Решение по дело №1149/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, вр. чл.46 ал.1 от ЗЧРБ.

Образувано е по жалба на О.Ю., ЕГН ********** – гражданин на Република Турция, срещу Заповед № 365з-2628/21.04.2023г. на Директора на ОД на МВР-Варна, с която на осн. чл.40 ал.4 от ЗЧРБ му е наложена Принудителна административна мярка /ПАМ/ „Отнемане правото на пребиваване в Република България на чужденец“ и му е определен 30-дневен срок за доброволно изпълнение.

Жалбоподателят поддържа незаконосъобразност на оспорената заповед поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Конкретно твърди непълнота на мотиви, липса на фактически основания за целта на мярката и неизяснена в цялост фактическа обстановка – не са съобразени от административния орган изградените трайни връзки в страната – жена /българска гражданка/ и дете, за които се грижи и трайно установяване на територията на РБългария. Сочи, че по този начин са нарушени правото на семеен живот и интересите на детето. Излага, че разпоредбата на чл.40 ал.2, вр. чл.10 ал.1 т.19 от ЗЧРБ е диспозитивна, а не императивна, поради което и в случая не е било задължително отнемането на правото на пребиваване. Позовава се и на практика на Съда на ЕС. На изложените основания моли за отмяна на оспорената заповед и връщане на преписката на административния орган за нова преценка. В съдебно заседание, чрез пълномощника адв. П.И., поддържа жалбата, като оспорва обстоятелството за отсъствието му от страната за повече от 6 години, тъй като през този период е влизал на територията на РБългария. По съществото на спора моли жалбата да се уважи, предвид и допълнително събраните в хода на съдебното производство доказателства, установяващи трайното пребиваване на жалбоподателя и семейството му в страната. Претендира съдебно-деловодни разноски, съобразно списък по чл.80 от ГПК.

Ответникът – Директор на ОД на МВР-Варна, чрез процесуален представител – гл.ю.к. Г.Г., оспорва жалбата и пледира за нейното отхвърляне като неоснователна. Счита, че събраните по делото доказателства установяват отсъствието на жалбоподателя от страната за доста дълъг период от време. Намира за недоказана твърдяната трайна връзката между него и семейството му, като сочи, че е възможно редовно пътуване на жена му и детето му до съседната, страна по произход на Ю., както и подаване на ново искане за статут. Претендира присъждане на ю.к. възнаграждение.

Представителят на ВОП дава заключение за основателност на жалбата, доколкото събраните доказателства, водят до извода, че наложената ПАМ засяга в значителна степен правото на личен и семеен живот на чуждия гражданин. Счита, че в случая формално са налице предпоставките по чл.40 ал.4 от ЗПРБ, но това не освобождава административния орган от задължението му да извърши преценката по чл. 44, ал. 2 от с.з.

След преценка становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимите нормативни разпоредби, съдът приема за установено следното:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес, срещу подлежащ на оспорване акт и пред надлежния съд. Видно от изричното отбелязване върху заповедта, жалбоподателят е уведомен за процесната ПАМ на 04.05.2023г., а жалбата е подадена на 17.05.2023г., видно от поставения входящ печат, т.е. в законоустановения 14-дневен срок. Предвид горното, същата се явява допустима за разглеждане.

Събраните по делото доказателства, обуславят следната фактическа обстановка:

На 10.04.2023г. от жалбоподателя О.Ю. е подадено Заявление до сектор „Миграция“, с искане за издаване на документ за самоличност и пребиваване на чужденец в РБългария. По повод подаденото заявление е извършена справка в информационните масиви на МВР, при която е установено, че същият е със статут на постоянно пребиваващ чужденец в РБългария от 23.01.2007г., на основание, че е пребивавал законно и без прекъсване на територията на страната през последните 5 години преди подаване на заявлението. Установено е също така, че от 06.10.2016г. до 12.03.2023г. същият е отсъствал от територията на страната. Прието е, че доколкото се касае за период на отсъствие по-дълъг от 6 години, са налице основания за отнемане на статута на постоянно пребиваващ, съгласно разпоредбата на чл.40 ал.4 от ЗЧРБ. На това основание е започнала процедура по отнемате правото на пребиваване.

Жалбоподателят е надлежно уведомен за започналото административно производство на 11.04.2023г. като във връзка със същото, на посочената дата е дал писмено сведение. В последното е заявил, че има роднини по произход в РТурция – майка, брат, сестра и три дъщери от първия си брак. Дошъл е за пръв път в Република България през 2001г., станал е съдружник във фирма за производство на паркет в с.Шивачево, обл.Сливен като е бил работодател на 10-тина души. През 2014г. в гр.Дюздже, РТурция, е сключил брак с българската гражданка А.Х. Ю. /където същата е работила/, от който се ражда синът им Д.. Дал е сведения, че в момента цялото семейство живее в с.Градинарово, в къщата на родителите на съпругата му. Там детето учи редовно, а съпругата му има бизнес с дрехи, в който той й помага. Получава пенсия от Турция. Заявява, че и преди това често е пребивавал в България, но не може да го докаже, поради смяна на паспорта си през 2021г. Сочи, че пандемията и негово заболяване, са ограничили пътуванията му до страната, но сега желае да се установи постоянно тук, където са и ней-близките му хора – жена му и синът му, с които имат хармонични отношения. Във връзка с изложеното е помолил да не му се отнема правото на пребиваване, тъй като ще се наруши правото му на личен и семеен живот, както и правата на детето му, което има нужда от бащина грижа, подкрепа и възпитание.

Въз основа на събраните по преписката данни, Началник Сектор „Миграция“ е отправи до Директора на ОД на МВР-Варна Предложение рег.№ УРИ 365р-25016/21.04.2023г. за налагане на ПАМ „Отнемане правото на пребиваване в РБ“ на О.Ю.. В същото е посочено, че лицето е пребивавало общо 22 години на територията на РБългария; ползва се с гражданството на страната по произход; не спада към категорията уязвими лица; срещу него няма образувани производства по ЗУБ, но предвид непрекратени семейни, културни и социални връзки с държавата по произход – Турция, както и продължителното отсъствие на същия от страната, са налице предпоставките по чл.40 ал.4 от ЗЧРБ.

С оспорената Заповед № 365з-2628/21.04.2023г., Директорът на ОД на МВР-Варна като е възприел гореописаната фактическа обстановка и на основание императивната разпоредба на чл.40 ал.4 от ЗЧРБ, наложил процесната ПАМ „Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България“ на О.Ю., като съобразно чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определил срок за доброволно напускане на страната 30 дни.

С жалбата до съда са представени: удостоверение за сключен на 29.09.2014г. в Турция граждански брак между О.Ю. и А.Х. Ангелова и удостоверение за раждане на Д. Ю. на 29.09.2015г.

В хода на съдебното производство, в изпълнение на съдебно разпореждате, от ответника след извършена проверка в базата данни на АИС-МВР е предоставена информация, че съгласно справка в масивите на ОД на МВР А.Х. Ю. и Д. Ю. имат заявен постоянен адрес *** и настоящ адрес ***.

Представени са и 2 бр. Справки за пътуване на лице – български гражданин, видно от които, считано от 14.10.2015г. до 22.04.2023г. /периода на продължителното отсъствие на жалбоподателя/ съпругата му А.Х. и синът му Д. Ю. са напускали многократно пределите на РБългария за периоди с различна продължителност, като повечето от тях са за по няколко месеца.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Оспорената заповед е издадена в изискуемата от закона писмена форма от директор на ОД на МВР, с изрично регламентирана компетентност в разпоредбата на чл.44, ал.1 от ЗЧРБ, поради което не страда от пороци, водещи до нейната нищожност.

Същата съдържа необходимите реквизити, съобразно разпоредбата на чл.59 от АПК, в т.ч. фактически и правни основания. Противно на възражението в жалбата, съдът намира заповедта за мотивирана, предвид изложените в нея фактически и правни основания, както и поради това, че издалият административния акт орган изрично се е позовал на утвърденото от него предложение на началник сектор „Миграция“ /описано подробно по-горе/. Полагайки подписа си върху това писмено изложение на фактическите и правни основания за издаване на заповедта, органът е приел и обявил тези мотиви за свои. Спазени са и изискванията на чл.26 от АПК, като О.Ю. е бил уведомен за образуваното производство и му е предоставена възможност за становище и обяснения.

Основателни обаче се явяват другите наведени възражения, за допуснати в хода на административното производство съществени процесуални нарушения, довели и до постановяване на заповедта при неправилно приложение на материалния закон, а именно:

Оспореният акт е издаден на основание чл.40 ал.4 от ЗЧРБ. Съгласно цитираната разпоредба във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл.25г. Страните не твърдят и събраните по делото доказателства не установяват наличие на изключението чл.25г от ЗЧРБ.

Установява се също така по делото, че съобразно данните в информационните масиви на МВР жалбоподателят, който има предоставен статут на постоянно пребиваващ чужденец в РБългария от 2007г., е напуснал пределите на страната на 06.10.2016г. и е влязъл отново едва на 12.03.2023г., т.е. отсъствал е 6 години и 5 месеца. Също така, жалбоподателят въпреки указаната доказателствена тежест, не установи твърдението си, че през този период е влизал няколкократно на територията на страната, поради което съдът приема този аргумент само за защитна теза.

Горното сочи, че в случая са били налице формалните предпоставки по цитираната разпоредба, при която хипотеза органът действа при условията на обвързана компетентност. Наличието обаче на тези предпоставки, не лишава последният от изпълнение на задължението по чл.44, ал. 2 от ЗЧРБ. В този смисъл е и съдебната практика - Решение № 11461/22.11.2023 г. на ВАС по адм.д. № 9195/2023 г., Решение № 4175/13.04.2020г. по адм.д. № 7806/2019г. на ВАС, Решение № 8455/05.06.2019г. по адм.д. № 15231/2018г. и др.

Съгласно цитираната разпоредба при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на РБ, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване, или друго разрешение предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая не може да се приеме, че това законово изискване е спазено, тъй като само бланкетно в оспорения административен акт органът е изложил, че спрямо чужденецът са отчетени обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като е изброил същите. На практика нито в оспорената заповед, нито в предложението, към което е препратил органа, има обсъждане на възраженията и обясненията на жалбоподателя, съобразно изискванията на чл.35 от АПК, съотнесени към преценката на обстоятелствата по чл.44 ал.2 от ЗЧРБ. Заключението в предложението, че О.Ю. не е прекратил семейни, културни и социални връзки с държавата по произход, не е основание да не се отчетат и преценят останалите, установени по отношение на лицето обстоятелства, в т.ч. продължителността на пребиваването му на територията на РБългария /посочена от самия орган като период от 22 години/; първоначално създадените професионални връзки, а в последствие и семейни такива с българската гражданка А.Х., респ. и с нейните роднини, свидетелстващи за интеграция в обществото. И най-вече, не са отчетени правата и интересите на роденото от брака им дете. Не са преценени установените по делото обстоятелства, че към настоящия момент същите са трайно установени на територията на РБългария, където майката работи, а детето учи. Безспорно последното има нужда от присъствието, подкрепата и възпитание от страна на бащата, като несериозно звучи тезата на процесуалния представител на отчетника, че майката и детето могат да пътуват без проблем до страната по произход на Ю., за да поддържат тези връзки.

За административния орган съществува задължение да съобрази горепосочените обстоятелства, като отчете преимуществената ценност и закрила на личния и семейния живот на чужденеца и неговото семейство /съпруга, дете и роднини по сватовство – български граждани/, необходимостта от безпрепятствена и гарантирана връзка и пълноценни отношения със същите.

Това е така и поради обстоятелството, че се касае за ценности прокламирани в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Същата е ратифицирана със закон, приет на 31.07.1992 г. ДВ бр. 66/1992г., в сила от 07.09.1992г., и е част от националното ни законодателство. В този смисъл, представлява приложимо право, което има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат, съобразно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБългария. В част I - "Права и свободи" от КЗПЧОС е регламентирано правото на зачитане на личния и семейния живот /чл.8, ал.1/, чието ограничаване е допустимо от страна на държавните власти само в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите /чл.8, ал.2/, данни за каквито в случая липсват.

С оглед изложеното, съдът намира, че с наложената ПАМ се създават неоправдани затруднения за поддържане на връзката между оспорващия и неговата съпруга и малолетния му син, който има нужда от грижи в семейна среда. Това пряко рефлектира, както върху неговия личен и семеен живот, така и върху живота на детето му и по този начин представлява недопустима намеса.

При така изложените съображения съдът намира, че процесната ПАМ е наложена в нарушение на принципа за съразмерност, доколкото същата се явява необосновано ограничение на правата на човека от гледна точка на действащия на територията на страната ни правов ред.

Настоящият състав намира, че обжалваната заповед не съответства и на целта на закона. Смисълът на разпоредбата на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ е да се отнемат предоставени права на пребиваване на лица, които поради продължителното си отсъствие са се дезинтегрирали и са прекъснали връзките си с България. В случая това не е така поради продължаващото пребиваване в България на съпругата и детето на жалбоподателя и нормалните социални връзки между тях. Както и поради безспорното желание и действията на Ю. да остане да живее в България, със запазване и изграждане на нови социални връзки.

Предвид гореизложеното, съдът намира жалбата за основателна. Оспорената Заповед се явява незаконосъобразна и като такава следва да се отмени.

С оглед изхода на спора, основателно се явява своевременно направеното от жалбоподателя искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски, претендирани със списък по чл.80 от ГПК и доказани в размер на 610 лв., от които 10 лв. държавна такса и 600 лв. адвокатско възнаграждение, с данни че е заплатено, поради което на основание чл.143 ал.1 от АПК ответникът следва да бъде осъден да ги заплати.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Заповед № 365з-2628/21.04.2023г. на Директора на ОД на МВР-Варна, с която на осн. чл.40 ал.4 от ЗЧРБ на О.Ю., ЕГН ********** – гражданин на Република Турция, е наложена Принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване в Република България на чужденец“ и му е определен 30-дневен срок за доброволно изпълнение.

ОСЪЖДА ОД на МВР Варна да заплати на О.Ю., ЕГН ********** – гражданин на Република Турция, със съдебен адрес:***, съдебно-деловодни разноски в размер на 610 /шестстотин и десет/ лева.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Съдия: