Р Е Ш
Е Н И Е №180
гр. Сливен, 16.11.2018г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди
и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Соня Василева,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №440 по описа
за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение №930/19.07.2018г. по гр.д.№63/2018г. на Сливенски районен
съд, с което е признато за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че П.Н.Д. - Т.
има право на 658 часа допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден
труд над 50 часа на тримесечие за периода от първо тримесечие на 2003г. до
30.06.2013г. На ищцата Т. са присъдени разноски в размер на 300лв. Ответната ГД
„Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати по сметка на СлРС
държавна такса в размер на 80лв. и разноски за вещо лице в размер на 750лв.
Въззивната
жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство ГД
„Изпълнение на наказанията” – София и с нея се обжалва посоченото
първоинстанционно решение изцяло.
В жалбата си ГД
„Изпълнение на наказанията” – София чрез пълномощника ст. юриск. П.С. твърди,
че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Счита, че неправилно районният съд не е уважил направеното своевременно
възражение за изтекла 3-годишна погасителна давност, а е уважил изцяло иска.
Посочва, че правото на допълнителен отпуск е отменено от 01.07.2014г., след
която дата са изминали повече от три години, в които ищцата не е упражнила
правото да бъде компенсирана за работата си извън работното време по чл.211,
ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./. Ищцата не е възразявала при определяне на платения
годишен отпуск, че не й е начисляван допълнителен такъв. Липсвали
доказателства, че такъв й е бил отказван. Налице било бездействие от нейна
страна, като не го е искала своевременно след изтичане на календарната година
или тримесечието, в което е полагала извънреден труд. Посочва, че правото на
допълнителен платен годишен отпуск в размер до 12 работни дни по чл.212, ал.1,
т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР не възниква самостоятелно, а се полага в
случай, че е налице положен извънреден труд, за което вземане е предвиден
3-годишен давностен срок, поради което е неоснователно и искането за присъждане
на допълнителен отпуск за повече от 3 години. Освен това посочва, че по
аналогия, поради празнота в ЗМВР, следва да намери приложение нормата на чл.125
ЗДСл и чл.358, ал.1, т.2 от КТ, предвиждащ максимален давностен срок от
3-години по всички останали трудови спорове, извън изрично посочените.
Допълнителния отпуск е обусловен от положения извънреден труд, двете права са
взаимосвързани и с изтичане на 3 години се погасяват както вземанията за труд,
така и всички останали искове по всички трудови спорове. Посочва, че правото на
отпуск е основно трудово право на служителя и неговото предназначение е
възстановяване на изразходената работна сила, като основното правило е да се
ползва през календарната година, за която се полага. Поради това намира за
недопустимо да се претендира за период отпреди 10 и половина години. С оглед
изложеното, ГДИН моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно
решение и да реши спора по същество. Претендира присъждане на разноските пред
двете инстанции.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата
страна – П.Н.Д. - Т., отговарящ на изискванията
на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззиваемата чрез пълномощника си адв.Н.П., оспорва изцяло
изложените в жалбата съображения. Излага подробни, обстойни съображения относно
виждането си, че предявеният установителен иск не е и не може да бъде погасен
по давност, докато съществува служебното правоотношение между страните, нито на
основание чл.111, респ. чл.110 от ЗЗД, нито на основание чл.358, ал.1, т.3 от КТ. Посочва, че субективното трудово право на отпуск, независимо от вида му, е
основно конституционно право на служителите и работниците, гарантирано от
Конституцията. Посочва, че в самите заповеди на Министъра на правосъдието
относно реда за ползване на отпуските съдържа разпоредби, че ползването на
неизползвания допълнителен платен годишен отпуск може да се ползва от
държавните служители до освобождаването им от служба. Законодателят не е
предвидил никакви правопогасителни срокове за правото на упражняване на
платените годишни отпуски по ЗМВР, в т.ч. допълнителния такъв, породен от
положен извънреден труд над определени размери. Поради наличие на изрична
специална разпоредба з цитирани заповеди на МП, счита, че са неприложими общите
закони ЗДСл и КТ. Посочва, че самият работодател не е изпълнил своето задължение да организира
ползването на неизползваните отпуски, най-малкото да отчита коректно положения
от ищцата труд, така че същата да знае точния размер на правата и на
допълнителния отпуск и да ги упражни своевременно. Посочва, че установителните
искове, какъвто е настоящия, не се погасяват или просрочват по давност. От
друга страна правото на допълнителен платен годишен отпуск представлява
субективно преобразуващо право на носителя му да промени едностранно
съществуващото служебно правоотношение, като упражняването му не е ограничено
във времето, стига служебното правоотношение да е активно. За възникването и
осъществяване му не е необходимо каквото и да е действие, бездействие или
резултат на другата страна по правоотношението. То е вид преобразуващо право,
признато от закона на носителя му чрез едностранни действия да предизвика
правна промяна в правната сфера на другата страна в правоотношението.
Потестативните права, за които законът е предвидил срок за упражняването им, се
преклудират, а тези от тях, за които законодателят не е предвидил изричен краен
срок за упражняването им, могат да се упражняват без ограничения във времето по
волята на правоимащия. Такова субективно потестативно право счита, че е правото
на допълнителен платен годишен отпуск по ЗМВР, което се упражнява само
извънсъдебно и с едностранно волеизявление от страна на служителя до
работодателя. Веднъж възникнало, то не е ограничено с краен срок, нито
преклузивен, нито давностен такъв. Посочва, че правото на допълнителен отпуск
по ЗМВР не е сред допълнителните платени годишни отпуски, признати от КТ, то е
право на определена категория служители и от създаването си от 23.02.2003г. до
отменянето 2014г. не е било ограничавано с нарочен краен срок за упражняването
му. С оглед изложеното, въззиваемата моли съда да потвърди обжалваното решение,
като й присъди в пълен размер направените пред въззивната инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение.
С въззивната жалба и
отговора не са направени искания за
събиране на доказателства пред въззивната инстанция.
По делото е подадена и частна жалба по реда на чл.248 от ГПК, която следва да се
разгледа в настоящото въззивно производство, ведно с приетата за разглеждане
въззивна жалба, съгласно правилата на чл.80, ал.4 от ПАС.
Частната жалба е подадена от
П.Н.Д. – Т. чрез адв. П. против
Определение №2763/18.09.2018г. по гр.д.№63/2018г. на СлРС, с което е отхвърлена
като неоснователна молбата на жалбоподателката за изменение на постановеното по
делото съдебно решение в частта относно разноските.
Съдът намира частната жалба за редовна и допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен
интерес от обжалването, в законово определения срок и отговаряща на законовите
изисквания.
В частната жалба,
жалбоподателката П.Д. – Т. чрез адв. П. посочва, че
определението е неправилно и моли съда да го отмени, като й присъди в пълен
размер, направените пред районния съд разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение. Счита, че присъдените от районния съд разноски са прекалено
ниски с оглед вида, обема и качеството на предоставената адвокатска услуга,
както и с оглед реалната фактическа и правна сложност на казуса.
Препис от частната жалба е връчен
редовно на другата страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
гр.София, която в законоустановения срок е подала отговор, с който намира
частната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Заявява,
че съдът правилно е редуцирал адвокатското възнаграждение, като е отчел
фактическата и правна сложност на делото и моли частната жалба да бъде оставена
без уважение.
В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява
от пълномощник ст. юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли
за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Моли съда да остави
без уважение частната жалба, подадена от другата страна. Претендира присъждане
на направените по делото разноски. Посочва, че предявеният иск е по трудов
спор, за който е въведен 3-годишен давностен срок, който категорично бил
изтекъл. Прави възражение за прекомерност на направените от въззиваемите пред
настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
В с.з. въззиваемата П.Н.Д. - Т., редовно призована, не се явява. Представлява се от процесуален
представител по пълномощие адв. Н.П., който оспорва въззивна жалба и поддържа
изложените в отговора съображения за нейната неоснователност. Моли съда да
потвърди обжалваното от ГДИН решение като правилно и законосъобразно. По
отношение на разноските, моли съда да уважи подадената от него частна жалба,
като му присъди разноски за първата инстанция в размер на 700лв. и разноски
пред въззивната инстанция.
І. По въззивната жалба,
подадена от ГД „Изпълнение на наказанията“ – София:
Въззивният съд намира
подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и
чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран
субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт
първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
По въпроса за допустимостта
на решението, с оглед допустимостта на предявения иск, съдът следва само да
отбележи, че намира иска за допустим.
Предявеният иск е за установяване правото
на служителя на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен
от него извънреден труд. Съгласно установената съдебна практика, в т.ч.
задължителната такава, постановена от ВКС, посоченият иск е допустим. Всеки
може да предяви установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право,
когато има интерес от това. Правният интерес на ищеца се извежда от
необходимостта за установяване по надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с
допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка
на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявен
от П.Н.Д. - Т. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск за
установяване право на допълнителен платен годишен отпуск, представляващ
компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г.
– 30.06.2013г. /с оглед оттегляне на исковата претенция по отношение на трето и
четвърто тримесечие на 2013г. и първо и второ тримесечие на 2014г. и частично
прекратяване на производството с протоколно определение от 17.04.2018г. на
СлРС/, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР
/отм./.
Първоинстанционният съд,
въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и
обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени
права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили
възражения.
С оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба,
спорът пред въззивната инстанция е ограничен на практика до правния въпрос
погасен ли е по давност предявеният иск, респ. погасено ли е по давност предявеното
с него материално право, както и относно това какъв е давностния срок – три или
петгодишен, в случай, че е приложим института на погасителната давност.
Спорният между страните в първоинстанционното
производство въпрос – положен ли е от ищцата през целия процесен период
извънреден труд, каква е продължителността му и има ли такъв над визираните в
разпоредбата на чл.211, ал.5 от ЗМВР /отм./ 50 часа на тримесечие, не е
пренесен с въззивната жалба във въззивното производство. Районният съд е
изложил фактически и правни мотиви по този въпрос, като правилно е определил
полагането и продължителността на труд извън редовното работно време от страна
на ищцата и е определил с помощта на вещо лице размера на евентуално полагащият
се като компенсация на положения извънреден труд, допълнителен отпуск, които
въззивният съд споделя и не следва да преповтаря, поради липса на възражения и
в двете въззивни жалби по този въпрос.
Становището на настоящия въззивен състав по спорните,
изведени с въззивните жалби, въпроси е следното:
Безспорно, по делото е
установено, че ищцата в първоинстанционното производство П.Н.Д. - Т. е държавен служител по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период 01.01.2003г. – 30.06.2013г. и до момента /служебното й правоотношение не е
прекратено/, е заема длъжността „надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.
Съгласно
разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./
работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за
отработеното време над 50 часа. В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна
разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен
платен годишен отпуск не е предвидена.
За отношенията
между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР
/отм. ДВ, бр. 53
от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове. По
неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по
силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща
по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия
/чл.46, ал.2 от ЗНА/.
Както бе посочено,
предмет на иска, с който е сезиран съда, е да се установи правото на компенсация на положен от ищцата извънреден труд над 50
часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т.е. да се установи дали са
налице предпоставките за такава компенсация, след което да се определи и
точната продължителност /брой дни/ на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос
/той е бил спорен пред районния съд, но не е въведен като такъв с въззивната жалба
във въззивното производство/ е положен ли е от ищцата труд извън редовното
работно време, каква е неговата продължителност и има ли такъв над 50 часа на
тримесечие. Предмет на делото /противно от заявеното от Т. във въззивната й
жалба/ не е /предполага безспорно установено такова/, а установяване на
предпоставките за възникване на правото на допълнителния отпуск като компенсация на положен извънреден труд.
Страните пред районния съд спорят и по обуславящия го въпрос – положен ли е
въобще извънреден труд, а не дали и кога ищцата да ползва този отпуск, чието
възникване работодателят оспорва.
С оглед предмета
на спора, съдът намира, че същия има имуществен
характер. Съгласно разпоредбата на чл.125 от ЗДСл, приложима по посочените
по-горе съображения, имуществените
спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно
максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е
настоящия спор, е 3 години. Положеният
извънреден труд, който е следвало да
бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003г.
– 30.06.2013г., е погасен по давност
/исковата молба е подадена на 05.01.2018г./. Разпоредбата на чл.125 от ЗДСл не
съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска /на търсената
защита/. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо
служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях.
С оглед изложеното
въззивният състав намира, че исковата претенция изцяло е погасена по давност, с
оглед разпоредбата на чл.125 от ЗДСл.
Районният съд, като е приел противното, е постановил
неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени изцяло и
вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция бъде отхвърлена.
С оглед
изложеното, въззивната жалба на ГД „ИН“ се явява основателна.
ІІ. По отношение на частната жалба, подадена от П.Н.Д. - Т.:
Съдът намира частната жалба
за редовна и допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес
от обжалването, в законово определения срок и отговаряща на законовите изисквания.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
На първо място, с оглед изхода на спора – неоснователност
изцяло на исковата претенция, на ищцата не се дължат разноски пред първата инстанция
и постановеното първоинстанционно решение и в тази част – с която са й
присъдени такива, следва да се отмени. Поради това е неоснователна частната
жалба на ищцата против определението на СлРС, с което й е отказано изменение на
решението в частта относно разноските, като й се присъдят такива в по-голям
размер.
От друга страна следва само
да се отбележи, че въззивният съд споделя напълно съображенията, изложени от
първоинстанционния съд в обжалваното определение относно неоснователността на
молбата за изменение на решението в частта относно присъдените разноски за
адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата. Районният съд е присъдил
въпросното адвокатско възнаграждение в минимален размер, определен при спазване
правилата на Наредба №1/2014г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като е уважил своевременно направеното възражение за
прекомерност и искане по чл.78, ал.5 от ГПК на насрещната страна. Районният съд
е изложил съображения защо не споделя съображенията на ищцата и пълномощника й за
фактическа и правна сложност на делото. В
настоящия случай, според вида на търсената защита, обема на релевантните факти
и приложимото право, както и с оглед действително осъществените процесуални
действия в хода на съдебното дирене, районният съд е преценил фактическата и
правна сложност на конкретния иск. Настоящата инстанция също намира, че
възнаграждението от 700 лв. за този иск е прекомерно.
С оглед
гореизложеното, молбата по чл.248 от ГПК се явява неоснователна и правилно е
оставена от първоинстанционния съд без уважение.
Поради това, въззивният съд намира, че частната
жалба се явява неоснователна и като такава следва да се устави без уважение.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, на ищцата в
първоинстанционното производство не се дължат разноски, като същата следва да
заплати на основание чл.78, ал.3, вр. с ал.8 от ГПК направените от ответната
страна такива в размер от 100лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Поради това, решението на СлРС следва да
се отмени в частта, с която са присъдени разноски на ищцата в размер на 300в. и
да присъди на ответната дирекция разноски пред първата инстанция в размер на
100лв.
С оглед изхода на спора, ответната
дирекция не дължи държавна такса и разноски за вещо лице, направени от бюджета
на съда, поради което решението в тази му част следва да се отмени.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва
да се възложи на въззиваемата П.Д. - Т.,
която следва да понесе своите разноски, така, както ги е направила и да заплати
на другата страна, сторените от нея разноски в размер на 140лв. /40лв. платена
държавна такса и 100лв. юрисконсултско възнаграждение/.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
изцяло първоинстанционно Решение №930 от 19.07.2018г.,
постановено по гр.д. №63/2018г. по описа на Сливенски районен съд, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО
и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от П.Н.Д. - Т. с ЕГН ********** *** против
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при Министерство на правосъдието, ********** с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ за признаване за
установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, че П.Н.Д. - Т. има право на допълнителен платен годишен отпуск за
положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие в размер на общо 658 часа за периода от 01.01.2003г.
до 30.06.2013г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради
настъпила погасителна давност.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от П.Н.Д. - Т. с ЕГН ********** *** чрез адв.Н.П. против Определение
№2763 от 18.09.2018г. по гр.д. №63/2018г. на Сливенски районен съд, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА П.Н.Д.
- Т. с ЕГН **********
*** да заплати на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ************** сумата от 100лв., представляваща разноски
пред първата инстанция и сумата от 140лв.,
представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението може
да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от
връчване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.