Р
Е Ш Е
Н И Е №
450
гр. Пловдив,24.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично заседание на двадесети януари,през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ:
Радостина Стефанова
Зорница Тухчиева
при секретар Петя Цонкова,като разгледа
докладваното от председателя в.гр.д.№ 1984/19г.по описа на ПдОС,за да се
произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на „Сиенит“ООД,ЕИК-*********,гр.Пловдив
чрез пълномощника адв.Б.Д. против решение № 2563/19.06.19г.,постановено по
гр.д.№ 15160/18г.на ПдРС,18-ти гр.с.,с което е осъдено „Сиенит” ООД,представлявано от управителя В.К.,да заплати на „Топ консулт”
ЕООД,ЕИК-*********,гр.Смолян,представлявано от управителя Р.Н.Г.,сумата от
3823,20лв.главница, представляваща задължение за извършени транспортни услуги -
извозване на земна маса,за което вземане е издадена фактура №
474/28.11.2013г.,сумата от 1169,47лв.,представляваща мораторна лихва за периода
от 21.09.2015г.до 25.09.2018г.,ведно със законната лихва върху
главницата,начиная от 25.09.2018г. до окончателното им изплащане.
В жалбата са изложени доводи за недопустимост,респ. неправилност нарешението,като се иска обезсилването или отмяната му и постановяване на ново решение,с което предявените искове да бъдат отхвърлени.Претендират се разноски
пред двете инстанции.
Въззиваемата страна- „Топ консулт” ЕООД, ЕИК *********,гр. Смолян, чрез
пълномощника си по делото адв. Е.Д.-Р. е изразила
становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения,изложени в
писмен договор.Иска атакуваното решение да бъде потвърдено.Претендира разноски
пред настоящата инстанция.
ПдОС,след
проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК и преценка на събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и
след като обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок,изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което се явява процесуално допустима.
С обжалваното решение първоинстанционният съд
е приел от фактическа страна, че между ищеца „Топ
консулт“ ЕООД като
изпълнител и ответника „Сиенит“ ООД като възложител са възникнали облигационни отношения по
договор за изработка-транспортна услуга,изразяваща се в извозване на земна маса
срещу възнаграждение в размер на 40лв.на час за всяко от използваните МПС,по
силата на който за периода 16.10.13г.-28.11.13г.ищцовото дружество е извършило
транспортни услуги на обща стойност 3823,20лв.с ДДС,които не са били заплатени
от ответника.Предвид горното съдът е уважил предявения иск,като е осъдил
отв.дружество да заплати на ищцовото претендираната сума в размер на 3823,20лв.,както и обезщетение за забава в
размер на 1169,47лв.за периода от 21.09.15г.до 25.09.18г.
При извършената служебна проверка на решението
съобразно правомощията си по чл.269,изр.първо от ГПК съдът намира,че същото е
валидно.Във въззивната жалба са изложени доводи за недопустимост на решението
поради приетата от първостепенния съд правна квалификация на претенцията като
такава по договор за изработка-чл.266,ал.1 във вр.с чл.79,ал.1 от ЗЗД.Действително в настоящия случай с оглед изложените в исковата молба
твърдения и събраните доказателства не може да се приеме,че е налице типичният
договор за изработка,а се касае за такъв,съдържащ в себе си както елементи на
договор за превоз,така и елементи на договор за изработка,поради което според
настоящата инстанция правилната правна квалификация е като ненаименован договор по чл.79,ал.1 от ЗЗД.Независимо от това,доколкото с обжалваното решение съдът е разгледал и се е
произнесъл по иска,с който е бил сезиран-за заплащане на уговорено
възнаграждение за извършена транспортна
услуга,то решението му не е недопустимо,а приетата правна квалификация на
претенцията би могла да се отрази единствено на правилността му.Предвид
изложеното и на осн.чл.269,изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността
на решението по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка
за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,като въззивната
инстанция се произнесе по съществуващия между страните правен спор.
По
отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се
посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания,т.е. настоящата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без
нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата
страна.
ПдОС намира за неоснователни доводите във
въззивната жалба,че между страните не са възникнали облигационни отношения по
договор за транспортна услуга.От заключението на приетата като компетентно
изготвена ССЕ и най-вече от писмо изх.№ 11-01-452/14.05.19г.на ТД на
НАП-Пловдив се установява,че издадената от ищеца фактура №
**********/28.11.13г.,в която са отразени извършени от ищеца на „Сиенит“ООД
транспортни услуги на обща стойност 3823,20лв.с ДДС,е осчетоводена в
счетоводствата и на двете дружества,като по отношение на отв.дружество се
установява,че е включена в дневника на покупките за период м.ноември 2013г.с
право на приспадане на данъчен кредит.При това положение следва да се приеме,че
между страните са възникнали облигационни отношения по сключен договор за
транспортна услуга,като ищцовото дружество е изпълнило задълженията си по
него,доказателство за което е самия факт на осчетоводяването на фактурата от
страна на ответника,който по този начин е признал извършеното от ищеца
изпълнение по договора.Разпоредбата на чл.182 от ГПК предвижда,че вписванията в
счетоводните книги могат да служат като доказателство и в полза на
лицето,водещо книгите,от което пък следва,че по аргумент на по-силното
основание те могат да служат и за установяване на задължения на лицето,което ги
води.Ответникът не твърди да е заплатил дължимото възнаграждение по фактурата,поради
което исковата претенция за осъждането му е основателна и следва да се уважи.
Основателно е възражението във въззивната жалба,че
първостепенният съд не е обсъдил направеното с отговора на исковата молба
възражение за изтекла погасителна давност.В тази връзка настоящата инстанция
намира за неоснователни доводите на ответника ,че вземанията са погасени по
давност,тъй като били налице отделни транспортни услуги,извършени съгласно
представената от ищеца справка в периода 16.10.13г.-28.11.13г.Съгласно
разпоредбата на чл.114,ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня,в който
вземането е станало изискуемо.В случая в осчетоводената от двете страни по
договора фактура е предвидено,че падежът на дължимата по нея сума е
28.11.13г.,поради което вземането е станало изискуемо на тази дата и от нея е
започнал да тече давностният срок.По делото не са ангажирани доказателства от
страна на ответника за наличието на друга уговорка между страните,различна от
тази във фактурата,определяща кога възложителят следва да заплати на
изпълнителя дължимото възнаграждение за извършените транспортни
услуги.Доколкото във фактурата е посочен падежът на задължението,то не може да
намери приложение разпоредбата на чл.372,ал.1 от ТЗ,регламентираща момента на
изпълнение на задължението за заплащане на превозно възнаграждение,тъй като
същата се прилага само,ако не е уговорено друго между страните.
Правилно ПдРС е приел за основателна акцесорната
претенция за мораторна лихва.Видно от процесната фактура,в същата е посочена
датата на плащане - 28.11.13г.По делото не се твърди и не се установява между
страните да е била налична друга уговорка,поради което следва да се приеме,че
от деня,следващ посочената дата,ответникът е изпаднал в забава и съгласно
разпоредбата на чл.86,ал.1 от ЗЗД дължи на ищцовото дружество обезщетение за
забава в размер на законната лихва,чийто размер за претендирания период от
21.09.15г.до 25.09.18г.се установява от заключението на приетата ССЕ.Ето защо
исковата претенция за мораторна лихва в размер на 1169,47лв.също е основателна
и следва да се уважи.
Предвид изложеното обжалваното решение като правилно
следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото разноски се дължат на въззиваемата страна,като
жалбоподателят следва да бъде осъден да ѝ заплати направените такива пред
въззивната инстанция,които са в размер на 696лв.с ДДС за адвокатско
възнаграждение съгласно представените договор за правна защита и
съдействие,фактура от 04.11.19г.и платежно нареждане от 05.11.19г.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2563/19.06.19г.,постановено по гр.д.№ 15160/18г.по описа на
ПдРС,18-ти гр.с.
ОСЪЖДА „Сиенит” ООД,ЕИК-********* да заплати на „Топ консулт” ЕООД,
ЕИК-*********
направените по делото разноски пред въззивната
интанция за адв.възнаграждение в размер на 696(шестотин деветдесет и
шест)лв.
Решението
е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :