№ 110
гр. Пазарджик, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Елисавета Радина
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500064 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №
1051/25.11.2021 г., постановено по гр.д. № 20215220100275, Пазарджишкият
районен съд е отхвърлил иска на Г. П. СТ., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: с.Г., ул.“Ч.“ №32, представлявана от адв.Д.Ф. - САК, с адрес на
кантора: гр.С., ул.“П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, против „Креди Йес“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул. “Лозарска“ №
12, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 253663 към
искане №131222 от 13.05.2020 г., сключен между Г. П. СТ., с ЕГН **********
и „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, като неоснователен.
Прогласил е нищожността на клаузата на чл.8, във връзка с чл.6 от
Договор за паричен заем №253663 към искане №131222 от 13.05.2020г.,
сключен между Г. П. СТ., с ЕГН ********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК
*********.
Осъдил е „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд-Пазарджик държавна
такса по делото в размер на 77,40 лв.
Осъдил е „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, да заплати на Г. П. СТ., с
ЕГН **********, разноски по делото за държавна такса в размер на 37,03
лева.
1
Осъдил е Г. П. СТ., с ЕГН **********, да заплати на „Креди Йес“ ООД,
ЕИК *********, разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер
на 250 лева.
Осъдил е „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
пълномощника на ищцата - адв.Д.Л. Ф., с ЕГН ********** - САК, с адрес на
кантора: гр.С., ул.“П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, възнаграждение за процесуално
представителство и защита в настоящето производство в размер на 359,62 лв.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от Г.С. чрез нейния процесуален пълномощвик адв. Ф. от
САК, с изложени оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди,
че районният съд не е обсъдил всички доводи, направени в исковата молба и
не е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора относно
всеки твърдян от ищцата относим юридически факт.
Съдът не бил обсъдил обстоятелството, че уговорката за договорна
лихва е неравноправна. Не били изложени правни изводи относно въведеното
в ИМ твърдение, че кредиторът е разписал неясно и неразбираемо условията
на договора относно цената на кредита, тъй като е заблудил потребителят
относно действителният размер на лихвата. Жалбоподателката твърди, че
това вземане нямало характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано
така, това вземане изначално било уговорено без да притежава присъщите на
неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и
обезпечителна функции. Кредиторът го бил именувал „неустойка“,
злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно който такива
разходи за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР и по
този начин е целял да преодолее формално ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Като насрещна престация на предоставените в заем средства търговецът
си е гарантирал чрез създадените от него предпоставки за сигурно
неизпълнение на ограничителните му изисквания, че ще получи вземането,
именувано „неустойка“. Налице били и други елементи, въз основа на които
се формирал изводът, че вземането не е неустойка, а допълнителна
икономическа облага за кредитора. Същата се дължала при неизпълнение на
акцесорно задължение, като плащането й било разсрочено заедно с
погасителните вноски. В чл. 71 от Закона за задълженията и договорите била
дефинирана предсрочната изискуемост на задължението по един договор и в
хипотезата на този законов текст кредиторът си бил гарантирал предсрочно
изпълнение на цялото задължение при непредоставянето на обещани
обезпечения (когато страните са имали реално очакване/намерение такива да
се дадат). В случая обаче кредиторът променил последиците от липса на
обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислявал неустойка и удобно разсрочвал заплащането й заедно с
2
периодичните вноски. Това било категорична индикация, че нито една от
страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя
обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставено
обезпечение (чл. 71 ЗЗД).
С оглед на тези доводи жалбоподателката счита, че това вземане е
допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, представляваща
печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл
е и съдебната практика, която приема, че когато търговецът създава
предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения
кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като
„неустойка“ тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало
да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва.
Такова договаряне било нищожно на още едно основание. Съгласно чл.
21 от ЗПК, нищожна била клауза от договор за потребителски кредит, която
имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на този закон. С
уговорката за заплащане на допълнителна лихва под формата на неустойка,
доставчикът на кредитен ресурс бил заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1
във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише ясно и точно размера на
дължимото му възнаграждение.
По аргумент от чл. 22 ЗПК възнаградителната лихва била съществен
елемент от съдържанието на договорите за потребителски кредит, на което
основание недействителността на клаузата за възнаграждението на кредитора
имала за правна последица нищожност на цялата кредитна сделка. Невярното
разписване в процесния договор на възнаграждението на кредитора било
довело до неточно и подвеждащо обявяване на действителният размер на
ГПР, с което кредиторът бил нарушил императивните разпоредби на чл. 10,
ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 2, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че записаният в
договора ГПР е съответен на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Приложеният в кредитното правоотношения ГПР наистина бил на различна
стойност, но това се дължало на факта, че в него не било включено скритото
под формата на неустойка допълнително възнаграждение на кредита, поради
което са приложими правните последици на чл. 22 от ЗПК. Позовава се на
член 22, параграф 3 и чл.23 от Директива 2008/48 гласи, че държавите -
членки следва да въведат разпоредби, гарантиращи че изискванията на
Директивата няма да бъдат заобиколени и на практиката на СЕС.
Жалбоподателката твърди, че нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не отговаряла
на изискванията на член 22, параграф 3 от Директива 2008/48, тъй като тя не
можела да спре доставчиците на кредитен ресурс да спрат да сключват
3
договори, с които да нарушават изискванията за вярно и неподвеждащо
разписване на ГПР с оглед на гарантираната им печалба, която ще реализират
въпреки незаконосъобразното уговаряне на условията по договорите за
кредит. Това означавало, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
изпълнявала условията на чл. 23 от Директива 2008/48, за разлика от
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която била съответна на Директивата, която
била транспонирана със ЗПК. Нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК била
приложима единствено в хипотезите, в които кредитодателят е разписал в
договора ясно и неподвеждащо ГПР, но той надхвърля 5 пъти размера на
законната лихва. При неточно посочване на приложимият ГПР, приложима
била санкцията на чл. 21 във вр. с чл. 22 от ЗПК. В този смисъл била и
съдебната практика, която приемала, че неяснотите, вътрешното
противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна
норма съдържание, законодателят уреждал като порок от толкова висока
степен, че изключвал валидността на договарянето.
В настоящият случай уговореният в процесният договор ГПР бил
недействителен съгласно чл. 21 от ЗПК, тъй като в него не била включена
скритата договорна лихва - уговореното в процесния договор вземане,
подвеждащо наречено „неустойка“. Съгласно чл. 22 от ЗПК ГПР бил
съществен елемент от договорното съдържание на договора за потребителски
кредит, чиято недействителност имала за правна последица нищожност на
цялата кредитна сделка.
Клаузата от процесният договор, регламентираща ГПР, била
недействителна и поради това, че кредиторът се бил задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на
ГПР, но липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти са включени в него и как
се формира посоченият в договора ГПР от 47,780 %/, което от своя страна
било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/.
Неправилен бил и изводът на решаващия състав, че уговореният между
страните годишен лихвен процент не противоречи на добрите нрави,
аргументиран с обстоятелството, че бързото кредитиране било свързано с по-
висок риск, който следвало да бъде калкулиран във възнаградителната
лихва.Тази теза противоречала на целите, заложени в съображение 9 и
съображение 26 от Директива 2008/48. Член 8 от Директивата, транспониран
в чл. 16 от ЗЗП изисквал кредитодателите да оценят кредитоспособността на
кредитоискателите и ако при тази оценка те установят, че е налице риск
последните да не могат да възстановят кредита, то те следвало да откажат да
предоставят заемни средства, а не да повишават драстично цената на кредита,
4
тъй като това повишавало опасността от изпадане на потребителите в
неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост.
Неправилно съдът се бил аргументирал и с по-високия риск, поеман от
небанковите кредитни институции при предоставянето на потребителски
кредити. При определяне на справедливия размер на възнаградителната лихва
следвало да се отчетат срокът за предоставяне на заемния капитал, поетият
риск от невъзстановяването му в патримониума на кредитора и дали кредитът
е обезпечен, както и да се прецени каква е нормата на печалба, която да не
води до неоснователното обогатяване на заемодателя. Жалбоподателката
твърди, че толкова висока лихва като процесната не е типична дори за
дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, при които рискът на
кредитодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси.
Следвало да се има предвид, че противно на становището на съда, рискът при
банковите институции бил по-висок, тъй като те предоставяли в собственост
чужди средства, привлечени чрез влогонабиране от техните депозанти и за
тях били предвидени тежки санкции при невъзстановяване на привличените
средства, докато фирмите по чл. 3а от ЗКИ рискуват собствени средства,
поради което при тях рискът бил по-малък.
В конкретния случай посоченият в от договора лихвен процент от 39,96
% бил над четири пъти размера на законната лихва, която към момента на
сключване на договора бил в размер на 10,00%. С така уговореното
възнаграждениесе създавало значително неравновесие между престациите,
които си дължали страните. Ответникът „Креди Йес“ ООД като търговец,
извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следвало
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя бил нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следвало да бъде ограничен
чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.
16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждали кредиторът да извърши преценка на
имущественото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. Ето защо предвиденият
фиксиран лихвен процент от 39,96 % противоречал на добрите нрави и водел
до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което
клаузата от договора за възнаградителната лихва се явявала нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
5
Неправилен бил и изводът на първата инстанция, че при фиксиран размер
на договорната лихва не се прилагало изискването на чл. 11. ал.1, т. 9 от ЗПК
кредиторът да разпише в потребителския контракт условията, при които се
прилага ГЛП. В настоящия случай липсвало уточнение за базата, върху която
се начислява лихвеният процент. По този начин не ставало ясно как се
разпределя лихвеният процент във времето - върху цялата дължима главница
или върху остатъчната главница, дали са уговорени анюитетни вноски или
вноски с намаляваща главница тип „рата“. Това нарушение на закона съгласно
изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК водело до нищожност на договора за
кредит.
Искането е да бъде отменено като незаконосъобразно решение № 1051
от 25.11.2021 г. по гр.д. № 275/21 г. на РС-Пазарджик.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Креди
Йес“ ООД с искане да бъде потвърдено първоинстанционното решение. В
подкрена на идводине на съда са изложени допълнителни аргументи.
Окръжният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за
установено следното:
В исковата си молба против „Креди Йес“ ООД ищцата Г. П. СТ. е
твърдяла, че на 13.05.2020 г. е сключила с ответното дружество договор за
паричен заем № 253663 към искане 0 131222, по силата на който е получила в
собственост сумата от 1 500 лв., при месечен лихвен процент от 3,330 %,
който изчислен на годишна база бил в размер на 39,96 % и ГПР в размер на
47,780 %. Страните били уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 18
месечни вноски с размер на погасителната вноска 112,13 лв. Съгласно чл.6.1
от договора за кредит, кредитополучателят се задължавал да учреди
поръчителско обезпечение, отговарящо на условията на чл.10 ал.2, т.1 от ОУ
кумулативно с едно от следните обезпечения - ипотека върху недвижим имот,
особен залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на
заемодателя.
Твърдяла е, че съобразно чл.8 от процесния договор, при неизпълнение
на чл.6 от договора в тридневен срок от сключването му, заемателят дължал
на заемодателя неустойка в размер на 1851,71 лв., която ще се плащала
разсрочено, като се кумулирала към падежните вземания по погасителния
план.
Ищцата е поддържала тезата, че така уговорената неустойка няма
обезпечителна функция, а представлява допълнителна скрита печалба за
кредитора, тъй като същият е създал предпоставки за неизпълнение на
6
задължението за представяне на обезпечение още към момента на
сключването на договора посредством поставянето на практически
неизпълними изисквания към потребителя. Поддържала е, че наличието на
скрита печалба водело до нарастване на възнаградителната лихва по кредита
и на ГПР над размера по чл.19, ал.4 ЗПК. Твърдяла е, че действителният
размер на възнаградителната лихва, който следвало да плати, противоречал на
добрите нрави, което влечало нищожност на акцесорното лихвено
задължение. Последното от своя страна пък водело до нищожност на целия
договор, тъй като същият нормативно бил уреден като лихвоносен и не би бил
сключен като безлихвен.
Ищцата е поддържала и други основания за нищожност - по чл. 22 вр.
чл.11, ал.1, т.9, 10 и 20 и ал.2 ЗПК, поради непосочването в договора на
действителната лихва, действителния ГПР, дневния размер на лихвения
процент и неподписване на общите условия към договора за кредит от страна
на потребителя. Твърденията в исковата молба почти дословно преповтарят
твърденията, изложени във въззивната жалба и пресъздадени по-горе в
настоящото решение.
Искането е договорът за кредит да бъде обявен за недействителен, а при
евентуалност – да бъде обявена за недействителна само клаузата за неустойка
по чл.8 от него. Претендирала е разноски.
Ответникът„Креди Йес“ ООД в срока по чл.131 от ГПК е депозирал
писмен отговор. Не е оспорил сключването на договора за кредит и
предоставянето на кредитната сума от ищцата.
Оспорил е иска за недействителност на договора с твърдението, че
последният бил сключен в съответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и 10
ЗПК, тъй като съдържал информация за размера на ГПР, лихвения процент и
неговото разпределяне в месечните погасителните вноски, а размерите на
лихвата и ГПР не противоречали на добрите нрави, тъй като били съобразени
с условията на пазара на кредити и с ограниченията по чл.19, ал.4 ЗПК /при
спазване на начина за изчисляване на ГПР, посочен в чл.19, ал.З ЗПК/.
Поддържал е, че изискването към договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9
ЗПК се отнасяло към случаите на променлив лихвен процент, а договорът с
ищцата предвиждал заплащането на фиксирана възнаградителна лихва за
целия срок на кредита. Заявил е, че видно от разпоредбата на чл.5 от договора
за заем, в него е предвидено правото на заемателя при погасяване на
главницата или част от нея по договора за кредит, да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочвал дължимите плащания
и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържал
7
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо
допълнителните разходи. Твърдял е, че предвид гореизложеното се налага
изводът, че в сключения договор за заем изцяло са спазени изискванията на
чл.11 от ЗПК.
Твърдял е, че в чл.9 от договора е посочено правото на заемателя да се
възползва без ограничения от правата си по чл.29 от ЗПК, като в чл.7 ал.3 от
ОУ към договора за заем били посочени изрично начинът и редът, по който
може да се упражни това право. В цитираните клаузи било посочено, че
заемателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да
посочва причина, да се откаже от сключения договор за потребителски
кредит като за това отправи искане до заемодателя в срок 14 дни, считано от
датата на сключване на договора за кредит. Уведомлението следвало да бъде
в писмен вид, на хартиен или друг траен носител, като включва изрично
искане за прекратяване на договора, при спазване условията на чл.29 ал.2 и 3
от ЗПК. При упражняване валидно право на отказ от сключения договор за
заем, заемателят връщал на заемодателя главницата и заплащал лихвата,
начислена за периода от датата на усвояване на сумата по договора до датата
на връщане на главницата. В цитираната разпоредба била посочена и лихвата.
Ето защо било изцяло неоснователно твърдението на ищеца за неспазване
законовите изисквания на чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.
Твърдял е, че неустойката по чл.8 от договора била отразена в
погасителния план само в случай, че не било предоставено договорното
обезпечение в предвидения срок. Съответно неустойката от 930.58 лв. била
дължима от заемателя в случай, че не предостави договореното в чл.6
обезпечение или последното не отговаря на изискванията на чл.10 ал.2, т.1 и
т.4 от Общите Условия. Това давало основание на кедитодателя едностранно
да измени общия разход по кредита, без да са налице едновременно
предпоставките на чл.10 ал.4, т.1 и т.2 от ЗПК. Легално определение на „общ
разход по кредита" било дадено в п.1, т.1 от ДР на ЗПК и това били всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които
потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно предвидената в чл.8 от договора за заем неустойка не
представлявала общ разход по кредита. Освен това тя била резултат и от
8
уговорка между страните по двустранен договор и дори да се приемело, че
представлява неравноправна клауза по чл.143 ал.1, т.5 от ЗЗП, тя била акт на
индивидуално договаряне. Поради изложеното се налагал изводът, че
неустойката не се включва в размера на общия разход по кредита по смисъла
п.1, т.1 от ДР на ЗПК и условията на чл.1, ал.4, във връзка с ал.5 от ЗПК по
отношение на нея били неприложими.
Моли за отхвърляне на исковете с присъждането на разноски.
Безспорно е установено от доказателствата по делото, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит, по който ищцата е
получила кредитната сума.
Правилно районният съд е разпределил и доказателствената тежест,
като е указал на ответника, който се ползва от последиците на оспорения
договор, че е в негова тежест да докаже съответствието на договора за
потребителски кредит с разпоредбите на ЗПК и останалите императивни
разпоредби на материалния закон.
Установява се от доказателствата по делото че спорният договор с №
253663 към искане №131222 е сключен на 13.05.2020 г. и има за предмет
предоставянето на потребителски кредит в размер на 1 500 лв., при месечен
лихвен процент от 3,330 %, който изчислен на годишна база е в размер на
39,96 % и ГПР в размер на 47,780 %. Страните са уговорили, че заемателят
ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на погасителната вноска
112,13 лв. Съгласно чл.6.1 от договора за кредит, кредитополучателят се е
задължил да учреди поръчителско обезпечение, отговарящо на условията на
чл.10 ал.2, т.1 от ОУ кумулативно с едно от следните обезпечения - ипотека
върху недвижим имот, особен залог, банкова гаранция или ценна книга,
издадена в полза на заемодателя.
Съгласно чл.8 от процесния договор, при неизпълнение на чл.6 от
договора в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1851,71 лв., която ще се плаща
разсрочено, като се кумулира към падежните вземания по погасителния план.
Спорът между страните се свежда до това дали тази неустойката има
присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна
- по отношение на задължението, във връзка е което е уговорена, или в
действителност представлява скрит разход по кредита за потребителя по
смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и
подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума,
дължима от потребителя.
Въззивният съд приема, че вземането по чл.8 от договора за
потребителски кредит няма характеристиките на неустойка, тъй като неговата
9
действителна цел не е да обезпечи представянето на обезпечение от страна на
потребителя, нито да обезщети евентуалните вреди от необезпечаването на
кредита. Макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка е предвидена да се
кумулира към дължимото текущо възнаграждение (договорна лихва), както и
към законната лихва, дължима при просрочие. По този начин неустойката се
отклонява от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и
предоставя сигурна печалба за кредитора. Освен това заплащането й
представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл
уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, поради което
представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл.143 ал.
1 от ЗЗП.
В своята практика повечето съдилища в страна и в частност
Пазарджишкият окръжен съд не еднократно са приемали, че в този случай
кедитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора, по
отношение на които има уредба в ЗПК. С договореното задължение
кредитополучателят да предостави в тридневен срок след сключването на
договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска
кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в
невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи
кредита. Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, която е
значителна по размер и в случая надвишава размера на кредита, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни
стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това представлява
порок на договора по смисъла на чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК, което води до
последиците, визирани в чл.22 от ЗПК. Отделно от това, съдът споделя и
становищата, застъпени в значителна част от съдебната практика, според
която съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на
клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се
вземат предвид вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване - към датата на сключването,
10
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който
той зависи. Съгласно чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или
доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В
конкретния случай не са представени писмени или други доказателства, от
които може да се направи еднозначен извод, че клаузата за неустойка е
индивидуално договорена. Уговорената в чл. 8 от договора неустойка за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за неравноправна и
недействителна както по арг. на чл. 143, т. 5 ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал. 1
ЗЗД.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С
разяснението по т. 3 от ТРОСТК № 1/09 г., със задължителна сила за
съдилищата е прието, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като
могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии -
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията,
обезпечени с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други
наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа,
съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти,
както и да извърши преценка за основателност на възражението в
съответствие със задължителна тълкувателна практика на ВКС.
В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи
изпълнението и евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно
свързано с кредита акцесорно непарично задължение на потребителя - да
обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство. От непредставянето
на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора, ако кредитът се
обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с
11
евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено
вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и
след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй
като ще получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен
длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение
е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от
сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението,
след което това негово задължение да се замества от неустойка с
компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното
изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи
обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката
дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и
възможността задължението по чл.8 да възникне при редовен кредит показва,
че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото
събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната
цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично
задължение за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита
и заплащането на възнаградителна лихва.
Доколкото в случая размерът на неустойката надвишава размера на
кредита, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й
функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите
от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче
неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с
размера на неустойката по чл. 8 от договора. Включена по този начин в
размера на месечните погасителни вноски, неустойката по същество се
добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството
си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.
19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора
от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. От
12
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля ограничението в чл. 19,
ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната
клауза. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.
143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до
този извод, съдът прави преценка за естеството на договора за кредит,
съотношение между размера на заема и размера на неустойката, съотношение
на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от
неизпълнението. Поради изложеното въззивният съд намира, че е основателен
главният иск – за прогласяване нищожността на договора за кредит.
Преценката за накърняване на добрите нрави следва да се извършва за
всеки конкретен случай, като следва да се има предвид, че няма задължителна
за съдилищата практика по този въпрос. С изменението на чл.19 ал.4 от ЗПК е
установен контрол върху ГПР, счетен от законодателя за адекватен. От своя
страна съдебната практика относно нищожността на договор поради
накърняване на добрите нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26,
ал. "1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително
определени правни норми, при приложението на които съдът прави
конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа
на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект
представлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода, а именно дали за сметка на
икономически по-слабия субект заемодателят реализира свръх печалба.
В конкретния случай дейността по предоставяне на потребителски
кредити, осъществявана от жалбоподателя по занятие, представлява
търговска дейност по смисъла на чл.1, ал.1, т.7 от ТЗ, поради което следва да
се приеме, че тази дейност се извършва с непосредствената икономическа цел
– реализиране на търговска печалба и в този смисъл сключването на договор
за потребителски кредит, в който възможността за печалба е изключена или
силно занижена, не би било изгодно за кредитодателя и съответно такъв
13
договор не би бил сключен. Това означава, че обявяването за нищожна на
клаузата за неустойка, която всъщност представлява най-голямата скрита
печалба за търговеца, ще повлече нищожност на целия договор. В същото
време значителното оскъпяване на кредита, скрито под включената договорна
клауза за неустойка /без тя да има функциите на такава/ и укриването на тази
информация от кредитополучателя, представлява пряко противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, поради което и на това
основание така сключеният договор се явява изцяло нищожен.
Като е достигнал до противоположни изводи, районният съд е
постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен, вместо
което предявеният иск следва да бъде уважен.
По разноските: С оглед изхода на спора в полза на ответника в
настоящото производство следва да бъдат присъдени деловодни разноски за
първа и въззивна инстанция в размер на по 500.90 лв. или общо за двете
инстанции 1001.80 лв. Тъй като обаче същият е представляван от адвокат при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА, адвокатското възнаграждение следва да бъде
присъдено в полза на адв.Ф., защото представлявана от нея страна не е
заплатила адвокатски хонорар, следователно не е направила разноски пред
въззивния съд. Естеството на исковете, предявени като главен и евентуален,
цената на исковете, характерът на доводите, които са идентични в рамките на
първоинстанционното и въззивното производство, както и по множеството
дела, по които страните са представлявани от този процесуален представител,
обстоятелството, че реално участие в съдебните производства не се
осъществява, мотивира съда да приеме, че дължимото възнаграждение на
адвоката е в минимален размер съгласно Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 1051/25.11.2021 г., постановено по гр.д. №
20215220100275 по описа на Пазарджишкия районен съд, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ПО ИСКА на Г. П. СТ., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с.Г., ул.
“Ч.“ № 32, представлявана от адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр.С.,
ул.“П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, против „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул. “Лозарска“ № 12,
ОБЯВЯВА за нищожен Договор за паричен заем № 253663 към искане №
14
131222 от 13.05.2020 г., сключен между Г. П. СТ., с ЕГН ********** и „Креди
Йес“ ООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Хасково, ул. “Лозарска“ № 12 7, да заплати на оснвание
чл.38, ал.2 от ЗА на адв. Д.Л. Ф. от АК - С., личен № **********, адвокатско
възнаграждение в размер на 1001.80 лв./хиляда и един лв. и 90 ст./.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15