Решение по дело №12799/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 07.07.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на  шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                                           мл.съдия  ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр. дело № 12799 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 183833/05.08.2019 г.,постановено по гр.д. №53568/2017 г. по описа на СРС, 153 състав Г.Ф.е осъден да заплати на М.А.А., ЕГН: ********** на основание чл.577, ал.1, т.2 вр. чл.558, ал.5 КЗ вр. чл.496 КЗ сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 05.07.2016 г. на път II-66, в района на км.48+100, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.05.2017 г. до окончателното ѝ плащане.

Подадена е въззивна жалба от ищеца М.А.А., чрез адв. С. срещу решението, в частта, досежно началната дата на присъждане на законна лихва върху присъдената главница, като се поддържа, че в тази част решението е неправилно. Изложени са съображения, че делинквентът дължи заплащане на законна лихва от датата на увреждането, което разрешение следва да се прилага и спрямо Гранционния фонд. т.е. лихва се дължи от датата на деликта- 05.07.2016 г., а не 06.05.2017 г., както е приел СРС.

       Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която Г.Ф.е осъден да заплати на М.А.А., ЕГН: ********** на основание чл.577, ал.1, т.2 вр. чл.558, ал.5 КЗ вр. чл.496 КЗ сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, астъпило на 05.07.2016 г. на път II-66, в района на км.48+100 и в тази част е влязло в сила.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Г.Ф.,  в който се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна. Твърди се, че задължението на Г.Ф.за заплащане на лихва за забава възниква след изтичане на срока за произнасяне по претенцията на увреденото лице, който правилно е съобразен от СРС. Иска се потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Разгледано по същество, първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като във връзка с възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните съображения:

Съгласно чл. 558, ал. 1, изр. 2 от КЗ лихвите за забава от страна на Г.Ф.се изчисляват и изплащат при спазване на чл. 497, т. е. прилагат се същите правила, както при застрахователите относно момента, от който се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва. Според чл. 497, ал. 1 КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати - т.1 изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3; т. 2 изпадането в забава е след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ. Според последната разпоредба срокът, в който следва да се изплати дължимото обезщетение е до три месеца от предявяване на претенцията.  

При така действащата нормативна уредба, не се предвижда хипотеза, в която законната лихва да се дължи от датата на деликта, поради което въззивната жалба се явява неоснователна.

От данните по делото се установява, че на 05.02.2017 г. М.А. е предявил претенция за изплащане на обезщетение пред Г.Ф.във връзка с процесното ПТП, настъпило на 05.07.2016 г. за претърпяни имуществени вреди в размер на 4000 лв., представляващи стойността на увредения му автомобил марка „Мазда 6“ с рег. № *****.

По претенцията е образувана преписка за щета с  № 110131/08.02.2017 г. На 27.02.2017 г. от Г.Ф.е изискано представянето на копие от свидетелството за регистрация на МПС марка „Мазда 6“ с рег. № *****.

С писмо с изх. № 24-01-95/05.05.2017 г. Гаранционният фонд е уведомил М.А., че се отказва изплащане на обезщетението искано от последния, поради непредставянето на поисканово свидетелство за регистрация на МПС, необходимо за доказване на собствеността върху вещта и съответно правото на молителя да получи обезщетение. На молителя са указани възможностите да предяви нова претенция пред Г.Ф.или да претендира обезщетение по съдебен ред.

Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на претендираното главно вземане за имуществени вреди /установено с влязлата в сила, като необжалвана част от първоинстанционното решение/ и предвид установените по делото фактически положения, че Гаранционният фонд /ответникът/ е бил уведомен от ищеца за настъпилото застрахователно събитие на 05.02.2017 г., то същият е изпаднал в забава на 06.05.2017 г., след изтичане на 05.06.2017 г. на тримесечния срок по чл. 497, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ.  

При изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение- правилно, поради което и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, право в негова полза да бъдат присъдени разноски има ответникът Г.Ф., който е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100 лв. - разноски във въззивното производство.

     На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.

     Предвид изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 183833/05.08.2019 г.,постановено по гр.д. №53568/2017 г. по описа на СРС, 153 състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА М.А.А., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на Г.Ф., със седалище и управление:*** сумата от 100,00 лв. /сто лева/- разноски във въззивното производство.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                                         2.