№ 99
гр. Кюстендил, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20221500500071 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно
обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивни жалби, насочени против решение
№260341 от 09.12.2021г. на Районен съд–Дупница, постановено по гр.д.
№1671/2020г. по описа на същия съд, както следва:
- въззивна жалба с вх.№260025/06.01.2022г., подадена от „Софийска
митрополия/Софийска епархия“, Булстат ***, Местно поделение на БПЦ -
БП, със седалище в гр.София, ул.„***“ №7, чрез пълномощника адв.***, със
съдебен адрес гр.София 1000, район Средец, пл.„***“ №16, ет.2, офис 3 и
- въззивна жалба с вх.№268550/31.12.2021г., подадена от Б. ИВ. М. с
ЕГН ********** от с.Самораново, ул.„***“ №14, чрез пълномощника
адв.Н.Б., със служебен адрес в гр.Дупница, ул.„***“ №11.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт Районен съд – Дупница
е признал за установено по отношение на Софийска света митрополия –
гр.София, ул.„***“ №7, че Б. ИВ. М., с ЕГН ********** от с.Самораново е
служил като свещеник по трудов договор за период 01.03.2003г. –
01.11.2017г. и е отхвърлил като неоснователен иск за заплащане на трудово
възнаграждение за периода от м.ноември 2017г. до м.август 2020г. в общ
размер на 33 499 лева, ведно със законна лихва от 3 255 лева. Със същото
решение съдът е осъдил всяка от страните да заплати на насрещната по 1000
лева деловодни разноски.
1
Въззивникът „Софийска митрополия/Софийска епархия“ обжалва така
постановеното решение в частта, в която е уважен предявения от ищеца М.
инцидентен установителен иск относно съществуването на трудово
правоотношение, както и в частта, в която жалбоподателят е осъден да
заплати разноски на ищеца М., като релевира доводи за неговата
неправилност поради незаконосъобразност и необоснованост.
Счита, че с обжалваното решение първоинстанционният съд не бил
обсъдил всички направени от ответника доводи за неоснователност и
възражения срещу предявените основен и инцидентен установителен иск.
Възразява като неправилни срещу изводите на съда, в които е приел наличие
на трудово правоотношение между страните на основание трудов договор
№73/01.03.2003г., мотивирани от заключението на ССЕ, че ищецът е бил
осигуряван за трета категория труд като работещ по трудов договор. Навежда
аргументи в подкрепа на твърдението си, че правоотношенията между
страните са специални служебни правоотношения, а не трудови, като сочи, че
в конкретния случай ищецът бил назначен за енорийски свещеник на
специфично основание със заповед №73/10.04.1993г., а трудов договор между
тях не е сключван. Позовава се на разпоредбите на Закона за
вероизповеданията и Устава на БПЦ – БП (чл.134, чл.135, чл.222 до чл.227 от
същия). Пояснява, че съгласно чл.29 ал.1 от ЗВ, в редакцията му от 2002г.,
религиозните институции следвало да осигуряват свещенослужителите в
съответствие с трудовото и осигурително законодателство като лица,
работещи при трета категория труд, но само по себе си това не било
основание да се приеме, че е налице трудово правоотношение. В допълнение
сочи, че съгласно КСО лицата с духовно звание, каквото бил ищецът, били
осигурявани на специално основание с код за вид осигурен „82“. Акцентира
върху приетата ССЕ и отговорите на вещото лице, дадени в съдебно
заседание – че не било открило трудов договор, че такъв договор не
съществувал, а основанието за заплащане възнаграждението и осигуряването
била Заповед №73/10.04.1993г., и чл.4 ал.1 т.8 от КСО, които подкрепяли
твърденията му и които първоинстанционният съд не бил обсъдил в мотивите
си. С оглед становището си, счита, че ищецът дължи всички разноски по
делото, включително за извършената ССЕ, тъй като спорът не произтичал от
трудово правоотношение.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
постановяване на решение, с което се отхвърля предявения инцидентен
установителен иск. Претендират се разноските за двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от насрещната страна Б. ИВ. М., чрез пълномощника му адв.Н.Б., в който се
изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се
оспорват изложените в нея твърдения, че не съществува трудов договор
между страните. Въззиваемият твърди, че съдът се е произнесъл по
предявения инцидентен установителен иск извън петитум, тъй като
процесният период бил от м. ноември 2017г. до м. август 2020г. Позовава се
2
на приетата ССЕ и приложените към нея допълнителни споразумения към
трудов договор №73 от 01.01.2003г., сключени в процесния период, в които
било записано, че са сключени на основание чл.119 от КТ и които не били
оспорени от ответната страна. Счита, че ответникът умишлено не бил
представил трудовото досие на ищеца.
Въззивната жалба, подадена от Б. ИВ. М., е насочена срещу решението
на ДнРС в неговата цялост, с доводи за неправилност на постановения акт.
Жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл по предявения инцидентен
установителен иск извън петитум, като е приел че между ищеца и ответника
съществува трудово правоотношение по КТ, респ. ищецът е служил като
свещеник по трудов договор при ответника, за периода от 01.03.2003г. до
01.11.2017г., при все, че процесният период, за който е предявен
инцидентният установителен иск е от месец ноември 2017г. до месец август
2020г. Позовава се на приетата ССЕ и приложените към нея допълнителни
споразумения към трудов договор №73 от 01.01.2003г., сключени в процесния
период, в които било записано, че са сключени на основание чл.119 от КТ и
които не били оспорени от ответната страна. Твърди, че между страните е
сключен трудов договор, а ответникът умишлено не бил представил
поисканото от ищеца трудово досие за доказване на трудовото
правоотношение между страните. Акцентира върху заключението на ССЕ,
според което за процесния период на ищеца било начислено трудово
възнаграждение по ведомост за заплати в размер 33 499 лева, което не му
било изплатено, включително по банков път, като сочената причина за
неизплащането била „запор от Софийска митрополия“, както и, че за
процесния период ищецът бил осигуряван като работник по трудов договор за
трета категория труд. Счита наложения запор за незаконосъобразен, а така
начислените и неизплатени суми, ведно със законната лихва от възникване на
задължението до датата на подаване на исковата молба - 06.10.2020г., за
дължими, като излага твърдение, че дори след тази дата трудовото
правоотношение е продължило да съществува за известен период от време.
Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение, с
което да бъде признато по отношение на ответника, че между него и ищеца е
съществувало трудово правоотношение по смисъла на КТ за процесния
период от м.ноември 2017г. до м.август 2020г., както и осъждане на ответника
да заплати на ищеца начислените и неизплатени трудови възнаграждения за
същия период в размер общо на 33 499 лева, ведно със законна лихва в размер
на 3 255.55 лева, съгласно направеното изменение на иска на основание
чл.214 от ГПК, претендират се направените разноски в първоинстанционното
производство в пълен размер от 1 600 лева.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от насрещната страна „Софийска митрополия / Софийска епархия“ чрез
пълномощника адв.***, с който се оспорва като неоснователна депозираната
въззивна жалба. Изразява се становище за правилност на решението в частта,
в която е отхвърлен осъдителния иск за заплащане на претендираните от
3
ищеца суми, и неправилност на решението, в частта, в която е прието наличие
на валидно трудово правоотношение. Подчертава се, че между страните
липсва валидно трудово правоотношение, а е налице специално служебно
правоотношение, като се присъединява към аргументите, изложени в
депозираната въззивна жалба. Допълва, че тъй като за процесния период
ищецът не е полагал труд по трудово правоотношение, за ответника не е
възниквало задължение да заплащане на трудово възнаграждение (сочи
съдебна практика на ВКС и окръжните съдилища в подкрепа на становището
си), а в случая ищецът не бил доказал предпоставките на чл.128 ал.2 от КТ за
уважаване на подобен иск. Твърди, че цитираният в допълнителните
споразумения трудов договор №73/01.01.2003г. не съществува, а всъщност
основанието за осигуряване на ищеца е заповедта с №73/1993г., което е било
установено със ССчЕ. Като допълнително основание за недължимост
заплащане на възнаграждение сочи, че ищецът не бил полагал изобщо труд,
предвид снемането му от длъжност, както и, че му било повдигнато
църковно-дисциплинарно обвинение за църковни простъпки, което било
основание за налагане на църковно наказание според устава на БПЦ – БП.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба. Претендират се разноските
във въззивното производство.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото
прие, че въззивните жалби са допустими, доколкото изхождат от страни в
първоинстанционното производство, подадени са в срок и са насочени срещу
съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
Съдебният състав, след като взе предвид събраните от първостепенния
съд доказателства и извършените процесуални действия, съобрази
оплакванията в жалбите, прецени доводите и възраженията в депозираните
отговори, намира следното от фактическа страна:
РС-Дупница е бил сезиран с искова молба, подадена от Б. ИВ. М. от
с.Самораново против „Софийска митрополия/Софийска епархия“, Местно
поделение на БПЦ – БП, с която против ответника са били предявени
обективно кумулативно съединени искове за осъждането му да заплати на
ищеца незаплатени трудови възнаграждения, дължими за периода от и
включително месец ноември 2017г. до и включително месец август 2020г. в
конкретно посочени размери за всеки от месеците, общо – 33 499 лева (след
допуснато изменение на първоначалния размер на иска), както и обезщетения
за забава, начислени върху всяко трудово възнаграждение, считано от 25-то
число на съответния следващ календарен месец до датата на подаване на
исковата молба в съда в общ размер на 3 255.55 лева (след допуснато
изменение на първоначалния размер на иска).
В отговора на исковата молба, освен други възражения против
допустимостта и основателността на исковете, ответникът „Софийска
митрополия/Софийска епархия“, е направил и възражение за липса на
съществувало в периода, а и въобще, трудово правоотношение между
4
страните, което да е възникнало от сключването на трудов договор и въз
основа на което да се дължи заплащане на М. на претендираните трудови
възнаграждения.
Във връзка с така направеното оспорване и в срока по чл.212 от ГПК– в
първото по делото съдебно заседание, ищецът е предявил инцидентен
установителен иск съдът да се произнесе с решението си относно оспореното
от ответника правоотношение като признае за установено, че между ищеца
М. и ответника Софийска митрополия/Софийска епархия“ в процесния
период - от месец ноември 2017г. до месец август 2020г. включително е
съществувало трудово правоотношение, възникнало със сключването на
трудов договор, съгласно което ищецът да изпълнява длъжността „енорийски
свещеник“ с място на работа Дупнишка духовна околия и месечно трудово
възнаграждение в размер на 920.00 лева.
С определение, постановено в открито съдебно заседание на
19.01.2021г., ДнРС е приел за разглеждане предявения от ищеца инцидентен
установителен иск и е връчил препис от молбата, с която е предявен на
ответника, като му е предоставил месечен срок за отговор.
По делото са извършвани процесуални действия по събиране на
доказателства, като с постановеното решение с №260341 от 09.12.2021г.,
което е предмет на настоящото обжалване, районният съд, след като е приел в
мотивите, че между страните е бил налице трудов договор, посочен в
сключени допълнителни споразумения под №73 от 01.03.2003г., както и, че
със заповед от 01.11.2017г. на М. е било наложено дисциплинарно наказание
„снемане от длъжност“ и „запрещение за служене“, е обосновал извод, че
инцидентният установителен иск следва да бъде уважен, а този за заплащане
на трудови възнаграждения – отхвърлен, тъй като през исковия период
ищецът не бил работил при ответника като свещеник. В решението Районен
съд – Дупница е признал за установено по отношение на Софийска света
митрополия, че Б. ИВ. М. е служил като свещеник по трудов договор за
период 01.03.2003г. – 01.11.2017г. и е отхвърлил като неоснователен иска за
заплащане на трудово възнаграждение за периода от м.ноември 2017г. до
м.август 2020г. в общ размер на 33 499 лева, ведно със законна лихва от 3255
лева.
Като съобрази гореизложеното, въззивният съд намира, че обсъждането
на установените по делото факти, относими към преценката за основателност
на предявените искове, респ. към тази за основателност на подадените жалби,
е безпредметно, тъй като обжалваното решение представлява недопустим
съдебен акт, който подлежи на цялостно обезсилване, поради следното:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени
допустимостта му в обжалваната част, т.е. изцяло, в резултат на която
проверка намира, че решението на РС-Дупница, е валидно, но е недопустимо.
Този извод произтича от обстоятелството, че с обжалваното решение
5
РС-Дупница не се е произнесъл по действително предявения от Б.М.
инцидентен установителен иск.
Както се поясни по-горе, действително предявеният иск е имал за
предмет претенция за признаване за установено със сила на пресъдено нещо,
че по силата на сключен трудов договор в периода от месец ноември 2017г.
до месец август 2020г. между страните е съществувало трудово
правоотношение за длъжността „енорийски свещеник“.
С обжалваното решение в частта по инцидентния установителен иск
ДнРС се е произнесъл като е признал за установено по отношение на
ответника, че Б. ИВ. М. е служил като свещеник по трудов договор за период
01.03.2003г. – 01.11.2017г.
Периодът, предмет на произнасяне в обжалваното решение, очевидно не
съответства на исковия, при това диспозитивът не е формулиран прецизно,
доколкото не установява съществуване на трудово правоотношение, а на
факта на служене.
Посоченото налага извод, че РС-Дупница се е произнесъл по
непредявен иск, с което е нарушил принципа за диспозитивното начало в
процеса, касателно предмета на търсената защита. Доколкото съдът е
разгледал спор относно съществуването на право, за което не е бил сезиран,
решението му в тази част се явява недопустимо.
Според чл.270 ал.3 от ГПК, когато решението е недопустимо,
въззивният съд го обезсилва, а когато основанието за обезсилване се изразява
в разглеждането на непредявен иск, делото се връща на първоинстанционния
съд за произнасяне по предявения иск. Именно последната хипотеза следва да
намери приложение в случая.
Съдът намира, че решението следва да бъде обезсилено изцяло, тъй като
произнасянето по инцидентния установителен иск има обуславящо
основателността на исковете за заплащане на трудови възнаграждения и
обезщетения за забава значение. От изхода по този иск, с оглед естеството на
понятието за инцидентен установителен иск въобще, зависи изцяло или
отчасти изхода по осъдителните искове, поради което недопустимо е те да
бъдат разглеждани по същество преди да е налице произнасяне по
инцидентния установителен иск относно оспореното правоотношение, на
основание на което се претендира плащане.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция, разноски не
следва да се възлагат на страните, но същите ще следва да се разпределят,
съобразно общите правила при решаването на делото.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
О Б Е З С И Л В А изцяло решение №260341 от 09.12.2021г. на
6
Районен съд–Дупница, постановено по гр.д.№1671/2020г. по описа на същия
съд.
В Р Ъ Щ А делото на РС-Дупница за ново разглеждане от друг състав
на същия съд на действително предявения инцидентен установителен иск и
обусловените от него осъдителни искове за заплащане на трудови
възнаграждения и на обезщетения за забава, съгласно мотивите на
настоящото решение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок, считано от датата на връчването на препис от същото на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7