РЕШЕНИЕ
гр. София, 24.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и девети март две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 7147 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 357482 от 09.03.2018 г., постановено
по гр. дело № 62862/2017 г., по описа на СРС, 159 състав, е признато за
установено по предявения от С.Г.А. срещу „Ч.Е.Б." АД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът
не дължи на ответното дружество, сумата от 279,69 лв. - главница за
изразходвана, незаплатена ел. енергия за периода 01.03.2007 г. - 21.05.2007 г.,
за която е издаден изпълнителен лист от 24.03.2008 г. на СРС, 54 състав, по
ч.гр.д. № 6712/2008 г. и е предмет на изп. дело № 120/2008
г., по описа на ЧСИ М.К., peг. № 788, като погасена по давност. Със същото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 300,00 лв.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „Ч.Е.Б." АД, чрез процесуалния му
представител – юриск. В.И., с надлежно учредена представителна власт по делото,
с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди,
че в диспозитива на решението съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като
имало разлика в основанието на иска по чл. 439 ГПК и отрицателния установителен
иск по чл. 124 ГПК, с който се оспорва вземането по договор. Сочи, че в исковата
молба се оспорва единствено задължението за потребена ел. енергия, като в
предмета на делото не са включени нито допълнителни вземания за лихви и разноски,
по които е издаден изпълнителен лист от 24.03.2008 г., на СРС, 54 състав, по
гр.д. №6712/2008 г., нито разноските по самото изпълнително дело, и които вземания
без основание са обсъдени в мотивите на решението. Поддържа, че с наложения на
30.05.2008 г. запор върху собствено на ищеца МПС погасителната давност е била
прекъсната. Твърди, че в качеството си на кредитор е предприел всички възможни
и необходими действия с цел да удовлетвори вземането си към ищеца, включително
да преустанови доставката на ел. енергия. Счита, че при липсата на имущество,
подходящо да удовлетвори ответника, давност не тече. Излага, че е поискал запорираното
МПС да бъде продадено, но ЧСИ е проявил бездействие, което изключвало възможността
за настъпване на перемпция.
Въззиваемият-ищец С.Г.А. оспорва
подадената въззивна жалба по подробно изложени съображения и моли същата да
бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – изцяло потвърдено като правилно.
В хода на въззивното производство
въззивникът се позовава на извършено от ищеца доброволно плащане по банков път
на процесното задължение, и счита, че на основание чл. 118 ЗЗД се изключва
възможността вземането да бъде погасено по давност. В тази връзка излага, че на
08.11.2018 г. С.Г.А. е представил със заявление ********** банков документ, че
е платил задълженията, за които вече има изпълнителен лист, като за остатъка от
общо 7000 лв. е признал дълга и е сключил споразумение за разсрочено плащане.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
За да уважи изцяло ищцовата претенция, СРС
е приел, че е настъпила предвидената в чл. 111, б. „в“ ЗЗД тригодишна
погасителна давност. В решаващите си мотиви съдът е изложил, че за процесното
задължение е бил издаден изпълнителен лист срещу С.Г.А., въз основа на
несъдебно изпълнително основание по чл.237, б. „к" ГПК /отм./, поради
което актът на съда се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на
пресъдено нещо. Поради това и вземането се погасява с кратка 3 - годишна
давност. Прието е, че последното и единствено изпълнително действие по образуваното
въз основа на изпълнителния лист изпълнителното дело №120/2008 г., по описа на
ЧСИ М.К., рег. №788 при КЧСИ, е извършено на 03.06.2008 г., когато върху МПС на
С.Г.А. е наложен запор. Предвид това обстоятелство е стигнал до извод, че погасителната
давност е настъпила с изтичане на три години от последно предприетото
изпълнително действие, т.е. 03.06.2011 г. Счел е за неоснователен доводът на
ответника, че вземането му е признато от длъжника с писмо № 10000091398 от
09.09.2016 г., тъй като изявлението е направено, след като давността вече е
изтекла, а освен това, писмото не установява еднозначно признание за процесното
задължение.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно
наведени оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:
Неоснователни
са доводите на въззивника, че с решението си СРС се е произнесъл по непредявен
иск, тъй като диспозитивът на решението напълно съответства на заявения в исковата
молба петитум – да се признае, че С.Г.А. не дължи на „Ч.Е.Б." АД сумата
от 279,69 лв. - главница за изразходвана, незаплатена ел. енергия за периода
01.03.2007 г. - 21.05.2007 г., като погасена по давност. Действително в диспозитива
на решението е посочено, че за това вземане е издаден изпълнителен лист от
24.03.2008 г. на СРС, 54 състав, по ч.гр.д. № 6712/2008 г. и е предмет на изп.
дело № 120/2008 г. на ЧСИ М.К. peг. № 788 при КЧСИ, но така отразеното
единствено конкретизира отреченото вземане и не рефлектира върху допустимостта
или правилността на решението. Направеният в мотивите на решението извод на
съда, че поради погасяване на главницата, са погасени на основание чл. 119 ЗЗД допълнителни
вземания за лихви и разноски по издадения изпълнителен лист, също не опорочават
обжалваното решение, доколкото тези мотиви не са намерили отражение в диспозитива
на съдебния акт и не надхвърля обема на търсената защита в съответствие с принципа
на диспозитивното начало по смисъла на чл. 6, ал. 2 ГПК.
Съгласно
приетото в т. 10
от ТР №2 от 26.06.2015 г., по тълк.д. №2/2013 г., когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност
за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие.
В конкретния
случай, по образуваното изпълнително дело №120/2008 г., по описа на ЧСИ М.К.
peг. № 788 при КЧСИ, единственото изпълнително действие, с което давността е
била прекъсната, е наложеният запор от 30.05.2008 г. върху МПС, собственост на
длъжника. След тази дата не се твърди, а и не се установява от приложеното
изпълнително дело, да са предприемани действия по принудително изпълнение. Противно
на твърденията на ответника, не се установява да е отправил искане до ЧСИ за
продан на запорирания лек автомобил. Дори и да се приеме обратното,
бездействието на съдебния изпълнител не поставя в обективна невъзможност
кредитора да действа, тъй като по силата на чл. 435, ал. 1 ГПК в полза на
взискателят е предоставена възможност да обжалва отказа на съдебния изпълнител
да извърши исканото изпълнително действие, но който ред за защита не е използван.
При наложен запор върху налично длъжниково имущество, не е налице твърдяната от
въззивника хипотеза на временна липса на имущество, подходящо да удовлетвори
вземането му и няма основание за спиране на погасителната давност. Предвид това
и с оглед безспорно установения факт на бездействие на кредитора след
30.05.2008 г., до предявения от ищеца иск по чл. 439 ГПК, е изтекла, както
кратката тригодишна давност, така и общата петгодишна погасителна давност
спрямо процесното вземане, обосноваващо основателност на предявения отрицателен
установителен иск.
Гореизложеното
не се опровергава от представеното в хода на въззивното производство платежно
нареждане от С.Г.А. с дата от
07.11.2018 г., с което на „Ч.Е.Б." АД е преведена сумата от 304,69 лв., с
посочено основание плащане по клиентски номер на ищеца. Нито съдържанието на
платежното, нито преведената сума, кореспондират с оспореното като погасено по
давност задължение от 279,69 лв. и не може да се приеме, че с този превод е погасено
именно процесното задължение. Нещо повече, самият ответник по иска признава, че
ищецът има към него и други задължения на стойност над 7000,00 лв. и при липсата
на други доказателства, по делото не е установено, че волята му е била да погаси
именно това задължение. Този извод кореспондира и с обстоятелството, че към
момента на плащането ищецът е уведомен за положителния за него изход на спора
пред СРС, а и процесуалното му поведение, с което оспорва подадената въззивна
жалба, е индиция, че с банковия превод не е погасено процесното задължение.
По
изложените съображения, настоящият състав намира за правилен решаващия извод на
СРС, че ищецът не дължи на ответното дружество, сумата от 279,69 лв. - главница
за изразходвана, незаплатена ел. енергия за периода 01.03.2007 г. - 21.05.2007
г., за която е издаден изпълнителен лист от 24.03.2008 г. на СРС, 54 състав, по
ч.гр.д. № 6712/2008 г. и е предмет на изп. дело № 120 по описа за 2008 г. на
ЧСИ М.К. peг. № 788, като погасена по давност.
С оглед на
обстоятелството, че правните изводи, до които въззивният съд достига, съответстват
на правните съждения на първата инстанция, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, а въззивната
жалба да се остави без уважение.
При този
изход на спора, въззиваемият-ищец има право на съдебни разноски, но доколкото
искане в тази връзка не е направено, то и съдът не следва да присъжда такива.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
357482 от 09.03.2018 г., постановено по гр. дело № 62862/2017 г., по описа на
СРС, 159 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: