О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………/…….11.2019г.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
закрито съдебно заседание на ……………….ноември две хиляди и
деветнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
като
разгледа докладваното от съдия Кирякова
възз. частно търг.дело № 1798
по описа за 2019г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 във вр.
чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 74802/15.10.2019г.
/депозирана с писмо с пощенско клеймо от 14.10.2019г./, подадено от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин, срещу Разпореждане № 43124/02.10.2019г., постановено по
ч.гр.д. № 15733/2019г. на РС Варна, в частта, в която е отхвърлено искането на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
представляваща сумата от 454.25 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно по Договор
за паричен заем № 3160595 от 23.03.2018г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.М.П.,
като вземането по договора е прехвърлено от кредитодателя на заявителя – „АКПЗ“
ЕАД ЕИК ********* с Приложение №
1/03.07.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 30.01.2017г.
Частният жалбоподател счита, че атакуваното разпореждане е постановено
при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В
жалбата се излага, че в производството по този ред не се проверява дали
вземането съществува като целта е бързина и процесуална икономия. Преследваната
с уреденото в действащия ГПК заповедно производство цел е да се създаде
опростена съдебна процедура, въз основа на която кредиторът в съкратени срокове
да може да се снабди с изпълнително основание срещу своя длъжник, с оглед
принудително изпълнение на вземането си. Целта на производството е опростеност,
ускореност и ефективност, но и улеснено признаване на съдебния акт. Поради
целта на производството, жалбоподателят излага, че съдът дължи проверка на
формалната редовност и необходимите реквизити на заявлението по чл.410 ГПК, а
споровете по обективираните в него материални субективни права следва да се решат
по исков ред, при положение, че длъжникът депозира възражение по чл. 414 ГПК.
Излага, че нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит, нито
Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита
интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми за служебно
прогласяване от съда нищожността на клаузи от потребителските договори. Според
жалбоподателя, вкл. според цитираното в съдебната практика решение С-618/10 на
СЕС съдът прилага правилата на директивата и без възражение, но при наличие на
фактически и правни данни, т.е. на доказателства. При липса на такива, както е
в производството по чл.410 ГПК, съдът не е длъжен да прави подобна проверка.
Според жалбоподателя, в националното законодателство, съгласно чл.411, ал.2,
т.2 ГПК е предвидена възможност за отказ при противоречие със закона, което
означава незаконността да следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин.
Сочи, че законосъобразното осъществяване на фактите, на които се базира
искането по чл.410 ГПК е извън обхвата на проверката при произнасяне по
основателността на заявлението още повече, че такава проверка изисква
запознаване с писмени доказателства, каквито обичайно не съпровождат
заявлението по чл.410 ГПК.
В частната
жалба се поддържа още, че неустойката предмет на заявлението по чл.410 ГПК, е
начислена вследствие на неизпълнение на поети договорни задължения от страна на
заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните
вреди от неизпълнение на договора като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата
сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в
срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен
ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако длъжникът добросъвестно
беше изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил такава гаранция,
то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените
по-горе вреди. Поддържа валидността на неустоечното вземане вкл. съобразно
постановките на TP №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСТК на ВКС, че
неустойката не може да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите
нрави, както приема съдът в обжалваното разпореждане. Прави се довод, че
въпросът за противоречие на неустойката с добрите нрави следва да бъде решен
чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и
при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността
между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване, а в случая преценката на
съда е единствено въз основа на изложените в заявлението факти /поради липсата
на изискване за прилагане на документи/. Дори да се приеме, че неустойката е
прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите
нрави, а съдът следва да намали нейния размер. /цит.практика в определение от
29.09.2017г. по ч.г.д. 11715/2017г. по описа на СГС и Определение от 15.02.2018
г. по ч.г.д. 61444/2017 г. по описа на СГС/
Съдът намира частната жалба за редовна и
производството по същата допустимо. Същата е подадена от легитимирана страна,
чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване, в
преклузивния срок за това. Препис от същата не подлежи на връчване на
насрещната страна съгласно чл.413, ал.2 ГПК.
Разгледана по същество, съдът намира жалбата
за неоснователна.
Производството е образувано пред ВРС по
заявление на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника В.М.П. за следните вземания: главница по договор за
паричен заем в размер на 587.55 лева; неустойка за неизпълнение на задължение
от 454.25 лева; законна лихва за забава в размер на 65.53 лева за периода от
22.10.2018г. до 24.09.2019г., както и законни лихви върху главницата от
завеждане на заявлението до изплащане на вземането.
Първоинстанционният съд е приел от външна
страна, че е налице формална редовност на заявлението, за която следи в
заповедното производство служебно. В упражняване на правомощието си по чл.411,
ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд служебно е извършил
проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, поради което
не е излязъл извън присъщите си правораздавателни функции в заповедното
производство, каквито оплаквания се поддържат с жалбата.
Въззивният съд споделя
направените от първата инстанция правни изводи.
Спрямо процесния договор за заем намират
приложение разпоредбите на ЗПК, а така също въз основа на препращането и ЗЗП.
Претенцията на заявителя обхваща както главницата по договора от 587.55 лева,
така и законни лихви, в която част заявлението е уважено от заповедния съд. Наред
с това, заявителят претендира и още едно плащане от длъжника – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за обезпечаване.
Според индивидуализацията на вземането
съдържащата се в т.12 от заявлението, между страните е уговорена обезщетителна
неустойка за неизпълнение на поето задължение за предоставяне в 3 дневен срок
от сключване на договора на поръчителство или банкова гаранция. Уговорената по
този начин неустойка има за цел да обезщети вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, поради
неполучено обезпечение.
В този смисъл предвидените за компенсиране
вреди, не са материално измерими, а са насочени към репариране риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такава уговорка влиза в
противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат предпоставки
за начисляване на неустойка, което води до оскъпяване на кредита. Тази
неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по
никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да
се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Изложеното
обуславя извода, че неустойката излиза извън присъщите й по закон обезпечителна
и обезщетителна функции и цели неоснователно обогатяване на кредитора, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави.
В заключение, поради достигане до идентични
на първата инстанция правни изводи, въззивният съд намира, че разпореждането в
обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Водим от горното и на основание
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 43124 от 02.10.2019г., постановено по ч.гр.д. № 8275/2019г. на РС Варна, в частта, в която е отхвърлено искането на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕАД ЕИК ********* за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК, представляваща сумата от 454.25 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно по Договор за паричен заем № 3160595 от 23.03.2018г.,
сключен
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.М.П., като вземането по договора е
прехвърлено от кредитодателя на заявителя – „АКПЗ“ ЕАД ЕИК ********* с Приложение № 1/03.07.2019 г. към Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.