№ 1351
гр. София, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100506900 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.03.2020 год., постановено по гр.дело №66835/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 73 с-в, „ДЗИ-О.З.“ ЕАД е осъдено да заплати на Й. СТ. Й. по искове с правно
основание чл. 405, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 368.92 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ – полица
№440116211002325 от 10.02.2016 год. за застрахователно събитие – пътнотранспортно
произшествие /ПТП/ от 17.01.2017 год. с лек автомобил с рег.№*******, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.10.2018 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 62.41 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 17.02.2017 год. до 17.10.2018 год., както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 108.92 лв., като
исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери, а ищцата е
осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 274.65 лв.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Й. СТ. Й..
Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд не бил обсъдил всички
доказателства по делото. Видно било от удостоверение от 27.01.2017 год. на СДВР, отдел
„Пътна полиция“, че на 17.01.2017 год., в 16.03 ч., в дневника за ПТП било регистрирано
събитие с процесното моторно превозно средство, за което било заявено, че е
1
самокатастрофирало. Т.е. уведомлението за настъпилото ПТП било направено веднага след
настъпването му. В Наредба №Із-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето
им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между МВР, КФН и
Информационния център към Гаранционния фонд били посочени случаите, при които
органите на „Пътна полиция“ не посещават местопроизшествия. Застрахованият бил
изпълнил всички свои задължения по застрахователния договор. На застрахователя били
съобщени всички известни данни и обстоятелства, които били от значение за естеството и
размера на покритите рискове. Не било налице погрешно уведомяване за съществуването
или липсата на обстоятелства от съществено значение за риска. Нямало премълчаване на
подобни съществени обстоятелства, действия или бездействия, представляващи увеличение
на риска. Застрахованият бил взел всички предписани от застрахователя мерки за
предпазване на застрахованото имущество от вреди, като своевременно била заплащана
дължимата застрахователна премия. Не било налице основание за отказ от страна на
ответника за заплащане на застрахователно обезщетение. Такъв отказ можело да бъде
направен само ако неизпълнението на уговорените в Общите условия задължения от страна
на застрахования било способствало за настъпването на застрахователното събитие, оказало
било въздействие върху него или е довело до невъзможността да бъдат предотвратени
вредите от събитието. Според нормативната уредба, застрахователят можел да откаже
плащане на обезщетение при наличие на поведение, водещо до неизпълнение от страна на
ползващото лице, на такова задължение от застрахователния договор, които било
значително с оглед интереса му и е било предвидено в закон или в договор. Страните по
застрахователното правоотношение били свободни да уговорят както основанията за носене
на отговорност от застрахователя в случай на увреждане на застрахованото имущество, така
и на основанията за освобождаване от застрахователна отговорност, но следвало да се имат
предвид ограниченията на разпоредбите на КЗ. В случая не се установявало от страна на
водача на процесния автомобил да е налице умисъл, а в Общите условия отговорността на
застрахователя за изплащане на обезщетение била изключена единствено при умишлени
действия от страна на застрахования или от трето ползващо се лице. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „ДЗИ-О.З.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил
приел, че в случая е приложима клаузата на т. 6.5 от Общите условия по застраховката.
Идентичен смисъл имала и разпоредбата на чл. 407 КЗ. Тъй като процесният автомобил
имал частични щети по една и съща полица на обща стойност 1 417.08 лв., то сумата от
3 682.92 лв. се считала за застрахователната сума по процесната полица /5 100 лв. – 1 417.08
лв./. Правилно СРС бил приел също така, че е приложима хипотезата на т. 16 от Общите
условия по застраховката, тъй като застрахованият не бил представил изрично предвидените
в Общите условия документи за удостоверяване на настъпилото ПТП. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
2
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част, но е частично неправилно.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства по делото се
установява, че на 10.02.2016 год. е бил сключен валиден договор за застраховка „Каско +“
на МПС, клауза „Пълно каско“ – полица №440116211002325, между ищцата Й. СТ. Й., от
една страна, като застрахован и „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, от друга страна, като застраховател, с
предмет лек автомобил „Ягуар“ с рег.№******* /който е собственост на ищцата/, със срок
на застрахователно покритие от 12 месеца – от 12.30 ч. на 10.02.2016 год. до 24.00 ч. на
09.02.2017 год. и застрахователна сума в размер на 5 100 лв., при уговорена застрахователна
премия от 450 лв. и данък върху премията от 9 лв., или общо 459 лв., платима на четири
вноски, всяка от които в размер на 114.75 лв. – не се спори между страните, че ищцата е
заплатила на ответното дружество застрахователната премия, поради което договорът е
влязъл в сила. Спазена е формата за действителност на договора съгласно чл. 344, ал. 1 и чл.
345, ал. 1 КЗ. Безспорно е също така, че съществувалия между страните договор за
застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в
резултат на пътнотранспортно произшествие – виж раздел ІІ от Общите условия на
ответника за автомобилна застраховка „Каско +“.
Не се спори също така, че във връзка с процесното застрахователно правоотношение
били заведени още шест претенции за изплащане на застрахователно обезщетение за
застрахования автомобил, като на застрахования били изплатени застрахователни
обезщетения в общ размер на 1 417.08 лв.
Съгласно т. 6.5 от раздел ІІ от Общите условия, при изплащане на обезщетение за
частична щета на МПС, автомобилът се смятал за застрахован в размер, равен на разликата
между първоначалната застрахователна сума и изплатеното застрахователно обезщетение,
освен в случаите, в които застрахователят има право на регрес срещу неизвестен
извършител.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства
по делото, че 17.01.2017 год., в 16.03 ч., в дневника за ПТП, воден от отдел „ПП“ – СДВР,
било регистрирано събитие с процесния автомобил, за който било заявено, че е
самокатастрафирал, а на 01.02.2017 год. третото за спора лице Л.Н.В. уведомил отдел „ПП“
– СДВР, че на 17.01.2017 год., в гр.София, кв.“Малинова долина“, ул.“202“, е претърпял
3
ПТП при управлението на процесния автомобил, който е самокатастрофирал.
На 18.01.2017 год. – в срока по чл. 403, ал. 1 КЗ, ищцата уведомила ответното
дружество за настъпилото ПТП, като посочила, че същото е настъпило при движение по
стръмна и задънена улица, пресечка на „Бистришко шосе“ – превозното средство поднесло и
се ударило в стена.
Превозното средство било огледано от служители на застрахователя /за което не са били
калкулирани транспортни разходи/, като бил постановен отказ да бъде изплатено
застрахователно обезщетение, тъй като съгласно т. 16.1 от Общите условия на застраховката
бил изчерпан лимитът за това.
Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че процесният автомобил
към датата на ПТП – 17.01.2017 год. е в експлоатация от около 15 години, действителната
му стойност към датата на настъпване на ПТП възлиза на 5 175 лв., а стойността на ремонта
по средни пазарни цени – 6 111.74 лв. Установено е също така при разпита на вещото лице в
открито съдебно заседание, че стойността на запазените части на автомобила е в размер на
1 552.50 лв., като малко части на превозното средство били увредени, но на висока стойност
/посочени в табличен вид на стр. 2 от заключението/, като нямало увреждане по двигател,
скоростна кутия, интериор, задна част на автомобила.
В контекста на изложеното СГС счита, че по валидно сключения договор за
имуществено застраховане е настъпило покрито от договора събитие и съответно
застрахователят – ответното дружество е в риск. Следователно предявеният иск е установен
в своето основание.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд
приема, че застрахователното обезщетение е сумата, която застрахователят се задължава за
заплати в случай, че застрахователното събитие настъпи. То има приложно поле при
имущественото застраховане и само при него застрахователното плащане има
обезщетителен характер – предназначението му е да компенсира вредите, настъпили в
резултат на застрахователното събитие. Съгласно разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ,
застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на
настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на вредоносните
последици, което обстоятелство обуславя наличието на застрахователния интерес.
Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е.
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия
вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за
доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КЗ. При
положение обаче, че разходите за поправка са близки или надвишават стойността на цялата
увредена вещ, е икономически необосновано да се обезщетяват тези разходи, вместо да се
4
обезщети стойността на цялата вещ, с което увреденият би могъл да си купи вещ със същото
качество. Ето защо в подобна хипотеза – каквато именно е и настоящата – увреждане, при
което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишават 70 на сто от
действителната му стойност – чл. 390, ал. 2 КЗ, размерът на обезщетението е равен на
действителната стойност на цялата увредена вещ към момента на увреждането. Както вече
бе посочено според заключението по съдебната автотехническа експертиза действителната
стойност на процесния автомобил по средни пазарни цени към датата на ПТП е 5 175 лв.,
като е налице тотална щета – виж чл. 390, ал. 2 КЗ /обстоятелство, което е и безспорно
между страните/. От тази действителна стойност следва да бъде приспадната остатъчната
стойност на увреденото имущество /стойността на неувредените части/ – в частност в
размер на 1 552.50 лв. Т.е. размерът на причинената вреда възлиза на 3 622.50 лв.
Спорните по делото въпроси са свързани с това дали е законосъобразен отказът на
застрахователя да заплати застрахователното обезщетение, основан на клаузите на т. 6.5 и т.
16.1 от Общите условия – ответникът поддържа, че автомобилът се смята за застрахован за
сумата, явяваща се разликата между първоначалната застрахователна сума и изплатените
обезщетения за частични щети, както и че застрахованият не е представил документ,
издаден от компетентен орган в кръга на правомощията му, за доказване настъпването на
застрахователното събитие, механизма на реализирането му, кой е бил водач на автомобила
и дали същият е управлявал превозното средство след употреба на алкохол или други
упойващи средства, в който случай има право на обезщетение в размер на 10 % от
застрахователната сума.
Настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл. 407 КЗ, при частично погиване на
застрахованото имущество, то се смята за застраховано до изтичане срока на
застрахователния договор в размер, равен на разликата между първоначалната
застрахователна сума и изплатеното застрахователно обезщетение, освен ако в
застрахователния договор е уговорено друго – смисълът на разпоредбата е да ограничи
общия размер на обезщетенията за застрахованото имущество до размера на уговорената
застрахователна сума. В сключения между страните застрахователен договор не е уговорено
друго, видно от т. 6.5 от Общите условия. Първоначалната застрахователна сума по
процесния договор е 5 100 лв. Прилагайки цитираната разпоредба и след приспадане на
платеното обезщетение по предходни щети в общ размер на 1 417.08 лв., разликата, за която
се счита застрахован автомобила, е 3 682.92 лв. /както е приел и СРС/. Дължимото на
ищцата обезщетение е в по-нисък размер – 3 622.50 лв.
На следващо място, в клаузата на т. 11.6.1 от Общите условия на ответника е
предвидено, че при щети, причинени от ПТП, застрахованият трябва да представи
констативен протокол за ПТП, протокол за ПТП, двустранен констативен протокол,
попълнен съгласно законоустановените изисквания, а съгласно т. 16.1, при невъзможност
застрахования да представи някой от тези документи, застрахователят може да приеме
доказването на застрахователното събитие на база писмена декларация по образец, в който
случай застрахованият има право да получи обезщетение в размер до 10 % от
5
застрахователната сума.
Според разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство,
който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само
имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието.
Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и
съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е
настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не
може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната
служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е
настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от
закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП
в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в произшествието
има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни
средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при
произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и моторното
превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му
от произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ /отм./ е издадена
Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на
вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към
Гаранционния фонд. В този подзаконов нормативен акт са регламентирани видовете
документи, които се съставят за настъпило ПТП, а именно: 1/ констативен протокол за ПТП
с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с материални щети и 3/ двустранен констативен
протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/. Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието
са причинени само материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на
собствен ход, и между участниците в произшествието има съгласие относно
обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен
протокол за ПТП /приложение № 3/.
По аргумент за противното от чл. 6, т. 4 от горепосочената наредба /приложима
редакция – доп., ДВ, бр. 19 от 28.02.2017 год./, протокол за ПТП с материални щети следва
да бъде съставен от органите на МВР след посещение на място, когато повредите са
причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в
състояние да се придвижи на собствен ход.
Следователно, доколкото в частност по делото няма нито твърдения, нито данни, че
след настъпването на ПТП процесният автомобил не е можел да се движи на собствен ход
/напротив, съвкупната преценка на доказателствата по делото, в т.ч. заключението по
съдебната автотехническа експертиза, обуславя извода, че превозното средство е можело да
6
се придвижи на собствен ход/, то настоящият съдебен състав приема, че не е била налице
някоя от хипотезите, установени в разпоредбата чл. 125 ЗДвП, при които службите за
контрол на МВР задължително посещават мястото на ПТП, респективно застрахованият не е
имал задължение /а и възможност/ да изисква изготвянето на документ за щетите по
автомобила. Същевременно той е регистрирал произшествието /чл. 571, ал. 1, т. 9 КЗ/ и е
предоставил на застрахователя превозното средство и му е съдействал за извършването на
оглед и описание на щетите /виж т. 11.4 от Общите условия/.
В този смисъл следва да се приеме, че за ищцата е съществувала нормативна пречка да
се снабди с протокол за ПТП, като поставеното от застрахователя изискване за доказване на
застрахователно събитие „щети от пътнотранспортно произшествие“ с констативен
протокол за ПТП, протокол за ПТП, двустранен констативен протокол в хипотезата на
повреди, причинени в резултат на ПТП с един участник и МПС е в състояние да се
придвижи на собствен ход, не е съответства на разпоредбата на чл. 106, ал. 5 КЗ.
Следователно предвидените в т. 16.1 от Общите условия последици биха могли да настъпят
само когато протокол за ПТП е съставен, но застрахованият не го е представил на
застрахователя или въпреки, че е бил длъжен да окаже съдействие за установяване на
вредите, когато службите за контрол на МВР са длъжни да посетят мястото на
пътнотранспортното произшествие, не е изпълнил задълженията си по чл. 123, ал. 1, т. 3
ЗДвП. За пълнота следва да бъде посочено, че в разглежданата хипотеза дори и след
уведомяването на органите на КАТ да е бил съставен протокол – без посещение на мястото
на произшествието, то същият би съставлявал доказателство единствено за авторството на
направените пред длъжностното лице изявления на водача, но не и за тяхната вярност, тъй
като удостоверените факти относно механизма на произшествието не са възприети лично от
съставителя /виж Решение № 98 от 25.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 750/2011 г., II т. о., ТК/.
Т.е. доказателствената стойност на подобен протокол би била идентична на тази, с която се
ползва представената от водача /респ. застрахования/ декларация, съдържаща описание на
механизма на произшествието.
В този смисъл ищцата се легитимира като кредитор на вземане в размер на 3 622.50 лв.,
до който и релевираната главна претенция се явява основателна, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Доколкото е безспорно във въззивното производство, че ответникът е в забава през
исковия период – от 17.02.2017 год. до 17.10.2018 год., то акцесорният иск се явява
установен в своето основание. Тъй като липсват данни за неговия размер, СГС го определя
по реда на чл. 162 ГПК с помощта на компютърна програма на 611.80 лв., до който искът по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявените
искове по чл. 405, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата
над 368.92 лв. до размера от 3 622.50 лв. /т.е. за сумата от 3 253.58 лв./ – главница и за
разликата над 62.41 лв. до размера от 611.80 лв. /т.е. за сумата от 549.39 лв./ – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 17.02.2017 год. до 17.10.2018 год., които
7
претенции подлежат на уважаване. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено
и в частта му, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 86.91 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателката /ищцата/ неприсъдената част от разноските за
първоинстанционното производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 807.07 лв., както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат в размер на
454.76 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. уважената част от
исковете.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да
заплати на ответника сумата от 31.23 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба, респ.
отхвърлената част от исковете.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 20.03.2020 год., постановено по гр.дело №66835/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 73 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените от Й. СТ. Й. срещу
„ДЗИ-О.З.“ ЕАД искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за разликата над 368.92 лв. до размера от 3 622.50 лв. /т.е. за сумата от 3 253.58 лв./ –
главница и за разликата над 62.41 лв. до размера от 611.80 лв. /т.е. за сумата от 549.39 лв./ –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 17.02.2017 год. до
17.10.2018 год., както и в частта му, в която ищцата Й. СТ. Й. е осъдена да заплати на
ответника „ДЗИ-О.З.“ ЕАД разноски за първоинстанционното производство за разликата над
86.91 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“*******, да заплати на Й. СТ. Й. с ЕГН **********, с адрес: гр.Д.,
ул.******* по искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД разликата над 368.92 лв. до размера от 3 622.50 лв. /т.е. сумата от 3 253.58 лв./ –
главница, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“
– полица №440116211002325 от 10.02.2016 год. за застрахователно събитие –
пътнотранспортно произшествие /ПТП/ от 17.01.2017 год. с лек автомобил с рег.№*******,
8
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба
– 17.10.2018 год. до окончателното й изплащане и разликата 62.41 лв. до размера от 611.80
лв. /т.е. сумата от 549.39 лв./ – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 17.02.2017 год. до 17.10.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.03.2020 год., постановено по гр.дело №66835/2018
год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“*******, да заплати на Й. СТ. Й. с ЕГН **********, с адрес: гр.Д.,
ул.******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 807.07 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат в размер на 454.76 лв.
ОСЪЖДА Й. СТ. Й. с ЕГН **********, с адрес: гр.Д., ул.******* да заплати на „ДЗИ-
О.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 31.23 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9