Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 6677 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 337816 от 13.02.2018г. по гр.д. № 29379/2017г. Софийски районен
съд, 145 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
срещу Т.И.Я., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от общо 7 776.56 лв., от които
6 744.03 лв. - главница, представляваща стойност на доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода 01.07.2013г. - 30.04.2015г. за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, и 1 032.53 лв. - мораторна лихва за
периода 31.08.13г. - 23.08.2016г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 10.05.2017г. до окончателното й изплащане. Решението е постановено
при участието на „Б.“ ООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че
ответницата не е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1,
т. 42 ДР ЗЕ. Законът изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител
на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали лицето е обитавало
процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично.
Правомощията, които формират състава на едно субективно право били типизираните
възможности, които то дава на своя носител,
и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1, т. 13 ДР ЗЕЕЕ) говорел именно за
тези възможности, а не за реалното им упражняване. Законът не предпоставял
необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота,
респ. е потребило реално топлинната енергия. В съответствие с изготвения доклад
и разпределението на доказателствената тежест, ищецът следвало да докаже
съществуването на договорно правоотношение между страните, реално доставена
топлинна енергия и обстоятелството, че нейната стойност възлиза на спорната
сума. Видно от събраните писмени доказателства било, че тези обстоятелства са
установени при условията на пълно и главно доказване. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените
искове. Претендира разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение. Прави
евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Т.И.Я. не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК и не взема становище по жалбата.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 744.03 лв. - главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода 01.07.2013г. - 30.04.2015г.
в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 032.53 лв., представляваща
лихва за забава в плащането за периода 31.08.13г. - 23.08.2016г.
Ответницата не е депозирала отговор на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК и не е взела становище по исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва
да бъде потвърдено по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, противно на поддържаното в жалбата, по делото не е доказано при
условията на пълно и главно доказване твърдението, че ответницата е била в процесния
период собственик на топлоснабдения имот и като такъв – клиент на топлинна
енергия за битови нужди. За доказване на договорното правоотношение между
страните ищецът е представил нотариален акт № 78/2007г., заявление – декларация
от 20.11.2007г. за откриване на партида, искане за налагане на възбрана (л. 26,
25 и 16 – 17 от делото на СРС), които касаят имот, различен от процесния – апартамент
№ 51 в бл. 955, ж.к. „Люлин“, собствен на трето за делото лице. При представени
доказателства за установяване на даден факт, съдът не е длъжен да указва на
страната, че от тях не се установява подлежащия на доказване факт, но въпреки
това с доклада по делото районният съд е указал на ищеца по реда на чл. 146,
ал. 2 ГПК, че не сочи доказателства за поставените в негова тежест за
установяване обстоятелства. Ищецът не е предприел никакви процесуални действия
във връзка с дадените му указания. Поради това правилно с атакуваното решение районният
съд е приел, че по делото не е доказано пълно и главно твърдението на ищеца
ответницата да е собственик на процесния топлоснабден имот. Само от
обстоятелството, че тя е посочена като клиент в приетите индивидуални справки и
в документ за главен отчет от 25.05.2015г. (л. 38 – 40 от делото на СРС) не
може да се приеме за доказан фактът, че ответницата е собственик на имота,
съответно – че е клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Останалите доводи във въззивната
жалба нямат връзка с правилността на изводите в атакуваното решение. В този
смисъл жалбата в тази част е бланкетна - в нея не са релевирани конкретни
оплаквания за неправилност на изводите на районния съд. Наведени са доводи за
неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на
исковете, както и напълно неотносими към установената фактическа обстановка. А
след като не е доказано наличие на облигационно правоотношение между страните
по доставка на топлинна енергия, предявените искове са неоснователни и подлежат
на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 337816 от 13.02.2018г., постановено по гр.д. № 29379/2017г. на
Софийски районен съд, 145 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, ЕИК *******,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.