№ 1502
гр. Варна, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Тони Кръстев
Членове:Десислава Г. Жекова
мл.с. Марина К. Семова
при участието на секретаря Елена Ян. Петрова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20233100502031 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба
вх. № 48245/27.06.2023 г. от Застрахователна компания „Уника“ АД, ЕИК *********, гр.
София, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт В.Д.-М., против Решение №
1710/18.05.2023 г., постановено по гр.д. № 13649/2022 г. по описа на Районен съд – Варна,
26-ти състав, в частта, с която е уважен предявеният от Б. Р. Я., ЕГН **********, иск за
присъждане на законната лихва, считано от 21.02.2020 г. до окончателното плащане, върху
сумата от 25 000 лева, представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания и сумата от 129,10
лева, представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в разходи за лечение, като вредите са в резултат на ПТП, настъпило на
09.03.2019 г. в гр. Варна по вина на Т.С.П., водач на л.а. „***“ с рег. № ****, застрахован
при ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради което
се моли за отмяна в частта, с която е уважен искът за обезщетение за забава. Навежда
доводи, че застрахователят е изпълнил своите задължения по чл. 496, ал. 2, т. 1 от КЗ, като е
определил и изплатил застрахователно обезщетение на пострадалото лице. Счита, че
погрешно е прието от ВРС и в противоречие на разпоредбите на чл. 497, ал.1, т.1 и 2 от КЗ,
че началният момент, от който се дължи лихва за забава, е от датата на предявяване на
1
доброволната претенция пред застрахователя. Изразява становище, че ако се дължи лихва,
то тя следва да се изчисли от изтичането на три месеца след предявяване на доброволната
претенция по чл. 380 от КЗ, т.е. от 25.05.2020 г., което обяснява с поставянето на
разпоредбата на чл. 497 от КЗ в частта, регламентираща особеностите на задължителните
застраховки. Отправеното до съда искане е за отмяна на първоинстанционното съдебно
решение в частта, с която е уважен искът за законна лихва и неговото отхвърляне или, при
условията на евентуалност – да бъде присъдена с начален момент от датата на изтичане на
срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ.
Въззиваемата страна Б. Я. е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба и
счита доводите на въззивника за неоснователни. Поддържа, че застрахователят дължи на
увреденото лице лихвите за забавата на застрахования по застраховка „Гражданска
отговорност“, считано от по-ранната дата: на уведомяване на застрахователя за настъпване
на застрахователното събитие от застрахования делинквент или на уведомяване на
застрахователя от увреденото лице, стига лихвите да са в лимита на отговорността на
застрахователя. Посочва, че пострадалото лице е представило всички необходими и
съществуващи към момента доказателства за изясняване на настъпилото произшествие.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от
надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се
произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението, с изключение
на случаите, когато съдът констатира нарушение на императивна материалноправна норма.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при
постановяване на обжалваното решение, обуславя неговата допустимост, поради което
въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
ВРС е бил сезиран с преки осъдителни искове с правно осн. чл. 432, ал. 1 от КЗ,
предявени от Б. Р. Я. срещу ЗК „УНИКА“ АД за заплащане на сумата от 25000 лева,
представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания и сумата от 129,10 лева, представляваща
неизплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи
за лечение, като вредите са в резултат на ПТП, настъпило на 09.03.2019 г. в гр. Варна по
вина на Т.С.П., водач на л.а. „***“ с рег. № ****, застрахован при ответното дружество по
застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва, считано от 21.02.2020 г.
В исковата молба се твърди, че на 09.03.2019г. ищцата като пешеходка била ударена
2
от лек автомобил „***“ с рег. № ****, управляван от Т.С.П.. Към датата на ПТП посоченият
лек автомобил бил застрахован при ответното дружество по застраховка „Гражданска
отговорност“. В резултат на ПТП ищцата претърпяла телесни увреждания, физически и
психически болки и страдания за продължителен период от време. Ищцата предявила при
ответника искане за изплащане на застрахователно обезщетение на 21.02.2020г. за
претърпени имуществени и неимуществени вреди в размер на 52254,76 лева.
Застрахователят изплатил само обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25000
лева.
Ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявения
иск по размер. Оспорва като завишена претенцията за неимуществени вреди, а по
отношение на имуществените счита, че са заплатени всички вреди. Оспорва иска за законна
лихва от датата на завеждане на доброволната претенция – 21.02.2020 г. Счита, че лихвата се
дължи от изтичане на три месеца след предявяване на доброволната претенция.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Спорен във въззивното производство е единствено въпросът за началната дата, от
която застрахователят по застраховка ГО на автомобилистите – ответник по прекия иск на
увреденото лице по чл. 432 от КЗ – дължи лихва за забава върху обезщетението за
претърпените от пострадалото лице вреди. Датата на получаване на застрахователната
претенция – 21.02.2020 г. не се оспорва.
По така релевираното от въззивника оплакване настоящият състав споделя изцяло
разрешенията, дадени в актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 50102 от
20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1428/2021 г., II т. о., ТК, и решение № 72 от 29.06.2022 г. по
т. д. № 1191/2021 г. на I т. о. Според нея, Кодексът за застраховането, в сила от 01.01.2016 г.,
изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава – чл. 497 КЗ
– от отговорността му за забава, като функционално обусловена от отговорността на
делинквента - чл. 494, т. 10 КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 3, вр. с
чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ. Направен е извод, че застрахователят следва да покрие спрямо
увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на
уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие, или от
датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото
лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при
липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи
законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. Отграничаването по период
и размер на двата вида лихви за забава в диспозитива на решението по прекия иск е
излишно, тъй като би било от значение само при основание за регрес спрямо делинквента.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че искът за присъждане на лихви за забава
от датата на предявяване на застрахователната претенция, доколкото се касае за началната
дата, от която се дължи обезщетението за забава, е основателен.
3
Първостепенният съд, обаче, не е съобразил разпоредбата на чл. 6 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, съгласно която, в
приложимата към процесния период редакция, до отмяната на извънредното положение не
се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти,
включително лихви и неустойки за забава, както и непаричните последици като предсрочна
изискуемост, разваляне на договор и изземване на вещи. Тази разпоредба е в сила от в сила
от 13.03.2020 г. до изменението и обн. ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г., т.е. до
́
8.04.2020 г. вкл. Разпоредбата е императивна, тъй като е установена в публичен интерес, и
съдът следва да приложи същата служебно и без да е налице оплакване във въззивната
жалба (т. 1 от ТР 1/2013 ОСГТК на ВКС).
При това положение въззивната жалба се явява частично основателна по отношение
на присъдената законна лихва за забава за периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. и в тази
част решението следва да бъде отменено като неправилно. В останалата обжалвана част
решението ще бъде потвърдено.
Направено е искане от процесуалния представител на въззиваемата страна за
присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция при условията на оказана безплатно правна помощ. Съдът като
съобрази, че с оглед на главното искане на жалбоподателя материалният интерес на
производството пред настоящата инстанция, до който жалбата е отхвърлена, е в размер на
6 887,08 лв., определя дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 988,71 лева на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/2004 г. на ВАС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1710/18.05.2023 г., постановено по гр.д. № 13649/2022 г. по
описа на Районен съд – Варна, в частта, с която е уважен предявеният от Б. Р. Я., ЕГН
**********, иск за присъждане на законна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г.
върху сумата от 25 000 лева, представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания и сумата от 129,10
лева, представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в разходи за лечение, като вредите са в резултат на ПТП, настъпило на
09.03.2019 г. в гр. Варна по вина на Т.С.П., водач на л.а. „***“ с рег. № ****, застрахован
при ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1710/18.05.2023 г., постановено по гр.д. № 13649/2022
г. по описа на Районен съд – Варна, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗК „УНИКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
4
гр. София, бул. „Тодор Александров“ № 18 да заплати на адвокат А. С. С., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 988,71 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение,
на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5