09.2018г. и информация за наличието на
сметки и др. в банката за Ем. Д. , съответно съставен протокол за опис на
движими вещи и МПС от 19.08.20г. ,
но длъжника не открит на адреса и не е извършен.
Последното плащане на ищцата е по документ
от ИД -изх.№9/08.05.2019г., период 01.03.19 – 31.03.19г. като е приложен
и документ, установяващ превода от ДСИ до ОББ – АД, но и след това са извършваи преводи към ОББ- АД.
Твърди се ,че по този ред от трудовото
възнаграждение на доверителката му са удържани суми в общ размер на 4339,23 лв.
/ четири хиляди триста тридесет и девет лева и двадесет и три ст. / за периода
от 12.12.2012 г. до 04.06.2019 г.
Отрицателния установителен иск цели да установи недължимост
на сумите , поради погасяване по давност, за което е издаден ИЛ и е образувано
ИД, т.е. твърди се, че е налице правопогасяващо
възражение по отношение на претендираното вземане в
полза на банката като й е указано, че носи доказателствена тежест във връзка с
това твърдение, но не и за доказване на пораждащите спорното право факти, т.е.
да се установи със сила на присъдено нещо несъществуващото вземане в полза на ответника,
поради погасяването му по давност.
В своите становища страните обръщат
внимание на практиката на съдилищата по този вид казуси подробно, съответно
мотивират становищата си с конкретни съдебни решения. Предмета на делото е за недължимост на вземането чрез принудително изпълнение по
висящо изпълнително дело.
Погасителната давност е сложен
юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на титуляра
на правото и изтичането на определен период от време, като съгласно чл.114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо,
като според ал.2 на същия член, ако е уговорено, че вземането става изискуемо
след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало.
В обстоятелствената част на исковата
молба е допусната неточност, тъй като не се касае за производство по чл.410 ГПК
и издаден след срока по чл.414 ГПК , изпълнителен лист. В случая кредитора се е снабдил с
изпълнителен лист, ведно със издадената ЗНИ, което налага проследяване и
отговор на въпроса преди всичко - кога е падежирало
задължението в полза на ОББ-АД по отношение на ищцата.
Двамата длъжници са
получили поканите си за доброволно изпълнение съответно Ем. Василева –
28.09.2012г., а Цв. П. – 22.10.2012г. и доколкото съдебната практиката е възприела, че
предприетите изпълнителни действия срещу солидарния длъжник Василева не са от естество да прекъснат погасителната давност
на задълженията на П. – солидарните длъжници са
обикновени другари, прекъсването на погасителната давност по отношение на
единия от тях не води до прекъсване на погасителната давност на задълженията на
другия длъжник - аргумент от разпоредбата на чл.532 от ТЗ, а и от общата
разпоредба на чл.125 от ЗЗД следва извода, че с неподаване на възражение в
срока, цялото задължение е падежирало на 06.11.2012г. , предсрочно за нея.
Съгласно чл.116,ал.1,б.“в“ ЗЗД
давността се прекъсва с предприемане на действие за принудително изпълнение и такова е извършения
запор на трудовото в-е на ищцата по Р-не
от 17.10.12г. на ДСИ /стр.49/ и ЗС,
връчено на 17.10.2012г. /стр.60/ като считано от 12.12.2012
са започнали и удръжките от трудово в-е на ищцата.
Давността за вземането е прекъсната отновоспрямо ищцата със следващото валидно изпълнително
действие предприето спрямо нея - налагането на възбраната върху съответните й
идеални части от съсобствен имот – разпореждане за
налагане от 29.05.2013г. и вписване
на възбрана на ДСИ от 04.05.2013г. и от 04.06.2013г. като практиката приема ,че
от постановлението следва да се счита срока за давността. В такъв случай е
започнала да тече нова погасителна давност за вземането на банката, която е
съгласно чл.117 ЗЗД е започнала да тече нова погасителна давност или 5 години
за главницата и 3 години за лихвата , тъй като в случая не е приложим чл.117,
ал.2 ЗЗД – вземането не е установено със съдебно решение. Или в този срок до 29.05.2018г. за главницата и до 29.05.2016 г. за лихвата.
Видно от ИД е предприето само едно действие, прекъсващо давността /т.10
ТР 26.06.2015г. ОСГК/ – присъединяване на кредитора НАП - на 19.11.2015г. , на което съдът ще се спре
подробно по долу.
Пълномощникът на ищеца счита, че след
14.05.2015г. е изтекла 2 годишната давност за прекратяване на ИД по чл.443,т.8 ГПК като в своя полза счита да е настъпила т. нар. перемпция
по силата на закона, а СИ е можел само
да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване като установи
осъществяването на съответни правно релевантни факти, но е без значение съгласно практиката кога и
дали ще го постанови, тъй като акта ще има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването ще става по право, а
новата давност ще започва да тече от предприемането на последното по време
изпълнително действие. По горецитираното ТР е прието именно, че когато взискателят не е поискал извършването на ИД в продължение
на 2 години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433,ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна
давност започва да тече от датата на което е поискано или е предприето
последното изпълнително действие като е обявено за загубило сила Постановление
№3/1980г. на Пленума на ВС.
Ответната страна формулира възражение,
че давността не е изтекла в случая, тъй като преди сочените дати се е прилагало
именно последното, което е отменено с ТР2/26.06.2015г. и се мотивира и с това , че ВКС по гр.д.
№2382/17г. дава отговор на въпроса от кой момент поражда действие отмяната на
постановлението - „поражда действие от датата на обявяването му като даденото с
т.10 разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производства, но не и към тези които са приключили
преди това“.
На последното условие отговаря ИД
според съда, тъй като е било висящо, т.е е в обхвата
на т.10 от ТР2/26.06.2015г., а и присъединяването на НАП е направено на
19.11.2015г., т.е като е било вече перемирано делото
по право на 29.05.2015г. спрямо П.,
а не както въобще твърди ищцовата страна на 14.05.2015г.
Прекратяването на изпълнителното дело
поради перемпция съгласно практиката е без значение
за давността.
Към този момент е налице принудително
изпълнение чрез запор на трудовото в-е на ищцата, продължило за периода от 12.12.2012г. до 04.06.2019г., което, съобразявайки константната
практиката на съдилищата, обективирана в решение по
т. дело № 141/2010 г. на ВКС, ТК I т. о., решение № 65 от 3.06.2011 г., по т.
дело № 600/2010 г на ВКС, ТК, I т. о., решение № 132 от 11.11.2011
г. по т. дело № 648/ 2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98 от 26.07.2013
г., по т. дело № 851/2012 г. на ВКС, ТК 1т. о., решение № 255 от 26.03.2013 г.,
по т дело № 145/2012 г. и др., всички постановени по реда на чл. 290 ГПК не
представлява признание на длъжника, прекъсващо давността и в този смисъл
уважава доводите на ищеца,че преводите чрез запор не представляват пряко и
недвусмислено волеизявление към кредитора , дори и разгледано като конклудентни
действия, че е задължен към кредитора и потвърждава факта на съществуване на
дълга, а не само до наличие на фактите, от които произхожда.
Присъединяването на кредитора – НАП по
перемирано дело по отоншение
на ищцата на 19.11.2015г. не е илеревантно като по този въпрос ВКС в решение
№37/24.02.2021г. по дело 1747/20г. на ВКС IV г.о., посочва, че в такъв случай СИ не
може да откаже изпълнителното действие и
в такъв случай следва образуването на ново изпълнително дело, което няма да има
значение за давността, тъй като това е административна дейност.
Касае за изпълнително действие от типа
на посочените по т.10 на ТР №2/ 26.06.2015г. , прекъсващо давността за
вземането но според съда то няма валидно отношение спрямо ищцата, тъй като е
извършено на осн. чл.458 от ГПК, съгласно който
държавата се смята винаги за присъединен взискател за
дължимите й от длъжника публични вземания, размера на който е бил съобщен на СИ
до извършване на разпределението. /бр.86/2017г./ В случая видно от у-ние от
16.11.2015г. /стр.152/ на НАП, длъжника към НАП е именно Ем. Димитрова за ЗО в
размер на 374,18 лева и лихва – 131,75 лева или общо 505,93 лева. Следва да се съобрази и че в постановлението си ДСИ е
посочил „сумата да се отрази в програмата в тежест на длъжника“, но не е
посочил на кой от двамата. Същите според настоящия състав не следва да се
отнасят като задължение и на ищцата, нито да са основание за прекъсването на
давността по отношение на вземането на банката за главница и лихва спрямо нея. Илеревантно според съда е ,че е била уведомена до
присъединяването на 08.12.2015г. от ДСИ , но не го е обжалвал в срока.
Не представлява признание на дълга и
прекъсване на давността и Молба вх. №1521/09.05.2016г. / от ищцата /стр. 173/,
че е поръчител на Димитрова, но само от нея се удържат сумите и т.н…../ с
приложени документи за доходите й.
Съдът по – горе е изложил съображения
защо не обсъжда изпълнителните действия по отношение на ВАСИЛЕВА и няма
подробно да се спира на извършените спрямо нея в изложението си.
Или намира, макар, че не кредитира
всички доводи на ищеца, че считано от 29.05.2013г.
до 29.05.2016г. - за лихвата и до 29.05.2018г. - за главницата, не са извършени
валидни изпълнителни действия спрямо него от банката, които да прекъсват
давността за вземането по издадените ЗИПЗ, задължението по което е влязло в
законна сила като предсрочно падежирало на 06.11.2012г. поради неподаване на
възражение в срок и изпълнителен лист ,
поради което същата е изтекла в полза на ищцата и следва да се уважи иска й като
основателен и доказан.
При този изход от спора и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските
по делото – д.т. 265,29 лева и адв. в-е , определено
при условията на упълномощаване по реда
на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /безплатна адвокатска помощ на материално
затруднени лица/. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, и съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по
чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва
да осъди ответника по делото да заплати на адвокат М. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр.
ал. 1, т. 2 във вр. чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения – в размер на 452,00 лв.
Воден от горните съображения
,съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение
на "ОББ" АД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., че Ц.С.П., ЕГН
- **********, постоянен адрес: ***, не дължи на взискателя
„ОББ" АД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. С.в
качеството му на кредитор по Договор за предоставяне на потребителски кредит от
15.08.2008 г., обезпечен с поръчителството на Ц.С.П., сумата от 2 942,63 лв. /
две хиляди деветстотин четиридесет и два лева и шестдесет и три ст. / -
главница; 143,84 лв. / сто четиридесет и три лева и осемдесет и четири ст./ -
договорна лихва за периода 28.06.2011 г. до 08.03.2012 г.; 84,89 лв. /
осемдесет и четири лева и осемдесет и девет ст. / - наказателна лихва за
периода 26.09.2011г. до 08.03.2012 г., ведно със законната лихва, начиная от 09.03.2012 г. до окончателното изплащане на
вземането по извлечение от счетоводните книги към 08.03.2011 г., както и сумата 345,60 лв. / триста
четиридесет и пет лева и шестдесет ст. / разноски по делото, от които 63,43 лв.
- държавна такса и 282,17 лв. - адвокатско възнаграждение на основание изтекла
погасителна давност, започнала да тече от момента на извършване на последното
валидно изпълнително действие по ИД 309/2012г. по описа на ДСИ при РС – ЛОВЕЧ -
налагане на възбрана с постановление на ДСИ от 29.05.2013 г. върху 1/2
от недвижимия имота й и изтекла на 29.05.2018 г. за главницата и на 29.05.2016г.
за лихвите.
ОСЪЖДА "ОББ"
АД - град София, да заплати на адвокат И.Т.М. адвокат при Великотърновска
адвокатска колегия, ЛН: **********, съдебен адрес:***, сумата в размер на 452,00
лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38,
ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 във вр.
чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съразмерно
на уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред
Ловешкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: