№ 3240
гр. София, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Ваня Н. И.ова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100507327 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20037739 от 25.05.2022 год., постановено по гр. д. № 18568/2020
год. по описа на СРС, ГО, 177 състав, Главна Дирекция „П.б. и з. на н.“ е осъдена за
заплати на да заплати на К. К. К. ЕГН **********, на основание чл. 187 ал. 5 т. 2
ЗМВР (редакция до изм. с ДВ бр. 60/2020 г.), вр. чл. 179 ал. 1 ЗМВР вр. чл. 178 ал. 1 т.
3 ЗМВР, сумата от 1791,22 лв. - представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд в
дневен труд, за периода 01.03.2017 г. - 29.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 1791,22 лв. считано от 20.03.2020 г. /предявяване на иска пред съда/ до
окончателното и изплащане, а на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД сумата от 240,85 лв. -
представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за периода от
01.04.2017 г. - 29.02.2020 г.
С огледа приетия от първоинстанционния съд изход от спора по реда на чл. 78 от
ГПК е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Главна Дирекция „П.б. и з. на н.“ е осъден да заплати на
ищеца К. К. К. сумата от 500 лева – разноски в производството, а на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от
81,28 лева – държавна такса, както и 210 лева – депозит за експертиза.
Срещу решението, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е подадена
въззивна жалба от ответника Главна Дирекция „П.б. и з. на н.“ (ГДПБЗН).
Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС е приел, че заплатеният труд на ищеца
не е правилно определен от СДВР, тъи като този труд е следвало да се преобразува в
дневен, съответно извънреден, чрез използване на коефициент за преизчисляване - 1.
143, по препращане към ЗДСл, които препраща към КТ. Счита, че по отношение
заплащането на нощният труд на служителите в специалния ЗМВР не е имало никога
празнота, която да бъде запълнена от съответните норми на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за
1
структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). Счита, че е налице
несъвместимост между уредбата по ЗМВР и КТ, а нощният труд на държавните
служители в МВР е уреден в чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР. Излага съображения, че
отношенията между страните във връзка със заплащане и компенсирането на
извънредния труд са уредени от специалния ЗМВР и издадените въз основа на него
наредби, поради което и нормите на КТ и издадените въз основа на него наредби са
неприложими, както е приел СРС. Счита, че неправилно СРС приема, че на ищеца се
дължи възнаграждение за нощен труд преобразуван с коефициента по чл. 9, ал. 2
НСОРЗ - 1, 143 и отработеното, извън това преобразуване, се отчита като работа извън
установеното работно време, т. е. като извънреден труд. На последно място, позовава
се на тълкуването на чл. 20 и 31 от Хартата на основните права, посочено в дело С-
262/2020 г. на Съда на ЕС в смисъл, че се допуска определената в законодателството на
държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за
работниците от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор,
включително за пожарникарите и полицаите, ако такава разлика в третирането се
основава на обективен и разумен критерий. Моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира направените разноски.
Въззиваемата страна – ищецът К. К. К. се е възползвал от правото си да подаде
писмен отговор на така предявената въззивна жалба, в срока и по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК, чрез адв. И. Г.. В него е изразено становище, че първоинстанционното решение е
законосъобразно и обосновано. Счита, че решението на СРС е валидно, допустимо и
правилно. В този смисъл, навежда, че в хода на производството е установена
непълнота на процесните въпроси, касаещи продължителността на работното време
през нощта, както и преизчисляване на часовете положен нощен труд от въззиваемия.
Позовава се на НСОРЗ, въз основа на която била изготвена и назначената в хода на
процеса, развил се пред СРС, съдебно-счетоводна експертиза. Подчертава, че става
въпрос за реално положен труд, който следва да бъде овъзмезден при спазване на
законовите разпоредби. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Софииски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
СРС се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, (ред. до изм. ДВ бр. 60/2020 г.), вр. с чл. 179, ал. 1
ЗМВР, вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо постановено, като не е допуснато нарушение на императивни материални
норми. По отношение на правилността на оспорения пред въззивния съд съдебен акт,
СГС намира следното:
В производството е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните по реда на чл. 146, ал. 1 т. 3 - 4 от ГПК обстоятелството,
че за процесния период между тях е съществувало служебно правоотношение, по което
ищецът е заемал длъжността „старши пожарникар" в УПБЗН – гр. Банкя към Девета
РСПБЗН към СДПБЗН при ГДПБЗН – МВР. Тези факти се установяват и от
доказателствата, представени пред СРС.
От приетите пред СРС работни графици и справки за положените от ищеца
дежурства по график и за положен нощен труд, вкл. труд на официални празници,
както и от неоспореното заключение по ССчЕ, което въззивният състав също счита за
обективно и компетентно, се установява също така непротиворечиво, че в процесния
период от 01.03.2017 г. до 29.02.2020 г., ищецът е положил нощен труд в размер на
2
общо 1 729 ч. Според заключението тези часове, на стоиност 468,25 лв., са изцяло
заплатени на ищеца. Ако нощните часове се преизчислят в дневни с коефициент 1, 143
се получават 1 976 часа (т. е. още 247 часа). Новосформираните 247 часа труд са на
стоиност 1 791, 22 лв. и са извънреден труд, които не е заплатен на ищеца, съгласно
експертизата.
СРС е приел в атакуваното решение, че посочената сума се дължи на ищеца и е
уважил главните искове за този размер.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали при отчитане и
заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и
НСОРЗ, в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ или следва да се прилагат
разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове (Наредби), както и дали е налице извънреден труд при превръщане
на нощните часове в дневни по реда на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ.
По тези въпроси въззивният състав намира следното :
Съгласно разпоредбата на чл. 176 ЗМВР, брутното месечно трудово
възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно
възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл. 179, ал. 1 ЗМВР е предвидено,
че на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за полагане на
труд през нощта от 22.00 ч. до 6.00 ч., а в чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 ЗМВР (ред. преди
изм. ДВ бр. 60/2020 г.), че работата извън редовното работно време до 280 часа
годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа
на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като извънредният труд се
заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.
Нормалната продължителност на работното време на държавните служители в
МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица – чл. 187, ал. 1
ЗМВР. Работното време на държавните служители се изчислява в работни дни –
подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно за тримесечен
период – чл. 187, ал. 3, изр. 1 ЗМВР. При работа на смени е възможно полагането на
труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период – чл. 187, ал. 3, изр. 3 ЗМВР (в
приложимата редакция на нормите преди изм. ДВ бр. 60/2020 г.).
Според чл. 187, ал. 9 ЗМВР, редът за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и
почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи.
В изпълнение на посоченото законово овластяване, Министърът на вътрешните
работи е издал Заповед № 8121з -791/28.10.2014 г. и Заповед № 8121з - 1429/23.11.2017
г., приети по делото. Според техните т. 1 за всеки отработен нощен час или част от
него, на служителите се заплаща допълнително възнаграждение в размер на 0, 25 лв.
Съобразно т. 5, допълнителните възнаграждения по т. 1, 2 и 3 се отчитат в часове и се
изплащат след представяне в съответните финансови звена на протокол-приложение №
5 към чл. 32, ал. 1 и чл. 33 от Наредбата № 8121з-407/11.08.2014 г., съответно
приложение № 6 към чл. 31 от Наредба № 81213-776 от 2016 г.
Следва да се посочи, че по поставения в производството основен спорен въпрос
за отчитане на нощния труд, към настоящият момент е постановено ТР № 1/15.03.2023
г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, което следва да се съобрази от съда във връзка
с прилагането на правното норма, независимо от досегашната практика на състава по
този въпрос.
Според даденото задължително тълкуване на ВКС на въпроса : „При отчитане и
заплащане на положените часове нощен труд от служители на МВР приложими ли са
разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на
3
работната заплата (НСОРЗ), в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба
или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз
основа на него подзаконови нормативни актове?", ВКС е възприел по тълкувателен, т.
е. задължителен за съдилищата ред становището, че „ЗМВР е специален нормативен
акт, регламентиращ статута на служителите, работещи в системата на МВР, което
обосновава различен метод на правно регулиране на работното време и трудовото
възнаграждение и че в него няма препращаща норма, която да даде основание да се
прилагат субсидиарно разпоредбите на КТ и на издадените въз основа на него
подзаконови нормативни актове, в т.ч. и НСОРЗ”.
По задължителен за съдилищата начин е прието, че ЗМВР не съдържа празнота
относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в
брои на часовете при анализ на чл. 187, ал. 1 ЗМВР.
Според ТР № 1/2023 г., „нормата е императивна и предвижда, че нормалната
продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР, „8
часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в
която работният ден се разполага - през деня, в неговата „светла“ част и през нощта - в
неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 часа. Съпоставката на
нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР
установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на
служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово
правоотношение. Различието - установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма
продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР се
аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР.
Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които
предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд, включително отчитането му
и заплащането да се извършват със съответните актове - наредба и заповед. С
последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда
министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за
положен нощен труд. Деиствително в издадените наредби липсва правило като това на
чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава
норма за преобразуване на нощни часове в дневни. Не са налице и останалите две
предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и по КТ
не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен
интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна
власт, т. е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни“.
Становището на ВКС е, че прилагането на НСОРЗ към служебните
правоотношения няма да обезпечи постигането на законова цел, доколкото методите на
регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е
да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – „8
часа дневно“, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се
разполага - през деня или през нощта.“
При ЗМВР, законодателят е съобразил спецификата на служебните
правоотношения и равенството на гражданите пред закона. Прието е още, че
„неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се
компенсира със съответните компенсаторни механизми - допълнително
възнаграждение за прослужено време - чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, по-голям основен
платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на
служебно правоотношение /чл. 234, ал. 1 ЗМВР/, по-благоприятен режим за заплащане
на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на
осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобИ.е право на пенсия /чл. 69,
ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.“
Като се съобрази даденото от ВКС тълкуване, че работното време на държавните
служители в МВР се отчита по специален ред следва, че е недопустимо към техните
4
правоотношения по аналогичното да се приложи ЗДСл или КТ, в това число и
конвертиране на часовете труд положен през нощта в дневни часове с коефициент 1,
143.
След като положеният нощен труд е в рамките на установеното работно време
от 8 часа, не се явява извънреден и подлежи на компенсиране чрез заплащане като
нощен по тарифната справка, определена в индивидуалните административни актове,
каквито са заповедите на Министъра на вътрешните работи. В този смисъл, липсва
твърдяната от ищеца празнина в нормативната уредба, поради което не са изпълнени
всички предпоставки на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА за прилагане на правна уредба по
аналогия.
С оглед изложеното в съвкупност следва да се приеме, че в случая не могат да се
прилагат субсидиарно издадените по приложение на Кодекса на труда подзаконови
нормативни актове.
Като се съобразят постановките в ТР № 1/2023 г. на ВКС, следва да се направи
извод, че в случая е неприложим чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, според които при сумарно
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент,
равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното
работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място.
Предвид обстоятелството, че размерът на възнаграждението за положен нощен
труд е определен от ответника Главна дирекция „П.б. и з. на н.“ - МВР по реда на
посочените заповеди на Министъра на вътрешните работи, цитирани по-горе,
уваженият иск по чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР за сумата 1 791, 22 лв.,
представляваща разлика над начисленото и изплатено възнаграждение на ищеца за
положен нощен труд и това, преизчислено с коефициент 1, 143, следва да се приеме за
неоснователен.
След като главният иск е неоснователен, такъв е и акцесорният иск по чл. 86, ал.
1 ЗЗД с оглед пълната зависимост на последния от произнасянето на съда по главната
претенция – в случая по чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР.
Тъи като краините изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат, по
посочените по – горе съображения (поради постановяване на ново ТР № 1/2023 г. на
ОСГК на ВКС по спорния въпрос), първоинстанционното решение на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 2 ГПК следва да се отмени и вместо него се постанови друго, с
което исковете се отхвърлят.
Предвид промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта, в
която са присъдени разноски в полза на ищеца и на СРС – по чл. 78, ал. 1 и ал. 6 ГПК.
По разноските пред СГС :
Право на разноски за тази инстанция има ответника СДВР, на основание чл. 78,
ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. В негова полза съдът присъжда 40, 64 лв. държавна такса и 100
лв. юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20037739 от 25.05.2022 год., постановено по гр. д. №
18568/2020 год. по описа на СРС, ГО, 177 състав, с което Главна Дирекция „П.б. и з. на
н.“ е осъдена да заплати на К. К. К. ЕГН **********, на основание чл. 187 ал. 5 т. 2
ЗМВР (редакция до изм. с ДВ бр. 60/2020 г.), вр. чл. 179 ал. 1 ЗМВР вр. чл. 178 ал. 1 т.
3 ЗМВР, сумата от 1 791,22 лв. - представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд в
5
дневен труд, за периода 01.03.2017 г. - 29.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 1791,22 лв., считано от 20.03.2020 г. /предявяване на иска в съда/ до
окончателното и изплащане, а на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД сумата от 240,85 лв. -
представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за периода от
01.04.2017 г. - 29.02.2020 г. и разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 6
ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от К. К. К. ЕГН ********** срещу Главна
Дирекция „П.б. и з. на н.“, с правно основание чл. 187 ал. 5 т. 2 ЗМВР (редакция до
изм. с ДВ бр. 60/2020 г.), вр. чл. 179 ал. 1 ЗМВР вр. чл. 178 ал. 1 т. 3 ЗМВР, за
заплащане на сумата от 1 792, 22 лв. - представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд в
дневен труд, за периода 01.03.2017 г. - 29.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 20.03.2020 г. до окончателното и изплащане, а на основание чл.
86 ал. 1 ЗЗД сумата от 240,85 лв. - представляваща обезщетение за забавено
изпълнение върху главницата за периода 01.04.2017 г. - 29.02.2020 г.
ОСЪЖДА К. К. К., ЕГН **********, със съдебен адрес по делото: гр. София,
бул.“**“ № **, първи надпартерен етаж, чрез адв. И. Г., да заплати на Главна Дирекция
„П.б. и з. на н.“, с адрес : гр. София, ул. „**“ № 46, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8
ГПК, разноски за въззивната инстанция, както следва: държавна такса в размер на
40,64 лв. и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6