Р Е Ш Е Н И Е
№ 474 / 23.12.2022 г., гр.Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито съдебно
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СИЛВИЯ САНДЕВА
при секретаря ИРЕНА ДИМИТРОВА
разгледа докладваното от председателя адм. дело № 342/2022 г. по описа на Административен
съд – Добрич и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава Х
от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО.
Образувано е по жалба на В.П.Р., с
ЕГН **********,***, срещу решение № 17/07.06.2022 г. на директора на ТП на НОИ -
Добрич, с което е отхвърлена жалбата ѝ срещу разпореждане № 241-00-454-3/10.05.2022
г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич, с
което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65,
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на жалбоподателката е отказано отпускане на
парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В жалбата се излагат
доводи за неправилност на решението и потвърденото с него разпореждане поради
допуснати съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон.
Твърди се, че административният орган не е изложил мотиви относно всички
релевантни за спорното право факти. Изразява се становище за неправилно
тълкуване на приложимите разпоредби на Регламент (ЕО) № 883/2004 при определяне на компетентната институция за отпускане на
обезщетение за безработица. Счита се, че неправилно е прието, че държавата по
пребиваване е държавата по последната заетост на жалбоподателката - Германия. Сочи
се, че действително В.Р. е пребивавала във ФР Германия, но докато е работила
там. След като било прекратено трудовото ѝ правоотношение, се завърнала в
България. Семейството ѝ – съпругът и децата ѝ се завърнали около
месец преди нея. Твърди се, че България е държавата по пребиваване на жалбоподателката,
поради което неправилно е отказано изплащане на обезщетение за безработица на
заявителката. Прави се позоваване на чл. 7 от Регламент (ЕО) № 883/2004. По тези съображения се иска отмяна на оспореното решение и потвърденото
с него разпореждане, както и присъждане на сторените разноски по делото.
Ответникът
- директорът на ТП на НОИ - Добрич, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата
и иска тя да бъде отхвърлена като неоснователна. Счита, че оспореното решение и
потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентен орган, в
изискуемата форма и съдържат всички фактически и правни основания за
постановяването им. При издаването им са спазени
административнопроизводствените правила, правилно е приложен материалният закон
и е съобразена неговата цел. Сочи, че от събраните по делото доказателства и
най-вече от постъпилата по електронния обмен социалноосигурителна информация безспорно
се установява, че държавата на пребиваване на жалбоподателката към датата на
последната ѝ заетост е Германия, а не България, поради което правилно
ѝ е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Твърди, че
определянето на държавата на пребиваване е относимо към
периода на последната заетост на лицето, а не към периода след прекратяване на
заетостта. Сочи, че в случая е налице съгласие между институциите коя е
държавата по пребиваване, поради което намерението на лицето е ирелевантно. Счита,
че българското гражданство и наличието на постоянен адрес в България не са
фактори, които имат отношение към определяне на държавата по пребиваване по смисъла
на европейските регламенти.
Добричкият
административен съд, като взе предвид становищата на страните и след преценка
на събраните по делото доказателства, в съответствие с изискванията на чл. 168
от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу годен за оспорване
административен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е неоснователна.
От данните по делото се установява, че административното производство е образувано
по заявление на В.П.Р. с вх. № 241-00-454/05.04.2022 г. за отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Заявителката е декларирала, че в
периода от 24 месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, е
упражнявала трудова дейност в Германия от 01.04.2021 г. до 31.03.2022 г. Към
заявлението е приложено удостоверение за последната трудова заетост на Р. с
данни за мястото ѝ на работа, продължителността на трудовото ѝ правоотношение
и размера на трудовото ѝ възнаграждение.
С уведомление с изх. № У-241-00-454-1/06.04.2022 г. на ТП на НОИ – Добрич
жалбоподателката е уведомена на основание чл. 1, ал. 6 от Наредбата за
отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, че следва в 15
–дневен срок от получаване на съобщението да представи документи, необходими за
преценката на правото ѝ на парично обезщетение за безработица, а именно :
заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава –
членка на ЕС със СЕД U002 и U004; декларация относно определяне на пребиваване и анкета Германия.
В определения срок заявителката е представила липсващите документи, в т.ч.
ПД U1
от Германия, видно от справка за приети, върнати и
липсващи документи с изх. № 241-00-454-2/21.04.2022 г. В декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 В.Р. е заявила, че през периода на последната си трудова
заетост е живяла със съпруга си и децата си в Германия. Роднините на съпруга
ѝ също са живели в Германия, а нейните роднини (майка, баща, брат и сестра) са живели в
България. Декларирала е също, че не притежава недвижимо имущество в Германия и в
България, преобладаващата част от социалните ѝ контакти са в Германия, но
възнамерява да се установи трайно в България.
С
разпореждане № 241-00-454-1/05.05.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Добрич производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно
на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО. Като мотив за спирането е посочено, че е
отправено запитване до компетентната институция на Германия относно информация
за пребиваване.
С оглед на декларираните данни от заявителката е извършена проверка в
регистрите на НОИ, от които е установено, че последната трудова заетост на В.Р.
в България е по трудов договор със срок на действие от 11.06.2007 г. до
15.06.2009 г. За периода от 01.07.2010 г. до 07.10.2010 г. жалбоподателката е
била самоосигуряващо се лице като съдружник в неперсонифицирано дружество
„Валета“.
С разпореждане № 241-00454-2/10.05.2022 г. на ръководителя на осигуряването
за безработица административното производство е възобновено с мотива, че е
установено пребиваване на лицето в държава по последна заетост.
На същата дата е издадено разпореждане № 241-00-454-3 на ръководителя на
осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1, във вр. чл.
11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (EО) № 883/2004 г. на жалбоподателката е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Като фактическо основание за отказа е
посочено, че съгласно разпоредбите на регламента НОИ не е компетентната
институция по отпускането на парично обезщетение за безработица.
Разпореждането е съобщено на жалбоподателката на 11.05.2022 г., видно от
известие за доставяне на л. 23 от делото.
На 20.05.2022 г. В.Р. е обжалвала разпореждането по административен ред
пред директора на ТП на НОИ – Добрич. С решение № 17/07.06.2022 г.
по-горестоящият административен орган е отхвърлил жалбата ѝ като
неоснователна. Изложил е съображения, че от приложимите текстове на Регламент (ЕО) № 883/2004, към които спада статутът на жалбоподателката, следва, че
компетентната институция да отпусне обезщетение за безработица е КИ на
държавата, в която тя пребивава. Въз основа на информацията, съдържаща се в
декларацията относно определяне на пребиваване, длъжностното лице е установило,
че за В.Р. това е държавата по последна заетост – Германия, поради което
правилно и обосновано ѝ е отказало отпускане на парично обезщетение за
безработица.
Решението е връчено на жалбоподателката на 09.06.2022 г. съгласно обратна
разписка на л. 5 от делото.
От приложеното по делото удостоверение с рег. № 538800-628/09.03.2022 г. на
група „Миграция“ при ОД на МВР – Добрич се установява, че съпругът на
жалбоподателката Андреас Р. е германски гражданин и е със статут на
продължително пребиваване в Република България от 09.03.2022 г. на основание
чл. 8, ал. 2 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република
България на граждани на ЕС и членовете на техните семейства. Лицето има личен
номер на чужденец и е със заявен адрес в град Добрич, ж.к. „Дружба“ № 34, вх.
А, ет. 3, ап. 8. Децата на жалбоподателката - Иллиан Р. с ЕГН ********** и
Леана Р. с ЕГН **********, имат същия настоящ адрес, считано от 08.03.2022 г.,
съгласно представените удостоверения за настоящ адрес,***. От приложеното по
делото удостоверение за постоянен адрес с изх. № 5017/07.11.2022 г. от община
Добрич се установява, че В.Р. е с постоянен адрес ***, считано от 10.10.2012 г.
Според изявленията ѝ в жалбата
и изявленията на процесуалния ѝ представител в хода на процеса,
кредитирани от съда като признание на неизгодни за страната факти, тя се
завърнала в България в края на месец март 2022 г., а семейството ѝ
(съпругът и децата ѝ) пристигнало в страната няколко седмици преди нея. Двамата съпрузи са регистрирани като безработни в Бюро по труда – Добрич,
считано от 09.03.2022 г. – за Андреас Р., съответно от 05.04.2022 г. – за В.Р.,
видно от представените извлечения от регистрационните им карти.
В хода на съдебното производство чрез системата за електронен обмен на
социално осигурителна информация между България и ЕС е получен структуриран
електронен документ Н006, с който компетентната институция в Република Германия
е уведомила, че държава на пребиваване е Германия. В документа е посочен и
адрес на пребиваване в Република Германия.
При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Оспореното решение и
потвърденото с него разпореждане са издадени от
компетентни административни органи, в кръга на предоставените им по закон правомощия
съгласно чл. 117, ал. 3, във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2 от КСО и чл. 54ж, ал. 1
от КСО, в необходимата писмена форма. Актовете са фактически и правно
мотивирани, включително чрез препращане към документите от административната
преписка, от които става ясно, че основната причина за постановяване на отказа
е, че държавата по последната заетост е държавата по пребиваване на
жалбоподателката, поради което тя е компетентната държава - членка за отпускане
на исканото обезщетение за безработица.
При издаването на актовете не са допуснати съществени процесуални нарушения,
опорочаващи изводите на административния орган. Спазен е и материалният закон,
както и неговата цел, като относимите материалноправни норми са тълкувани и
приложени правилно към конкретния случай.
По делото няма спор по фактите. Спорът е от правен характер и се свежда до
определяне на това коя е компетентната държава по отпускането на парично
обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателката е
била на територията на държава – членка на ЕС, която е различна от държавата –
членка, пред която е депозирано искането за изплащане на парично обезщетение за
безработица.
Правилата за
координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са
въведени с Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април
2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) №
987/2009 на Европейския
парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедурата за
прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална
сигурност. С тези регламенти
се определят общите критерии и принципи,
които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за
социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони.
Не е спорно по
делото, че В.Р. е гражданин на
Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на съюза са приложими спрямо нея по силата
чл. 2, § 1 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004.
Механизмът на
координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за
безработица съгласно чл. 3, §
1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото
законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост,
осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.
В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се
прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това
законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Основното правило при
определяне на приложимото законодателство
съгласно чл. 11, § 3, б. „а“ е, че лицата са подчинени на законодателството на
държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. С други думи, по
отношение на обезщетенията за безработица лицата, осъществяващи дейност като заети или като
самостоятелно заети в една държава-членка, принадлежат към схемата на социална сигурност на
тази държава. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че
държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за
предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от
Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
разпоредбата на чл. 65, § 2 от този регламент напълно безработно лице, което по време
на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да
пребивава в тази държава-членка или се завърне в тази държава-членка, се
поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по
пребиваване.
Нормата на чл.
65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 въвежда регламентацията, че
безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетение в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят
от институцията по пребиваване.
За приложението на това правило
от съществено значение се явява определянето на държавата – членка по
пребиваване по време на последната трудова заетост на заинтересованото лице,
като с оглед на принципа, че всяко лице, попадащо в обхвата на регламентите, се
подчинява на законодателството само на една държава, следва да се заключи, че
по смисъла на регламентите то може да има само едно място на пребиваване.
Легалната
дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от
Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за
определянето му се извеждат от разпоредбите на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) №
987/2009. От съдържанието
на тези разпоредби е видно, че мястото на пребиваване се определя с оглед на
центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на
наличната информация относно релевантните факти, които може по
целесъобразност да включват, както следва: продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално
мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение
и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното
положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;
държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното
облагане; причините, които
са принудили лицето да се премести в държавата по заетост и намеренията му,
които са видни от всички тези обстоятелства.
В изготвения от Административната комисия
за координация на системите за социална сигурност Практически наръчник
относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, е посочено, че тези критерии или елементи не са
изчерпателно изброени, невинаги имат еднаква тежест и значимост и между тях няма установена
йерархия. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си
характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и
обстоятелства. При необходимост
могат да се вземат предвид и други факти.
От анализа на относимата нормативна
уредба следва извода, че под понятието „държава по пребиваване“ трябва да се
разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава – членка от
ЕС, обичайно пребивава и където се намира обичайният център на неговите
интереси. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на
фактите, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя
държава по пребиваване. Обстоятелствата, които се взимат под внимание, са от
различно естество, като в тежест на заявителката е да докаже постоянното си
местопребиваване в държавата, в която е подала искането си.
В съответствие с приложимите
нормативни разпоредби и с оглед на събраните по делото доказателства настоящият
състав на съда намира, че мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателката
по време на последната ѝ заетост е било в Германия, както правилно е
приел и административният орган.
В.Р. има сключен граждански
брак с германски гражданин. От брака си с него има две малолетни лица, родени
през 2015 г. и 2018 г. През по-голямата част от последната си трудова заетост тя
и семейството ѝ са живели в Германия, където са живели и роднините на
нейния съпруг. Всички тези факти сочат на трайно (обичайно) пребиваване в Германия. Действително
от данните по делото е видно, че по-малко от месец преди прекратяване на
трудовото ѝ правоотношение съпругът и децата ѝ са се преместили да
живеят в България, а след прекратяване на трудовото ѝ правоотношение се е
завърнала и самата тя, но това не променя извода, че нейните икономически и
социални интереси почти през целия период на трудовата ѝ дейност са били
съсредоточени в Германия. Този извод не се променя и от обстоятелството, че жалбоподателката
не е променила постоянния си адрес в град Добрич, както и че преобладаващата
част от роднините ѝ (родители, брат и сестра) са се намирали в България,
докато е работила в чужбина. В декларацията си за определяне на пребиваване
заявителката сама е декларирала, че не притежава собствено жилище в България, както
и че социалните ѝ контакти преобладават в държавата по последната заетост.
От справките в регистрите на НОИ е видно, че последните данни за наличието на трудови
и осигурителни отношения на В.Р. на територията на България датират от края на 2010
г. По делото не са представени доказателства за редовни посещения и активности на
жалбоподателката и семейството ѝ в България през периода на трудовата ѝ
дейност, които да навеждат на извода, че пребиваването ѝ в Германия през
този период е било временно и нетрайно и тя е избрала друга държава като своя
държава по пребиваване. Намерението ѝ за установяване в България на
практика е манифестирано след приключване на трудовата ѝ заетост в
Германия, а не преди това, поради което не може да служи като указание, че тя е
била икономически и социално обвързана с държавата си по произход в
съответствие с изискванията на чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
С оглед на всичко изложено дотук
следва да се приеме, че по време на последната си трудова заетост В.Р. е била с
място на обичайно пребиваване в Германия, а след това в България. Очевидно е,
че между компетентните институции на двете държави – членки на ЕС също е налице
съгласие, че държавата по пребиваване е Германия, видно от представения в хода
на процеса СЕД Н006. Това се подкрепя и от представения по делото ПД U1, от т. 6 от който става ясно, че жалбоподателката
е имала право на парично обезщетение в Германия, но не го е поискала, т.е. не е
кандидатствала за отпускане на парично обезщетение за безработица пред
компетентната институция на държавата по последната заетост.
При положение че липсват
категорични доказателства, че България се явява държава – членка по пребиваване
на жалбоподателката, правилно и законосъобразно административният орган е
достигнал до извода, че НОИ не е компетентна институция за отпускане на парично
обезщетение за безработица. В случая по време на последната си трудова заетост
жалбоподателката обичайно е пребивавала в Германия, а не в
държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Следователно, завръщайки се
в България, жалбоподателката не се е завърнала в държавата си по
пребиваване, а всъщност е променила пребиваването си след приключване на заетостта. С
оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая е приложимо правилото на чл.
11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и компетентната
институция за отпускане на ПОБ е КИ на Германия, защото държавата по последната
заетост е и държавата по пребиваване на лицето.
Неоснователно е позоваването в
жалбата на чл. 7 от Регламент (ЕО) № 883/2004, защото тази норма предвижда забрана за намаляване,
изменение, спиране, прекратяване или конфискация на вече отпуснати парични
обезщетения и е неотносима към настоящия спор коя е компетентната институция за
предоставяне на паричното обезщетение за безработица.
В заключение съдът намира, че жалбоподателката
не е провела пълно и главно доказване, че обичайният център на жизнените
ѝ интереси в периода на последната ѝ трудовата заетост е бил в
България съгласно изискванията на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, въпреки
дадените ѝ за това указания по чл. 170, ал. 2 от АПК, поради което
правилно административният орган е отказал да ѝ отпусне парично
обезщетение за безработица. Процесните актове са обосновани и законосъобразни,
постановени в съответствие с доказателствата по делото и материалния закон. Не
са налице основания за отмяната им по смисъла на чл. 146 от АПК, поради което
жалбата срещу тях следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
С оглед на изхода от спора жалбоподателката няма право на разноски.
Ответникът не е претендирал разноски, поради което и съдът не се произнася по
дължимостта им.
Водим от горното, както и на основание
чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.П.Р., с ЕГН **********,***,
срещу решение № 17/07.06.2022 г. на директора на ТП на НОИ – Добрич и
потвърденото с него разпореждане № 241-00-454-3/10.05.2022 г. на ръководителя
на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Административен
съдия :