РЕШЕНИЕ
№ 2714
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100507156 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 4152 от 20.03.2023 г. по гр.д.№ 25943 по описа за 2022 г.
на СРС, 32 състав се : ОТХВЪРЛЯ предявеният от К. Й., срещу Е.С.Т., иск за
сумата 8690лв. - обезщетение за лишаване от ползване на ½ ид.ч. от
съсобствен имот ап.15, находящ се в гр. София, ж.к. *********, със застроена
площ от 62, 64 кв.м., ведно с избено помещение № 10 с полезна площ 3, 22
кв.м., както и 0, 8283% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж
върху терена, с ид. № 68134.600.1086.1.15, по КККР, одобрени със заповед №
РД-18-4/9.3.2016 г. на и.д. на АГКК, при съседи: на същия етаж
68134.600.1086.1.14 и 68134.600.1086.1.13, под обекта 68134.600.1086.1.12,
над обекта 68134.600.1086.1.18, в периода 19.5.2019 г. -18.5.2022 г., ведно със
законната лихва от 19.5.2022 г. до плащането.
Подадена е възвивна жалба от К. Й. К., ищец пред СРС.
Решението се обжалва изцяло.
1
Във въззивната жалба се излагат доводи за допуснати нарушения
на материалния и процесуален закон. Счита, че СРС е дал неправилна правна
квалификация по спора като е определил такава по чл.31, ал.2 ЗС вместо по
чл.57, ал.1 СК, което довело до неправилно разпределение на
доказателствената тежест между страните. Сочи, че в исковата молба изрично
бил посочил, че страните са бивши съпрузи и спорът касае ползването на
семейното жилище след развода, което съгласно бракоразводното решение
било предоставено на ответницата. Ищецът като неползващ съпруг бил
заявил претенция за заплащане на парична сума за периода от влизане в сила
на бракоразводното решение до датата на подаване на исковата молба, т.е.
като при наемно правоотношение по арг. от чл.56 СК. Затова искът бил по
чл.57, ал.1 СК като се позовава на решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.№
154/2017 г. на ВКС, ГК, Първо отд. Действително, СРС бил посочил в
мотивите и в диспозитива нормата на чл.57, ал.1 СК, но това било формално.
Съгласно съдебната практика на ВКС съотношението между правните норми
било на специална към обща разпоредба, т.е. чл.57, ал.2 СК вр. с чл.31, ал.2
ЗС. В случая всъщност СРС не бил изследвал предпоставките за уважаване на
претенцията по чл.57, ал.1 СК, а именно, че семейното жилище било станало
обикновена съсобственост между ищеца и ответницата след прекратяване на
брака им, както и, че с влязло в сила бракоразводно решение бил разрешен
въпросът за ползването на семейното жилище, което ползване било
предоставено само на бившата съпруга, без за това да е определен наем на
основание чл.57, ал.2 СК. Неправилно СРС бил приел, че в конкретния случай
ответницата щяла да дължи на ищеца наем само, ако страните се били
изрично споразумели, че ползващия жилището съпруг ще дължи наем, както
и ако били уговорили неговия размер. В случая се касаело до възмездност на
гражданските отношения, освен ако не било уговорено друго. За възникване
на претендираното материално право по чл.57 СК не било необходимо
отправяне на покана, както било по общото правило на чл.31, ал.2 ЗС. Счита,
че не подлежи на обсъждане въпросът дали ищецът фактически е бил лишен
от ползването на имота, както и ирелевантно било дали съпругата на която
било предоставено ползването, фактически го ползва. Затова възраженията на
ответницата и събраните на нейна страна свидетелски показания били
ирелевантни за изхода на спора. Сочи, че по делото била изслушана съдебно-
оценителна експертиза, от която се бил установил размера на дължимия наем,
2
а именно общо 17 739 лв. Тъй като страните нямали ненавършило пълнолетие
дете, то на ищеца се следвало обезщетение за ½ ид.част от съсобствения
имот за периода от 19.05.2019 г. до 18.05.2022 г. или 8 690 лв. за която сума
било извършено изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК. Дължала се и
законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане на дължимите суми по главницата.
Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС и да
постанови друго, с което претенцията по чл.57,ал.1 СК да се уважи.
Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответницата пред СРС- Е.
С.Т., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното от СРС, решение. Въззиваемата излага
доводи, че не са допуснати сочените нарушения на материалния и
процесуален закон. Намира дадената правна квалификация на спора за
правилна. Такава правна квалификация била дадена и в цитираното във
въззивната жалба решение № 199/15.01.2018 г. по гр.д.№ 154 по описа за 2017
г. на ВКС, Първо ГО, където било посочено, че нормата на чл.31, ал.2 ЗС е
приложима и досежно съсобствен имот, вкл. и в отношенията между бивши
съпрузи за имот придобит в СИО, прекратена поради развод и съгласно, което
решение, съпругът комуто е предоставено ползването на семейното жилище
дължи обезщетение за ползването на другия съпруг; в този смисъл била
трайно установената съдебна практика на ВКС. Действително,
съотношението между нормите на чл.57, ал.1 СК и чл.31, ал.2 ЗС било на
специална към обща. Сочи, че страните не били оспорили дадената такава с
доклада по чл.146 ГПК. Не били налице предпоставките за уважаване на
претенциите на ищеца. Недопустимо било разширително тълкуване на чл.57,
ал.1 СК. Сочи се, че в бракоразводното решение липсвала уговорка за
заплащане на наем за ползването на семейното жилище. Тезата за
безвъзмездност на предоставеното ползване била доказана в производството
пред СРС и по-конкретно от показанията на разпитаните свидетели. Дори да
се приемело, че правната квалификация на иска е по чл.57, ал.1 СК, то
претенцията също била неоснователна. Следвало да се тълкуват клаузите на
Споразумението, сключени между съпрузите. Позовава се на приетото в
определение № 358 от 16.06.2015 г по ч.гр.д.№ 3014/2015 г. на ВКС, Трето
ГО. От данните по делото се установило, че тя не го е ползвала, а се била
3
установила да живее при дъщеря си, където живеела и към настоящия
момент, т.е. налице била хипотезата на чл.56, ал.4 СК, тъй като жилищната
нужда била отпаднала за ползващия. В жилището дълго време бил останал да
живее сина на страните по делото, а именно до лятото на 2021 г. , когато с
помощта на баща си /ищеца/ се бил изнесъл от същото. Това означавало, че
ищеца не е бил препятстван да ползва имота. Освен това налице били данни,
че ищеца е възпрепятствал ответницата да ползва имота, тъй като в
ключалката на входната врата бил забит пирон, което обстоятелство се
установявало от разпита на свидетелите на страната на ответницата. Тъй като
синът на страните не бил полагал грижи за жилището докато го ползвал,
както и не били заплащани консумативи за същото, последното не можело да
се ползва. Счита, че в случая се касаело до оказан на ответницата психически
тормоз поради факта, че същата била предявила иск за делба. Претендират се
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 24.04.2023 г.
Въззивната жалба е подадена на 03.05.2023 г.
Следователно е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
По доводите във въззивните жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е посочил, че
разграничението между исковете по чл.57, ал.2 СК и чл.31, ал.2 ЗС е като
специален към общ като се е позовал на приетото в решение № 199 от
15.01.2018 г. по гр.д.№ 154/2017 г. на ВКС, ГК, Първо отд. Това не променяло
естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването било
възмездно, неползващият съпруг можел да иска определяне на наемна цена по
отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на
4
утвърдено от съда споразумение. Законодателят, изхождайки от принципа за
възмездност в гражданските правоотношения бил предвидил възникване на
наемно правоотношение. Ползващият бивш съпруг дължал наем на
неползващия го, но законодателя не бил възприел разрешение, при което
съдът служебно да се произнася по този въпрос. Следвало да се вземе предвид
и, че производството по претенцията за предоставяне на семейното жилище
не било исково, а спорна съдебна администрация, т.е. решението /явно се има
предвид бракоразводното/ не се ползвало със сила на пресъдено нещо. Когато
имотът бил съсобствен, вкл. придобит по време на брака, но въпроса за
ползването му не бил уреден при прекратяване на брака, специалната норма
на чл.57, ал.2 СК не намирала приложение, а се прилагала общата норма на
чл.31, ал.2 ЗС. Т.е., ако въпросът с ползването на имота бил уреден, то
приложение намирало правилото на чл.57, ал.2 СК. Това не правело иска по
чл.31, ал.2 ЗС недопустим, тъй като правопораждащите се факти били едни и
същи като тези по иска по чл.57, ал.2 СК с изключение на това, че
неползващия съпруг не бил длъжен да отправя покана за плащане на
обезщетението. При липса на изрични уговорки относно наемното
правоотношение, вкл. относно размера на дължимия наем, неползващия
съпруг следвало да поиска от съда да определи наем по реда на чл.57, ал.2 СК
или да покани ползващия да му плаща обезщетение за ползване по реда на
чл.31, ал.2 ЗС. В случая бракът между страните бил прекратен със
споразумение, което съдържало изрична уговорка, че семейното жилище ще
се ползва от жената като не бил уговорен размер на дължимия от нея наем за
ползване на цялото жилище. По делото не било установено /от свидетелските
показания/ ищецът да е бил лишен от възможността да ползва имота, но той
сам се бил изнесъл от него. Също така от свидетелските показания се
установило, че през процесния период 19.05.2019 г.- 18.05.2022 г. ответницата
не била обитавала имота, тъй като той бил в лошо състояние и поради
напрежение между нея и синът й, който останал да живее в имота, а тя се
изнесла след развода като живеела при дъщеря си. В случая не се установило
от страна на ищеца да е проведено производство по чл.57, ал.2 СК, нито се
установило ответницата да е лишила ищеца от ползване на имота. Не се
установило ищецът да е поканил ответницата да му плаща обезщетение за
ползване за исковия период. Ищецът не бил доказал обстоятелствата вменени
в негова доказателствена тежест, че ответницата си служи сама с общата вещ
5
през исковия период, че ищеца е отправил покана до съсобственика-ответник
за плащане на обезщетение за ползата от която е лишен, поради което искът
бил неоснователен и като такъв е бил отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното от фактическа и правна страна:
Относно правната квалификация:
Ищецът сочи, че с ответницата са бивши съпрузи. С решение от
07.07.2015 г. на СРС била одобрена постигнатата между тях спогодба по
силата на която процесния недвижим имот бил предоставен след брака за
ползване на ответницата. С предоставянето на жилището за ползване на
ответницата се ограничавали правата на другия съсобственик /ищеца/, което
ползване било лично по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Сочи, че след развода се
бил изнесъл от жилището и нямал достъп до него. В случая било налице
наемно правоотношение между страните по спора. Тъй като при сключването
на споразумението не било уговорено безвъзмездно ползване на жилището от
страна на ответницата, то последната дължала наем на ищеца в размер на
средно-месечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на
бракоразводното решение. Посочил е, че съгласно приетото в решение №
133/04.07.2013 г. по гр.д.№ 535 по описа за 2012 г. на ВКС, Четвърто ГО, в
случая не било необходимо ответницата да била ползвала фактически вещта,
нито ползването да е за лични нужди, както и да бъде отправяна покана по
смисъла на чл.31, ал.1 ЗС. При тези обстоятелства за ищеца бил налице
правен интерес от предявяване на съединените искове по чл.57, ал.1 СК вр. с
чл.31, ал.2 ЗС и чл.57, ал.2 СК, за заплащане на обезщетение за времето, през
което ответницата е лишила ищеца от ползването на имота и за определяне
размера на дължимия месечен наем за ползването от ответницата на имота
занапред.
В срока по чл.131 ГПК ответницата е оспорила възмездността на
ползването, както и е посочила, че от страна на ищеца не е направено
писмено искане до ответницата за изплащане на обезщетение. Освен това в
споразумението липсвало изявление, че жилището е освободено от мъжа. От
данните по делото било видно, че ответницата не живее в жилището. Затова
тя не дължала обезщетение.
Видно от доклада по чл.146 ГПК, обективиран в определение № 26697
6
от 11.10.2022 г., л.44 по делото пред СРС, съдът е дал правна квалификация на
претенцията по чл.31, ал.2 ЗС. Указано е, че ищецът следва да докаже
наличие на съсобственост между страните за исковия период, за който се
претендира обезщетението; че ответника сам си е служил с вещта през
исковия период, че ищеца е отправил писмена покана до ответницата за
плащане на обезщетение за ползата, от която е лишен, както и размера на
дължимото обезщетение. В доказателствена тежест на ответницата е
възложено да докаже, че страните са уговорили безвъзмездно ползване на
целия имот от ответника за исковия период.
С обжалваното по делото решение е приета същата правна
квалификация- по чл.31, ал.2 ЗС.
Относно претенцията сторена с исковата молба по чл.57, ал.2 СК съдът
е приел, че е налице недопустимо съединяване на облигационен иск с искане,
касаещо последиците от развода, по чл.57, ал.2 СК поради което исковата
молба в тази й част е била върната. От отбелязването на л.45 по делото пред
СРС е видно, че определението за връщане на исковата молба по искането по
чл.57, ал.2 СК е влязло в сила на 24.10.2022 г. като необжалвано.
Затова и с обжалваното решение СРС приема, че не е сезиран с такъв
иск.
Видно от представеното на л.9 от делото пред СРС, решение по гр.д.№
10025 по описа за 2015 г. на СРС, 117-ти състав, утвърдено е споразумение в
хипотезата на чл.49, ал.4 СК, виж л.9 от делото пред СРС, по силата на което
/т.2/ семейното жилище е предоставено за ползване от жената. Липсва
уговорка дали това ползване е възмездно или безвъзмездно.
При иск по чл.31,ал.2 ЗС:
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да
си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им, като
неползуващият има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба
на чл. 31, ал. 2 ЗС. Фактът, че един от съсобствениците ползува цялата вещ,
сам по себе си дава правото на другия съсобственик да претендира заплащане
на обезщетение от деня на писменото поискване, тъй като е лишен от
възможността да извлича ползите от вещта по причина действията на другия
съсобственик.
7
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на
обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик
ползуване на цялата вещ. Достатъчно е неползуващият вещта съсобственик да
отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне
основание за ангажиране отговорността на ползуващия вещта съсобственик.
За да се освободи от отговорност последният следва да предложи на
съсобственика си да ползува вещта лично според правата му в
съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това
свое право.
Съгласно разясненията на ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС под "личното
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС" следва да се разбира всяко поведение
на съсобственик, което възпрепятствува или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ.
Прякото ползуване на вещта от единия съсобственик само по себе си
представлява полза и доколкото именно от тази полза другият съсобственик е
бил лишен, той разполага с възможността да претендира заплащане на
съответното обезщетение.
При иск по чл.57, ал.1 СК:
Съгласно чл.57, ал.1 СК по силата на съдебното решение, с което се
предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5,
възниква наемно отношение.
В случая правоотношението възниква по силата на сключената между
страните по спора спогодба в хипотезата на чл.49, ал.4 СК, както е посочено в
съдебното решение, с което същата е била одобрена.
Съгласно чл.57, ал.2 СК всяка от страните може да поиска съдът да
определи размера на наема с решението за развод. Не се дължи наем за
ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ. Определеният
размер на наема може да бъде изменян при промяна на обстоятелствата.
Законодателят, изхождайки от принципа за възмездност в гражданските
правоотношения /когато не е уговорено друго/ е предвидил възникване на
наемно правоотношение. Ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на
неползващия го съгласно решението, но очевидно изхождайки от идеята, че
бившите съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят
не е възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този
8
въпрос.
Действително, съгласно съдебната практика на ВКС, така
например,решение по гр.д.№ 535/2012 г. на ВКС, Четвърто ГО, по гр.д.№
154/2017 г. на ВКС, Първо ГО, съотношението между двата иска е като
специален към общ. Независимо от това каква правна квалификация следва да
бъде дадена, обаче, елементите на фактическия състав на претендираното
обезщетение са същите. Изключението е, че нарочна писмена покана не е
необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище
въз основа на съдебното решение е възникнало както възмездно и ползващият
съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена.
В решение № 133 от 04.07.2013 г. по гр.д.№ 535 по описа за 2012 г. на
ВКС, ГК, четвърто ГО, решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр.д.№ 2750 по
описа за 2017 г. на ВКС, ГК, Второ ГО, е прието, че в хипотеза като
настоящата намира приложение нормата на чл.31, ал.2 ЗС.
По основателността на претенцията:
Съгласно чл.56, ал.4 СК ползването на семейното жилище се прекратява
преди изтичането на срока, ако отпадне жилищната нужда на ползващия, а
в случаите на ал.2 и ал.3 – и ако сключи нов брак.
Същевременно в практиката си ВКС, така например решение № 133 от
04.07.2013 г. по гр.д.№ 535 по описа за 2012 г. , Четвърто ГО, приема, че
твърдението на ответника, че не ползва имота е релевантно, само, ако е за
време след като правото на ползване е прекратено-поради изтичане на срока
или настъпване на други обстоятелства и страната докаже, че не ползва
вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността.
От друга страна, ВКС в решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 154
по описа за 2017 г. на ТК, Първо ГО, допуска, че е възможно съдът да тълкува
волята на страните, обективирана в споразумението и да достигне до извода,
че ползването е предоставено безвъзмездно.
От показанията на свидетелката Т. се установява, че е присъствала на
подписване на бракоразводното споразумение като инициативата за същото
било на ищеца. Ищецът доброволно се съгласил ответницата да остане в
жилището без никакви претенции и без никакви ангажименти като заплащане
или като той да ползва част от жилището, въобще нямало никакви условия,
поставени в тази насока. Според свидетелката въобще не било ставало на
9
въпрос нито за наем, нито за сметки. „За никакви пари не е ставало въпрос“.
С оглед разясненията дадени в решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.
№ 154 по описа за 2017 г. на ТК, Първо ГО в хипотезата, в която съдът
приеме, че ползването е предоставено безвъзмездно, то за времето от влизане
в сила на решението за прекратяване на брака до датата на предявяване на
исковата молба такова обезщетение не се дължи.
В показанията си също така свидетелката Т. сочи, че: „ответницата не е
живяла и един ден“ в процесното жилище. След развода ответницата отишла
да живее при свидетелката, нейна дъщеря от първия й брак. Ищецът, когото
свидетелката нарича свой баща, тъй като е живяла с него от дете, поради
което съдът приема, че показанията са обективни, знаел къде ответницата
живее. „Ние не сме имали някакви конфликти, за да не знаем кой къде е. Ние
с брат ми /сина на страните/ живеем през два етажа в един блок“. Ищецът се
бил изнесъл от жилището още преди развода. В същото е живял сина на
ответницата до 21-та си година. И ищецът и сина на страните са имали ключ
от това жилище. След изнасянето на сина на страните от жилище същото не
можело да се ползва, тъй като в бравата имало набит пирон и вратата не
можела да се отвори.
При така обсъдените доказателства въззивната инстанция приема, че
волята на страните /бивши съпрузи/ при сключването на споразумението е
била ползването на семейното жилище от съпругата /ответник по спора/ да е
безвъзмездно.
От друга страна дори да приемем, че е приложим общия принцип за
възмездност в гражданските правоотношения, то по делото не се установява
споразумението между бившите съпрузи в частта относно предоставеното
ползване на жилището на съпругата, да е било изпълнено: „ответницата не е
живяла и един ден“ в процесното жилище.
След сключването на споразумението са настъпили нови обстоятелства
– отпаднала е нуждата от ползване на жилището поради факта, че
ответницата е била настанена от дъщеря си в нейното жилище.
Освен това е налице и „възпрепятстване“ на ползването, тъй като в
бравата на жилището е бил забит пирон.
Горните обстоятелства не са опровергани от страна на ищеца.
При тези си мотиви въззивната инстанция приема, че крайния извод на
10
СРС е правилен; обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция решението е
правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора разноски не се следват на въззивника.
На въззиваемата разноски се следват и такива са сторени в размер на
1500 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство.
Водим от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4152 от 20.03.2023 г. по гр.д.№ 25943 по
описа за 2022 г. на СРС, 32 състав, изцяло.
ОСЪЖДА К. Й. Й., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София,
бул.“*******- адв.О. Й.,, да заплати на Е. С. Т., ЕГН **********, гр.София,
кв.“Манастирски ливади-запад“, ул.“*******, *******, съдебен адрес:
гр.София, бул.“*******, ет*******- адв.Г. Г., сумата в размер на 1500 лв.,
представляваща разноски за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в 1-месечен срок от връчването му
на страните пред ВКС, при условията на чл.280, ал.ал.1 и 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11