РЕШЕНИЕ
гр. София, …………… г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, II „Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и
осемнадесета годниа, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия:
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Коева гр. дело № 4150 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение 82321/04.04.2017
г., постановено по гр. д. № 35830/2013 г. по описа на СРС, 53 състав, е извършена
допуснатата с влязло в сила решение делба на процесния имот, като на основание чл. 348 ГПК апартамент № 3, находящ се в жилищна сграда
блок ***************”, гр. София, състоящ се от една дневна, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 70,55 кв.м., при съседи: изток – апартамент №
2, запад – разделна стена с вх. Б, север – фасада, юг – фасада, заедно с
прилежащите избено омещение № 3 с площ от 3,65 кв.м. при съседи: изток – избено
помещение № 5, запад – общо избено помещение, север – фасада, и юг – коридор и
с 3, 490 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, е изнесен
на публична продан, като съдът е постановил получената сума от продажбата да се
разпредели между съделителите съобразно притежаваните от тях дялове от делбения
имот, а именно: ½ ид.ч. за Ю.В.Г. и по 1/8 ид.ч. за всяко от лицата – В.
В.Ч., В.В.Ч., А.В.Ч. и Ф.В.Ч.. С решението са отхвърлени претенциите на А.В.Ч.
и Ф.В.Ч. за възлагане на процесния недвижим имот на всеки един от тях. С
решението е са осъдени Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч. да заплатят на основание чл. 31,
ал. 2 ЗС на В. В.Ч. сумата от 1278 лв. и на В.В.Ч. сумата от 1278 лв. ,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на притежаваната от всяка
една от съделителките 1/8 част от съсобствения имот, за периода 06.08.2013 г.
до 28.10.2015 г., ведно със законната лихва от 03.11.2016 г. до изплащане на
сумата, като исковете са отхвърлени до пълните предявени размери от по 1453 лв.
и за периода 29.10.2015 г. – 11.2016 г. Със същото решение са осъдени В. В.Ч. и В.В.Ч. да
заплатят на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД на Ю.В.Г., всяка по 142,35 лв.
за направени в съсобствения имот подобрения за изработка и монтаж на метални
предпазни решетки, като за разликата до пълния предявен размер от 1406, 33 лв.
искът е отхвърлен. С решението е отхвърлен предявеният от В. В.Ч. и В.В.Ч.
срещу Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на
сумата от 387,88 лв. заплатена на 09.10.2015 г. топлинна енергия за
съсобственото жилище. Отхвърлено е и предявеното от В. В.Ч. и В.В.Ч. искане по
реда на чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч. за заплащане
на средномесечен пазарен наем до приключване на делбеното производство.
Отхвърлено е и предявеното от Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч. искане по реда на чл.
344, ал. 2 ГПК за осъждане на В. В.Ч. и В.В.Ч. за заплащане на средномесечен
пазарен наем, съобразно делбените им квоти, считано от 28.10.2015 г. до
приключване на съдебното производство.
Решението
в частта, с която е отхвърлен предявения от Ю.В.Г. срещу В. В.Ч. и В.В.Ч. иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разликата над уважения размер от 142,35 лв. за всяка от ответниците, до
пълния предявен размер от 1406, 33 лв. е влязло в сила.
Срещу така постановеното
решение в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от В. В.Ч.
и В.В.Ч.. Решението се обжалва в следните части: в частта, с която
е частично отхвърлена претенцията им с правно основание чл. 31, ал. 2,а именно
за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода
29.10.2015 г. до 11.2016 г., в чатта, с която е уважен иска срещу тях с правно
основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, в частта, с която е отхвърлена претенцията им по
чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 387, 88 лв. топлинна енергия, както и в
частта с която е отхвърлено искането им по чл. 344, ал. 2 ГПК. Поддържа се, че
решението в обжалваните части е неправилно и необосновано. По отношение на
отхвърлената част от претенцията по чл. 32, ал. 2 ЗС, се твърди, че съдът не е
изложил мотиви защо съдът приема претенцията след 29.10.2015 г. за недоказана,
като и липсата на обсъждане в мотивите на нотариалната покана на стр. 121 от
делото, връчена на насрещната страна на
29.01.2016 г. Излагат се твърдения, че съдът неправилно е уважил предявения по
чл. 61, ал. 2 ЗЗД иск за заплащане на подобрения, тъй като представените от
ищцата Ю.Г. фактури са били оспорени, а жилището е имало решетки десетки години
по-рано поставени от наследодателя на ответниците. Навеждат се доводи, че
неправилно съдът е отхвърлил претенцията им по чл. 59 ЗЗД, тъй като нямало спор
между страните, че издяаената заповед за изпълнение в полза на Топлофикация
била заплатена. По направеното искане по чл. 344, ал. 2 ГПК се твърди, че и към
датата на изготвяне на въззивната жалба, все още въззивниците не са в състояние
да влязат в жилището. Искането към съда е да отмени решението в обжалваните
части.
Въззиваемите Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч., чрез своя
процесуален представител, са подали в законоустановения срок писмен отговор на
въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност и за правилност
на решението в обжалваните от останалите съделители части
В
законоустановени срок е подадена и въззивна жалба от съделителите Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч..
Решението се обжалва в следните части: в частта, с която са отхвърлени
възлагателните претенции на А.В.Ч.
и Ф.В.Ч. и делбеният имот е изнесен на публична продан, в частта, с която са
осъдени тримата да заплатят на В. В.Ч. и
В.В.Ч. сумата от по 1278 лв. за всяка една от тях на основание чл. 31, ал. 2
ЗС, както и в частта, с която е отхвърлен искането им по чл. 344, ал. 2 ГПК за
осъждане на останалите две съделителки да заплащат средномесечен пазарен наем,
считано от 28.10.2016 г. до приключване на съдебното производство. Поддържа се,
че решението в обжалваните части е неправилно, необосновано и постановено в
нарушение на процесуалния и материалния закон. Излагат се съображения, че съдът
неправилно и в противоречие със задължителната практика на ВКС е приел, че
възлагателните претенции на съделителите са неоснователни, тъй като
съсобствеността на имота за А.В.Ч. и Ф.В. е възникнала само въз основа на юридическия
факт на наследяването и изцяло отговарят на изискванията на закона за
възлагане. Поддържа се, че по отношение на присъденото обезщетение за лишаване
от ползване, съдът неправилно е приел, че към 06.08.2013 г. ищците са отправили
покана до останалите съделители за осигуряване на достъп до имота, тъй като
видно от приложената покана и протокол, първите са пожелали да получат достъп
до жилището, само за да оценят моментното му състояние, като по делото не са
ангажирани доказателства, че достъп не им е предоставен. Поддържа се, че ищците
не са отправяли покана за заплащане на обезщетение за ползването до 03.11.2016
г. , като едва тогава с молба депозирана в о.с.з. са направили съответното
искане. Излагат се съображения, че решението в частта, с която е отхвърлено
искането на Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч. а осъждане на ответниците да заплащат
средномесечен пазарен наем от 28.10.2015 г. е нерпавилно, тъй като видно от
представения по делото констативен протокол от 28.10.2015 г. на последните са
предоставени ключовете от имота и той е бил в тяхно владение. Поддържа се, че
твърдението, че единият от ключовете не отключвал е несъстоятелно, което се
установява от събраните по делото доказателства. Като се поддържа, че съдът е
дал неправилна квалификация на искането на въззивниците за обезщетение от
лишаването от ползване като такава по чл. 344, ал. 2 ГПК. Искането към съда е
да отмени решението в обжалваните части. Претендират се рзноски.
Постъпила
и частна жалба Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч., с която се обжалва Определение от
13.11.2017 г. постановено по гр.д. №35830/2013 г., с което е изменено решението
в частта за разноските, като са осъдени жалбоподателите да заплатят на останалите две съделителки
сумата от общо 41, 65 лв. разноски за извършване на делбата. Поддържа се, че
определението е неправилно. Искането към съда е да го отмени.
В
законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба от В. В.Ч. и В.В.Ч..
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните в първата и въззивната съдебни инстанции писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
С влязло в
сила на 16.01.2015 г., постановено по гр. д. № 35830/2013 г. по описа на СРС,
ІІ ГО, 53 с-в, до делба е допусната следната недвижима вещ: апартамент № 3,
находящ се в жилищна сграда блок ***************”, гр. София, състоящ се от една дневна,
кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 70,55 кв.м., при съседи:
изток – апартамент № 2, запад – разделна стена с вх. Б, север – фасада, юг –
фасада, заедно с прилежащите избено омещение № 3 с площ от 3,65 кв.м. при
съседи: изток – избено помещение № 5, запад – общо избено помещение, север –
фасада, и юг – коридор и с 3, 490 % идеални части от общите части на сградата и
правото на строеж и имотът е изнесен на публична продан.
От събраните по делото доказателства се изяснява, че до делба е допуснат един недвижим имот – жилище, което е реално неподеляемо между съделителите съгласно действащите строителни норми – арг. чл. 203, ал. 1 ЗУТ, във вр. с чл. 40, ал. 1 ЗУТ.
Относно оплакването на съделителите А.В.Ч. и Ф.В.Ч., за неправилност на решението в частта, с която са отхвърлени възлагателните им претенции, съдът намира следното:
Съгласно чл.349, ал. 2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията по изречение първо, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена.
Съгласно мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. ОСГК, граматичното и логическо тълкуване на правната норма налагат извода, че изискването "при откриване на наследството", изключва от обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга съсобственост освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване. В настоящия случай видно от събраните по делото доказателства, процесният недвижим имот е придобит от съделителката Ю.В.Г. на 01.08.1997 г., като към този момент същата е била в граждански брак с общия наследодател на страните. По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че бракът между двамата е бил прекратен с развод при действието на СК от 1985 г. НаследодателятВ.В. Ч. е починал на 21.11.2008 г., видно от представеното удостоверение за наследници, като е оставил наследници по закон четирите си деца: В. В.Ч., В.В.Ч., Ф.В.Ч. и А.В.Ч.. Съобразно изложеното, следва да се пиеме, че при прекратяване на брака с развода между съделиелката Ю.Г. иВ.Ч., първата е получила ½ от процесния недвижим имот въз основа на прекратеното СИО, а след смъртта на съпруга й, неговата ½ от имота е наследена от четирите му деца – останалите съделители в настоящото производство. Ето защо, в случая съсобствеността е възникнала в резултат на прекратената с развода СИО и наследяването след смъртта наВ.Ч..
Съгласно мотивите
към т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004
г. ОСГК, комбинирана /смесена/ съсобственост е собствеността, възникнала в
резултат на повече от един юридически факт - прекратена съпружеска имуществена
общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Доколкото с
възприетото становище по т. 7 се приема, че само възникналата в резултат на
наследяване собственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК, то
следва, че при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може
да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК. Делбата следва да бъде
извършена на основание чл. 288, ал. 1 ГПК - чрез изнасяне имота на публична
продан. Не може да бъде споделно виждането на ответниците, че вида на
собствеността е релевантна само по отношение на собствеността на съделителя
поискал възлагането, като посочената разпоредба сочи съсобсвеността като цяло. В
разглеждания случай върху процесния имот е възникнала т. нар. комбинирана
(смесена) съсобственост, тъй като съделителката Ю.Г. притежава 1/2 ид. част от
него на лично основание от прекратената съпружеска имуществена общност, а
останалите съделители черпят права по наследствено правоприемство, поради което
цитираната разпоредба не може да намери приложение. Съобразно изложеното,
настоящят състав намира, че са неоснователни оплакванията на въззивниците
относно отхвърлянто на възлагателните им претенции, като първоинстанционният
съд правилно ги е приел за неоснователни като е спазил задължителните
разяснения дадени в горепосоченото тълкувателно решение.
По отношение на
оплакванията във въззивната жалба на съделителите Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч., относно това, че съдът неправилно ги е осъдил да
заплатят сумата от по 1278 лв. на останалите съделители като обезщетение за
ползване от 06.08.2013 г. до 28.10.2015г.:
За да възникне притезателното право за
заплащане на обезщетение за лишаването от ползите от използването на един имот,
следва в обективната действителността да са възникнали следните юридически
факти (материални предпоставки): 1) вещта да е съсобствена, 2) тя да се ползва
лично само от един от съсобствениците; 3) съсобственикът, който не ползва
вещта, да е поискал писмено от съсобственика, който ползва общата вещ, да
заплати обезщетение или да осигури достъп до вещта за ползване от другия
съсобственик съобразно неговите вещни права. Тези правнорелевантни обстоятелства,
от които възниква спорното притезателно право, следва да бъдат установени в
процеса на доказване чрез пълно и пряко доказване от лицето, което ги навежда,
както предписва правната норма, регламентирана в чл. 154 ГПК.
Предмет
на спора въведен с въззивната жалба е обстоятелството дали обективираното
искане в протокола от 06.08.2013 г. представлява покана по смисъла на чл. 31,
ал. 2 ЗС, по което съдът намира следното:
От
представения по делото протокол от 06.08.2013 г. се установява, че , във връзка
с покана от ответниците по иска за изкупуване на идеалните им части от процесния
имот, ищците по настоящия иск са изразили готовност да ги изкупят, като са заявили жеалние да
получат достъп до жилището в срок до два дни от подписване на пртоткола, за да
оценят моментното състояние на имота.
Писменото
поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление
на лишения от ползване съсобственик, отправено до ползващия съсобственик, с
което се иска /претендира/ заплащане на обезщетение за ползата, от която е
лишен. Веднъж отправено, писменото поискване действа занапред без ограничение
във времето до настъпване на правопогасяващ факт. Без значение е
дали поканата е нарочна или се съдържа в друг акт.
Писменото поискване по чл.31 ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за
заплащане на обезщетение,на което законодателят е регламентирал единствено
формата,но не и съдържанието. За дължимостта на обезщетението по чл. 31, ал.
2 ЗС законодателят е посочил като условие писмено
поискване от страна на неползващия вещта съсобственик. Писменото поискване
по чл. 31, ал.
2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и
след получаването му съсобственикът изпада в забава и от този момент той дължи
заплащането на обезщетение. Съгласно трайната съдебна практика нотариалната
покана, съдържаща изявлението на съсобственик, че не е допускан да ползва общия
имот, не са му предоставени ключове и е препятстван достъпа му до обекта,
съставлява надлежно отправено "писмено поискване "по см. на закона.
В настоящият
случай, обективираното в посочения протокол, сочи на безсъмнено узнаване за писменото
искане на неползващите имота съсобственици да получат достъп до него, като
ирелевантно е по какъв повод е съзаден посочения документ и за какви цели са
искали те да получат достъп. Съобразно изложеното, настоящият състав намира за
неоснователни оплакванията на въззивницте за липса на покана по см. на чл. 31,
ал. 2 ЗС. обуславяща неоснователност на предявения иск за посочения период.
По отношение
на оплакванията във въззивната жалба на ищците В. В.Ч.
и В.В.Ч. касаеща отхвърлителната част на предявения иск по чл. 31, ал. 2
ЗС, съдът намира следното:
Неоснователни
са доводите за липса на изложени мотиви в първоинстанционното решение защо
съдът е отхвърлил претенцията за периода след 29.10.2015 г., поради следните
съображения:
Видно от
мотивите изложени на стр. 7 от първоинстанционното решение, съдът е приел, че
тъй като ключовете от имота са били предоставени на ищците на 28.10.2015 г.
пред нотариус, искът е неоснователен за периода след това. Видно от представения по делото
констативен протокол акт № 136, рег. № 33028, том IX от 28.10.2015 г. във
връзка с изпратена от ответниците по настоящия иск, нотариална покана до ищците
да им предадат доброволно ключовете от имота, последните са заявили “Приемаме
доброволно, предадените ни ключове от описания недвижим имот…”. Съобразно изложеното,
правилно съдът е приел, че от този период насетне, не е налице поведение на ответниците,
което да възпрепятства останалите съсобственици да си служат с общата вещ и е
отхвърлил предявения иск за периода след тази дата.
Действително по делото са представени последващи покани, с които ищците заявяват,
че не са успели да отключат апартамента, както и че единият от ключовете не
отключва. Посоченото в поканите обаче, не може да обоснове наличие на поведение
от страна на ответниците, възпрепятстващо ги да си служат с общата вещ, на
първо място, защото от една страна обстоятелството, че единият ключ не
отключвал представлява обективен факт, като не може да се презюмира, че съзнателно
е предоставен дефектен ключ, за да се възпрепятства ползването на имота. От
друга страна в изпратената Телепоща от страна на ищците е материализирано
изявление, че единият от предоставените ключове не отключва вратата и доколкото
е налице изявление, че са били предадени два ключа, не може да се приеме, че е
налице пречка създадена от останалите съсобственици за ползването на имота.
По отношение оплакванията във въззивната жалба на Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч., че съдът
неправилно е отхвърлил искането импо реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, съдът намира
следното:
С молба
от 03.11.2016 г., от Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч. след постановяване на решението по
допускане на делбата, същите са поискали обезщетение за лишаване на ползване от
процесния имот, поради обстоятелството, че на 28.10.2015 г. е предоставен ключ
на ответниците. Посочен е размер на обезщетението, както и е посочено, че
искането се предявява за периода от 28.10.2015 г. до окончателното приключване
на делбеното производство.
Съгласно
Определение пределение № 308 от 24.04.2014 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 1773/2014 г., IV г. о., ГК по реда на чл. 344, ал.
2 от ГПК съдът може да постанови кой от съделителите от кои от
делбените имоти ще се ползува до окончателното извършване на делбата или какви
суми ще следва да бъдат заплащани между съделителите срещу ползуването, като по
този начин се извършва привременно разпределение на ползуването на имотите,
предмет на делбата, до приключване на делбеното производство. Така определените
суми, които следва да бъдат заплащани между съделителите по реда на чл. 344, ал.
2 от ГПК, уреждат отношенията им по повод ползуването само по време
на висящността на делбеното производство и имат характер на привременна мярка
досежно ползуването. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал.
2 от ГПК, има действие и значение само за делбеното производство и с
него съответната привременна мярка може да бъде постановена само занапред във
времето и само до окончателното приключване на делбеното производство. Един от
съделителите може да бъде осъден да заплаща по този ред на друг съделител суми
срещу ползуването на имота, следователно, винаги и само занапред във времето,
т. е. - от момента на влизане на постановения по реда на чл. 344, ал.
2 от ГПК акт в сила. От друга страна, претенцията за заплащане
на обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал. 2
от ЗС е допустимо да бъде предявена и да бъде разгледана от
съда за период от време, предхождащ делбеното производство или следващ
предявяването на иска за делба, но предхождащ влизането в сила на определението
по чл. 344, ал.
2 от ГПК (включително, когато то е инкорпорирано в решението по
допускане на делбата). Тази материалноправна претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2
от ЗС обаче е допустимо да бъде разгледана единствено и само по
реда на чл. 346 от ГПК - във втората фаза на делбеното
производство, дори и тя да е предявена още с иска за делба. Правната
квалификация на отправено до съда искане за присъждане на обезщетение се
основава на изложените при предявяването му факти и обстоятелства. Ако искането
касае обезщетение за ползване за минал период от време, то е налице
самостоятелна претенция по чл. 31, ал. 2
от ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на имота за този
период, т. е. - претенция по сметките между съделителите, която следва да се
разгледа по реда на чл. 346 от ГПК. Ако обаче в делбеното производство се
претендира от съсобственика заплащане на суми срещу ползването на имота от
другите съсобственици занапред до окончателното извършване на делбата, следва
да се приеме, че е налице искане за постановяване на привременни мерки по чл. 344, ал.
2 от ГПК. Възможно е един съделител да предяви още преди
постановяване на решението по допускане на делбата, както искане за
постановяване занапред на привременни мерки по чл. 344, ал.
2 от ГПК, така и претенция за обезщетение за изминал период от време
по чл. 31, ал. 2
от ЗС. За да постанови процесуално допустими съдебни актове, съдът
следва да разгледа тези искания и да се произнесе по тях съобразно посочените
императивни процесуални норми - по искането за привременни мерки - най-рано с
решението си по допускането на делбата (което има характера на определение в
тази част и може да бъде изменено от същия съд - чл. 344, ал.
2 и ал. 3 от ГПК, като в него съдът не необходимо да сочи периода,
за който се постановяват привременните мерки), а по материалноправната
претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2
от ЗС - най-рано с решението си по чл. 346 от ГПК.
Съобранзо
гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявената претенция
за периода от 28.10.2015 г. до подаване на молбата от 03.11.2016 г. е
действително такава с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и е неправилно
квалифицирана като искане по чл. 344, ал. 2 ГПК. Искането за заплащане на
обезщетението от ползването, касаещо периода след подаване на процесната молба
до постановяване на решението по извършване на делбата представлява такова по
чл. 344, ал. 2 ГПК и за този период правилно е квалифицирано като такова, с
оглед специалните правила на делбеното производство. Тъй като, обаче
претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК, представлява частен случай на иска по чл.
31, ал. 2 ЗС, във връзка с отношенията между съделителите по повод съсобствения
им имот, следва да се приеме, че съдът не се е произнесъл по непредявен иск или
по различни подлежащи на доказване факти, доколкото са обсъдени фактите касаещи
така предявените искове.
От страна на ищците по този иск, респ. по
претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК не са ангажирани доказателства, че са били
възпрепятствани да ползват имота, след като са предали ключове на ответниците,
както за миналия период до подаване на молбата за привременните мерки, така и за
периода до постановяване на решението. Обстоятелството, че и последните са
имали ключ за процесния имот не означава, че те единствено са го ползвали като
са препятствали тази възможност за останалите съделители. Други доказателства
от ищците по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и по привременната мярка не са
ангажирани. Ето защо, решението на СРС в тази си част следва да бъде потвърдено
при правилната правна квалификация – чл. 31, ал. 2 ЗС само за миналия период следващ
предявяването на иска за делба, но предхождащ влизането в сила на определението
по чл. 344, ал.
2 от ГПК инкорпорирано в решението.
Относно
опкаването във въззивната жалба на от В. В.Ч.
и В.В.Ч., по отношение на искането им по чл. 344, ал 2 ГПК, че съдът е
обсъдил единствено първата му част:
Видно от
представената молба находяща се на л. 107 от пъроинстанционното производство,
след постановяване на решението по допускане на делбата, процесуалният
представител на В. В.Ч. и В.В.Ч. е формулирал
допълнително искане, наред със заявените претенции по сметки, а именно
присъждане на обезщетение в размер на средномесечен пазарен наем. Настоящият
въззивен състав намира, че са неоснователни оплакванията, че съдът е обсъдил
само първата част, поради следните съображения:
Съгласно
чл. 344, ал. 2 ГПК В решението по ал. 1 или по-късно, ако всички наследници не
използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой
от тях постановява кои от наследниците от кои имоти ще се ползват до
окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на
другите срещу ползването.
Направеното
с горепосочената молба искане за получаването на ключ от имота е обосновано с
аргумент, че по този начин ще е ясно, че нито ответниците, нито ищците ползват
имота. СРС е обсъдил предпоставките на посочената разпоредба, като е приел, че
същите не са налице, тъй като по делото не е установено към този момент някой
от съделителите да ползва имота. Съобразно изложеното, неоснователни се явяават
оплакванията в този смисъл.
По
отношение на оплакванията във въззивната жалба на В. В.Ч. и В.В.Ч., по уважения срещу тях иск с правно
основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД:
Съглансо
Тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 г. на ОСГК на ВС, когато съсобственикът
е извършил подобрения в имота без съгласието, но без изричното противопоставяне
на останалите съсобственици и без този съсобственик да е изменил намерението си
да е владелец на своята идеална част от имота и държател на частите на
останалите съсобственици, отношенията между него и останалите съсобственици
следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без
пълномощие. В този случай, ако съсобственикът е действал и в свой интерес
/например за да осигури годно за обитаване за себе си жилище/, другите
съсобственици отговарят за поетите задължения, необходимите и полезни разноски,
но само до размера на обогатяването им.
В
настоящият случай по заявената своевременно претенция по сметки, в първото
съддебно заседание след допускането до делбата са представени доказателства за
извършването на твърдяните подобрения, а именно фактура № 0000022 от 12.11.2013
г. и фактура № ********** от 22.11.2013 г. за закупени профили от страна на Ю.Г..
В проведеното открито съдебно заседание на 03.11.2016 г., след предявяване на
претенцията и представянето на доказателствата, процесуалният представител на
ответниците по нея адв. Г. е заявил “формално оспорвам претенцията по сметки”.
Посочените писмени доказателства не са били оспорени своевременно, а
твърденията на ответниците, заявени
по-късно, че посочените суми са използвани за ограда, а подобренията са били
извършени от техния наследодател значително по-рано, остават недоказани.
Съобразно изложеното, неоснователни се явяват оплакванията в тази част.
По
отношение на оплакванията в същата въззивна жалба относно отхвърляне на иска с правно
основание чл. 59 ЗЗД, съдът намира следното:
Както
СРС е посочил в обжалваното решение, съобразно разпоредбата на чл. 30. ал. 3
ЗС, всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с
частта си. В проведеното пред въззивния съд о.с.з. на 21.11.2018 г. , страните
изрично са заявили, че не спорят, че процесната сума е заплатена, като твърдят,
че всеки е изплатил съответната част. Съобразно изложеното, следва да се
приеме, че като са платили припадащата им се част , съобразно квотите в
съсобствеността по отношение на процесното задължение за имота, ищците В. В.Ч. и В.В.Ч. не са се обеднили неоснователно,
напротив, участвали са съразмерно в тежестите по отношение на задължение за
общата вещ съобразно изискването на закона, поради което така предявеният иск
се явява неоснователен.
Въз основа на тези правни
съображения и с оглед на обстоятелството, че правният извод до който въззивната
инстанция е достигнала, изцяло съответства на правните съждения на
първоинстанционния съд, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба оставена без уважение.
По
частната жалба на Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч., с която се обжалва Определение от
13.11.2017 г. постановено по гр.д. №35830/2013 г., с което е изменено решението
в частта за разноските, като са осъдени жалбоподателите да заплатят на останалите две съделителки
сумата от общо 41, 65 лв. разноски за извършване на делбата:
СРС,
като е съобразил, че във втората фаза по делбата са предявени два иска по чл.
31, ал.2 ЗС от двете ищци, които са частично уважени и два иска по чл. 59 ЗЗД
от последните, които са отхвълени и съобразно сторените разноски и правилата на
чл. 78 ГПК е изменил решението като е осъдил ответниците да заплатят сторените
от ищците разноски в размер на 41,65 лв., за които са представени
доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че съдът правилно е приложил
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, като е разпределил отговорността за
разноските по претенциите по сметки на ищците съобразно изхода на спора. Ето
защо, подадената частна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното определение следва да бъде потвърдено в обжалванта
част.
По
разноските:
При този изход на правния
спор, предмет на настоящото въззивно производство и с оглед неоснователността
на двете въззивни жалби, разноските следва да останат за страните, така както
са ги сторили.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 82321/04.04.2017
г., постановено по гр. д. № 35830/2013 г. по описа на СРС, 53 състав, в обжалваната му част, като в частта, с която са отхвърлени предявените от Ю.В.Г., А.В.Ч. и Ф.В.Ч.
искания по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на В. В.Ч. и В.В.Ч. за
заплащане на средномесечен пазарен наем, съобразно делбените им квоти, считано
от 28.10.2015 г. до подаване на молбата по чл. 344, ал. 2 ГПК - 03.11.2016 г., решението следва да бъде
потвърдено при правилната правна квалификация – чл. 31, ал. 2 ЗС.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в
сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 13.11.2017 г. постановено по
гр.д. №35830/2013 г. по описа на СРС, 53 състав.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е потвърдено
първоинстанционното решение, с което са отхвърлени възлагателните претенции и
имотът е изнесен на публична продан може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.