РЕШЕНИЕ
№ 233
гр. Девня, 20.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДЕВНЯ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:ДАНИЕЛА ХР. ВЪЛЕВА
при участието на секретаря ИСКРА ИЛ. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА ХР. ВЪЛЕВА Гражданско дело №
20213120100522 по описа за 2021 година
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване,
искове с правно основание чл. 422 ал.1 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 79 и чл. 92
от ЗЗД и вр. чл. 342 - 347 от ТЗ от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: 1766 София, ж.к. „Младост
4“, Бизнес Парк София, сграда 6, чрез проц. представител адв. Н. Ш. срещу
И.Н. И., ЕГН:**********, с адрес: гр. **** с искане за приемане за
установено, че ищецът има следните вземания срещу ответницата, а именно:
сума в общ размер на 349, 53 лева, представляваща неплатени месечни
абонаменти, използвани услуги, неустойка и дължими суми за мобилно
устройство по Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ++359********* и Договор за лизинг към него, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 1158/2020 г. по описа на ДРС.
Ищецът излага в исковата молба, че на 05.09.2017 г. между И.Н. И. и
„Теленор България“ЕАД е сключено Допълнително споразумение към
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*** за срок от 24 месеца с
абонаментен план „Тотал 36, 99 промо 2000МВ“ със стандартен месечен
абонамент в размер на 36, 99 лева /30, 82 лева без ДДС/. Твърди, че
ответницата И. не изпълнява задълженията си по споразумението в общ
размер 44, 63 лева, представляваща неплатени абонаментни такси и
1
използвани услуги за отчетен период 15.08.2018 г. - 14.10.2018 г. Сочи, че
вследствие на неизпълнението и съгласно спогодбата между „Теленор“ и
КЗП, мобилният оператор начислява неустойка в размер на 92, 46 лева равна
на три месечни абонаментни такси, начислена във фактура №
**********/15.12.2018 г. Излага, че на същата дата - 05.09.2017 г., и по повод
горепосоченото споразумение с предпочетен номер +****, „Теленор
България“ЕАД, като лизингодател сключва с И.Н. И. - лизингополучател
Договор за лизинг, с който лизингодателят предоставя за временно и
възмездно ползване устройство марка *** с обща лизингова цена в размер на
186, 07 лева, дължима чрез внасянето на 23 лизингови вноски, всяка една в
размер на 8, 09 лева. Твърди, че по договора за лизинг И. дължи заплащане на
сума в общ размер на 88, 99 лева, формирана от лизинговите вноски за
отчетен период 15.08.2018 г. - 14.12.2018 г., а именно: 8, 09 лева - лизингова
вноска в пълен размер за отчетен период 15.08.2018 г. - 14.09.2018 г.,
начислена във фактура № **********/15.09.2018 г.; 8, 09 лева - лизингова
вноска в пълен размер за отчетен период 15.09.2018 г. - 14.10.2018 г.,
начислена във фактура № **********/15.10.2018 г. и 72, 81 лева - сбор от 9
лизингови вноски, начислени накуп, поради неплащане на предходните
такива съгласно чл. 12 от Общите условия към Договора за лизинг за отчетен
период 15.11.2018 г. - 14.12.2018 г., начислени във фактура №
**********/15.12.2018 г. Излага, че вследствие на неизпълнението по
горепосоченото споразумение за мобилни услуги с предпочетен номер +***,
ответницата дължи и сума в размер на 123, 45 лева, начислена във фактура №
**********/15.12.2018 г., представляваща разликата между цената на
устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по
горепосочения договор за лизинг, тъй като към настоящия момент и въпреки
неизплатената обща лизингова цена по договора, предоставеното устройство
не е върнато на мобилния оператор.
Предвид неизпълнение на поетите задължения, ищецът е инициирал
заповедно производство по ч.гр.д. № 1158/2020 г. по описа на ДРС, по което в
негова полза е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.
При връчване на заповедта на длъжника съгласно чл. 47 ал. 6 от ГПК
заповедния съд е дал указания на ищеца да предяви иск за вземането си,
поради което за него е налице правен интерес от провеждане на избраната
форма на искова защита. Моли за постановяване на положително решение по
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначен на ответницата особен представител на основание чл. 47 ал. 6 от
ГПК, в който се излага, че предявения иск е допустим, но неоснователен и
недоказан. Твърди се, че не са представени доказателства, относно
дължимостта на претендираните суми, като изложеното в исковата молба
почива единствено на твърдения на ищеца основаващи се на издадени от
същия първични счетоводни документи – фактури, които се оспорват от
ответницата и не биха били годно и единствено доказателство за размера на
2
претендираните суми. Сочи се, че не става ясно по какъв начин е сформирана
търсената неустойка, както и че не са доказани по основание и размер всички
останали претендирани от ищеца суми. По тези съображения се моли за
отхвърляне на исковата претенцията като недоказана.
Съдът, след преценка поотделно и в съвкупност на
представените доказателства, направи следните фактически изводи:
Предявеният иск по чл. 415 ал. 1 т. 2 от ГПК представлява
специален положителен установителен иск с предмет съдебно установяване,
че вземането на кредитора съществува, т.е. че присъдената със заповедта за
изпълнение сума се дължи. По този иск кредиторът следва да докаже факта,
от който вземането му произтича, а длъжникът – възраженията си срещу
вземането.
Видно от приложеното към настоящото дело ч. гр. дело № 1158/2020
г. по описа на РС – Девня, е налице издадена заповед за изпълнение №
707/23.12.2020 г. по чл. 410 от ГПК, с която ответницата И.Н. И. е осъдена да
заплати на ищеца по настоящото дело сумата от 349, 53 лева - главница за
незаплатено задължение по Договор за мобилни услуги с предпочитан номер
+ *** и Договор за лизинг към него от 05.09.2017 г. и законна лихва от
22.12.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумата 25 лева държавна
такса и 360 лева адвокатско възнаграждение, представляващи разноски по
делото.
По делото са представени Договор за мобилни услуги с
предпочитан номер + +359*********, сключен между страните на 26.09.2016
г., ведно с Допълнително споразумение към него от дата 05.09.2017 г.;
Договор за лизинг, сключен между страните на същата дата – 05.09.2017 г.;
Общи условия на Теленор, както и 3 бр. фактури за предоставени мобилни
услуги, както следва:
С фактура № **********/15.09.2018 г. със срок за плащане
30.09.2018 г., за отчетен период 15.08.2018 г. - 14.09.2018 г. е начислена
сумата от общо 49, 78 лева, представляваща неплатени абонаментни такси и
използвани услуги в размер на 41, 69 лева и една лизингова вноска в размер
на 8, 09 лева за предпочетен номер +***. Ищецът претендира сумата по тази
фактура в размер на 13, 34 лева, представляваща сбор от неплатени
абонаментни такси и използвани услуги в размер на 5, 25 лева и една
лизингова вноска в размер на 8, 09 лева поради извършено частично плащане
в размер на 36, 44 лева, което погасява частично задължението за
абонаментна такса и използвани услуги до размер на 5, 25 лева.
3
С фактура № **********/15.10.2018 г. със срок за плащане
30.10.2018 г., за отчетен период 15.09.2019 г. - 14.10.2018 г. е начислена
сумата от 47, 47 лева, представляваща неплатени абонаментни такси и
лизингови вноски, както следва: 39, 38 лева абонаментна такса за
предпочетен номер +*** и 8, 09 лева лизингова вноска за предпочетен номер
+***.
С фактура № **********/15.12.2018 г. със срок за плащане
30.12.2018 г., е начислена сума в общ размер на 288, 72 лева, дължима за
отчетен период 15.11.2018 г. - 14.12.2018 г., представляваща 215, 91 лева
неустойки за предсрочно прекратяване на договора за услуги и 72, 81 лева
лизингови вноски. По твърдения на ищовото дружество сумите по тази
фактура се разпределят както следва: 92, 46 лева неустойка по Допълнително
споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочитан номер +*** и
123, 45 лева дължима сума за мобилно устройство Допълнително
споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +***и
Договор за лизинг към него и 72, 81 лева начислени накуп 9 бр. лизингови
вноски по Договор за лизинг.
От представения Договор за мобилни услуги и Допълнителното
споразумение към него, подписан от страните, се установяват възникналите
облигационни правоотношения помежду им. Съгласно Общите условия
заплащането на услугите се извършва въз основа на месечна фактура, която се
издава на името на абоната. Ако ответницата е имала възражения относно
потребените услуги и тяхната реална стойност /каквото становище взема
назначения особен представител на ответника в хода на производството/ би
следвало да възрази пред доставчика на услугата в рекламационно
производство или да представи доказателства в тази насока пред съда.
Съдът приема, че издадените данъчни фактури с №№
**********/15.09.2018 г.; **********/15.10.2018 г и **********/15.12.2018
г., макар и едностранно съставени от ищеца и неподписани от ответницата,
доказват предоставените й услуги и претендираните за тях цени. Не се
твърди, а и не са представени от ответницата доказателства за заплащането
на исковата претенция за ползваните от нея мобилни услуги, тежестта на
доказване на които факти е нейна, както й е указано с доклада по делото.
Твърдението, че ответницата не е заплатила текущото си задължение за
абонаментни такси и ползвани услуги на падежа, съгласно условията на
сключения договор и допълнително споразумение към него, е твърдение за
отрицателен факт, като в тежест на ответника е да представи доказателства за
изпълнение, което не е сторено. Поради това съдът намира за установено
съществуването на вземане на ищеца в общ размер на 44, 63 лева /5, 25 лева
по фактура №**********/15.09.2018 г. и 39, 38 лева по фактура
4
№**********/15.10.2018 г. главница – за потребени и незаплатени
абонаментни такси и услуги за периода от 15.08.2018 г. до 14.10.2018 г. по
Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер +***.
По отношение на претенцията за заплащане на лизингови вноски:
По делото е безспорно установено и сключването на Договора за
лизинг от 05.09.2017 г. за предоставяне на ответницата от страна на ищеца за
временно и възмездно ползване на устройство марка **** с обща лизингова
цена в размер на 186, 07 лева. Договорът за лизинг е бил за 23 месеца, като
ответницата е следвало да заплаща лизингова вноска в размер на 8, 09 лева
месечно. Същата не е оспорила удостовереното в чл. 4 от договора за лизинг
обстоятелство, че е получила мобилното устройство, което е предмет на
договора, поради което следва да се приеме, че лизингодателят е изпълнил
задължението си по чл. 342 ал. 1 от ТЗ да предостави мобилното устройство
на лизингополучателя, като същото е прието от последния без забележки. С
оглед изпълнение на задължението за предоставяне на лизинговата вещ, то
ответницата – лизингополучател е следвало да изпълни своите задължения по
договора за заплащане на цената на лизинговата вещ, разпределена чрез 23
лизингови вноски. Доказателствената тежест за установяване на това плащане
е на лизингополучателя – ответник в настоящото производство. В случая
ищцовата страна твърди един отрицателен факт - липса на плащане по
договора, който не подлежи на доказване от същата, а на оборване от
ответната страна с надлежни за това доказателства, удостоверяващи
извършено плащане на дължимите вноски, което може да стане само с
писмени такива. По делото не са представени документи, доказващи плащане
от страна на ответника на две предходно дължими лизингови вноски – по
фактури № **********/15.09.2018 г. и № **********/15.10.2018 г., поради
което с последната месечна фактура № **********/15.12.2018 г. на абоната са
начислели накуп 9 бр. незаплатени лизингови вноски в общ размер на 72, 81
лева като предсрочно изискуеми. Основание за начисляване на процесната
сума е текста на чл. 12 ал. 1 от Общите условия на договорите за лизинг на
оператора, предвиждащ, че в случай на неизпълнение от страна на
лизингополучателя на задължение по договор, лизингодателят има право да
обяви оставащите месечни вноски за предсрочно изискуеми, дължими и
платими, като съгласно ал. 2 на същия текст, месечните вноски и другите
5
дължими плащания стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на
договора за предоставяне на мобилни услуги, както и в случай на забава в
плащането на дължими съгласно тези договори плащания. Освен това - към
датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение е настъпил падежът на всички оставащи 9 бр. лизингови
вноски в общ размер на 72, 81 лева. Ответницата при разпределената
доказателствена тежест не е ангажирала доказателства за погасяване на
задълженията за лизингови вноски в уговорения срок, поради което съдът
приема, че е същата дължи претендираните лизингови вноски, респективно,
че предявеният иск в тази му част също следва да бъде уважен.
Към установените като дължими суми за абонаментни такси,
предоставени услуги и лизингови вноски следва да се присъди и законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по заповедното
производство – 22.12.2020 г. до окончателното им изплащане.
Ищецът претендира и сумата от 123, 45 лева, представляваща
разликата между цената на процесното устройство без абонамент и
преференциалната му обща лизингова цена.
Съдът, след като се запозна обстойно с представените и приети като
доказателства по делото писмени документи, в т.ч. Договора за мобилни
услуги от 26.09.2016 г., Допълнителното споразумение към него и Договора
за лизинг, сключени между страните на 05.09.2017 г., констатира, че тази сума
се претендира на основание Договора за мобилни услуги от 26.09.2016 г. и
Допълнителното споразумение към него от 05.09.2017 г., а не на основание
договора за лизинг от същата дата. В последното изречение на Договора за
мобилни услуги и в чл. 5 от Допълнителното споразумение е предвидено,
че във всички случаи, в които е предоставено устройство за ползване на
услуги потребителят дължи разликата между цената на предоставеното
устройство без абонамент, съгласно последната актуална ценова листа на
оператора и заплатената от потребителя цена за устройството в брой или
общата лизингова цена по договора за лизинг. В договора за лизинг такава
клауза не е предвидена. Следователно, претендираната сума е на основание
договора за мобилни услуги, а не договора за лизинг.
Анализирайки горепосочената разпоредба съдът достига до извода,
че тази сума, представляваща разликата между цената на процесното
6
устройство без абонамент и преференциалната му обща лизингова цена,
всъщност е уговорена като неустойка и то втора, дължима кумулативно с
първата изрично посочена такава в предходното изречение от Договора за
мобилни услуги и в чл. 4 от Допълнителното споразумение към него, тъй като
цели именно обезщетяване вредите от неизпълнение на задълженията по
договора от страна на потребителя. Така, както е уговорена тя действително
има обезщетителен характер и по същността си представлява неустойка,
независимо от начина по който е означена. Това според настоящия състав
категорично накърнява добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26
ал.1 пр. 3 от ЗЗД, поради което се явява нищожна. За действителността на
клаузите за неустойка, съдът следи служебно предвид дадените указания в ТР
№1/2009г. на ОСТК на ВКС, доколкото това противоречие произтича пряко
от твърденията и доказателствата по делото /така Решение №178 от
26.02.2015 по т. дело №2945/2013 г. на ВКС и Решение №229 от 21.01.2013 г.
по т. дело №1050/2011 г. на ВКС/. Преценката се извършва към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент /в този смисъл т.3 от ТР
№1 от 15.06.2010 г. по т. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. При осъществяване
на тази преценка следва да се изходи преди всичко от характерните
особености на договора за услуга и вида на насрещните престации -
мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя ползването
на мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят – да я заплати,
но само срещу предоставената му услуга. Предвиждайки в договора за едно и
също неизпълнение две различни и едновременно дължими санкции, се
надхвърля безспорно обезпечителната и обезщетителна функция на
неустойката и същата се явява необосновано висока по смисъла на чл. 143 т.5
от ЗЗП. Самата клауза не е индивидуално уговорена, изхождайки от цялото
съдържание на договора, поради което и същата е нищожна на основание чл.
146 ал.1 от ЗЗП и не следва да се прилага.
Действително не се установява по делото лизинговата вещ да е
върната на лизингодателя, в който случай ищецът би могъл да поиска
връщането й и да се удовлетвори от продажната цена съгласно чл. 12 от
общите условия към Договора за лизинг, където са предвидени правата на
лизингодателя при неизпълнение на задължения по договор за лизинг от
страна на лизингополучателя. Предвид изтичането на срока за лизинг ищецът
има право да претендира връщането на лизинговата вещ и на основание чл.
7
345 от ТЗ, но не и самоволно да начислява разликата между цената на
процесното устройство без абонамент и преференциалната му обща
лизингова цена, поради липса на подобна договорка в Договора за лизинг,
респ. нейната нищожност в Договора за мобилни услуги и Допълнителното
споразумение към него.
Претендираната от ищеца сума в размер на 123, 45 лева се явява и
недоказана, доколкото по делото не са представени доказателства за цената
на предоставеното на ответницата устройство без абонамент, съгласно
актуалната към момента на начисляването на сумата ценова листа на
оператора, нито е поискано назначаване на ССчЕ в тази връзка.
С оглед на това и в тази му част искът като неоснователен и
недоказан следва да се отхвърли.
В настоящото производство ищецът претендира неустойка в размер
на на 92, 46 лева, начислена вследствие на неизпълнение от ответницата на
задължението за плащане на падежирала сума по споразумението и на
основание спогодба, постигната между ищцовото дружество и КЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вреди от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. По своята същност
неустойката е едно предварително и доброволно установяване на размера на
обезщетението за вреди, които изправната страна ще претърпи от пълното
неизпълнение или неточното изпълнение на задълженията на неизправната
страна. Фактическият състав на отговорността за неустойка включва
установяване на неизпълнено от неизправната страна договорно задължение и
на вина за неизпълнението. В процесните договори /Договор за мобилни
услуги и Допълнително споразумение към него/ е предвидено, че в случай на
прекратяване на договора през първоначалния срок по вина или инициатива
на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на
този срок. Доколкото ответникът притежава качеството потребител на
далекосъобщителна услуга съобразно § 13 т. 1 от ДП на ЗЗП, приложение в
отношенията между страните следва да намерят правилата на ЗЗП. Съгласно
дефиницията по чл. 143 от ЗЗП „неравноправна клауза“ е всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
8
води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Вярно е, че липсва нормативно
ограничение и в рамките на предоставената им договорна свобода, страните
по договор за услуга да включат клауза за едностранното му прекратяване
преди изтичане на срока, по волята на която и да е от страните или на една
определена от тях. Допустимо е също така, уговарянето от страните на
неустойка за вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор за
услуга, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В противен случай клаузата за неустойка би била
нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
Съдът намира, че уговорената между страните неустоечна клауза в
двата договора е неравноправна, поради което и нищожна на основание чл.
146 ал.1 и ал.2 от ЗЗП вр. чл. 143 т. 5, т. 9 и т. 14 от ЗЗП вр чл. 3 § 1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета, тъй като с определяне на неустойка в размер
на оставащите абонаментни месечни цени до края на срока на договора се
създава значителна неравнопоставеност между страните по договора. В
случая, с оглед начина на изготвяне на договора и обстоятелството, че същият
се попълва от представител на ищеца - търговец навежда на извода, че
ответникът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по отношение на
клаузата за неустойка, така че не може да се приеме, че е налице
индивидуално уговорена клауза между страните.
Допълнителен аргумент, че уговорката за неустойка в полза на
мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за услуга поради
неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер на
всички абонаментни вноски за периода от прекратяване на договора до
изтичане на уговорения в него срок, е нищожна и поради противоречие с
добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е, че по този начин
мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага
от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора. В този
смисъл константната практика на ВКС, напр. Решение № 219/09.05.2016 г. по
т. д. № 203/2015 г. на ВКС, I т. о. и др.
Освен това, при прекратяване на договора за мобилни услуги
операторът не получава съответната абонаментна такса, но е налице
9
възможност да предостави съответния номер на друг клиент, от което да
реализира пропусната печалба. Същевременно императивния режим на
закрила на потребителите изключва изменението на клаузите по начин,
възстановяващ еквивалентността на правата на насрещните страни. Напротив
законът предвижда именно нищожност на клаузата, а не намаляване на
прекомерната неустойка по общия ред, именно за да осигури и превенция,
като отрече каквато и да е възможност за доставчика, злоупотребил при
договарянето, да получи каквато и да е полза от неравноправната клауза. Ето
защо, последиците на неустоечната клауза следва да бъдат отречени, поради
нейната неравноправност. При изтъкнатите съображения, уговорката за
неустойка в полза на мобилния оператор при предсрочно прекратяване на
договор за услуга, поради неплащане на сума по договора от потребителя, се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26
ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.
Отделно от това, неустойката в размер на оставащите месечни
абонаментни такси до края на срока на договора, договаряна от доставчиците
на услуги, вече трайно се приема от КЗП за нарушение по чл. 68 ал.1 от ЗЗП и
за нелоялна търговска практика. Твърдението за постигната между ищеца и
КЗП спогодба относно размера на неустойката – че същия не може да
надхвърля трикратния размер на стандартните месечни абонаменти на първо
място е недоказано. Същото няма как да бъде споделено именно с оглед
изложените съображения за изначална нищожност на клаузите за неустойка в
процесните договори. заместването на нищожна клауза от потребителски
договор е възможно само с повелителна норма от материалното право /чл. 26
ал. 4 от ЗЗД/, но не и със съдебни актове, какъвто представлява одобрената
съдебна спогодба. Както вече бе споменато, императивният режим на
закрилата на потребителите предвижда именно нищожност на клаузата, а не
намаляване на прекомерната неустойка по общия ред. Ето защо не следва да
се присъжда неустойка, дори и в редуцирания размер от три месечни
абонаментни такси, доколкото претенцията се основава на нищожни клаузи.
По изложените съображения претендираната от ищеца неустойка в размер на
92, 46 лева се явява недължима, тъй като клаузата, с която е уговорена е
нищожна, поради което предявеният установителен иск в тази му част следва
да бъде отхвърлен.
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК и в съответствие с направеното
10
искане, в полза на ищеца се дължат деловодни разноски за исковото
производство, съобразно с представените доказателствата по делото за
извършването им и съразмерно с уважената част от претенциите. Изчислени
по посочения начин дължимите в полза на ищеца разноски възлизат на 238,
93 лева.
При този изход на делото и предвид задължителните указания
дадени с т. 12 на ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС на основание чл. 78 ал.1 вр.
с ал. 8 от ГПК ответницата следва да бъдат осъдена да заплати на ищеца
претендираните и доказани деловодни разноски в заповедното
производство, които съразмерно с уважената част от иска възлизат на 147, 18
лева.
Ответникът не е направил разноски, поради което не следва да му се
присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на И.Н. И.,
ЕГН:**********, с адрес: гр. ***, ЧЕ ДЪЛЖИ на „Теленор България”ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост 4", Бизнес Парк София, сграда 6 сумата от 133, 62 лева /сто
тридесет и три лв., 62 ст./ главница, от която 44, 63 лева неплатени
абонаментни такси и използвани услуги по Допълнително споразумение към
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*** от 05.09.2017 г. за
отчетен период от 15.08.2018 г. до 14.10.2018 г. и 88, 99 лева,
представляваща дължими лизингови вноски по Договор за лизинг от
05.09.2017 г. за отчетен период от 15.08.2018 г. до 14.12.2018 г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 22.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за които
суми е издадена заповед за изпълнение № 707/23.12.2020 г. по ч. гр. дело №
1158/2020 г. по описа на Районен съд - Девня, на основание чл. 422 ал. 1 вр.
чл. 415 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 324 – 327 от ТЗ.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Теленор България”ЕАД, ЕИК
11
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4",
Бизнес Парк София, сграда 6 срещу И.Н. И., ЕГН:**********, с адрес: гр. ***
иск за признаване за установено, че И.Н. И., ЕГН:********** дължи на
„Теленор България”ЕАД, ЕИК ********* сума в размер на 92, 46 лева
неустойка за предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна
услуга, начислена по фактура №**********/15.12.2018 г. и сума в размер на
123, 45 лева, представляваща разликата между цената на получено по
Договора за лизинг устройство без абонамент и преференциалната обща
лизингова цена, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА И.Н. И., ЕГН:**********, с адрес: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ
„Теленор България”ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 4", Бизнес Парк София, сграда 6 сума в
размер на 238, 93 лева /двеста тридесет и осем лв., 93 ст./ , представляваща
разноски по настоящото дело, съобразно уважената част от иска, както и
направените в заповедното производство разноски в размер на 147, 18 лева
/сто четиридесет и седем лв., 18 ст./ съобразно уважената част от иска, на
основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Девня: _______________________
12