Р Е Ш Е Н И Е
№ 194
гр. Перник, 03.06.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на втори май през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 220 по
описа на съда за 2019 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
9/05.02.2019 г. по гр.д. № 5330/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Перник,
първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни:
Предявения
от Д.И.Н., с ЕГН: ********** против „Топлофикация Перник“ АД, с ЕИК: *********
отрицателен установителен иск – за признаване за установено, че ищцата не дължи
на ответното дружество сумата от 353.28 лева – главница за неплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., сумата от 73.14 лева –
лихва за забава, считано от 30.06.2009 г. до 27.09.2012 г. и сумата от 58.53
лева – разноски, за които суми срещу наследодателя на ищцата И.В.М. е издаден
изпълнителен лист от 22.01.2013 г. по ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа на РС –
гр. Перник.
Предявения
от Л.И.М.-В., с ЕГН: ********** против „Топлофикация Перник“ АД отрицателен
установителен иск – за признаване за установено, че ищцата не дължи на
ответното дружество сумата от 353.28 лева – главница за неплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., сумата от 73.14 лева –
лихва за забава, считано от 30.06.2009 г. до 27.09.2012 г. и сумата от 58.53
лева – разноски, за които суми срещу наследодателя на ищцата И.В.М. е издаден
изпълнителен лист от 22.01.2013 г. по ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа на РС –
гр. Перник.
Предявения
от В.Г.М., с ЕГН: ********** против „Топлофикация Перник“ АД отрицателен
установителен иск – за признаване за установено, че ищцата не дължи на
ответното дружество сумата от 1413.12 лева – главница за неплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., сумата от 292.52 лева –
лихва за забава, считано от 30.06.2009 г. до 27.09.2012 г. и сумата от 234.11
лева – разноски, за които суми срещу наследодателя на ищцата И.В.М. е издаден
изпълнителен лист от 22.01.2013 г. по ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа на РС –
гр. Перник.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил Д.И.Н.
и Л.И.М.-В.
да заплатят на ответното дружество всяка по 16.67 лева, а В.Г.М.
е осъдена да заплати на същото сумата от 66.66 лева – които суми представляват
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх.
№ 5207/18.02.2019 г. от Д.И.Н., Л.И.М.-В.
и В.Г.М.,
чрез процесуалния им представител – адв. Г.Б., в която същото се обжалва изцяло. Излагат
се съображения, че последното е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. На
първо място се твърди, че предявеният иск е с правна квалификация по чл. 439 от ГПК, доколкото срещу жалбоподателките има образувано и е висящо изпълнително
производство. На следващо място се излагат подробни доводи, че независимо от
това дали ще се приеме, че давностният срок за погасяване на процесните
вземания е три или пет години, то той все е изтекъл към момента на образуване
на изп.д. № 867/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б.. По отношение на образуваното
предходно изп.д. № 415/2013 г. по описа на ЧСИ Е.Д. се навеждат доводи, че
съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по
тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, първо същото е перемирано и второ,
извършените по него действия не са изпълнителни такива и нито са прекъсвали,
нито са спирали давността. Уточнено е и че в молбата за образуване на това
изпълнително производство не е посочен надлежно способ за принудително
изпълнение, поради което подаването на последната също не прекъсва давността
относно вземанията. С тези съображения се иска обжалваното решение да бъде
отменено като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски и пред двете съдебни инстанции. Не
се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – „Топлофикация
Перник“ АД не е подаден писмен отговор на жалбата.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателките редовно призовани, не се
явяват и не изпращат представител. От адв. Г.Б. като процесуален представител
на същите е постъпила молба с вх. № 2355/30.04.2019 г., с която се иска
заседанието да бъде проведено в отсъствие на страната. По същество се излагат
подробни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. На първо място
се посочва, че образуването на изп.д. № 415/2013 г. по описа на ЧСИ Е.Д. не е
прекъснало давността относно процесните вземания, доколкото в молбата за
образуването му не са посочени конкретни изпълнителни способи и същата е
нередовна. Освен това се обръща внимание, че в период от две години след
образуването му по същото не са предприемани изпълнителни действия. В тази
връзка са цитирани разясненията, дадени в т. 10 а от Тълкувателно решение № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място се излагат подробни доводи, че
приложимата спрямо процесните вземания погасителна давност е три години, а не
пет години, както е приел районният съд. Акцентира се върху обстоятелството, че
ответното дружество е бездействало в качеството си кредитор, поради което е
изгубило възможността за търси принудително удовлетворяване на вземанията си.
Обръща се внимание и че с решение на Върховния административен съд образците на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК са отменени. По тези съображения се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо него бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Не се правят
доказателствени искания. Претендират се разноски като се представят списъци по
чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата
страна „Топлофикация Перник“ АД, редовно призована, не се явява в съдебно
заседание пред въззивния съд. От последната е постъпила молба с вх. №
2357/30.04.2019 г., с която се иска делото да бъде разгледано в отсъствие на
страната. По същество се излагат доводи за правилност и обоснованост на
атакуваното решение. Посочва се, че изложените в жалбата твърдения не отговарят
на действителното правно положение. Обръща се внимание, че давността за
процесното вземане не е изтекла. По тези съображения се иска
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не се правят доказателствени искания.
Претендират се разноски за производството пред въззивния съд.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 31.07.2018 г., подадена от Д.И.Н., Л.И.М.-В.
и В.Г.М.,
доуточнена с молба от 29.10.2018 г.
Със
същата е предявен установителен иск като се иска съдът да
признае за установено, че: Д.И.Н. не дължи на „Топлофикация Перник“ АД сумата от
353.28 лева – главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2009
г. до 30.04.2011 г., сумата от 73.14 лева – лихва за забава, считано от
30.06.2009 г. до 27.09.2012 г. и сумата от 58.53 лева – разноски; Л.И.М.-В. не
дължи на „Топлофикация Перник“ АД сумата от 353.28 лева – главница за неплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., сумата от 73.14
лева – лихва за забава, считано от 30.06.2009 г. до 27.09.2012 г. и сумата от
58.53 лева – разноски и В.Г.М. не дължи на „Топлофикация Перник“ АД сумата от
1413.12 лева – главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2009
г. до 30.04.2011 г., сумата от 292.52 лева – лихва за забава, считано от
30.06.2009 г. до 27.09.2012 г. и сумата от 234.11 лева – разноски, за които
суми срещу наследодателя на ищците И.В.М. е издаден изпълнителен лист от
22.01.2013 г. по ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа на РС – гр. Перник.
Искът
е с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК
– за установяване, че вземанията на ответника към ищците, за
които суми срещу наследодателя на ищците И.В.М. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 5673/02.11.2012 г. по
ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа на ПРС съответно ИЛ от 22.01.2013 г., не
съществуват.
В исковата молба се твърди, че през м. юли 2018 г. ищците са узнали за
образувано срещу тях изпълнително дело № 867/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б..
Посочено е че същото е образувано по молба на „Топлофикация Перник“ АД и има за
предмет вземания на дружеството за неплатена топлинна енергия. Допълва се, че
ищците не са получавали съобщения и призовки относно изпълнителното
производство. Уточнява се, че заповед за изпълнение № 5673/02.11.2012 г. по
ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа на ПРС и съответния изпълнителен лист към нея
въз основа на които документи е образувано посоченото изпълнително
производство, са издадени срещу наследодателя на ищците И.М.. В тази връзка се
посочва размерът на сумите, които се претендират от всяка от ищците съобразно
дела й в наследството. Относно посочените претенции обаче се излагат подробни
доводи, че същите са погасени по давност. В тази връзка се твърди, че ответното
дружество не е предприело своевременно действия по принудителното им събиране,
поради което към момента на образуване на изп. д. № 867/2018 г. тази му
възможност е погасена. В тази връзка се посочва, че спрямо И.М. действително е
било образувано предходно изп.д. № 415/2013 г. по описа на ЧСИ Е.Д., но по него
не са били осъществени никакви изпълнителни действия повече от две години,
поради което същото е било перемирано. Обръща се внимание, че последното е
образувано по нередовна молба, доколкото в нея не са посочени изпълнителни
действия. Твърди се, че дори образуването на изпълнителното дело да е прекъснало
давността, то поради липсата на предприети изпълнителни действия като
релевантна за прекъсването дата следва да се приеме датата на образуване на
производството – 17.06.2013 г.
На следващо място се навеждат подробни доводи, че доколкото се касае за
вземания за топлинна енергия, то последните имат характера на периодични
плащания по смисъла на чл. 111 от ЗЗД. Обръща се внимание и че процесните суми
са установени с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а не със
съдебно решение. По тези съображения се прави извод, че спрямо претендираните
от „Топлофикация Перник“ АД суми е приложима кратката три годишна погасителна
давност, която е изтекла в периода от образуване на предходното изп.д. №
415/2013 г. по описа на ЧСИ Е.Д. - 17.06.2013 г. до образуване на изп.д. №
867/2018 г. при ЧСИ С.Б. – 16.04.2018 г.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „Топлофикация
Перник“ АД не е постъпил писмен отговор на исковата молба. Представител на
дружеството се явява в откритото съдебно заседание по делото пред районния съд
като излага доводи, че претендираните вземания не са погасени по давност,
доколкото регулярно са били предприемани изпълнителни действия.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети заверен препис от изп.д. № 20137510400415/2013 г. по описа на ЧСИ Е.Д. и заверен
препис от изп.д. № 867/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б..
Към гр.д. №
5330/2018 г. по описа на РС – гр. Перник е приложено ч.гр.д. № 7732/2012 г. по
описа на същия съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че процесните вземания са обективирани в заповед за изпълнение № 5673/02.11.2012 г. по ч.гр.д. №
7732/2012 г. по описа на ПРС и изпълнителен лист от 22.01.2013 г. Приел е също,
че процесната заповед е била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5
от ГПК – чрез уведомление, залепено на 03.01.2013 г., поради което последната е
влязла в сила след изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414 от ГПК т.е. на 18.01.2013 г. В тази връзка съдът е отбелязал, че в настоящото
производство следва да се вземат предвид само факти и обстоятелства, настъпили
след влизане в сила на посочената заповед.
На следващо място решаващият състав е приел, че за събиране на процесните
вземания са образувани две изпълнителни производства – изп. д. № 415/2013 г. по
описа на ЧСИ Д., образувано на 17.06.2013 г. и изп.д. № 867/2018 г. по описа на
ЧСИ С.Б., образувано на 13.04.2018 г. Относно първото производство районният
съд е достигнал до извод, че по отношение на същото е настъпило прекратяването
му по право две години след образуването му на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
от ГПК.
В тази връзка съдът е приел, че след влизане в сила на процесната заповед
за изпълнение – 18.01.2013 г. давността относно процесните вземания е била
прекъсната два пъти – на 17.06.2013 г. с образуването на изп.д. № 415/2013 г. и
на 13.04.2018 г. с образуването на изп.д. № 867/2018 г. По отношение на
давностния срок обаче решаващият състав е изложил подробни мотиви, че счита за
приложима спрямо процесните вземания петгодишната погасителна давност. В тази
насока е достигнал до извод, че към момента на предявяване на исковата молба –
31.07.2018 г. същите не са погасени по давност – доколкото липсва петгодишен
период, в който кредиторът да е бездействал. По тези съображения първостепенният
съд е отхвърлил иска като неоснователен.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим.
По отношение
на довода за отмяна на образците в заповедното производство същият следва да се
приеме за неоснователен. В тази връзка въззивният съд намира за нужно да
отбележи, че му е служебно известно Решение № 3988 от
19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2519/2017 г., V о. Същото обаче все още не е
влязло в сила предвид подадени касационни жалби, поради което и на този етап не
следва да се обсъждат последиците от постановяването му. В тази връзка и за
пълнота следва да се отбележи и че съгласно чл. 190, ал. 1 от Административно
процесуалния кодекс (АПК) оспорването не спира действието на подзаконовия
нормативен акт, какъвто в случая е Наредба № 6/ 20.02.2008
за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на
заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна между страните не се спори, а и от доказателствата по
делото се установява, че процесните вземания представляват неплатени задължения
за топлинна енергия, дължими на топлопреносното дружество – ответник, както и
натрупани във връзка с тях разноски. Не се спори и че за същите е издадена
заповед за изпълнение № 5673/02.11.2012 г. по ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа
на ПРС и изпълнителен лист от 22.01.2013 г. като длъжник по посочената заповед
е лицето И.В.М. – наследодател на трите ищци. От приложеното ч.гр.д.
№ 7732/2012 г. по описа на ПРС се установява, че посочената заповед е връчена
на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК – чрез залепване на
уведомление като същата е влязла в сила на 18.01.2013 г.
На следващо
място между страните не е спорно и обстоятелството, че за събиране на
процесните вземания по молба с вх. № 07537/17.06.2013 г. на ответното дружество
срещу длъжника И.М. е образувано изп.д. № 415/2013 г. при ЧСИ Е.Д.. Видно от
посочената молба с нея взискателят е поискал спрямо длъжника да бъдат приложени
следните изпълнителни способи: изпълнение върху парични вземания и движими вещи
на длъжника, респ. продан на движими вещи, изпълнение върху недвижими имоти,
както и върху вещи в режим на съпружеска имуществена общност. След образуване
на посоченото изпълнително дело съдебният изпълнител е извършил проучване на
имущественото състояние на длъжника чрез извършване на справки. Освен това до
последния е изпратена и покана за доброволно изпълнение, връчена му на
22.07.2013 г. чрез неговата съпруга – ищцата В.М.. На последно място от преписа
на изпълнителното дело се установява и че с молба с вх. № 8472/06.07.2016 г.
взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху вземания на длъжника за
трудово възнаграждение.
Между
страните не се спори, че за събиране на процесните вземания срещу И.М. е
образувано и второ изпълнително дело № 867/2018 г. при ЧСИ С.Б.. Видно от
приложения препис същото е образувано на 13.04.2018 г. по молба с вх. № 8710,
подадена от ответното дружество като взискател. Съгласно последната с нея е
поискано налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. Доколкото в хода
на изпълнителното дело се е установило, че лицето И.М. е починало като длъжници
в производството са конституирани трите ищци като негови наследници.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
По аргумент
от чл. 439, ал. 2 от ГПК искът, предмет на настоящото дело, може да се основава
само на факти, настъпили след приключване на производството, по което е
издадено изпълнителното основание. В настоящия случай съгласно чл. 404, т. 1,
предл. 4 от ГПК изпълнителното основание е заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 5673/02.11.2012 г. по
ч.гр.д. № 7732/2012 г. по описа на Пернишкия РС. В тази насока следва да
се отбележи, че заповедта за изпълнение се издава по реда на специално
производство, уредено в глава 37 от ГПК, което се развива без провеждане на
открито съдебно заседание с участието на заявителя и длъжника съответно без
провеждане на съдебно дирене. В тази връзка специален е и редът за защита на
длъжника, на когото е дадена възможност да подаде възражение срещу заповедта в
двуседмичен срок от връчването й. При липса на подадено възражение в този срок
заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК влиза в сила и
длъжникът губи възможността, в това число чрез предявяване на иск, да оспорва
вземането, предмет на същата, на основание обстоятелства или доказателства,
които е могъл да посочи в срока по чл. 414 от ГПК (по аргумент от чл. 424, ал.
1 от ГПК). В тази връзка в настоящото производство подлежат на преценка
единствено факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
В конкретния
случай посочената заповед за изпълнение е издадена на 02.11.2012
г. като същата е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ЗЗД. В
тази връзка следва да се приеме, че процесната заповед е влязла в сила с
изтичането на двуседмичния срок за възражение срещу същата съгласно чл. 414 от ГПК. Доколкото последният тече от залепване на уведомлението, то същият е
изтекъл на 17.01.2013 г., поради което заповедта е влязла в сила на 18.01.2013
г., до какъвто извод правилно е достигнал и районният съд. С оглед
гореизложеното, считано от 18.01.2013 г. за процесните вземания е започнала да
тече нова давност.
На следващо място по делото се установява, че с оглед влязлата в сила
заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист от 22.01.2013 г. като въз
основа на посочените документи по молба на ответното дружество на 17.06.2013 г.
при ЧСИ Е.Д. е образувано изп.д. № 415/2013 г. В тази насока следва да се
отбележи, че между датата на влизане в сила на заповедта – 18.01.2013 г. и датата
на образуване на и.д. № 415/2013 г. – 17.06.2013 г. не е изминал нито
тригодишен нито петгодишен период.
С оглед възраженията, изложени във въззивната жалба, основният спорен пред
настоящата инстанция въпрос, обуславящ и изхода на делото, е дали образуването
на изп.д. № 415/2013 г. е прекъснало давностния срок и дали по време на
висящността на последното е текла погасителна давност. При отговора на тези
въпроси въззивният съд приема, че приложение следва да намери Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС. Съгласно последното
по арг. от чл. 116, б. „б" ЗЗД подаването на молба за образуване, съответно
образуването на изпълнително производство представлява действие, което прекъсва
давността относно вземането, предмет на изпълнението, като погасителната
давност не тече, докато трае изпълнителният процес. Именно по тези съображения
въззивният съд приема, че давността за процесните вземания е била прекъсната
отново на 17.06.2013 г. – с образуването на изп.д. №
415/2013 г. Видно от доказателствата по делото обаче по последното не са искани
нито извършвани никакви изпълнителни действия в продължение на повече от две
години, считано от подаването на молбата за образуването му. По тези
съображения на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изп.д. № 415/2013 г.
следва да се счита за прекратено ex lege (по закон) на 17.06.2015 г. В тази връзка за пълнота следва да се отбележи,
че връчването на покана за доброволно изпълнение, както и извършването на
справки относно имущественото състояние на длъжника не представляват
изпълнителни действия. Освен това молбата за образуване на изпълнителното дело
не страда от посочения от жалбоподателките порок, доколкото в същата са
посочени достатъчно ясно изпълнителните действия, които се искат от съдебния
изпълнител.
С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че изп. дело № 415/2013 г. е
било висящо в периода от 17.06.2013 г. до 17.06.2015 г., когато е настъпило прекратяване
на същото. В този период по аргумент от цитираното постановление на пленума на
ВС за процесните вземания въобще не е текла давност. Предвид настъпилото на
17.06.2015 г. перемиране на изпълнителното производство поисканото от
взискателя с молба от вх. № 06.07.2016 г. налагане на запор върху банкови сметки на длъжника е без правно
значение, както правилно е приел и районният съд.
По отношение на изложените от жалбоподателя аргументи, свързани с новите
разрешения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по
тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира същите за
принципно правилни, но неприложими спрямо производството по изп.д. № 415/2013 г. Посоченият извод следва от обстоятелството,
че последното е образувано, било е висящо и е приключило преди 26.06.2015 г.,
когато е постановено цитираното в жалбата тълкувателно решение, с което именно Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума
на ВС е обявено за изгубило своето действие. До постановяването на ТР №
2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС приложима задължителна съдебна практика,
с която правните субекти е следвало да
се съобразяват, представлява Постановление
№ 3 от 18.XI.1980 г. Именно такава е хипотезата на изп.д. № 415/2013 г. Действително тълкувателните актове на
върховната съдебна инстанция по новия ГПК принципно имат обратно действие – от
момента на приемане на тълкуваната разпоредба. Това разрешение обаче не е
валидно, в случаите, когато спрямо последната вече е било постановено
задължително тълкуване, а същото впоследствие се изменя с ново тълкувателно
решение. Този извод следва именно от задължителния характер на тълкувателната
практика, който изисква от правните субекти да се съобразяват с действащото към
момента на извършване на съответните правни действия тълкуване. В тази връзка
именно тълкуването, дадено с Постановление
№ 3 от 18.XI.1980 г., е относимо към изп.д. №
415/2013 г., доколкото посоченото постановление е било единствена задължителна
практика в периода 17.06.2013 г. – 17.06.2015 г. В този смисъл е и трайната
практика на ВКС – напр. Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на
4-то г.о. на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия състав (напр. Решение № 50/27.02.2019
г. по гр.д. № 695/2018 г. по описа на Пернишкия ОС, ГК, I-ви въззивен състав). За пълнота следва да
се отбележи, че сходно разбиране, макар и по друг правен въпрос, е застъпено и
в практиката на Европейския съд по правата на човека – решение от 10.01.2019 г.
по дело № 48149/09 – Valkova v. Bulgaria.
С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че нова давност за процесните
вземания е започнала да тече, считано от 17.06.2015 г. Доколкото второто
изпълнително производство – по изп.д. 867/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б. е
образувано на 13.04.2018 г. т.е. след 26.06.2015 г., то вече спрямо него
приложение намира т. 10 на ТР № 2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В
контекста на даденото тълкуване, тъй като от съдържанието на молбата за
образуване на изпълнителното дело е видно че със същата е поискано извършване
на конкретно изпълнително действие – налагане на запор върху банкови сметки на
длъжника, то въззивният съд счита, че подаването на посочената молба отново е
прекъснало давността относно процесните вземания.
В тази
връзка настоящият състав намира и че между датата 17.06.2015 г. (когато
настъпва прекратяването на изп.д. № 415/2013 г.) и датата 13.04.2018 г. (когато
е образувано изп.д. № 867/2018 г.) отново не е изтекъл нито тригодишен, нито
петгодишен период.
Периодът на
висящност на изп.д. № 415/2013 г. на ЧСИ Е.Д., не следва да се взема предвид
при изчисляването на давността, доколкото както бе посочено и по-горе през този
период погасителна давност за процесните вземания въобще не е текла.
За пълнота следва да се отбележи, че в съдебната практика действително е
налице спор относно давността за вземания, установени със заповед за изпълнение
в случаите, когато се касае за вземания, попадащи в разпоредбата на чл. 111 от ЗЗД и в частност относно т.нар. периодични плащания, погасявани и съгласно Тълкувателно
решение № 3 от 18 май 2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС с
кратката тригодишна давност. В настоящия случай обаче възприетата по делото
фактическа обстановка и изведените въз основа на нея правни изводи не налагат
обсъждането на този въпрос по същество от въззивния съд.
По тези
съображения, доколкото исковата молба е подадена на 31.07.2018 г., то крайният
извод на районния съд, че към тази дата процесните вземания не са погасени по
давност е правилен.
С оглед гореизложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Доколкото първоинстанционното решение като краен резултат е правилно, макар и
не по мотивите, изложени в него, същото следва да бъде потвърдено.
По исканията
за разноски на страните:
По отношение на разноските в
настоящото производство, въззивният съд счита, че такива се дължат само на
въззиваемата страна „Топлофикация Перник“ АД. Дружеството претендира
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Действително посочената
сума е в рамките, предвидени в чл. 25 от Наредбата за заплащането на правна помощ, но
последната се явява завишена с оглед фактическата и правна сложност на делото.
В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивния съд е проведено едно
единствено съдебно заседание, на което не са събирани доказателства и не са
извършвани други процесуални действия и представител на дружеството не се е
явил. По тези съображения и предвид правомощието си по на чл. 78,
ал. 8 от ГПК, която разпоредба възлага на съда да определи възнаграждението,
присъждано в полза на юридическо лице, каквото е „Топлофикация Перник“ АД,
когато същото е било защитавано от юрисконсулт, настоящият състав определя на
процесуалния представител на дружеството юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лева. Същото следва да бъде заплатено разделно от жалбоподателките
съобразно обжалваемия интерес. В тази връзка Д.И.Н.
и Л.И.М.-В.
следва да бъдат осъдени да заплатят на дружеството всяка по 16.67 лева
разноски, а В.Г.М. следва да бъде осъдена да заплати сумата от 66.66 лева.
Предвид
изхода на делото пред въззивния съд исканията за разноски на жалбоподателките Д.И.Н.,
Л.И.М.-В.
и В.Г.М.
следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 9/05.02.2019 г. по гр.д. № 5330/2018 г. по описа на Районен съд –
гр. Перник.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ Д.И.Н., с ЕГН: **********
и Л.И.М.-В., с
ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***
ДА ЗАПЛАТЯТ на „Топлофикация Перник“
АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление – гр.
Перник 2303, кв. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, всяка по 16.67 лева, която сума представляваща разноски –
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ
В.Г.М., с
ЕГН: **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление – гр.
Перник 2303, кв. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, сумата от 66.66 лева, представляваща разноски – юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.