Решение по дело №16/2018 на Окръжен съд - Хасково

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 12

    Гр.Хасково, 10.01.2019 г. 

 

В   И М Е Т О  Н А   Н  А Р О Д  А

 

Хасковският окръжен съд,на десети декември две хиляди и осемнадесета година, в открито заседание, в състав:

 

                                                                                              СЪДИЯ: Жулиета Серафимова

 

Секретар  Росица Тодорова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия Серафимова

 гр.д. № 16 по описа на съда за 2018 г.,

за да се произнесе, взе пред вид следното:

               

          Предявени са от Г.Х.Т., с ЕГН ********** против Министерство на правосъдието на РБългария, с адрес за призоваване гр.София  обективно съединени осъдителни искове, с правно основание чл. 441, ал. 2 ГПК, вр. чл. 49 и чл. 45 ЗЗД.

          В исковата си молба ищецът твърди, че срещу него било образувано изп. дело № 127/2011 г. по описа на Съдебно-изпълнителна служба при Районен съд – Хасково въз основа на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3/2011 г., по описа на Районен съд – Хасково, в качеството му на солидарен длъжник за суми в размер на: 24 692,37 лв. – главница; 3 313,97 лв. – договорна лихва за периода от 01.10.2009 г. до 26.11.2010 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението до окончателното й заплащане; както и направените разноски в общ размер на 1 438,21 лв. Задължението на ищеца произтичало от сключен на 14.09.2010 г. договор за поръчителство с банка „Юробанк и Еф Джи България“ АД по договор за потребителски кредит, с кредитополучател Недялка И. ***. По искане на взискателя ДСИ наложил възбрана върху 3/4 идеални части от недвижим имот, собственост на ищеца Т., представляващ поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Харманли, одобрена със заповед № РД – 18 – 9 от 23.03.2006 г. на изпълнителния директор на АГКК – София, находящ се в гр. Харманли, област Хасково, ул. Чавдар Войвода № 19, с площ от 233 кв.м., ведно с построените в него жилищни сгради, а именно: сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 със застроена площ от 45 кв.м. на един етаж, с предназначение: еднофамилна жилищна сграда, както и сграда с идентификатор 77181.20.91.2 със застроена площ от 51 кв.м. на един етаж, с предназначение:еднофамилна жилища сграда, при граници на същия съседни поземлени имоти с идентификатори № 77181.20.417, № 77181.20.87, № 77181.20.91 и № 77181.20.12. Възбраната била вписана на 25.01.2012 г. в Служба по вписванията при Районен съд – гр. Харманли, вх. рег. № 138, том I, акт № 22, партида 16468-16470. В посочената жилищна сграда с площ от 51 кв.м. живеел Т. и семейството му, а другата сграда, с площ от 45 кв.м. се ползвала за склад, тъй като не отговаряла на изискванията на ЗУТ за жилище. С постановление от 05.05.2012 г. изп. дело № 127/2011 г. по описа на Съдебно – изпълнителна служба при Районен съд – Хасково било прекратено и изпратено на ДСИ при Районен съд – Харманли за извършване на опис и публична продан на възбранения недвижим имот, като било образувано изп. дело № 59/2012 по описа на Д.Б. – ДСИ при Районен съд – Харманли. На 18.06.2012 г. ищецът Т. прехвърлил 1/4 идеални части от недвижимия имот на децата си Д.Г.Т. (дъщеря) и Х.Г.Т. (син) по силата на договор за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 94, том II, рег. № 2578, дело № 213 от 2012 г. на нотариус А.П., рег. № 463 на НК, вписан в Служба по вписванията при Районен съд – гр. Харманли с вх. рег. № 1365/18.06.2012 г., акт № 119, том 5, дело № 657. На 20.06.2012 г. бил извършен опис само на поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91, с площ от 233 кв. м., ведно с построената в него сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, със застроена площ от 51 кв. м., на един етаж, с предназначение: еднофамилна жилищна сграда, находящ се в гр. Харманли, област Хасково, ул. Чавдар Войвода № 19, при граници на същия съседни поземлени имоти с идентификатори № 77181.20.417, № 77181.20.87, № 77181.20.91 и № 77181.20.12. В заключението си вещото лице оценило имота, предмет на описа, на сума в размер на 3 722, 20 лв. Извън предмета на опис, респ. извън оценката на вещото лице, останала сграда с идентификатор № 77181.20.91.1, със застроена площ от 45 кв.м. на един етаж, с предназначение: еднофамилна жилищна сграда, въпреки наложената възбрана, посочена и описана по-горе. ДСИ насрочил първа публична продан на имота, предмет на описа, която да започне от 03.08.2012г. до 03.09.2012г. включително. Не постъпили наддавателни предложения, поради което била насрочена нова публична продан, която да започне от 22.10.2012 г. до 22.11.2012 г. включително. Отново поради липса на постъпили наддавателни предложения била насрочена трета публична продан от 11.01.2013г. до 11.02.2013г. включително, на която вече се явили купувачи. С постановление за възлагане на недвижим имот от 15.02.2013 г. на ДСИ Б. поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91, с площ от 233 кв. м., ведно с построената в него сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, със застроена площ от 51 кв. м., на един етаж, с предназначение: еднофамилна жилищна сграда, находящ се в гр. Харманли, област Хасково, ул. Чавдар Войвода № 19 бил възложен на наддавача, предложил най-висока цена от 6 897,30 лв., а именно Ц.А.А., а сграда с идентификатор 77181.20.91.1, със застроена площ от 45 кв.м. на един етаж, с предназначение: еднофамилна жилищна сграда, находяща се в недвижимия имот не била възложена. Въпреки че имотът бил посочен като жилищна сграда в горепосочения нотариален акт, то същата не отговаряла на условията за жилищна сграда по смисъла на чл. 40 и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, както и на съществуващите законоустановени норми за жилищна площ съгласно Наредба за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство, приета с ПМС № 31/15.02.2008г., издадена в изпълнение на чл. 444, т. 7 от ГПК. Съгласно § 1, ал.1 от ДР към нея, жилищната площ се определяла като сбор от площите на помещенията в жилището, предназначени за обитаване: дневни, спални, детски стаи и трапезарии (когато има кухня с място за хранене), измерени по вътрешния контур на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. В площта по ал. 1 не се включвали кухненски боксове, самостоятелни кухни, трапезариите (когато няма кухня с място за хранене), вестибюлите без пряко осветление, нишите за спане, както и обслужващите и спомагателните помещения – бани, тоалетни, преддверия, коридори, килери, складове, изби, тавански помещения и др. подобни.

            С оглед изложеното ищецът твърди, че ДСИ неправилно и незаконосъобразно приел, че длъжникът в настоящия случай притежавал и друго жилище по смисъла на чл. 444, т. 7 от ГПК. За да се приеме, че ищецът-длъжник притежавал друго жилище, изключващо необходимостта от преценка на секвестируемостта  на процесната сграда, с идентификатор № 77181.20.91.2, било необходимо да се прецени дали притежаваният от длъжника имот с жилищно предназначение можел да задоволи жилищните нужди. Ищецът излага съображения, че такива данни нямало установени, още повече, че семейството му било 4-членно : той, съпругата му и двете им деца. В исковата молба е направен извод, че поземлен имот с идентификатор 77181.20.91, с площ от 233 кв. м., ведно с построената в него сграда с идентификатор 77181.20.91.2, със застроена площ от 51 кв. м., на един етаж, с предназначение: еднофамилна жилищна сграда, находящ се в гр. Харманли, област Хасково, ул. Чавдар Войвода № 19, при граници на същия съседни поземлени имоти с идентификатори № 77181.20.417, № 77181.20.87, № 77181.20.91 и № 77181.20.12, възложен на Ц.А.А., бил единствено жилище на ищеца и семейството му, поради което бил и несеквестируем по смисъла на чл. 444, т.7 от ГПК и не следвало да бъде изнесен на публична продан, с цел удовлетворяване на взискателя по изпълнителното дело. Намира действията на ДСИ, а именно продажба на несеквестируема вещ, за незаконосъобразни. В конкретният случай ищецът се разпоредил само с невъзбранената 1/4 идеални части от процесния недвижим имот. В следствие на процесуално незаконосъобразното действие на ДСИ, изразяващо се в продажба на несеквестируем имот, собствено на длъжника Т., за ищеца настъпили имуществени вреди в размер на 25 500 лв., представляващи пазарната цена на имота към момента на завеждане на настоящия иск, както и неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., представляващи претърпян стрес, влошено здравословно състояние и възникнали неудобства  и финансови разходи за него и семейството му. Налице била пряка причинно-следствена връзка между действията на ДСИ и настъпилите вреди, тъй като продажбата на имота на публична продан (въпреки законоустановената в разпоредбата на чл. 444, т. 7 от ГПК забрана) довела до промяна в собствеността върху единственото жилище на ищеца, причинили силен стрес и напрежение. От това ищецът прави извод, че в настоящия случай били налице елементите на фактическия състав на чл. 441, ал. 2 ГПК, вр. чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника Министерство на правосъдието на Република България, в качеството на работодател на ДСИ Д.Б., а именно: причинени на ищеца вреди по изп. дело № 59/2012 г. от ДСИ Б., които вреди били пряка и непосредствена последица от увреждането, в резултат на неправомерните действия на съдебния изпълнител; наличие на пряка причинно-следствена връзка между причинените на ищеца вреди и неправомерните действия на ДСИ. Исковете с това правно основание нямали за предмет обжалване действията на съдебния изпълнител, а репариране на действителните вреди, настъпили от негови неправомерни действия, видно от установената съдебна практика на ВКС. С петитума на исковата молба ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 25 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – загуба, произтичащи от незаконосъобразни действия на ДСИ при РС – Харманли по изп. дело № 59/2012г., за извършена публична продан на недвижим имот от 11.01.2013 г. до 11.02.2013 г., възложен с постановление на ДСИ от 15.02.2013 г. на Ц.А.А., изразяващи се в продажба на единствено жилище на длъжника в нарушение на установената забрана в чл. 444, т. 7 от ГПК, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 15.02.2013 г. до окончателното й заплащане, както и сумата в размер на 3 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, а именно силен стрес, неудобство, унижение и напрежение от претърпяната загуба, причинена от процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение по изп. дело № 59/2012 г. по описа на СИС при РС – Харманли, изразяващо се в принудителното изпълнение по извеждането му с полиция – него и семейството му от процесния имот, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 15.02.2013г., до окончателното й изплащане.

          В срок ответникът Министерство на правосъдието на РБългария е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Намира исковата молба за допустима, но неоснователна и недоказана. Видно от данните по делото, длъжникът и ищец в настоящото производство бил редовно призован за всяко едно изпълнително действие от ДСИ Б. – насрочване на опис на недвижим имот (редовно уведомен с постановление за прекратяване на изпълнението на 16.05.2012 г.), насрочване на публични продани и други, за което се съдържали доказателства в изпълнителното дело (уведомен за изготвеното от вещото лице заключение на 27.06.2012 г.; уведомен за насрочена първа публична продан на 04.07.2012 г.; уведомен за нова публична продан на 13.12.2012 г.; съобщение, че не следва имотът да се освобождава от изпълнение – 17.01.2013 г.). В деня на описа било констатирано от съдебния изпълнител, че жилищната сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, със застроена площ от 51 кв. м., не била обитаема от длъжника и ДСИ приела, че сградата не била основно жилище на длъжника, насочвайки изпълнението спрямо същата. Вещото лице в заключението си посочило, че конструкцията на сградата е паянтова, сторена от кирпич и дървен гредоред. Липсвали още надлежни доказателства за привеждането на сградата в съответствие с нужните изисквания, а записването й в кадастралния регистър и в нотариалния акт като „жилищна сграда“ не обуславяли извода, че тя представлява жилище. Ищецът, редовно уведомен на 08.06.2012 г. за насрочения опис, в деня на провеждането му не направил възражение за несеквестируемост (аргумент чл. 484, ал. 1, т. 5 ГПК). ДСИ, поради несеквестируемост, не предприела опис спрямо основното жилище на длъжника, а именно сграда с идентификатор № 77181.20.91.1, със застроена площ от 45 кв.м. Обосновава се, че в рамките на висящо изпълнително производство на 18.06.2012 г. ищецът извършил разпоредителна сделка с идеални части от същия недвижим имот, с идентификатор № 77181.20.91.1, само два дни преди насрочения опис на същия. Сделката освен, че увреждала кредитора на ищеца, била и доказателство, че ищецът изразявал воля, че процесното жилище не му било нужно и сам се лишавал от облагите на несеквестируемостта. Въпреки това ДСИ не предприела действия по опис и принудително изпълнение спрямо посочения имот. Налице била съдебна практика, съгласно която в тежест на длъжника в изпълнителното производство било да установи несеквестируемост на жилището си по смисъла на чл. 444, т. 7 ГПК, като не само последният, но и членовете на семейството му, с които живее, следвало да нямат друго жилище. В рамките на изпълнителното дело такива доказателства не били представени. Видно било още, че към датата на разпоредителната сделка децата на ищеца били навършили пълнолетие и съгласно Закона за семейните помощи не били членове на семейството, което водело до извода, че семейството на длъжника Т. се състояло от двама членове – той и съпругата му, по отношение на които били спазени разпоредбите на чл. 39, ал. 2 ЗС, вр. чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредба за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство. Излага доводи, че в настоящия случай не бил осъществен фактическия състав, за да се ангажира отговорността на ответника по чл. 441 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД. Безспорно било, че извършените от ДСИ Б. действия били законосъобразни, съгласно разпоредбите на ГПК и не били предприети срещу несеквестируем имот. Нямало извършени незаконосъобразни действия, липсвал и вредоносен резултат, респективно причинна връзка между твърдените от ищеца вреди и процесуалните действия на съдебния изпълнител. Не били налице четирите елемента на фактическия състав на непозволеното увреждане – деяние, вреда, причинна връзка и вина. Недоказано от ищеца било осъществено противоправно поведение на лице, на което министърът да е възложил някаква работа, както и настъпили като последица от последното неблагоприятния изменения в правната му сфера. Също така неоснователна и недоказана била и претенцията за неимуществени вреди. Не били представени доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца в тази насока. Несправедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД било присъждането  на обезщетение на ищеца за неимуществени вреди за преживяното от него и семейството му неудобство. Като страна по договор за потребителски кредит от 01.09.2009 г. ищецът бил наясно с правата на кредитора при неизпълнение и можел да предприеме действия по изплащане на кредита. Направено е възражение за съпричиняване на вредите от ищеца в пълен размер. Не се дължало обезщетение за деликт, когато вредите били в резултат на пасивното поведение на увредения, който не предприел действия да отстрани настъпването им, въпреки че имал възможността за това. Аргумент в тази насока бил и фактът, че ищецът-длъжник не обжалвал действията на ДСИ, изразяващи се в насочване на изпълнението върху несеквестируемо имущество. Допълнително в отговора ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност, която следвало да започне да тече на 03.08.2012 г. Релевирано е възражение за изтекла погасителна и по отношение на претенциите за лихва, считано от 15.02.2013 г. на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Вземат становище относно въведените с исковата молба доказателствени искания. Претендира  от съда да отхвърли предявените искове и  претендираните деловодни разноски.

          С отговора по чл. 131 ГПК, ответникът Министерство на правосъдието на РБългария  е предявил за съвместно разглеждане обратен иск против третото лице – помагач ДСИ Д.Б. Б.. Изтъква се, че гаранционно – обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД настъпвала само в случаите, когато са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД по отношение на прекия причинител на вредата. Съгласно чл. 265 ЗСВ, държавните съдебни изпълнители се назначавали от министъра на правосъдието след провеждането на конкурс чрез сключване на трудов договор. Д.Б. била назначена от министъра на правосъдието след проведен конкурс на длъжността държавен съдебен изпълнител при Районен съд – Харманли, видно от представен трудов договор. От характера на правоотношението между длъжностното лице – пряк причинител на увреждането и държавния орган – министъра на правосъдието, който евентуално може да бъде осъден по исковата претенция, се извличал правния интерес от предявяването на регресен осъдителен иск от възложителя Министерство на правосъдието срещу държавния съдебен изпълнител при условията на евентуалност, в случай, че претенцията по главния иск на Г.Т. срещу министерството бъде уважена с искане за осъждането й да възстанови сумата, като се претендира и законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на исковата молба по главния иск. Отправя се искане за присъждане на съдебно – деловодните разноски по водене на делото, ведно с юрисконсултско възнаграждение в размер, определен съобразно Наредбата за заплащането на правната помощ.

            В срока  по чл. 131 ГПК третото лице – помагач на страната на ответника ДСИ Д.Б. при Районен съд - Харманли е депозирала отговор по обратния иск. Намира приетият за съвместно разглеждане обратен иск за неоснователен и недоказан по размер. Излага съображения за това, че в сградата с площ от 51 кв.м., предмет на принудително изпълнение, не живеел длъжника, което обстоятелство било констатирано в деня на процесния опис. Същото било констатирало и вещото лице в заключението си. В деня на описа съдебният изпълнител достигнал до категоричен извод, че горепосоченото жилище не било основно жилище на длъжника, поради което изпълнението било насочено както спрямо него, така и спрямо недвижимия имот, поради което действията й се явявали законосъобразни. Сградата с идентификатор № 77181.20.91.1 с площ от 45 кв.м. към деня на описа била основното жилище на ищеца-длъжник и била несеквестируема по смисъла на чл. 444, т. 7 ГПК, поради което останала извън предмета на описа. Ищецът и длъжник в изпълнителното производство Т. бил извършил и разпоредителна сделка с идеални части от недвижимия си имот два дни преди насрочения опис на същия, с която прехвърлил 1/4 идеални части от всички възбранени имоти, включително и тези върху които било насрочено принудително изпълнение. Разпореждайки се с единственото си несеквестируемо жилище длъжникът увреждал кредитора, тъй като по този начин изразявал воля, че това жилище не му е необходимо и се лишавал от закрилата на несеквестируемостта, но въпреки това ДСИ не предприела действия по принудително изпълнение спрямо това имущество. Видно от данните по делото било, че длъжникът и ищец в настоящото производство бил редовно призован за всяко едно изпълнително действие от ДСИ Б., както и че в деня на описа не направил възражението за несеквестируемост. В тежест на длъжника по изпълнителното производство било да установи несеквестируемост по смисъла на чл. 444, т.7 ГПК на своето жилище, като не само той, но и членовете на семейство му, с които живее, следва да нямат друго жилище, достатъчно, за да задоволи нуждите им. Още повече, че към датата на разпоредителната сделка децата на ищеца били навършили пълнолетие и съгласно Закона за семейните помощи не били членове на семейството, което водело до извода, че семейството на длъжника Т. се състояло от двама членове – той и съпругата му, по отношение на които били спазени разпоредбите на чл. 39, ал. 2 ЗС, вр. чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредба за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство. Такива доказателства нямало представени, което обуславяло извода за неоснователност на исковата претенция на Т. в тази й част. Действията на ДСИ били законосъобразни. Въведено е възражение за изтекла погасителна давност. Твърди се още, че изпълнително дело № 59/2012 г., по описа на СИС при Районен съд – Харманли, по жалби от страна на ищеца било предмет на проверки от Инспектората към ВСС, ХОС, РП, РУП Харманли, но нарушения от страна на съдебния изпълнител не били констатирани. Не бил изпълнен фактическия състав на непозволеното увреждане. Поддържа подадения от ответника Министерство на правосъдието на Република България отговор, като намира главния иск за неоснователен, респективно и обратния иск.

           По делото са приети като писмени доказателства представените от ищеца и от ответника документи, назначена е съдебна строително – техническа експертиза за установяване предназначението на построените в процесния имот сгради, впоследствие е назначена и допълнителна експертиза, като заключенията и по двете са приети от съда, разпитани са свидетелите Х.Т., С.П., В.И., Д.Т. и Д.Р.. За нуждите на производството е приложено и изп.д. № 59/2012 г. по описа на СИС при Районен съд – Харманли (към което е приложено и изп.д. № 127/2011 г. по описа на СИС при Районен съд – Хасково).

            Страните са представили писмени бележки, в които доразвиват основните си твърдения, изложени в исковата молба и отговора по чл. 131 ГПК.

             СЪДЪТ, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

              Въз основа на издаден в полза на „Юробанк И Еф Джи България“ АД изпълнителен лист по гр.д. № 3/2011 г. на Районен съд – Хасково е образувано изп.д. № 127/2011 г. на СИС при Районен съд – Хасково. Съгласно изпълнителния лист Недялка И. Георгиева от с. Стойково, област Хасково, и Г.Х.Т. *** са осъдени да заплатят солидарно на  взискателя следните суми: 24692,37 лв. – главница, 3313,97 лв. – договорна лихва от 01.10.2009 г. до 26.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда 03.01.2011 г. до окончателното изплащане. След образуване на изпълнителното дело са предприети различни изпълнителни действия по неговия ход. Ищецът Т. е получил покана за доброволно изпълнение на 29.07.2011 г., с която е бил надлежно уведомен за размера на дълга. Със запорно съобщение, получено на 07.11.2011 г., е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от работодателя „Нит – Недялка И.“ ЕООД.Наложен  е и запор върху притежавания от Т. лек автомобил марка „Опел“, модел „Вектра“, с рег. № Х1237ВВ. Ищецът е уведомен за наложените запори върху трудовото му възнаграждение и върху лекия автомобил с повторна покана за доброволно изпълнение, получена на 12.10.2011 г. С молба от 23.01.2012 г., съдебният изпълнител е поискал вписване на възбрана върху притежавания от ищеца недвижим имот, представляващ 3/4 идеални части от поземлен имот, с идентификатор № 77181.20.91, находящ се в гр. Харманли по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД – 18 – 9 от 23.03.2006 г. на Изпълнителния директор на АК – София, с площ от 233 кв.м., с трайно предназначение – урбанизирана територия, с начин на трайно ползване – за ниско застрояване (до 10 метра), ведно с 3/4 идеални части от построените в този поземлен имот: едноетажна и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № 77181.20.91.1, със застроена площ от 45 кв.м. и едноетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, със застроена площ от 51 кв.м., с административен адрес на поземления имот: гр. Харманли, ул. Чавдар № 19 и при граници съседни поземлени имоти: № 77181.20.417, № 77181.20.87, № 77181.20.86, № 77181.20.92 и № 77181.20.121. Възбраната е вписана за обезпечаване вземанията на взискателя под № 138, том 1, акт № 22, партида 16468 – 16470 от 25.01.2012 г. на Служба по вписванията при Районен съд – Харманли. С постановление от 08.05.2012 г. държавният съдебен изпълнител при Районен съд – Хасково е прекратил воденото пред него изпълнително производство, като е приел, че всички запорирани движими вещи и възбранени недвижими имоти, върху които е насочено принудителното изпълнение (както тези, които са собственост на длъжника Г.Т., така и тези, които са собственост на длъжника Недялка И.)***, поради което изпълнителното дело следва да бъде изпратено на държавен съдебен изпълнител при Районен съд – Харманли за продължаване на действията по принудителното изпълнение. След изпращането е образувано изп.д. № 59/2012 г. по описа на СИС при Районен съд – Харманли. Първоначално е извършен опис на недвижимите имоти, спрямо които е насочено принудителното изпълнение – самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 77181.12.387.1.26, собственост на длъжницата Н.Г., и поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91, ведно с построената в сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 със застроена площ от 51 кв.м., собственост на ищеца Г.Т.. Констатациите от описа са отразени в протокол от 20.06.2012 г., като в него по отношение на процесния имот е посочено единствено, че сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 представлява „едноетажна и еднофамилна жилищна сграда“. След описа е изготвена и съдебно – оценителна експертиза от вещото лице Д.Т.. В нея е описан поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91, ведно с построената в имота сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 със застроена площ от 51 кв.м., собственост на ищеца. Посочено е, че сградата е с паянтова конструкция, строена от кирпич на дървен гредоред, електрифицирана, водоснабдена с общо състояние на жилището – значително физическо изхабяване следствие на експлоатацията. Поземленият имот ведно със сградата са оценени на 7217 лв. Имотът, представляващ апартамент и собственост на длъжницата Н.Г., както и поземленият имот ведно с построената в него сграда, собственост на ищеца, са изнесени на първа публична продан, обявена по надлежния ред на 02.07.2012 г. (л. 27 от изп. дело). За проданта не са постъпили наддавателни предложения. Преди обявяването на първата публична продан, обаче, ищецът Г.Т. е прехвърлил с договор за гледане и издръжка на дъщеря си Д.Г.Т. и Х.Г.Т. 1/4 идеални части от поземлен имот, с идентификатор № 77181.20.91, ведно с построените в сграда с идентификатор № 77181.20.91.1, със застроена площ от 45 кв.м. и сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, със застроена площ от 51 кв.м. Сделката е оформена с нотариален акт № 94, том II, рег. № 2578, дело № 213 от 2012 г. по описа на Нотариус с № 463, вписан в Служба по вписванията при Районен съд – Харманли като акт № 119, том 5, дело № 657, вх.рег. № 1365 от 18.06.2012 г. На 02.10.2012 г. е обявена втора публична продан при начална цена 80 % от първоначалната. Отново не са постъпили наддавателни предложения. Насрочена е трета публична продан при начална цена намалена с 10 % от последно обявената, като за имота на ищеца тя се явява в размер на 3898 лв. Междувременно, до съдебния изпълнител е била адресирана молба от ищеца, с която на основание чл. 494 ГПК е поискал имотът му да бъда освободен от принудително изпълнение, тъй като предходните две публични продани не са се осъществили, както и да се вдигне наложената възбрана. Съдебният изпълнител се е произнесъл с констативен протокол по реда на чл. 434 ГПК, като е приел, че молбата следва да се остави без уважение и имотът не следва да се освобождава от принудително изпълнение, тъй като взискателя е депозирал  в законоустановения срок молба за насрочване на публична продан. Постъпило е наддавателно предложение от М.М.К., който е посочил, че желае да закупи поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91, ведно с построената в имота сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 със застроена площ от 51 кв.м. за сумата от 4100 лв. Постъпило е и второ наддавателно предложение от М.Х. М., който е заявил, че желае да закупи имота за сумата от 4000 лв. Съгласно трето наддавателно предложение, подадено от Ц.А.А. е предложена  цена от 4168,70 лв. И трите предложения са отворени и разгледани по предвидения за това ред, за което е съставен протокол от 12.02.2013 г., като за купувач е обявена Ц.А.. Издадено е постановление за възлагане на недвижим имот от 15.02.2013 г., влязло в законна сила на 17.07.2013 г. и вписано в Служба по вписванията при Районен съд – Харманли като акт № 132, том 14, вх.рег. № 3452 от 02.09.2013 г. Постановлението за възлагане е било обжалвано от длъжника Г.Т., чиято жалба е разгледана съвместно с жалба на длъжницата Н.Г. и взискателя „Юробанк България“ АД. Образувано е в.гр.д. № 255/2013 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, по което с решение от 17.06.2013 г. жалбата на банката е оставена без разглеждане като недопустима, а жалбите на длъжниците – без уважение като неоснователни. С констативен протокол от 26.08.2013 г. е насрочен въвод във владение на процесния имот за 18.09.2013 г. от 10:00 часа. На посочената дата е извършен и самия въвод във владение, за което е съставен протокол, в който е посочено, че движимите вещи, находящи се в имота са предадени на сина на длъжника Х.Т., който е назначен за пазач на същите, след което са сменени ключовете на имота и новите са предадени на купувачката Ц.А.. Тъй като сумите от публичните продани не са били достатъчни за покриване пълния размер на задълженията, изпълнителното производство е продължило с прилагането на други изпълнителни способи.

                Гореустановените по делото факти и обстоятелства, налагат  следните  правни изводи:

                За да се разреши повдигнатият спор между страните  е необходимо да се даде отговор на  въпросите относно: предпоставките на иска по чл. 441 ГПК, съдържанието на несеквестируемостта като правно понятие, естеството на изградените в поземления имот сгради с идентификатори № 77181.20.91.1 и № 77181.20.91.2, както и дали втората сграда се е явявала единствено жилище на ищеца. 

                Преди да пристъпи към разглеждане на съществените за правния спор въпроси, настоящият съдебен състав намира за необходимо да се произнесе по възражението за погасителна давност, което  е формулирано още в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и в отговора по обратния иск от съдебен изпълнител Д.Б.. Изтъква се и от двете страни , че погасителната давност започва да тече от датата на първата публична продан, т.е. от 03.08.2012 г. ,поради което към момента на предявяване на искове е изтекла  предвидената в закона погасителна давност.

                За да се произнесе по направеното възражение за изтекла  погасителна давност, съдът приема, че е  от значение кога са настъпили вредите, тъй като именно за тяхното обезщетяване се предявява и искът по чл. 441 ГПК. Съобразно разпоредбата на  чл. 114 ЗЗД, давността за вземането за обезщетение за вреди от непозволено увреждане започва да тече от откриването на дееца. В случаите, в който той е известен и вредите настъпват непосредствено със самото извършване на противоправното деяние, давността започна да тече от момента на извършване на деянието, тъй като в този момент настъпва и увреждането. Когато обаче вредите настъпват впоследствие, фактическият състав на деликтната отговорност не е завършен към момента на самото извършване на противоправното поведение и давност не тече до неговото завършване т.е. до момента на настъпване на вредите.

                 Ищецът твърди, че вредоносните последици за него се изразяват не просто в насочването на изпълнението върху имот, който според него е несеквестируем, а в продаването му по реда на публичната продан.Следователно, вредите в този случай произтичат от осъществяването на публичната продан, а не с първото изпълнително действие, което е насочено към имота. Самата публична продан следва да бъде редовно проведена, а резултатите от нея се отразяват в постановлението за възлагане, с което купувачът придобива собствеността върху имота. Нормативната уредба на процедурата по провеждане на публичната продан е такава, че изпълнителното действие завършва окончателно с влизане в сила на възлагателното постановление. Постановлението за възлагане може да бъде обжалвано, както е в случая, и ако бъде отменено  няма да настъпят последиците му.

                    В приложеното по изпълнителното дело постановление е посочено, че то е влязло в сила на 17.07.2013 г. Именно това е моментът, от който следва да се изчисли и срока на погасителната давност,който изтича на 17.07.2018 г. Исковата молба е подадена в съда на 08.01.2018 г., когато е образувано и настоящото дело. Следователно, към момента на предявяване на иска 5-годишният давностен срок не е изтекъл. По отношение на погасителната давност за лихвата съображенията ще бъдат изложени по-долу.

                    Нормата на  чл. 441 ГПК въвежда вид деликтна отговорност в изпълнителното производство, произтичаща от извършването на действия или бездействия от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от страна на съдебния изпълнител. Именно поради това законът препраща към чл. 45 ЗЗД, а в случаите, когато е държавен съдебен изпълнител – към чл. 49 ЗЗД. Касае се за имуществена отговорност за вреди, които са в пряка причинна връзка с процесуалното незаконосъобразно действие или бездействие на съдебния изпълнител и са резултат именно на процесуалната му незаконосъобразност, т.е. на неговата противоправност като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД само в хипотезата, когато вредите са причинени от частен съдебен изпълнител, тъй като отговорността на държавния съдебен изпълнител се ангажира по реда на чл. 49 ЗЗД, която има гаранционно – обезпечителен характер и е особена форма на безвиновна отговорност, т.е. при нея въпросът за вината не се поставя, тъй като отговорността се понася от възложителя на работата (в случая Министерството на правосъдието).

                 Следователно, за надлежно доказване основателността на исковата претенция, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на три елемента, а именно: неправомерни действия на съдебния изпълнител, вреда настъпила по повод и вследствие упражняване на дейността на съдебния изпълнител; и причинна връзка между настъпилата вреда и действията му. При доказването им съдебният изпълнител, респ. възложителят, дължи на увреденото лице обезщетение за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. за всички негативни последици върху имуществената сфера на увредения, вследствие директно въздействие върху нея, които не биха настъпили без незаконосъобразното действие или бездействие на органа по принудителното изпълнени. Неправомерните действия на съдия-изпълнителя могат да са злоупотреба с права, незаконни действия по отношение на несеквестируемо имущество и др. Относно зависимостта на исковата претенция по чл. 441 ГПК от предшестващи процесуални действия от страна на длъжника, следва да се подчертае, че съдебният изпълнител отговаря пред длъжника и взискателя за всички имуществени и неимуществени вреди от процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение, независимо от това дали нарушенията съставляват основание за обжалване на конкретното действие или бездействие, дали същите са обжалвани, както и какво е решението по жалбата.

                  В производството по чл. 441 ГПК, съдът преценява законосъобразността на действията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата, тъй като с решението по жалба срещу действия на частен съдебен изпълнител в производството по чл. 435 ГПК се формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната им, но не и по отношение процесуалната им законосъобразност (в тази насока е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС – решение № 640 от 04.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009 г. на IV г. о; решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г. на IV г.; решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр. д. № 1124/2010 г., ІІІ г.о.).

                  Предвид гореизложеното настоящият състав  следва да извърши самостоятелна преценка и анализ на доказателствата за твърдяната противоправност на поведението на съдебния изпълнител и законосъобразността на насоченото принудително изпълнение към сграда, за която се твърди, че е несеквестируема.  В  посоченото по-горе производство по реда на чл. 435 – 438 ГПК, в което Окръжен съд – Хасково се е произнесъл с решение от 17.06.2013 г., по в.гр.д. № 255/2013 г., са били навеждани съвсем различни доводи и аргументи от страна на ищеца Т., касаещи определянето на цената при провеждането на публичната продан и реквизитите на постановлението за възлагане, без да е бил засяган въпроса за несеквестируемостта. 

                    Правилото на  чл. 444, т. 7 ГПК предоставя специална защита на длъжника - физическо лице, когато изпълнението в полза на хирографарен кредитор е насочено върху жилищен имот (доколкото учредяване на ипотека в полза на ипотекарен кредитор води до отпадане на несеквестируемостта, съгласно чл. 445, ал. 1 ГПК). С нормите на  чл. 444 и чл. 446 от ГПК е въведен правният институт на несеквестируемостта в защита на длъжник – физическо лице, с цел да се защити общественозначимия интерес, според който длъжникът не следва да бъде оставян без елементарни средства и материални активи за съществуване. Ето защо тези норми са императивни и е недопустимо тяхното разширително тълкуване, тъй като те са изключение от правилото на чл. 133 от ЗЗД, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори.

                    Съгласно чл. 442 ГПК, взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника, освен тези по  чл. 444 от ГПК, една от които, съгласно т.7, е жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него, ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, определени с наредба на Министерския съвет, надвишаващата част от него се продава, ако са налице условията по чл. 39, ал. 2 от ЗС. Когато длъжникът и членовете на семейството му имат повече от едно жилище, несеквестируемостта отпада, независимо от това дали всяко от отделните жилища има или няма минималния размер на човек от семейството. Ето защо, ако длъжникът има две жилища и двете с площ по-малка от тази, която е определена от МС за задоволяване на жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, то върху едно от тези жилища може да бъде насочено и изпълнено задължението. И обратно – за приложението на чл. 444, т.7 от ГПК, жилището трябва да е единствено, но законодателят е предвидил, че е без значение дали длъжникът живее в него, т.е. дали го ползва фактически при насочване на принудителното изпълнение върху него.

                   За да е налице защита, произтичаща от несеквестируемост на жилище, трябва да се установи по несъмнен начин, че съответният обект е единствен за задълженото лице и неговото семейство. Съществува противоречива практика, като една част от съдилищата застъпват становището, че длъжникът е този, който следва да докаже това обстоятелство, тъй като той черпи права от изгоден за себе си факт, а именно твърдението,че жилището му е несеквестируемо. Според други, за несеквестируемостта съдебният изпълнител трябва да следи служебно. Обяснението се търси във факта, че  

 

 

 

несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника, която лишава съдебният изпълнител от процесуална власт да ги възбранява, запорира, продава. Изпълнителният процес върху несеквестируемо право е недопустим и нормите, които уреждат несеквестируемостта са императивни.Изпълнителните действия, нарушаващи несеквестируемостта, са унищожаеми и до приключване на изпълнителния процес длъжникът може да се позове на несеквестируемост, като съдебният изпълнител е длъжен да проверява дали правото, обект на принудително изпълнение е секвестируемо към деня на запора или възбраната. В тази част от съдебната практика се приема, че тази разпоредба следва да бъде съобразявана служебно от съдебния изпълнител, във всяко положение на изпълнителното производство, щом основанията за приложението й са били налице към момента на налагането на възбраната върху този имот (което обикновено е първото изпълнително действие, насочено към недвижимите имоти), както и до окончателното приключване на изпълнителното производство съдебният изпълнител следва да следи за спазването на нормата на  чл. 444, т. 7 ГПК.

                   Настоящият съдебен състав приема, че при преценката за основателността на иска по чл. 441 ГПК не е определящо дали в хода на изпълнителното производство са били навеждани твърдения за несеквестируемост от страна на длъжника, а е от значение  въпроса дали неизлагането на подобни доводи и непредставянето на доказателства в тази насока преклудира възможността на длъжника да се позовава на несеквестируемостта в  друго отделно производство. Отговорът на този въпрос е отрицателен, дори и длъжникът да е пропуснал да уведоми съдебния изпълнител, че  имотът е несеквестируем, което обстоятелство не препятства възможността да се претендира несеквестируемост в самостоятелно производство, каквото е това по чл. 441 ГПК и не препятства възможността да се претендират вреди от насочването на изпълнението върху такъв имот. Този извод  се налага и с оглед различния предмет, който имат производството по чл. 435 – 438 ГПК и производството по чл. 441 ГПК, което се провежда по общия исков ред.

                  Свидетелят Х.Т. се явява син на ищеца и през цялото време, преди да се осъществи проданта на имота, е живеел там, поради което има преки впечатления от неговото състояние. По отношение на двете сгради в имота и тяхното предназначение той споделя: „…Главно живеехме в по-голямата част на къщата, която мисля, че беше 51 кв.м. Долната част, където е новата постройка я направихме помощна – има една стая и повечето е като складови помещения. В горната част на къщата имаше 3 стаи, баня и кухня. Под горната част на къщата имам предвид там, където сме живели“. За изясняване на въпроса, коя част от къщата приема за горна, свидетелят обяснява, че в имота е имало „две отделни жилищни сгради... Двете сгради са леко разделени една от друга“. По този начин свидетелят описва  като „горна“ сградата с идентификатор № 77181.20.91.2 със застроена площ от 51 кв.м. Макар и нарича и двете сгради „жилищни“, свидетелят ясна посочва по какъв начин е била използвана всяка една от сградите: „…Главно ползвахме горната част на къщата, а долната част беше като складово помещение, но можеше да се ползва и за живеене. Живяхме там мисля, че до 2013 година“. Следователно, сградата с идентификатор № 77181.20.91.1 е можела да се ползва и за живеене, според преценката на свидетеля, но фактически е била ползвана като складово помещение. Това фактическо състояние се потвърждава и от следващите показания на свидетеля, който описва, че в сграда с № 77181.20.91.2, в която са живеели, е имало санитарни помещения, но в долната сграда с № 77181.20.91.1 е нямало нито баня, нито тоалетна: „…В новата постройка нямаше нито тоалетна, нито баня. Банята беше единствено в горната къща, където живеехме. Долу беше просто една стая и складово помещение. Можеше да се живее, но беше само една стая. Основно сме живели всички горе“. Липсата на санитарни помещения, както и малкото вътрешно пространство на сграда с № 77181.20.91.1, дават обяснение защо всички са живеели в другата сграда. Към момента на въвода във владение свидетелят се е намирал в имота и се е наложило да организира изнасянето на покъщнината.  Ищецът Т. и съпругата му са се намирали в Гърция и се е наложило спешното им прибиране у дома, за да се изнесат. Свидетелят описва състоянието на неговите родители като притеснено: „…Нашите се притесниха, то е нормално. Имаше много хора и стояха отвън и се подиграваха... Баща ми се притесни много. Дори не знам тогава ли беше, но мисля, че след тази случка получи лек инфаркт. Тогава той много се притесни“. Следва да се подчертае, че по делото няма представени доказателства за здравословни проблеми на ищеца в този период или непосредствено след него. Прекарването на инфаркт не е твърдяно в исковата молба и не е описвано като част от претендираните неимуществени вреди. Ето защо това твърдение на свидетеля се явява ирелевантно за делото. От доказателствено значение са единствено неговите лични впечатления, че проданта на имота и въвода във владение са довели до силно притеснение у неговите родители, които се е наложило експресно да се завърнат от Гърция и да изнесат покъщнината си. Доколкото самият имот е разположен в малък краен квартал на гр. Харманли, въвода във владение е предизвикал силен интерес у всички съседи, което е засилило негативното отражение върху ищеца.

            Разпитаният по делото свидетел С.П. се явява племенник на съпругата на ищеца. Той също има лични впечатления както от самия имот, който е посещавал многократно поради роднинството си с ищеца, така и от въвода във владение, тъй като е присъствал на провеждането му. По отношение на къщата, свидетелят споделя: „…Влизал съм доста пъти в тази къща. Къщата беше разделена на две части. Аз съм влизал повече в по-голямата част, защото те там си живееха. Там имаха три стаи и отвън имаха баня. Там си живееха и там си посрещаха гости. Долу съм влизал 2-3 пъти, защото те там не живееха и го използваха като складово помещение. Точните квадрати – коя е по-голяма и коя е по – малка, не знам, но тази горната, която те използваха за живеене ми се струваше по – голяма“. Описанието на сградите е сходно с това на свидетеля Т.. Според П. всички са живеели в по-голямата част с три стаи и баня, което безспорно отговаря на описанието на сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, докато описаната като „долна“ част от къщата всъщност представлява сграда с идентификатор № 77181.20.91.1, за която свидетелят отбелязва, че е влизал само 2-3 пъти и причината за това е именно фактът, че тя е ползвана като складово помещение и никой не е живеел там. По-нататък свидетелят продължава да описва какви са били конструктивните особености на сградите: „…  Тази, която използваха за склад имаше една стая по-голяма и до нея смятам, че имаше по-малка стая. Тези две сгради бяха залепени една до друга, но с два отделни входа. Не можеше да се мине от едната  сграда в другата, защото долната, доколкото знам беше пристройка“. Следователно, установява се, че долната сграда е имала по-малко помещения от горната и имали са два отделни входа, т.е. едната не е съставлявала продължение или преход на другата, което би било логично, ако са имали едно и също предназначение. Отделянето им със самостоятелни входове е косвена индиция, че собствениците са целели да ги използват за различни нужди. Освен това отбелязването, че долната сграда е била пристройка има отношение и към повдигнатия в хода на делото въпрос, коя от двете е била построена първа. Естеството на самото пристрояване подсказва, че пристройката е построена по-късно, т.е. след основната сграда, към която се пристроява. Този извод също намира подкрепа в показанията на свидетеля П., който допълва: „…Горната част, доколкото си спомням, е наследствена от майката и бащата на Г.Т., като строителство би трябвало да е на около 30-40 години. Долната част кога е пристроявана не мога да кажа, но доколкото знам е пристроена от неговия баща Х.Т., мисля, че се водеше на дядо Х.“. Следователно, сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 според свидетеля е била получена по наследство, а сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 е била пристроена впоследствие от дядото на ищеца. Това се потвърждава и от останалите доказателства по делото, обсъдени по-долу. По отношение на отражението, което изпълнителните действия са дали върху ищеца и съпругата му, П. обяснява, че и двамата са преживели трудно случилото се: „…Имаше някакви отражения. Калеко стана по - затворен в себе си. Нормално е това да му се е отразило. Леля ми стана по – раздразнителна, по – истерична. Впоследствие го преодоля донякъде, но си остава. Когато се спомене за къщата, не го приемат много добре. И в момента, когато се водят разговори за това жилище, не го приемат много добре…Бяха уплашени. Неизвестността плаши всеки – каква ще е квартирата, дали ще може да се намери квартира. Нормално е. После започна другия стрес, ако мога така да се изразя, от другия „панаир“ – едно да се намери квартира, кога и как ще се намери автомобил да се премести, кой ще носи мебелите. Местенето на къща и за година да се направи е „цирк“, а още повече да  се направи за 2 дни. Имаше си стрес. Разбирам, че не е лесно на никой да му вземат къщата за два дни“. Промените в поведението на ищеца са наблюдавани от П. непосредствено след въвода във владение и несъмнено се явяват пряка последица от същия. Тяхното отражение не е загубило интензитета си включително и до настоящия момент, като повдигането на този въпрос представлява болна и неприятна тема.

              Свид. В.И. е приятелка на ищеца и неговата съпруга от 1991 г. Познавала се е достатъчно дълго време с тях и е посещавала имота. Специално в периода от 2010 г. до 2013 г., който непосредствено предшества публичната продан, тя е посещавала имота няколко пъти. И. също посочва, че е влизала в онази част от къщата, където има хол, кухня и спалня, която ищецът получил по наследство. По този начин свидетелката описва сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 и подобно на свидетеля П. също подчертава, че къщата е получена по наследство. Според И. ищецът и неговото семейство са живеели само в тази сграда и не са притежавали друго жилище. За „по-малката постройка“ тя споделя, че е била използвана като мазе. Показанията й съвпадат с тези на свидетелите Х.Т. и С.П.. Относно преживяванията на ищеца и семейството му във връзка със загубата на имота И. има лични впечатления, тъй като е помагала при изнасянето на багажа. Според нея цялото семейство е преживяло нещата много зле, а ищецът е бил „много стресиран и уплашен. Този човек никога не съм го виждала в такова състояние“.

                 Свид.Р. е сестра на съпругата на ищеца и познава състоянието на имота от 1990 г. Тя го описва подробно, като посочва какви са били отделните помещения и тяхното разположение вътре в сградата: „… Имотът представлява къща за живеене със санитарен възел, баня, тоалетна, кухня, две спални. Отделно има и друга къща. В имота има две къщи, само че едната няма санитарен възел, нито кухня, нито баня и тоалетна, но я използваха, понеже бяха майката и бащата на Г., съответно и децата им и те двамата и стават доста хора и ползваха и долу като помещение за живеете. Двете къщи са залепени една за друга“. Единствената сграда, която е със санитарен възел, баня, тоалетна, кухня и две спални, е тази с идентификатор № 77181.20.91.2, тъй като за другата вече се установи, че е имала само една стая и долепено до нея помещение. По отношение коя от двете сгради е построена първа, Р. отбелязва, че същата, в която „… има кухня, баня и тоалетна е по-рано строена, а другата впоследствие“, което съвпада с посоченото от С. Иванов и В.И. относно наследяването на по-голямата къща и пристрояването на другата към нея. Във връзка с разположението на санитарния възел Р. подробно описва, че „…тоалетната беше горе в основната, голямата къща. Банята с тоалетната е залепена за голямата къща, в която се влиза още с влизането в двора, където има кухня, тоалетна, баня, всичко за живеене. Тоалетната и банята са залепени още като се влезе, до стаите, до самата къща. В къщата, в която има две спални и кухни, там се намира банята и тоалетната… В другата къща долу също съм влизала. Там има коридор, по-голяма стая и друга стая, която също ползваха. Там няма тоалетна, ползва се другата тоалетна горе“. С тези показания категорично се установява, че в сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 е имало баня с тоалетна, но конструктивно тя е била обособена в непосредствена близост, докато сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 не е разполагала със самостоятелен санитарен възел. Свидетелката отбелязва и важно обстоятелство – в по-малката сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 за известно време са живеели родителите на ищеца. Това фактическо положение е продължило до смъртта на майката на ищеца. Фактическото живеене на двамата родители в тази сграда обаче е било за сравнително кратък период от време и за настоящия състав не доказва функционалната годност и конструктивното предназначение на сградата като жилищна такава, което се установява с помощта на назначената по делото съдебна експертиза.  

               Показанията на свидетеля Т. се кредитират от съда само в една тяхна част, тъй като се констатират известни противоречия. Свидетелят е бил вещо лице при изготвянето на съдебно-оценителната експертиза в рамките на изпълнителното производство. При посещението си на място той обяснява: „… В имота има две сгради, като едната сграда започва от уличната регулация навътре към дъното на парцела, а до нея е залепена друга сграда, която продължава почти до дъното на парцела. От тази сграда, която е по-навътре в дъното, излезе човек, който мисля, че беше длъжникът… Аз знаех коя сграда трябва да оценя, защото по протокола за опис е описан имота“. Следователно, за свидетеля водещо е било отбелязването в протокола за опис според него именно описаната там сграда е била тази, която е имала жилищно предназначение. При определяне на предназначението са ползвани данните от кадастралната карта, но основното внимание на оценителя е било насочено към сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, тъй като именно тя му е била посочена от съдебния изпълнител. Съдът не кредитира твърдението на свидетеля, че при изготвяне на кадастралната карта „…в зависимост от това колко броя сгради има и тяхното предназначение получават номер 1, 2, 3 и така нататък, като основната сграда по принцип се означава с номер 1, допълнителните сгради - лятна кухня или допълнителна пристройка с номер 2, стопански сгради – номер 3, ако има гараж – номер 4“. Това твърдение обосновава предпоставката на съдебно – оценителната експертиза, че сграда с идентификатор 2 е била допълнителна, т.е. нежилищна такава. То би могло да се приеме, ако намира своята опора в нормативната уредба. Подобно номериране на сградите по начина, описан от свидетеля не се подкрепя от приложимите правила на Наредба № РД – 02 – 20 – 3 от 29.09.2016 г. за структурата и съдържанието на идентификатора на недвижимия имот и на номера на зоната на ограничение в кадастъра (респ., Наредба № 15 от 2001 г. за структурата и съдържанието на идентификатора на недвижимите имоти в кадастъра, която е действала към момента на изготвяне на съдебно – оценителната експертиза), нито от Наредба № РД – 02 – 20 – 5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри (респ., Наредба № 3 от 2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, също действала към процесния период). По отношение на впечатленията му от вътрешността на сградата, Т. обяснява: „…В къщата, която оцених, имаше две стаи и коридор и мисля, че имаше и кухничка – без електроуреди, просто постройка към тази сграда… Сграда № 1 и № 2 са залепени, но нямат нищо общо, няма и връзка между тях, всяка сграда има отделен вход“. Последното обстоятелство се подкрепя и от показанията на свидетелите С.П. и Д.Р., които също посочват, че двете сгради са имали самостоятелни входове. Съдът обаче не кредитира отбелязването на свидетеля, че „в сграда № 2 нямаше вътрешен санитарен възел тогава, сега - не знам. Преди 6 години - нямаше… От коридора погледнах, нямаше баня, погледнах стаите. Имаше нещо до улицата, което ми се видя като кухня, но вътре нямаше уреди“. Видно от показанията на свидетелката Р., банята и тоалетната са били прилепени непосредствено до самата сграда и това разположение е датирало много преди изготвянето на съдебно – оценителната експертиза, а не както посочва свидетеля, че преди 6 години изобщо не е имало такива в сградата.

                      От съществено значение за изясняването на въпроса относно предназначението на двете сгради са изготвените заключения по първоначалната строително – техническа експертиза и допълнителната такава, които са приети по делото. Вещото лице А.Ж. детайлно и подробно е описала какви са конструктивните особености на двете сгради, каква е тяхната пазарна стойност, какво е разположението им и какви данни са налични относно годината на построяване. Експертизите са изготвени след личен оглед на имота от страна на вещото лице.

                       Първо е описана сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 с площ от 45 кв.м., за която ответникът Министерство на правосъдието и третото лице – помагач съдебен изпълнител Б. твърдят, че е жилищна сграда, а според ищеца тя е ползвана само като складово постройка. Вещото лице е описало, че сградата се състои от преддверие с площ от 4,50 кв.м., стая за гости с площ от 16 кв.м. и складово помещение с площ от 20 кв.м. В конструктивно отношение тя представлява паянтова сграда с дървен носещ скелет, подовете са изпълнени с дървен гредоред, а покрива с основни и билни греди. Сгради от този вид са строени без изчисляване на носещата им способност, а тези които са на два или повече етажа имат много ниска земетръсоустойчивост. По отношение на предназначението й вещото лице е категорично, че складова стопанска сграда за нуждите на собственика с обслужващи основната жилищна сграда функции, т.е. сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 има спомагателни стопански функции и в това отношение може да бъде приравнена дори на други тип постройки като навеси, обори, складове. Експлоатационната й годност е не повече от 35 години.  

                    На следващо място е описана сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 с площ от 51 кв.м. Вещото лице е посочило, че сградата се състои от кухня – бокс с площ от 10 кв.м., санитарен възел с площ от 4 кв.м., две спални с площ от 12 кв.м. и 13 кв.м., и навес – открита тераса с площ от 7 кв.м. В конструктивно отношение тя представлява паянтова сграда с частичен бетонов елемент (последният добавен от новия собственик на имота), със зидани стени, носещи подови и покривни конструкции от дървен гредоред и ивични основи от каменна зидария. Този вид строежи се отличават с добра топлоизолация и експлоатационна годност около 60 години. От друга страна, подобни сгради са строени без изчисляване на носещата им способност, а тези които са на два или повече етажа имат много ниска земетръсоустойчивост. Крайната констатация на вещото лице е, че сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 е с предназначение жилищна – еднофамилна за нуждите на едно семейство.

                     Съпоставяйки данните за двете сгради, може да се направи ясен и категоричен извод, че сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 (която е изнесена на публична продан) е жилищна по своя характер, а сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 е със стопанско складово предназначение и има само спомагателни функции спрямо първата сграда. С това се дава окончателен отговор на въпроса за статута на двете сгради. Изводите на вещото лице допълнително намират своята подкрепа в показанията на свидетелите Х.Т., С.П., В.И. и Д.Р.. Всички те отбелязват, че семейството на ищеца е живеело в „по-голямата“ къща, която според описанието им, се е състояла от две спални, кухня и баня – тоалетна. На това описание отговоря единствено сграда с идентификатор № 77181.20.91.2. По отношение на другата сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 свидетелите сочат, че тя се ползвала предимно като складово помещение, а само свидетелката Р. си спомня, че за известен период от време там са се помещавали родителите на ищеца, до смъртта на неговата майка една година преди провеждането на публичната продан.Констатациите на вещото лице относно конструктивните особености и предназначението на двете сгради се подкрепят и от приложимите благоустройствени правила.

                     За да се даде отговор на въпроса, дали един недвижим имот представлява жилище, следва да се изхожда от нормативната уредба. Легална дефиниция за жилище е дадена в § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, съгласно която „жилище“ е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Тази легална дефиниция следва да се допълни с нормата на чл. 40 от ЗУТ, в която се описани основните конструктивни особености, на които трябва да отговаря едно помещение, за да се приеме, че същото има предназначението на жилище. Законодателят е предвидил, че всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня – тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилище или извън него. Допустимо е помещенията да бъдат пространствено свързани с изключение на тоалетни и бани-тоалетни. Съгласно § 5, т. 29 от ДР на ЗУТ „жилищна сграда“ е сграда, предназначена за постоянно обитаване, и се състои от едно или повече жилища, които заемат най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ. Отнесени към горните определения, данните по делото сочат, че само сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 отговаря на изискванията за жилище съгласно § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ и само намиращите се в нея помещения съответстват на посоченото в чл. 40 ЗУТ. Както е предвидено във втората алинея на тази разпоредба, санитарният възел не е бил пряко свързан с останалите помещения.

                  С допълнителната експертиза са прецизирани отговорите относно пазарната стойност на имота и годината на построяване на двете сгради. След провеждане на подробни проучвания вещото лице е приело, че пазарната цена на поземления имот е 6 990 лв.; пазарната цена на сградата от 51 кв.м. е 8 460,90 лв. и пазарната цена на сградата от 45 кв.м. е 3 235,05 лв. По отношение периода на построяване на двете сгради и тяхната приблизителна възраст, вещото лице се е позовало на разписните листове на имота от 1958 и 1979 г. и на данните от кадастралния и регулационен план на града от същия период. Доколкото и двете сгради са строени без строително разрешение (факт, който няма отношение към настоящия спор), не е възможно да се посочи точната година на построяване, но със сигурност е прието, че към 1958 г. е имало само една основна жилищна сграда в имота; към 1979 г. вече има две сгради – една основна жилищна сграда и една допълваща стопанско-складова, като последната сграда е построена не по-рано от 1958 г. и не по-късно от 1979 г. Тези констатации на вещото лице съвпадат и с показанията на свидетелите П., И. и Р., които отбелязват, че основната жилищна сграда (с идентификатор № 77181.20.91.2) е построена най-рано и е получена от ищеца по наследство, а допълнителната „пристройка“ (с идентификатор № 77181.20.91.1) е построена впоследствие от бащата на ищеца. На л. 16 от делото е приложен и нотариален акт № 120, том ХIII, рег. № 14977, дело № 2289 от 2008 г., с който нотариус рег. № 419, е признал Донка Йорданова Тенева (майка на ищеца) и Г.Т. за собственици на поземления имот и сградите в него, като по отношение на ищеца е прието, че той се признава за собственик само по наследство. В този смисъл, обосновано може да се приеме, че първо е построена жилищната сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, а след това като постройка с допълнителни, спомагателни функции е построена и сграда с идентификатор № 77181.20.91.1. Подобен подход се извлича и от обичайната практика, съгласно която е напълно житейски обосновано в един парцел или поземлен имот първо да се построи жилищната сграда, в която да живее и да обитава собственика на имота, а след това да се строят и всички останали допълнителни сгради, които имат спомагателно или обслужващо значение.

                   В този ред на мисли и с оглед всички събрани по делото доказателства и след техния сравнителен анализ, настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция е основателна. Сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 с площ от 51 кв.м. се явява единствената жилищна сграда в имота и попада под защитното действие на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК. С насочването на принудителното изпълнение към нея и изнасянето й на публична продан, която е приключила с влязло в сила постановление за възлагане, държавният съдебен изпълнител при Районен съд – Харманли е осъществил фактическия състав на деликтната отговорност. От доказателствата по делото се установява, че сграда с идентификатор № 77181. 20.91.1 по всички свои конструктивни и функционални особености представлява складово помещение, следователно по естеството си тя не попада в кръга на несеквестируемите имущества, тъй като същата не е жилище по смисъла на  чл. 444, т. 7 от ГПК и не служи за задоволяване на жилищни нужди съобразно легалното определение на § 5, т. 30 от Допълнителните разпоредби на Закона за устройство на територията, т.е. принудителното изпълнение по отношение на тази сграда е било допустимо, но неправилно съдебният изпълнител е насочил действията си именно към другата сграда, която е жилищна по своето предназначение.

                    От приложените по делото доказателства не се установява длъжникът Т. да е притежавал друго жилище освен процесното. След като длъжникът или член на семейството му не притежава друго жилище, а единствено сграда със стопанско предназначение, която няма характеристиките на жилище, то сградата, срещу която е било насочено изпълнението, се явява несеквестируема. Имотът  не може да служи за обезпечение и удовлетворяване на вземането на взискателя, тъй като предпоставките за прилагане на забраната на  чл. 444,т.7 ГПК са налице, а насочването на принудителното изпълнението към процесната сграда се явява незаконосъобразно изпълнително действие.

                    По делото е установено, че съдебният изпълнител и вещото лице, изготвило оценителната експертиза по изпълнителното производство са се ръководели предимно от записванията в кадастралната карта и удостоверенията за данъчна оценка. Последните неизбежно следва да се вземат пред вид при преценката към кой имот да се насочи принудителното изпълнение в общия случай, но буквалното следване на техните данни носи белезите е твърде формален подход, който не позволява да се съобразят всички допълнителни обстоятелства, които могат да имат значение за приложението на чл. 444, т. 7 ГПК. Именно на тази основа преди да се насочи принудителното изпълнение към имота съдебният изпълнител е следвало да съобрази фактическото състояние на същия и при липса на специални познания, ако е било необходимо, да се назначи не само оценителна експертиза, но и съдебно – техническа, която е могла да даде окончателен отговор, относно статута на двете сгради и техните конструктивни особености. Като не е извършил тези предварителни действия, а направо е преминал към възбраняване, описване и изнасяне на публична продан на сградата, съдебният изпълнител е извършил действия, които противоречат на чл. 444, т. 7 ГПК и следователно се явяват противоправни. С това е покрито изискването на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.

                    Причинно – следствената връзка между действията на съдебния изпълнител и настъпването на вредите се установява по безспорен начин. Продажбата на несеквестируемо жилище нанася имуществени вреди на собственика, тъй като жилището напуска по принудителен ред неговият патримониум. От деянието се търпят и неимуществени вреди. Те се явяват доказани по настоящото дело. От показанията на свидетелите Т., П. и И. се установява, че ищецът е приел много тежко продаването на имота и въвода във владение, както изнасянето на покъщнината и търсенето на квартира под наем са били съпроводени със силен стрес. Загубата на единственото жилище е довела до причиняването на тревоги, емоционални притеснения и страдания за ищеца и същите са в пряка причинна връзка с деянието.

                   При отговорността по чл. 49 ЗЗД, която гаранционно – обезпечителен характер, не е задължително да се изследва въпроса за вината, тъй като това е особено безвиновна отговорност. Доколкото обаче в процесния случай е предявен и обратен иск срещу съдебния изпълнител, съдът намира за необходимо с оглед изясняване на вътрешните отношения между ответника и третото лице - помагач, да посочи и наличието на вина в конкретния казус. Вината е дадена във формата на небрежност, тъй като с оглед данните по делото съдебният изпълнител не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но при полагане на необходимите усилия и съобразяване със специфичните обстоятелства по имота е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, най-малкото като събере достатъчно сведения, включително и експертни, за да изгради преценката си относно несеквестируемостта на сградите.

                 По отношение на последния елемент – възлагането на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД – и той също е налице: Министерството на правосъдието съгласно чл. 265 ЗСВ назначава държавните съдебни изпълнители след провеждането на конкурс чрез сключване на трудов договор, а за съдебен изпълнител Д.Б. е налице валидно сключен трудов договор № ЛС – И – 400 от 24.06.1999 г., представен по делото. Следователно, Министерството на правосъдието възлага на държавния съдебен изпълнител извършването на действия по принудително изпълнение в определения й съдебен район.

                 Настоящият съдебен състав не споделя възраженията на ответника и третото лице - помагач, оборващи основателността на иска. В хода на производството неколкратно са изтъквани доводи, че сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 се явявало „основно“ жилище на ищеца и именно поради тази причина спрямо нея не било насочвано принудителното изпълнение. Подобни доводи не намират опора в нормативната уредба, която изобщо не борави с термина „основно“ жилище – в чл. 444, т. 7 ГПК ясно е посочено, че става дума за единствено жилище. На следващо място, по делото се доказа, че сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 изобщо няма жилищни функции в конструктивно отношение, така че дори и от тази гледна точка за нея не може да се прилага понятието „жилище“, включително и с оглед на вече цитирана легална дефиниция по § 5, т. 30 ДР на ЗУТ и чл. 40 ЗУТ. Несъстоятелни са възраженията за съпричиняване на вредите от страна на ищеца, което се изразявало в обстоятелството, че при сключване на договора за банков кредит той бил наясно, че при евентуално неизпълнение спрямо него е възможно да се образува изпълнително производство с всички произтичащи от това последици. Сключването на договор с банка – кредитор представлява материалноправно облигационно отношение, което се поражда и развива при наличието на други юридически факти, които стоят извън тези на деликтната отговорност. Навеждането на подобни доводи води до необосновано и тенденциозно разширяване на понятието за съпричиняване, което не може да бъде споделено.

                  По отношение на възражението на ответника и третото лице - помагач, че към момента на провеждането на публичната продан децата на ищеца вече са били навършили пълнолетие и затова семейството е било двучленно (ищецът и неговата съпруга), поради което трябвало да се приложат нормите на чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредба за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство, следва да се подчертае, че тази норма е приложима само за жилища, респ. за жилищни сгради, а както се установи по делото сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 има стопанско предназначение. Дори и да се приеме, че част от нея функционално е възможно да се пригоди за живеене, това може да се отнася само до описаната от вещото лице „стая за гости“, която е с площ от 16 кв.м., т.е. много под изискуемите 40 кв.м. жилищна площ. В тази насока следва да се има предвид и § 1 от ДР на Наредбата, където е дадена легална дефиниция за „жилищна площ“ и от която е видно, че преддверието с площ от 4,50 кв.м. и складовото помещение от 20 кв.м. (което се явява с най-голяма площ) не могат да бъдат включени в жилищната площ, за да се достигне необходимия минимум за живеене. Обстоятелството, посочено в показанията на свидетелката Р., че за кратък период от време сграда с идентификатор № 77181.20.91.1 е била обитавана от родителите на ищеца, тъй като другата сграда е станала твърде тясна за всички, не променят горните изводи. Експертното заключение по делото установява безспорно, че сградата с площ от 45 кв.м. е имала стопанско предназначение, а фактическото ползване за известен период от време не е довело до никакви конструктивни промени в сградата, които да позволят да се приеме, че същата носи характера на „жилище“. С това възражението на ответника и третото лице - помагач  следва да се смята за оборено.

             Настоящият съдебен състав не споделя и възражението  относно прехвърлянето на идеални части от имота, извършено от ищеца непосредствено преди провеждането на публичната продан.Ответникът и третото лице - помагач обосновават, че с тези действия несеквестируемостта е отпаднала. Изхождайки от нормативната уредба, несеквестируемостта отпада, когато длъжникът се е разпоредил с несеквестируемия имот, или е учредил ипотека, съответно залог върху вещта. В настоящият случай,  прехвърлителната сделка - договор за гледане и издръжка, с която ищецът Т. е прехвърлил на дъщеря си и на сина си 1/4 идеални части от поземления имот и построените в него сгради, не попада в горната хипотеза, тъй като обект на разпореждане са само идеалните части, които не са били възбранени. В този смисъл, изложените от ответника и третото лице - помагач възражения, че въпросната сделка доказвала отпадане на несеквестируемостта не  следва и не могат да бъдат споделени.

              При преценката си за основателността на иска съдът приема, че нормата на чл. 444, т. 7 ГПК визира единствено жилище. Видно от текста на исковата молба, както и в хода на цялото производство, ищецът и неговите процесуални представители поддържат тезата, че вредите са претърпени от изнасянето на публична продан на поземлен имот, с идентификатор № 77181.20.91 и построената в него сграда с идентификатор № 77181.20.91.2. За доказване на тези вреди назначената строително – техническа експертиза е оценила и поземления имот, и сградата. Всъщност, съдът намира, че искът за имуществени вреди се явява доказан само в частта, в която са понесени такива от изнасянето на публична продан на сградата, но не и на поземления имот. Със защитното действие на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК се ползва само имот, който е „жилище“ – обективно не е възможно това понятие да се приложи спрямо поземлен имот. То е относимо само към продадената сграда с идентификатор № 77181.20.91.2, с площ от 51 кв.м. и затова искът следва да се признае за основателен само до размера, който представлява пазарната стойност на сградата,а именно  - до 8 460,90 лв., изчислена съобразно приетото по делото експертно заключение. В този размер не следва да се включва пазарната стойност на поземления имот  (6 990 лв.).

              По отношение на иска за неимуществени вреди, според съда, същият се явява доказан в пълен размер – 3000 лв. С оглед естеството на нанесените вреди (изгубване на единствено жилище) и социалните последици на подобна интервенция върху  имуществото на  ищеца, следва да се приеме, че претендираният размер не е завишен, а е съобразен с потребностите на ищеца и с обхвата на засягането на правната му сфера и законните му  интереси. Ето защо неимуществените вреди следва да се присъдят в посочения размер от 3000 лв.

            По отношение на претенцията за законна лихва върху всяка една от претенциите за имуществени и неимуществени вреди, съдът намира за основателно възражението на ответника Министерство на правосъдието относно погасяването на вземането за лихва с кратката тригодишна давност, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Следователно, законната лихва върху главницата следва да се присъди от 08.01.2015 г., а не от датата на увреждането – 15.02.2013 г.

            По обратния иск:

            С оглед основателността на главния иск, налице са и предпоставките за уважаване на обратния иск, предявен от Министерството на правосъдието срещу държавен съдебен изпълнител Д.Б.. Осъждането на ответника поражда в негова полза регресно притезание, чийто размер се определя от размера, до който е уважен главния иск. Ето защо третото лице – помагач държавен съдебен изпълнител следва да бъде осъдено да плати, след като Министерството на правосъдието плати на ищеца сумите по главния иск.

 

            По разноските:

            Ищецът и ответникът  претендират присъждането на разноски. Третото лице – помагач не  претендира разноски. Ищецът е направил следните разноски в общ размер на 3078,55 лв. (1000 лв. – адвокатско възнаграждение; 1140 лв. – държавна такса; 300 лв. – депозит за вещо лице; 593 лв. – депозит за вещо лице; 45,55 лв. – депозит за вещо лице). Ответникът е направил разноски в общ размер 470 лв. (20 лв. – депозит за вещо лице; 300 лв. – депозит за вещо лице; 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, чийто размер не е посочен изрично от ответника и е определен от съда съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ). Съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК, на ищецът следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1237 лв., а на ответника – в размер на 280 лв.

           Мотивиран така, съдът

 

Р   Е   Ш   И   :

 

            ОСЪЖДА Министерство на правосъдието на Република България, представлявано от министъра на правосъдието , с адрес: гр. София, ул. Славянска № 1, да заплати на основание чл. 441, ал. 2 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД на Г.Х.Т., с ЕГН **********,***, офис 20, обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 460,90 лв. (осем хиляди четиристотин и шестдесет лева и деветдесет стотинки), които вреди са причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение от държавен съдебен изпълнител Д.Б. при Съдебно – изпълнителна служба – Районен съд – Харманли за изнасянето на публична продан на несеквестируем недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 (седемдесет и седем хиляди сто осемдесет и едно, точка, двадесет, точка, деветдесет и едно, точка, две) със застроена площ от 51 кв.м. (петдесет и един квадратни метра), построена в поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91 (седемдесет и седем хиляди сто осемдесет и едно, точка, двадесет, точка, деветдесет и едно) по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Харманли, с административен адрес на имота: гр. Харманли, ул. Чавдар войвода № 19, който имот е възложен с постановление за възлагане от 15.02.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.01.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, и отхвърля като неоснователен иска за разликата до пълния претендиран размер от 25 500 лв. (двадесет и пет хиляди и петстотин лева). 

               ОСЪЖДА Министерство на правосъдието на Република България, представлявано от министъра на правосъдието, с адрес: гр. София, ул. Славянска № 1, да заплати на основание чл. 441, ал. 2 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД на Г.Х.Т., ЕГН: **********,***, офис 20, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лв. (три хиляди лева), които вреди са причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение от държавен съдебен изпълнител Д.Б. при Съдебно – изпълнителна служба – Районен съд – Харманли за изнасянето на публична продан на несеквестируем недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор № 77181.20.91.2 (седемдесет и седем хиляди сто осемдесет и едно, точка, двадесет, точка, деветдесет и едно, точка, две) със застроена площ от 51 кв.м. (петдесет и един квадратни метра), построена в поземлен имот с идентификатор № 77181.20.91 (седемдесет и седем хиляди сто осемдесет и едно, точка, двадесет, точка, деветдесет и едно) по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Харманли, с административен адрес на имота: гр. Харманли, ул. Чавдар войвода № 19, който имот е възложен с постановление за възлагане от 15.02.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.01.2015 г. до окончателното изплащане на задължението.

               ОСЪЖДА Министерство на правосъдието на Република България, представлявано от министъра на правосъдието,  с адрес: гр. София, ул. Славянска № 1, да заплати на Г.Х.Т., с ЕГН **********,***, офис 20 направените по делото разноски в размер на 1237 лв. (хиляда двеста тридесет и седем лева).

                ОСЪЖДА Д.Б. Б., с ЕГН **********, в качеството й на трето лице – помагач и на държавен съдебен изпълнител при Съдебно – изпълнителна служба – Районен съд – Харманли, с адрес по месторабота: гр. Харманли, пл. Възраждане № 11, да заплати на основание чл. 441, ал. 2 вр. чл. 219, ал. 3 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД на Министерство на правосъдието на Република България, представлявано от министъра на правосъдието Цецка Цачева, с адрес: гр. София, ул. Славянска № 1 сума в размер на 8 460,90 лв. (осем хиляди четиристотин и шестдесет лева и деветдесет стотинки), представляваща обезщетение за имуществени вреди, и сума в размер на 3000 лв. (три хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, присъдени на Г.Х.Т., ЕГН: **********,***, офис 20, които вреди са причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 08.01.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, както и присъдените в полза на ищеца разноски в размер на 1237 лв. (хиляда двеста тридесет и седем лева).

               ОСЪЖДА Г.Х.Т., ЕГН: **********,***, офис 20 да заплати на Министерство на правосъдието на Република България, представлявано от министъра на правосъдието, с адрес: гр. София, ул. Славянска № 1, направените по делото разноски в размер на 280 лв. (двеста и осемдесет лева).

              Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд- Пловдив, в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

                                                                                           СЪДИЯ: