РЕШЕНИЕ
гр. София, 14.04.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, I
- 28 състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети януари през две хиляди
двадесет и втора година в състав:
Председател:
И.Д.
при участието на секретаря Надежда Масова, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 3418/2020 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС от Т.В.К. срещу Л.С.Г.
за осъждането на ответницата да заплати на ищеца обезщетение за лишаване от
ползването му от собствената му 1/2 идеална част от недвижим имот,
представляващ апартамент № 181, находящ се в гр. София, район „Възраждане“, ж.
к. „Зона Б – 5“, кв. „*****, в общ размер на 25 200 лв., от които за периода от
26.03.2015 г. до 06.12.2017 г. – сумата от 11 200 лв., представляваща
равностойността на 32 месеца по 350 лв. месечно и за периода от 07.12.2017 г.
до 26.03.2020 г. – сумата от 14 000 лв., представляваща равностойността на 28
месеца по 500 лв. месечно, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на дължимата сума.
В исковата молба са изложени твърдения, че страните по делото притежават
съвместно правото на собственост, при равни квоти от по 1/2 идеална част за
всеки от тях, върху недвижим имот, представляващ апартамент № 181, намиращ се в
гр. София, район „Възраждане“, ж. к. *****, със застроена площ от 109,13 кв.
м., състоящ се от две стаи, дневна, столова за кухненски бокс и обслужващи
помещения, заедно с принадлежащото му таванско помещение№ 23 с полезна площ от
3,51 кв. м., ведно с принадлежащите 0,626% идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху държавно дворно място. Съсобствеността произтича
от нотариален акт №146, том. III, рег. №7379, дело № 511 от 28.09.2009 г., на
нотариус С.Т., като с решение № 383-171/31.10.2012 г., по гр. д. № 43/2011 г.,
на СРС, 83 състав бил прекратен брака на ищеца с ответницата. Твърди се, че
единствено последната е ползвала имота, като с нотариална покана от 03.11.2011
г. на нотариус Д.Д., връчена на 07.11.2011 г., била поканена от ищеца да
осигури достъп до имота, като предаде ключовете за него в определен ден и час.
Ответницата не се явила, за което бил изготвен протокол от 15.11.2011 г. на
нотариус Д.. С нова нотариална покана № 4232 от 16.11.2011 г., връчена на
28.11.2011 г. на ответницата, ищецът отправил претенция за обезщетение за
лишаването му от ползване върху имота, като определил обезщетение в размер на
350 лв. на месец. Независимо от изпратените покани, ответницата не осигурила
достъп до апартамента и не започнала да изплаща обезщетение на ищеца за
лишаването му от ползване на имота. На 04.12.2017 г. ищецът изпратил на Л.С.Г.
нотариална покана № 14470 на нотариус И. Н., с която актуализирал сумите, които
ответницата му дължи като обезщетение за лишаването му от ползване, която била
връчена на 05.12.2017 г. При тези съображения ищецът счита, че за него
се е породил правен интерес и на основание чл. 31 от ЗС претендира обезщетение
за лишаване от ползването на собствената му 1/ 2 ид. част от недвижимия имот за
посочените по-горе суми и периоди.
Ответницата Л.С.Г. е депозирала писмен отговор, в който е изразила
становище за неоснователност на претенцията. За периода от 26.03.2015 г. до
04.12.2017 г. ищецът не е бил препятстван реално да ползва недвижимия имот, а нотариална
покана за заплащане на обезщетение от 05.12.2017 г. не била връчвана, съответно
не бил изпълнен елемент от фактическия състав на чл. 31 ал. 1 от ЗС лишеният от ползване собственик да е
заявил писмено, че желае да ползва имота. Сочи, че живее в имота заедно с ненавършилите
пълнолетие деца, родени по време на брака на страните, като по-малкото е диагностицирано с диагноза аутизъм,
съответно се нуждае от по-голяма жилищна нужда. Отглеждала в жилището и третото
си дете, докато ищецът е посочил, че обитава лично жилище заедно с новата си
съпруга, което идвало да покаже, че няма намерение да обитава процесния имот.
Освен това ищецът е следвало да декларира реално желание за ползване на общия
имот, каквото в случая не било налице. Счита, че с предявения иск се
осъществява злоупотреба с право.
Исковата претенция била на основателна, тъй като ответницата не ползвала
самостоятелно жилището, тъй като общите на страните деца ползвали фактически
идеалната част на ищеца от имота и на основание чл. 57 от СК не дължали наем, а
оттам и обезщетение за частта на жилището, която ползвали. В тази връзка
ответницата ползвала собствената си една втора идеална част от имота заедно със
собственото си дете, а останалата една втора идеална част от имота се ползвала
от общите на страните деца. Осигуряването на жилище на децата представлявало
морално задължение на всеки родител и негов нравствен дълг. Настоява за
отхвърляне на исковете, претендира разноски и адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните
по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Безпротиворечиво е между страните обстоятелството, че са
съсобственици на процесния апартамент.
Според влязло в сила на 16.12.2014 г. съдебно решение от
07.05.2013 г., по гр.д. №29645/2012 г., по описа на СРС, 71 състав (л. 135-136
от делото) е допусната съдебна делба на процесния апартамент №181, находящ се в
гр. София, ж.к. „*****между Т.В.К. и Л.С.Г. при равни квоти – по 1/2 ид.ч.
Следователно, със сила на пресъдено нещо е установено между страните по
настоящото дело, че са съсобственици, като всеки е титуляр на правото на
собственост върху половината от имота, поради което възраженията на ответницата,
че ищецът притежава 1/4 ид. ч. от имота са неоснователни.
Отделно от горното, представеният с исковата молба
нотариален акт №146, том. III, рег. №7379, дело № 511 от 28.09.2009 г., с който
Л.С.Г. продава на Т.В.К., съпрузи към
този момент, 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, обективира изявления на
съпругата, че получената от нея цена е заплатена с лични на съпруга средства,
дарени от брат му, които не попадат в кръга на съпружеската имуществена
общност, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 22, ал. 1 СК, а не
презумпцията на чл. 21, ал. 1 СК, на която се позовава ответницата. Последната
не е оборила изявлението си в нотариалния акт, за да обоснове твърденията си,
че бившият ѝ съпруг притежава не цялата прехвърлена 1/2 ид.ч. от имота, а
само половината, т.е 1/4 ид.ч. от целия апартамент.
Страните не спорят, че в предходно развилото се между тях
делбено производство претенцията на Т.К. срещу Л.Г. по чл. 346 ГПК, вр. чл. 31,
ал. 1 ЗС за заплащане на сумата от 14 210 лв., представляваща обезщетение
за невъзможността да ползва процесния апартамент за периода 07.11.2011 г до
25.03.2015 г. е отхвърлена като неоснователна.
С влязло в сила на 31.10.2012 г. решение от същата дата,
постановено по гр.д. №943/2011 г. на СРС, е прекратен сключения на 30.12.1998
г. граждански брак между Т.В.К. и Л.С.Г. поради сериозно и непоколебимо
съгласие. Съдът е утвърди постигнато между тях споразумение относно
родителските права върху двете им непълнолетни деца, родени през 2003 г. и 2010
г., които ще се упражняват от майката, а бащата е осъден да им заплаща месечна
издръжка. Относно ползването на семейното жилище е посочено, че то е било
напуснато от двамата съпрузи и никой от тях не желае да му бъде предоставено за
ползване.
Свидетелят С.Д., съсед на ищеца в жилищен блок №26, в гр.
София, ж.к. „Гоце Делчев“, заявява, че заедно с Т.К. е посетил процесния апартамент на 15.09.2017 г., но не са успели да
влязат в него, тъй като не са имали ключ и при позвъняване ответницата ги е
посрещнала на вратата, отказала е да им предостави ключ от имота и да ги
допусне вътре. През 2020 г. свидетелят е посетил с ищеца за втори път
апартамента, като Т.К. е имал желание да остави вещи в имота, но отново Л.Г. не
ги е допуснала. В процесния апартамент живеели бившата съпруга със сегашния си
партньор, заедно с двете деца на ищеца, като свидетелят не знае кой ги
отглежда, тъй като е виждал те да пребивават и при ищеца.
Свидетелят Л.А.К., който е във фактическо съжителство с
ответницата от 2012 г., сочи, че от м. декември 2012 г. живее в процесния
апартамент в гр. София, ж.к. „*****с нея, тяхното общо дете, което към момента е
на 8 години, и с двете деца от предходния ѝ брак с ищеца. Ползването му е
започнало един месец след развода между настоящите страни, но е бил предшестван
от едногодишен ремонт, тъй като не е бил годен за обитаване. Не е чувал ищеца
да се противопоставя на ползването на имота или да иска той самият да го
ползва, като единствено е претендирал заплащането на наем. Заявява, че са в
лоши отношения с ищеца, както и че последният живее в друг софийски квартал.
Според нотариална покана от 03.11.2011 г., рег. №4052, том
2, №13, на нотариус Ц.Д. (л. 11), с отбелязване, че е връчена лично на Л.С.Г.,
последната е поканена от ищеца да му осигури възможност да ползва процесния
апартамент, явявайки се на 15.11.2011 г. в кантората на нотариуса и предавайки му
ключовете, а в противен случай да му заплаща месечен наем, като изразява
несъгласие в имота да се извършват ремонти и подобрения. Според представения
констативен протокол от 15.11.2011 г. ответницата не се е явила в нотариалната
кантора на същата дата.
С нотариална покана от 16.11.2011 г. (л. 14), връчена лично
на Л.Г. на 28.11.2011 г., същата е поканена от Т.К. да му заплаща месечен наем
от 350 лв. за имота.
С нотариална покана от 04.12.2017 г. (л. 15) на нотариус И.Н.,
връчена лично на 05.12.2017 г. на ответницата, ищецът е поискал във връзка с
предходно отправените до нея покани, тя да му заплаща обезщетение по чл. 31,
ал. 2 ЗС в увеличен размер от 350 лв. на 500 лв. месечно.
Предвид съдържанието на съдебното решение, в което семейното
жилище не е упоменато да е предоставено за ползване на някой от съпрузите, то и
искът не следва да се квалифицира по чл. 57, ал. 1 СК, а като такъв по чл. 31,
ал. 2 СК. По приложението на
релевантната към настоящия казус разпоредба са дадените разяснения с ТР №7/2012
г. на ОСГК на ВКС, според които задължението за заплащане на обезщетение от
страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от
лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване
по чл. 31 ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на
което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът
изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да
тече срокът на общата петгодишна погасителна давност. Веднъж отправено,
писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Правото на
обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността
да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква, когато
съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от
общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва
общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание
да се ползва. Размерът на обезщетението се определя в съответствие с наемното
възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик -
длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността. Претенцията за
обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик
е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това:
1) той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си
служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои
/лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на
друг съсобственик; 2) той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено
с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си
служи с нея /например като държи ключа/; 3) ползващият съсобственик е допуснал
на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за
собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.
От ангажираните по делото доказателства безспорно се установява,
че страните по настоящото дело са съсобственици на процесния апартамент при
равни квоти – по 1/2 ид. ч. В доказателствена тежест на ищеца е да установи
момента, от който ответницата ползва вещта по начин, лишаващ го от ползване на
имота, както и че писмено е поискал от нея да му предостави такава възможност и
въпреки това тя му е отказала.
Към момента на връчване на ответницата на горепосочените
нотариални покани на 15.11.2011 г. и на 28.11.2011 г. не се установява същата
да е ползвала имота и то по начин, препятстващ ищеца. Този извод следва от показанията
на ответниковия свидетел Л.А.К., че заедно с
ответницата живеят в имота месец след развода, т.е. от м. декември 2012 г.,
като преди това са извършили ремонт в продължение на една година. На тях
кореспондира и отразеното в бракоразводното решение от 31.10.2012 г., че
съпрузите са напуснали семейното жилище и никой от тях не желае предоставянето
му за ползване. Самото съдебно решение е постановено въз основа на представено
пред съда споразумение по чл. 51 СК, елемент от чието съдържание е и
разрешаване на въпроса относно ползването на семейното жилище. Споразумението
има договорен характер и обективира постигнатите уговорки и изявления на съпрузите,
които съдът одобрява посредством постановеното решение. Като се отчита, че
според бракоразводното решение последното по делото открито съдебно заседание е
проведено на 04.10.2012 г., то и следва да се приеме, че към този момент
страните са поддържали депозираното пред съда споразумение, включително
изявленията си относно ползването на семейното жилище, за което не съществува
спор, че представлява именно процесния апартамент №181. Отразеното в решението
не се оспорва от ищеца, който в първото по настоящото делото съдебно заседание е
депозирал писмено становище (л. 118- 119) и устно е изразил такова, в което сам
се позовава на съдържанието на бракоразводното решение в частта, касаеща въпроса
за семейното жилище.
Както се посочи, според мотивната част на ТР №7/2012 г. на
ОСГК на ВКС веднъж отправено писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС се
разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се
прекрати ползването от съсобственика. В случая към датите на връчване на двете
нотариални покани на ответницата през 2011 г. няма данни тя да е ползвала имота,
поради което не може да се направи извод, че те са произвели своето правно
действие. Дори и да се приеме, че към датите на връчването на двете покани ответницата
е ползвала имота, съдът намира, че от отразеното в съдебното решение, че
двамата съпрузи са напуснали жилището, коментираните вече показания на
свидетеля К. и липсата на други събрани по делото данни, Л.Г. е била
преустановила ползването на имота по начин, препятстващ ползването му от ищеца
към м. декември 2012 г. След този момент действително се доказва, че тя ползва
апартамента, включително и понастоящем, но за да се породи задължението ѝ
да плаща на ищеца обезщетение е следвало съсобственикът да ѝ отправи нова
покана, в която да заяви своето желание тя да му предостави достъп до имота или
да го обезщети. Това е сторено едва с нотариалната покана от 04.12.2017 г.,
връчена лично на 05.12.2017 г. на ответницата (л. 15). Отбелязаната от
нотариуса в щемпела на поканата дата има характера на официален свидетелстващ
документ, който се ползва с материална доказателства сила и оборването ѝ
е в тежест на оспорващата го ответница. Същата обаче не е ангажирал никакви
доказателства относно възражението си, че лично не е получавала такава покана,
поради което съдът го намира за неоснователно. Не се установява след отправяне
на поканата бившата съпруга да е осигурила достъп до имота, на което
кореспондират показанията на свидетеля С.Д., които са непосредствени, логични и
последователни и съдът не намира основание да не ги кредитира. Те сочат за
открито противопоставяне от Л.Г.Т.К. да ползва апартамента чрез недопускането
му вътре от нейна страна и непредоставянето на ключ от него. Отделно от това,
установените фактически отношения между бившите съпрузи – ищецът не е в добри
отношения, както с ответницата, така и с мъжа, с който тя живее на семейни
начала в процесния апартамент, наред и с обстоятелството, че в апартамент,
макар и от 109 кв.м., живеят децата на ищеца, ответницата, втория ѝ мъж и
тяхното дете, житейски изключва възможността Т.К. също да ползва имота, живеейки
в него, а същевременно свидетелските показания сочат, че ответницата изобщо му
е отказа достъп до апартамента, поради което и лишаването му от възможност да
го ползва подлежи на парично обезщетяване.
Гореизложеното мотивира настоящият състав да приеме, че поради
липса на писмено поискване преди 05.12.2017 г., ищцовата претенция по чл. 31,
ла. 2 ЗС се явява неоснователна за периода от 26.03.2015 г. до 06.12.2017 г. За
пълнота е необходимо да се отбележи, че дори да се приеме, че двете нотариални
покани, връчени на ответницата през 2011 г., да са произвели своето правно
действие, не са събрани никакви доказателства, макар тя е ползвала имота, да е
извършила такива действия, с които да е пречела на ищеца да го ползва –
показанията на свидетеля Д. сочат недопускане до имота едва от м. септември
2017 г.
След датата на връчване на нотариалната покана на 05.12.2017
г., претенцията е доказана по основание за заявения в исковата молба периода от
07.12.2017 г. до 26.03.2020 г. Относно размера на обезщетението е приложим
средният пазарен наем за имота, за определянето на които са приети първоначална
и повторна съдебно икономически експертизи. Според първата СИЕ, изготвена от
вещото лице А.Д., за горепосочения период пазарната стойност на наема е
11 824 лв., а според повторната, на вещото лице Г.А., съдът изчисли, че се
равнява на 10 711 лв., което е равностойността на половината от 10 952,90 евро
(337,90+4656+4632+1327 евро), т.е. половината от сбора на сумите, посочени на
л. 12 от повторната СИЕ за съответните години. Следва да се поясни, че тъй като
на л. 12 от повторната СИЕ не е изчислен наема за периода 07.12.2017 г. –
31.12.2017 г., съдът го определи в размер на 337,90 евро (5028 евро разделено
на 12 месеца и умножено по 25/31 дни, доколкото обезщетението за м. декември е
дължимо за 25 от общо 31 календарни дни от месеца).
Настоящият съдебен състав кредитира заключението по
първоначалната СИЕ, тъй като то е изготвено, като са взети предвид цените на
отдаваните имоти именно в процесния квартал „Зона Б-5“. При приемане на заключението
вещото лице А.Д. е пояснила, че при използвания метод на сравнителните пазарни
аналози са прилагани корекционни коефициенти за етжността
и местоположението на сравняваните обекти, поради което изтъкнатото в писмените
бележки на ответника обстоятелство, че вещото лице по повторната експертиза е отчело,
че жилище на 20-ти етаж не е толкова предпочитано в сравнение с такова на
по-нисък етаж само по себе си не е достатъчно, за да се кредитира повторната
СИЕ. Съществен недостатък на последната, който мотивира съда да не я възприема,
е фактът, че са използвани наемни цени
на имоти в други квартали – „Зона Б-19“ и „Зона Б-18“, които са по-отдалечени (особено
Зона Б-18) и то при положение, че процесният апартамент се намира в най-близката
до центъра на града част от кв. „Зона Б-5“ – в непосредствена близост до МОЛ „София“,
за който е ноторно известно, че е ситуиран на комуникативно място със
значителен брой транспортни връзки. Отделно от това, допускането на повторната
СИЕ е имала за цел да извърши по-подробно проучване на състоянието на имотния
пазар за реално сключени сделки с имот, аналогичен по етажност, площ и местоположение
на процесния апартамент, но самото вещо лице е посочило в експертизата, а и при
приемането ѝ в о.с.з. от 17.01.2022 г., че двете агенции, в които е
извършил проверка - „Мирела“ и „Адрес“, и които са от най-големите на имотния
пазар, не разполагат с достатъчно налична информация за отдадени под наеми
имоти в този район, както и че в едната от тях е имало три сключени договора за
целия петгодишен период, което обстоятелство не позволя да се изготви коректна
експертиза само на база наличната информация. Видно е от таблиците на стр. 10 и
11 от повторната СИЕ, че при изчисляване на наемите за 2018 г., 2019 г. и 2020
г. по сравнителния метод, вещото лице е оценявало по три имота за всяка от
годините, като три от тях са на първи и втори етаж, а останалите шест са между
четвърти и шести етажи, т.е. няма имот, който да се доближава по висока етажност
до разположения на ет. 20 апартамент №181. Отделно от това, за 2018 г. в
оценката по сравнителния метод са включени имоти единствено от квартал „Зона
Б-18“, който е значително по-отдалечен от процесния апартамент, а в оценката за
2019 г. и 2020 г. също е включен по един имот от друг, макар и съседен квартал,
„Зона Б-19“. Действително, вещото лице А. е поставяло корекционни коефициенти
при изготвяне на оценката си, но същият подход е използвало и вещото лице Д..
Последното обаче е оценявало имоти само за квартал „Зона Б-5“, като съдът
намира, че именно местоположението е водещо при избора на един жилищен имот за
наемане и доколкото и двете експертизи не са използвали за оценка имоти с
близка етажност до процесния апартамент, то и следва да се кредитира
първоначалната СИЕ. Следователно 1/2 от пазарната стойност на наема за периода
07.12.2017 г. – 26.03.2020 г. е в размер на 11 824 лв.
Относно определяне на дължимото се от ответницата
обезщетение за ползването на апартамента следва да се изхожда от принципното
положение, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е частен случай на общата
забрана за неоснователно обогатяване, т.е. ползващият съсобственик дължи обезщетение
само до размера, до който се е обогатил от служенето си със съсобствената вещ.
В случая е необходимо да се отчете, че процесното жилище е обитавано и от двете
деца на Т.В.К. и Л.С.Г., поради което последната не може да се приеме, че е
ползвала самостоятелно собствената на ищеца 1/2 ид. ч. от жилището, доколкото той
като родител им дължи осигуряването на условия на живот, включително и място за
живеене (арг. от чл. 143 СК). Ето защо и при определяне на размера следва да се
отчете обитаването на имота и от двете деца на ищеца (в този смисъл и мотивите
на решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2750/2017 г., ІІ Г. О. на ВКС). От
друга страна, в конкретиката на настоящото дело, установените по делото факти
сочат, че ответницата не е използвала равна с двете си деца част от дела на
ищеца, тъй като в апартамента са живеели още двама души – вторият мъж на
ответницата, с който са живеели на съпружески начала, и тяхното общо малолетно
дете. Поради това съдът намира, че Л.Г. ползва лично и чрез посочените две лица
общо 3/5 ид.ч. от собствената на ищеца половина от имота, а не 1/3 ид.ч. Обстоятелството,
че се касае за жилище - апартамент, с общи кухня, коридор и санитарен възел и
при общото съжителство на двете пълнолетни лица с трите непълнолетни деца в
едно домакинство, изключва възможността половината от жилището да се използва
единствено от общите на страните по делото две деца, а другата 1/2 ид.ч. да се
ползва само от ответницата, нейният партньор и общото им дете, каквито доводи
са развити в отговора на исковата молба, а и за наличието на подобни
обстоятелства не са и събрани доказателства.
При приетия размер на пазарния наем на собствената на ищеца
част от апартамента в размер на 11 824 лв., ответницата дължи 3/5 от него
под формата на обезщетение за ползването, поради което искът относно
претендираното обезщетение за периода 07.12.2017 г. – 26.03.2020 г. се явява
основателен за сумата от 7094,40 лв., като за горницата до 14 000 лв.
подлежи на отхвърляне. По вече изложените съображения за липсата на отправена
покана до съсобственика, изцяло неоснователна се явява претенцията за заплащане
на обезщетение за периода 26.03.2015 г. – 06.12.2017 г. в размер на 11 200
лв.
По разноските:
При този изход на спора ищецът дължи заплащането на разноски
на ответницата в общ размер на 1365,10 лв., от които: 287,39 лв. – депозит за
повторна СИЕ и 1077,71 лв. – за адвокатско
възнаграждение. При определянето му съдът е уважил частично възражението на
ищеца за прекомерност, като го е намалил до 1500 лв. при минимално предвиден в
чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ размер от 1286 лв., доколкото делото, макар и да не е
със висока степен на фактическа и правна сложност, е протекло в шест съдебни
заседания с приемане на две експертизи.
По аналогични съображения на адв. Т.Б. следва да се определи
адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца безплатна правна помощ върху
размера от 1500 лв., като съобразно уважената част от исковете, ще му бъде
присъдена сумата от 422,29 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответницата следва да бъде
осъдена да заплати по сметка на Софийски градски съд общо сумата от 425,67 лв.,
от която 141,89 лв. – заплатен от бюджета на съда депозит за първоначална СИЕ и
283,78 лв. – държавна такса съобразно уважената част от исковете.
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Л.С.Г. с ЕГН **********,***, чрез адв. П.С., да заплати на Т.В.К. с ЕГН **********,***, чрез адв. Т.Б., на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, обезщетение за
лишаване от ползването на ищеца от собствената му 1/2 идеална част от недвижим
имот, представляващ апартамент № 181, находящ се в гр. София, район
„Възраждане“, ж. к. „Зона Б – 5“, кв. „*****, в размер на 7094,40 лв., дължимо за периода от 07.12.2017 г. до 26.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба – 26.03.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 7094,40 лв. до претендираните 14 000
лв., както и ОТХВЪРЛЯ изцяло
предявената по чл. 31, ал. 2 ЗС претенция на Т.В.К. срещу Л.С.Г. за сумата от
11 200 лв., представляваща обезщетение за периода 26.03.2015 г. – 06.12.2017 г.
за лишаването на ищеца от ползването на горепосочения апартамент №181.
ОСЪЖДА Т.В.К. с ЕГН ********** да заплати на Л.С.Г.
с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съдебни разноски в общ размер
на 1365,10 лв.
ОСЪЖДА Л.С.Г. с ЕГН **********,***, чрез адв. П.С., да заплати на адв. Т.Б. от САК, с адрес ***, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 422,29 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на
ищеца безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА Л.С.Г. с ЕГН **********,***, чрез адв. П.С., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по
сметка на Софийски градски съд общо сумата от 425,67 лв.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: